Моята любима годеница

16

Лейди Марчънт седеше на една от масите на верандата под балдахин от листа. Бледата й кожа беше безупречна. Кафявата й коса падаше на перфектни букли покрай страните й, а отзад беше свита в елегантен кок. Докато отпиваше от чаената чаша, кутрето й образуваше идеален ъгъл с останалите пръсти. Лейди Марчънт постави чашата на чинийката — изтракването беше съвсем леко — и се усмихна на Саманта:

— Ето я нашата малка гувернантка, която ще попълни бройката. Искрено се надявам, че високо цените честта, която ви оказва полковник Грегъри с подобна задача.

Уилям издърпа един стол и Саманта се настани на него.

— Чак се задъхвам от вълнение — отговори тя.

Лейди Марчънт примигна изумено при тона на младата жена и на Саманта й се дощя да я попита влязло ли е нещо в окото й.

— Мис Пендъргаст се бои, че гостите могат да се почувстват отблъснати от произхода й. — Уилям също седна.

— Каква проява на здравомислие! — Тереза отправи комплимента към Саманта. — И аз изразих същата тревога, Уилям!

Уилям изпълваше стола с масивните си пропорции: огромен мъж, който би трябвало да изглежда нелепо на модния крехък стол от ковано желязо, но вместо това стойката му беше съвсем изправена и идеално балансирана, което говореше много за военното му обучение и аристократичните му обноски.

— Познавам тези мъже. Те са най-нормални хора без излишни претенции. Ще им бъде приятно да се отпуснат в компанията на една красива, чаровна жена. — Той насочи погледа си към Саманта, все едно мислено преценяваше годността й за нещо.

Тя нямаше идея какво може да е то.

— Както ти сама каза, Тереза, — продължи Уилям — мис Пендъргаст е и двете.

— Съвсем правилно — отвърна лейди Марчънт. — Загрижена съм за самата мис Пендъргаст. Не бих искала тя да се чувства неудобно… не на място.

Мили боже! Да ги разправя тия на някой друг! Тя би се радвала, ако Саманта се почувства неудобно и не на място.

— Общувала съм преди с мъже, които се ползват с отлично име в обществото (когато изпразвах джобовете им, помисли си тя), и мога да заявя, че те много приличат на мъжете, които се ползват с лошо име в обществото. — Саманта невинно погледна Уилям с големите си очи. — Толкова лесно е да ги манипулираш!

— Смятате ли, че лесно се поддавам на манипулации, мис Пендъргаст? — Гласът му съдържаше неочаквана заплаха.

— Не знам, полковник, досега не ми е било интересно да проверя — преспокойно отговори тя.

Лейди Марчънт си даваше вид, че не забелязва размяната на реплики между Уилям и Саманта, но сега се изсмя гърлено:

— Не си неустоим за всички жени, Уилям. А що се отнася до манипулациите, знайте, мис Пендъргаст, че номерът е мъжът да не се усети.

— Ние само ви позволяваме да си мислите, че нищо не сме усетили — раздразнено се намеси Уилям.

Саманта не можа да сдържи раздразнението, предизвикано от лейди Марчънт и глупавата й философия:

— Номерът е въобще да не се занимаваш с мъжете. Независимата жена е способна да се грижи за собствените си удоволствия.

Лейди Марчънт отново примигна.

— Колко освежаващо е да ви слуша човек, мис Пендъргаст. Възхищавам се на възгледите ви. Толкова подхождат на една слугиня. Ти какво мислиш, Уилям?

— Действително. — Той имаше дързостта да звучи скептично. — Жена, която желае да се изправи сама срещу жестокия, студен свят, трябва наистина да е изключителна.

— Единственото изключително нещо в мен е, че съм видяла с очите си колко сами са жените, които са принудени да живеят с безразличните си съпрузи.

— Била ли сте женена, мис Пендъргаст? — Лейди Марчънт се приведе напред.

— Не. — Саманта завали думата. — И не възнамерявам да се женя.

— Свежо, наистина. — Лейди Марчънт се сви обратно в стола си. — А сега ми се струва, че…

Уилям я прекъсна без да дава знак, че я е чул.

— Жена, която така тържествено обявява, че не желае да се обвърже в брачен съюз с подходящ за нея мъж, трябва да бъде обявена за безчувствено същество без капка женственост.

Как я влудяваше този мъж!

— Да не би да твърдите, че не съм женствена?

— Обичате децата. Не искате ли някога да си имате свои?

Това не беше отговор на обвинението й, но Саманта не устоя на оскърбителната му нападка:

— Много бих искала да имам свое дете, полковник, но за това ми е нужен съпруг, а съпругът е слабата брънка във веригите на брака.

— Уилям, нека ти налея чаша вода. — Тереза вдигна каната и разля малко в скута му. Това беше първата груба постъпка от нейна страна, на която Саманта стана свидетел. Тя насмалко не се засмя, когато видя възмущението и удивлението на Уилям. Без съмнение и той като Саманта знаеше, че Тереза умишлено го е намокрила, но беше недопустимо да обвини домакинята си в подобно провинение. Когато тя почна да се извинява, той попи водата и каза, че няма проблем.

В интерес на истината Саманта се радваше на прекъсването. Спорът с Уилям дотолкова я беше увлякъл, че сърцето й бе ускорило ритъма си, а дъхът й се беше накъсал. И защо? Той беше само един мъж. Привличаше я, да, признаваше го. Но може би този мъж желаеше да я използва както баща й беше използвал майка й, а тя беше твърде горда, за да позволи на който и да е волности с достойнството и личността й. Пое чашата, която лейди Марчънт й наля, и я вдигна в знак на наздравица.

— Благодаря, милейди. Тъкмо ми се беше допила вода.

— Чудесно. — Лейди Марчънт седна на мястото си. — Да помисля. Пендъргаст. Пендъргаст. Чувала съм това име отнякъде.

Саманта сви ръце в скута си. Ако Тереза Марчънт наистина беше чувала името й, времето й като гувернантка тук беше свършило преди да е започнало.

— Да не би да сте от Съмърсет? Мислех, че познавам всички Пендъргаст от Съмърсет, но очевидно съм грешала.

Разпитът беше започнал и Саманта беше сигурна, че това мъчение ще продължи до края на приема.

— От Лондон съм, милейди.

Саманта прекрасно знаеше, че лейди Марчънт няма да се задоволи само с тази информация.

— Само от Лондон?

— Тя е такова градско момиче, че се страхува от всичко в провинцията. Страхува се, че планините ще се срутят отгоре й — Уилям махна с ръка към Дяволската скала — че ще я ухапе змия, или че Езерното чудовище ще я изгълта цяла-целеничка.

Саманта уплашено притисна ръка към гърлото си:

— Откъде знаете за Езерното чу…

Уилям отметна глава назад и избухна в смях. Саманта осъзна, че той нищо не е знаел. Беше предположил, и то правилно.

— Езерно чудовище? — учудено попита Лейди Марчънт. — Драги, навярно се шегуваш?

— О, да. Шегувам се, и още как.

Саманта искаше да го цапне здравата, задето се подиграва на страховете й, но тогава усети как кракът му се допира до нейния под масата. Тя получаваше тази необуздана ласка пред жената, за която всички — тя, децата, слугите — мислеха, че Уилям желае за своя съпруга.

Саманта искаше да си знае мястото. Обичаше да е наясно с правилата, защото бе разбрала, че униженията и отритването са цената за нарушаването им. В момента полковник Грегъри нарушаваше правилата. Но да не би така да й се струваше? Можеше ли човек със строги морални ценности да нарушава правилата? Може би според него правилата бяха други. Може би той променяше правилата. Каквото и да правеше, тя вече не знаеше на кой свят се намира. Изгледа го сърдито и прибра крака си.

— Тук е страшно, полковник Грегъри.

— Ще ви научим да обичате това място. — Той говореше, напълно уверен в думите си — изключително отблъскваща черта в мъжкия характер.

— Всичко е с прекалено големи размери. — Саманта посочи върховете. — Езерата не са кафяви на цвят, а сини. Въздухът е толкова прозрачен от свежест, че не мога да го видя.

— Това е, защото тук няма въглищен прах — поясни лейди Марчънт.

Уилям смигна на Саманта и те споделиха момент на… ох, как да го нарече?… на другарство, може би.

Чак тогава лейди Марчънт схвана смисъла на казаното от Саманта и се засмя престорено.

— О! Това е шега. Колко е смешна. Така, а къде съм ви виждала?

Дамата беше като обучено куче по дирите на кокал: безмилостна и вежливо хищна.

— Не съм живяла другаде освен в Лондон. Затова Езерната област ми се струва толкова неприветлива. През последните четири години работих като гувернантка у няколко семейства. Може би сте ме видели у някое от тях. — А може би сте ме видели да срязвам нечия кесия на Нюмаркет но ще го призная само в краен случай.

Полковник Грегъри наблюдаваше как двете жени си разменят реплики и си правеше изводи.

— Познавам Лондон отлично. Ако ми кажете за кого сте работили… — Тереза се намръщи и заслони очи с ръка. — Кой е онзи млад мъж, който се задава откъм конюшните?

Саманта не знаеше кой е той, но вече го харесваше, защото я беше спасил от настоятелната дама.

Един висок и красив джентълмен с кафяво вълнено сако, кафяви панталони и черна шапка, бавно крачеше към тях. Докато изкачваше стъпалата на верандата, на бузите му се появиха очарователни трапчинки. Той свали шапка и Саманта видя, че мъжът има насинени очи и подут нос.

— Уилям, пристигнах — весело обяви непознатият. — Приемът може да започне.

Полковник Грегъри се засмя, стана и се здрависа с него.

— Монро, само тебе чакахме, за да дадем начало на увеселението.

Значи мистър Монро беше приятел на полковник Грегъри.

— Ох — отегчено въздъхна лейди Марчънт и едва го удостои с поглед. — Дънкан Монро. Ти си бил, значи.

Очевидно лейди Марчънт не хранеше много добри чувства към младия господин.

Полковник Грегъри представи Саманта. Монро поднесе ръката й към устните си, поклони се и погледът му я обгърна от глава до пети.

— Радвам се, че най-накрая имам честта да се запозная с вас. Надлъж и нашир се носи славата ви на чаровница.

Саманта веднага разбра що за човек стои пред нея: непринуден, сърдечен, засмян, скрил дълбоката си чувствителност и проницателния си ум под фасадата на женкар.

— Не отричам, че такава слава ми се носи… в детската стая.

Дори лейди Марчънт избухна в искрен смях.

Без да пуска ръката й от своята, Дънкан Монро продължи:

— Казвал ли ви е някой, че имате най-необикновените очи? Ако си спомням правилно, един джентълмен твърдеше, че имат цвета на отлежало уиски.

— Чухме достатъчно Монро — прекъсна го Уилям, на чието лице се беше изписала сурова гримаса.

— Благодаря ви, мистър Монро. — Саманта отдръпна ръката си. По реакцията на полковник Грегъри и по присмехулния тон на младия мъж лесно се бе досетила кой е направил въпросното сравнение. Същото се отнасяше и за лейди Марчънт, която някак се намуси. Но колкото и да си казваше, че е глупаво, Саманта не можеше да удържи щастието си от това, че полковник Грегъри е говорил за нея.

— Видно е, Монро, че вече познаваш графинята.

Дънкан изпълни изключително сложен поклон, с такъв размах на ръката, че шапката му забърса пода.

— Лейди Марчънт. Удоволствието е изцяло мое.

Изражението на лейди Марчънт беше толкова кисело, сякаш току-що беше сдъвкала насекомо.

— Мистър Монро, вярвам, че успехът на нашия прием въобще не зависи от вас.

— На нашия прием? — Дънкан погледна първо графинята, после приятеля си. — Откога това е „нашия“ прием? Да очаквам ли скоро покана за годеж?

Саманта затаи дъх. Лейди Марчънт и полковник Грегъри си подхождаха — той толкова висок и мрачен, тя толкова дребна и чернокоса. Но преди две нощи Уилям я целуваше и по някакъв парадоксален начин Саманта чувстваше, че това й дава известни права над него. Над тялото му. Над мислите му.

Това трябваше да спре незабавно.

Тя го погледна.

Той я наблюдаваше.

Не беше вперил изпълнен с обич поглед в Тереза. Не беше поправил Дънкан. Наблюдаваше я и сякаш се опитваше да прецени реакцията й.

Ето защо тя си наложи своята най-учтива усмивка за пред хората и я отправи първо към него, после към Дънкан.

— Аз съм домакинята — заяви лейди Марчънт и изпърха с мигли. — Следователно партито е и мое.

— Точно така. — С небрежна усмивка Дънкан се настани на масата. — Вие винаги сте домакинята. Спомням си, че в Индия най-хубавите приеми бяха вашите. На тях идваха най-интересните хора.

— На тях вие се правехте на шут — отвърна Лейди Марчънт с неприкрита враждебност, която накара Саманта да повдигне вежди.

— Вярно е. — Дънкан изправи стола си на два крака. — Колко мило от ваша страна да го изтъкнете.

Саманта не разбираше странните отношения между тези двамата. Очевидно се мразеха като куче и котка, и все пак… сякаш караницата едва ли не им доставяше удоволствие.

Слънцето освети лицето на Дънкан и за пръв път лейди Марчънт действително го видя.

— Я чакай малко! Тези резки по лицето ти… Къде се одра? — Тя удари с длан по масата. — Ти си човекът, който спря каретата ми по-миналата нощ!

— Той е спрял каретата ви? — Саманта се превърна в слух.

— Това е мъжът, който е спрял каретата ти? — попита Уилям. — Не мисля, че е възможно. Та тогава той дори не беше в областта.

— Възможно е — сопна му се Тереза и Саманта беше готова да се обзаложи, че това се случва за пръв път. — Сграбчих го за косата и фраснах с коляно мутрата му. Погледнете мистър Монро! Очевидно му се е случила случка!

— Врата — каза Дънкан и се ухили на шегата си.

— И дръзваш да ми се присмиваш? Обвиних те в разбойничество! — Тереза се обърна към Уилям и положи ръка в свивката на лакътя му. — Казвам ти, че потвърждавам обвиненията си.

— Но, Тереза, нали кочияшът беше прогонил разбойниците? — На лицето на полковника беше изписана подигравка. Саманта не предполагаше, че ще стане свидетел на такова отношение към лейди Марчънт от негова страна.

Паднала в собствения си капан, дамата си пое дълбоко дъх и после бавно го изпусна.

— Боя се, че може да съм изопачила леко фактите.

— Тук става нещо странно — намеси се Саманта. Нещо между двамата мъже. Фактите не се връзваха. — През първата ми вечер тук полковник Грегъри ме спря на пътя и претърси чантичката ми. Вярвам, че беше на лов за бандити, но не мога да си представя защо е решил, че аз, една обикновена жена, съм разбойничка. Все още не съм разбрала. Може би мистър Монро работи в тандем с полковник Грегъри.

Двамата мъже се спогледаха.

— Боже господи, това е! — Лейди Марчънт скочи на крака. — Нали? Изглеждате досущ като войници, хванати да пият по време на караул!

— Мис Пендъргаст е права — призна полковник Грегъри. — Обикаляме околността нощем, за да залавяме и пречим на бандитите, които още ни връхлитат. — Той ги изгледа строго. — Ще ви бъда благодарен, дами, ако не разтръбите думите ми наляво и надясно.

— Поддържате сигурността на района като обирате пътници? — Лейди Марчънт очевидно беше скандализирана.

— Не съм те обрал — възрази Дънкан.

— Защото заплаших, че ще пръсна главата ти с твоя собствен пистолет!

Саманта видя дребничката лейди Марчънт в нова светлина. Може би не я беше преценила правилно. Дамата беше по-умна и по-корава, отколкото изглеждаше. Не биваше да го забравя.

— Нямаше да те претърся. Спряхме каретата ти по погрешка.

— Откъде-накъде си помислил, че аз, пътничка в карета с герб, може да съм бандит! — Тереза беше неуморна в атаките си.

— Уверявам те, Тереза, той казва истината — прекъсна я полковник Грегъри.

Лейди Марчънт го изгледа критично, после се опули:

— Ти беше един от другите мъже!

Саманта доволно наблюдаваше как полковник Грегъри се пече на бавен огън.

— Да. Признавам си. Аз бях. И както вече споменах…

— Не вярвам — обяви лейди Марчънт. — В това няма и капка смисъл. Яхваш коня и обираш гостите си?

— Съвсем не — успокои я Уилям. — Положението е под контрол.

Тереза се обърна към Саманта в първия си жест на женско съучастие:

— Разбирате ли нещо от това?

— Не, милейди, но едно ми е ясно. — Саманта закачливо намигна на Дънкан. — На мястото на мистър Монро щях много да внимавам, преди да ви спра втори път.

Дънкан отговори на намигването й:

— За в бъдеще възнамерявам да се отнасям към лейди Марчънт с най-голяма предпазливост.

В Мейтланд Менър слугите на семейство Федърстоунбоу превиваха гръб в същинска вълна от поклони. Обикновено

Валда обикновено се наслаждаваше на гледката, но сега, почервеняла от яд, се понесе по стълбите без да удостои с поглед редицата от прислужници. До ушите й достигаха болезнените ахвания и хихиканията, които клатушкащият се зад нея Рупърт предизвикваше у слугините, щипейки ги по бузите — и по-надолу.

Очите й се присвиха. Дъртият изкуфял глупак дори беше изпробвал номерата си на нея и тя му се беше вързала като последния човек. Когато беше потънала в сън, той се беше помъчил да се измъкне безшумно и да избяга. Рупърт още не вярваше, че ги грози опасност. Като нищо щеше да го убие, стига да не знаеше толкова много.

Щеше да му извие врата като на пиле.

Когато влезе вкъщи, икономът я последва, за да й помогне с палтото и шапката.

— Милейди, не знаехме кога да ви очакваме — каза той Валда се огледа. Мейтланд беше красиво имение, построено през осемнайсети век в чудно хубава долина, пълно с велики произведения на изкуството и ценни джунджурии. Трябваше да го напусне. От тази мисъл й се гадеше. „Няма значение. Нищо няма значение.“ С изключение на картата, която беше откраднала по пътя за насам. Един кретен на име капитан Фаруел я беше заключил в куфара си. По принцип тя не обичаше да се занимава с неща, които лесно можеха да бъдат проследени, но сега нямаше значение дали Фаруел ще се досети у кого е картата му, защото Валда щеше да се прехвърли в Ирландия, оттам в Италия, и никой нямаше да е в състояние да я проследи.

Картата показваше местоположението и броя на всички английски шпиони в Русия. Щеше да й вземе добра пара, която щеше да й послужи като застраховка, в случай че нещо не потръгне. Просто старото й чувство за предпазливост се бе събудило. Като се изключат Рупърт и щуротиите му, откакто бяха напуснали Блайт Менър, всичко се развиваше напълно по план.

Което я плашеше до смърт.

— Но вашият гост ни предупреди да ви очакваме и затова ние…

Валда се завъртя към иконома:

— Нашият гост ли? — Вратът й настръхна. — Кой би могъл да е той?

Гласът, който най-малко искаше да чуе — глас с чуждестранен акцент, изтънчен глас — отекна в преддверието:

— Това съм аз, разбира се. Вашият скъп приятел, граф Пашенка.

Без да бърза, Валда се обърна. Високият, красив, непреклонен мъж се възправяше пред нея с пистолет, скрит — макар и не много добре — в джоба. Пистолет, насочен право към сърцето й.