Нечистота

— Знам какви ги говоря. Да не ме мислиш за сляп?

— Слушай, какво ти става? Не ставай смешен. Не ми чети морал. Не ставай смешен, разбра ли?

И ето, че пак започваше. Ето че днес започваше с Габи. Направо луд за връзване. Нима беше способен да понесе пълната самота, свят без ехо, живот без светлина? Казано направо, искаше ли да се върне към тъжните свирки на Мишел? Да се отдаде на майчиния си спорт? Да изчука Габи Гарлич?

Или си поставяше по-възвишени цели?

Имаше интерес да си трае, ако искаше да запази отношенията си с нея, да запази това чудо.

Шегата настрана. Всеки изминал ден беше още едно въже, което Габи прекарваше около врата му, дотолкова, че понякога трудно преглъщаше. Всеки ден бе източник на допълнителна радост, независимо дали заспиваше в ръцете му напълно надрусана, дали имаше късмета да я изкъпе, или да й намаже сухарите с тънък пласт от онова превъзходно английско портокалово сладко, което тя обожаваше и което той задигаше от къщи и го носеше у тях, където приготвяше чай с някакво отнесено благоговение. Още повече, че по нейните думи тя знаела какво прави, не се боцкала и можела да спре, когато пожелае, no problemo.

Във всеки случай той имаше това, на което тайно се беше надявал — връзка, неопорочавана от тъпите сексуални отношения, връзка, за негово велико щастие основана на нещо, което не вонеше на пикня.

Да чукаш беше едно. Да имаш чувства към жена — съвсем друго. Онова, което виждаше около себе си от години, което знаеше за света на белите, към който принадлежеше, със сигурност не го подтикваше да смесва едното с другото. Едва беше проходил, когато над него Ришар и Лор с изкривени уста водеха люти битки по въпроси като изневярата или истерията, или импотентните наркомани, или извратените актриси, които се държат като разгонени кучки, или някои случаи на отчаяна пристрастеност към секса. Ришар и Лор му даваха поучителни представления всеки път, когато отвореше очи. Но всъщност може би трябваше да им благодари.

Този следобед, наведен над мивката, Еви миеше лицето си след дълъг труд между бедрата на своята дулсинея и си мислеше, че тази практика не е сексуално отношение и може да се смята за подарък от негова страна, за израз на признателност, доказателство за преданост, за твърдо намерение да й направи живота възможно най-сладък.

Тя приемаше да не го смуче в замяна, след като той не държеше на това, и явно бе загубила всяка надежда да разбере каква муха е ухапала това момче с приказките му за чистотата на отношенията и за мръсотията на секса. Иначе беше чаровен, грижлив и успяваше да я изпразни въпреки проклетия прах, станал прекалено добър, откакто бяха възстановили производството в Афганистан, ако можеше да се вярва на Дани Кларанс, а истината бе, че Дани Кларанс следеше от доста близо тресавището, в което пак бяха затънали западняците.

За съжаление не беше без пари и това всички го знаеха.

Габи твърдеше, че парите идват от баба й, но освен Еви кой ли й вярваше? Освен Еви, който ги задигаше откъдето можеше — джобовете на баба му и дядо му бяха добре дошло разширение на ловната му територия, — за да купи най-обикновена доза, кой й вярваше?

Всъщност Еви се разминаваше с истината — той силно подценяваше консумацията на Габи. Тя употребяваше три пъти повече, отколкото той си мислеше, три пъти повече, отколкото признаваше ей така, между другото, сякаш, за да се убеди, че няма проблеми, но тази гадост беше толкова ефикасна, така добре запълваше празнотата, която помрачаваше живота на всеки нормален човек, че да се бори срещу нея се оказваше невъзможно или крайно недостойно, крайно вулгарно.

Тежко й беше, че само тя от тримата е останала, по-тежко, отколкото си бе представяла, въпреки искрящата есен, от чиято прелест не съм описал и една десета, толкова се старая да не нарушавам стройността на повествованието само за да задоволя личния си вкус — Еви и някои други биха могли с право да ме упрекнат, че се самоизтъквам в една история, в която ролята ми се свежда до това, да си водя бележки, да излагам фактите, да проверявам имената на птиците или растенията. Но както и да е. Значи Габи се протягаше на леглото все още влажна, с добре излъскана цепка от милия й слуга, който в момента си плакнеше устата с ярко червена тоалетна вода, когато на вратата се позвъни.

Беше Дани Кларанс. Мамка му! Дани Кларанс. Габи се отмести от шпионката и се обърна към Еви, който бе замръзнал на вратата на банята с издути бузи и вдигнати вежди. Направи му знак да не вдига шум. Отново се позвъни. На прозореца спокойно се вееше тънко бадемово зелено перде, полюшвано югоизточния вятър. Иначе нищо не помръдваше — Дани в коридора, Габи, наострила уши, гола като пушка, с пръст на устните, и Еви, на километри от реалността, съвсем унесен, с бузи, издути от ухаещата на карамфил течност.

Измина цял век, преди досадникът да се реши да си тръгне.

— Питам се кой ли е бил — заяви Габи. Еви сви рамене. Как да отговори на този въпрос? Върна се в банята и се изплю в мивката.

— Не видя ли кой е? — попита я в пристъп на здравомислие, което не го обземаше прекалено често.

— Нямаше да те питам, ако бях видяла.

— Разбира се. Окей.

— Помисли малко. Освен, ако не мислиш, че крия нещо от теб. Еви? Това ли е?

— Не, нищо подобно. Не съм искал да кажа това. Просто, понеже погледна през шпионката, та реших…

Габи беше разочарована, че Еви взима всичко, което види, за чиста монета и не се поколеба да му го каже, като в същото време облекчено въздъхна — бяха на ръба на катастрофата.

— Погледнах през шпионката и какво от това? Какво от това? Лампите в коридора не светеха. Коридорът беше тъмен, ако искаш да знаеш. Просто е.

Не беше сложно наистина. Дани Кларанс бе един от онези, които се ползваха с благоразположението на Габи, с тази разлика, че й плащаше направо в стока, както беше плащал на Лиза навремето, разнообразявайки вечерите им с вещества, които не бяха без пари. Беше изумително просто.

Да си на осемнайсет години и да си хубава опростяваше доста неща — повечето обитатели на хълма бяха почтени бащи на семейства, но немалко от тях слагаха парите на масата веднага щом някоя хубавица им покажеше бедрата си. Парите бяха последната им грижа, толкова бяха жадни за нещо свежо, за гладка кожа, за нежна розова плът тези хали, тези копелета, тези оплешивели типове, които ги обладаваха кучешката, тези противни старчоци, които носеха тъпите си мокасини на бос крак.

Но Габи не се оплакваше. Важното бе да се снабдява с дрога редовно и да намира легло, в което да се изтегне, когато вълната я издигнеше до тавана, легло, върху което да се просне, когато едва се държеше на краката си и се отдалечаваше от света без ни най-малко съжаление.

Патрик беше изчислил, че с една свирка например можеш да си доставиш дрога за целия уикенд. След упражнението, което траеше само няколко минути, човек можеше да се кефи в продължение на четирийсет и осем часа.

Само трябваше да внимаваш. Да проявяваш минимална дискретност, ако искаш всичко да е наред. А не да се появяваш посред бял ден, без да предупредиш, когато другият не е сам.

Габи отпусна рамене. За момента нямаше желание да си усложнява живота. Казваше си, че Еви й върши идеална работа. Чувстваше се добре с него. През повечето време. Вярно, не беше забавен. Но не можеше да има всичко. За момче на четиринайсет години Еви беше по-скоро развит, добре се справяше с лизането — Лиза го бе инструктирала — и струваше повече от някои по-възрастни типове не само в това отношение въпреки понякога странните си идеи.

И тя като него смяташе, че сексът не е всичко. Все по-малко се колебаеше, когато трябваше да избере между чукането и друсането; и когато Еви се появеше с малкото си пликче, с малкия си подарък в ръка, купен на цената на златото от този плъх Дани Кларанс, не можеше да се въздържи да не го прегърне, да не го притисне до себе си с обич, още повече че предпочиташе удоволствията на клитора.

Сметна за по-разумно да смени въздуха през останалата част от деня.

Облече се, докато той миеше съдовете, останали в мивката след няколко самотни вечери — ужасно скучни и изпълнени с призраци. Обичаше да прекарва нощта у Еви, на хълма, в стаята му, насред шумовете, долитащи от гората, да се унася пред пламналия хоризонт или да пълзи по килима, за да поеме още по-радикална доза.

Като помислиш, ако зависеше от нея, нямаше да си покаже носа вън от стаята на Еви, нямаше да излиза от нея, без съжаление щеше да се откаже от всякаква свобода заради този затвор. Без колебание. Прахът. Изгледът към гората. Мастурбацията. О да, без сянка колебание. А и да си обект на истинско обожание, когато някои харчове те принуждават да преглътнеш самолюбието си — нима това беше без значение?

Хванаха последния, практически празен автобус, когато слънцето изчезваше зад билото. Миг преди да се затворят вратите, някой скочи вътре.

— За малко да ме изтървеш, Дани — подхвърли шофьорът, като подкара по пътя към хълма.

— Гледай си пътя и не се занимавай с мен — изсмя се Дани, чието лице лъщеше, сякаш бе излязъл от фурна. — Не ми досаждай. Благодаря.

После се обърна към Еви и Габи, които се бяха настанили в дъното, и широко се усмихна, като се вкопчи в една дръжка, за да запази равновесие.

„Мамка му!“ — каза си пак Габи, като забеляза, че на всичкото отгоре е пил.

Вонеше на алкохол. Отпусна се на една седалка пред тях и дъхът му овоня целия автобус.

Със старомодната си конска опашка в стил Карл Лагерфелд и редките, залепнали за черепа му коси, с маратонките и развлечените фланелки Дани Кларанс не приличаше на преуспял бизнесмен. Което доказваше, че не е глупав.

По същия начин рядко гледаше жена в очите.

— Ей, влюбените, как я карате? — захили се той.

Еви и без това не си падаше по него. Не очакваше кой знае какво от човек на възрастта на Ришар, който все още четеше „Плейбой“ или нещо подобно с учудваща упоритост.

— Ей, откъде идвате? — продължи Дани. — Ей, влюбените, къде се бяхте скатали?

— Хайде, Дани, що не ни оставиш на мира? — въздъхна Еви.

Въпреки че беше доста пиян, Дани Кларанс усети, че бузите му пламват като от здрав шамар.

— Не ми говори с този тон, става ли? Хич не ми харесва.

Дани смяташе, че тези хлапета му дължат, ако не приятелство, то поне уважение. Не им беше баща, но можеше да им бъде. И вярно, чукаше ги и ги снабдяваше с дрога, но не би позволил на никой да поставя под съмнение добрите чувства, които изпитваше към тях. Особено към Еви, когото познаваше от времето, когато хлапето ходеше по къси панталонки и когото се бе опитвал да поободри през някои дни, като наминаваше да ги види с Лиза, докато Ришар се лекуваше в клиника, а Лор се вихреше под прожекторите. На него, на Дани Кларанс, му бе домъчняло за децата. И те му дължаха уважение в замяна, дори да беше пиян, дори да беше на път да им се издрайфа в лицата — че заради алкохола в кръвта, а заради обзелия го гняв.

И заради неудовлетворението, което изпитваше, задето не бе успял да изчука Габи, както възнамеряваше, след като свърши работата, неочаквано отвела го в града.

Еви несъмнено я е изчукал, мислеше той. За пореден път Еви разпределяше картите както намереше за добре. Ето че сега се беше хванал за полите на Габи и отново усложняваше нещата. Заради него тя бе все по-малко свободна, а момичета като нея не се намираха на път и под път. Красавица едва на осемнайсет години, която прекрасно знаеше какво прави. Без майтап, по-лесно бихте намерили диамант в копитото на муле. А и Лиза беше мъртва.

Автобусът мъркаше, достигнал пълната си скорост, и пронизваше гората с големите си жълти очи, когато взимаше завоите с леко просвирване на гумите — фюу-ут, — което не съответстваше на големината му. Вътре Дани злобно изгледа Еви.

— Съветвам те да си затваряш устата — каза му Габи през зъби.

— Че какво съм казал? Дори не съм си отварял устата. Да не би да имаш нещо за криене?

— Зле си си направил сметката, Дани. Грешиш, като се държиш така.

— Не, ама чуйте я. Това какво е сега, заплаха ли или сънувам?

Не се отнасяха добре с него. Би искал да им го каже, но обстоятелствата не бяха подходящи, а и определено беше пил прекалено и едва се владееше след несъстоялото се посещение у Габи. Трудно бе да се обясни защо неуспехът му придобиваше такива размери, защо пропуснатото чукане буквално го подлудяваше, но беше така. Кипеше от яд.

Достигнал бе възраст, когато самотата започва да тежи, независимо дали си го признаваш, или не, когато самотата извършва подривната си дейност и пробива и най-дебелите кожи. Нямаше определен план, нищо не замисляше, но плащаше добре на Габи, дори много добре, без да очаква в замяна друго, освен нещата да продължават така поне през следващите двайсет години.

Габи го гледаше и очите й хвърляха мълнии. Изражението на Еви беше презрително.

— Ама за какви се взимате? — изръмжа Дани. — Я се погледнете!

Габи стана.

— Наистина си ужасно досаден — каза тя.

Еви я последва и двамата застанаха на пътеката. Гледаха встрани от Дани, все едно, че не съществуваше.

— Така ли ми благодарите? — изсмя се той. — Така ли ми благодарите, задето се държа добре с вас? Задето се държа толкова добре с вас?

Дали не трябваше да им каже истината в очите, питаше се той, докато наблюдаваше силуета на Габи, който му се струваше самото съвършенство — златисти бедра без капчица тлъстина, чудесно дупе, гладки гърди и едно коте, мамка му, едно коте, истинско велурено ковчеже, мамка му, коте за пример, каквото може би никога вече нямаше да намери. Дали не трябваше да им каже какво мисли за тях? Да им дръпне един бой? Така ли смяташе да се измъкне тя? Животът не се бе оказал много щедър към него. Така и не успя да премине прага. Каквото и да правеше, си оставаше момче за всичко за местните богаташи и жените им — положение, което невинаги беше приятно. Не можеше ли поне от време на време да се порадва на малко синьо небе?

Много хора се напиваха за по-малко от това.

Еви и Габи слязоха от автобуса, преди да реши как да продължи разговора. Беше пиян и бесен и в плен на ужасна сантименталност. На свой ред изскочи от автобуса, пропусна едно стъпало и тежко се просна на асфалта, където остана да лежи, почти зашеметен, докато автобусът продължи своето равномерно нощно изкачване по хълма.

Ядосано отблъсна Еви и Габи, които се опитваха да го вдигнат, като го ругаеха, като го питаха какво прави тук, и разкъса със зъби кърпичката, която му подадоха, за да обърше кръвта от лицето си. Нека видят как се отнася към закъснялата им загриженост.

Нямаше нужда от никого. Не дължеше отчет никому. Слизаше където пожелаеше. Ако искаше да върви след тях, щеше да върви след тях. Бъркаха, като го подритваха като някое куче.

— Ама какво ти става? — нервира се Еви. — Какво всъщност правиш? Виж се! Виж си лицето! О, мамка му!

Асфалтът беше по-лош от ренде — лицето на Дани бе одрано и Еви се чувстваше раздвоен между желанието да му помогне и желанието да го зареже.

— Стига! Млъквай! — излая Дани и намери достатъчно енергия, за да се изправи на крака. — Върви на майната си!

Габи заяви, че е най-добре да не се занимават с него, че щом иска да прекара нощта в канавката, негова воля.

От долу, примерно от автоматичната бариера до дома на Еви, имаше десетина минути ходене пеш. Като стигнаха до къщата на Форвилови, които имаха гости в градината, Дани, Габи и Еви все още не бяха врагове, но натам вървяха нещата — точно както у някои племена заколват съседа си в един прекрасен ден, без нищо да предвещава това, и го правят дори днес, в зората на двайсет и първи век, по същия див и внезапен начин като някога.

Дани не искаше да се откаже. Мъкнеше се подире им и сребърните му пръстени проблясваха в тъмнината, куцукаше, залиташе, създаваше впечатлението, че е накрая на силите си, но упорстваше, не изоставаше, грухтеше, пенеше се и продължаваше да поддържа кавга, която само той желаеше, без да може ясно да обясни защо.

Поне едно нещо вече беше ясно — сърдеше се на Еви. Виждаше, че гневът му се съсредоточава върху него и по-скоро щади Габи, която държеше да изчука повече от всякога — несъмнено не точно там, не по време на изкачването, на неговата Голгота, несъмнено не веднага, като се имат предвид обстоятелствата, но изобщо.

Бог знае, че се бе опитал да разубеди Еви да се интересува от нея. Бог знае, че бе казал на Еви да внимава и да стои далеч от нея, но пък, от друга страна, не искаше да им се меси. И ето, резултатът беше налице.

— Не си мисли, че всички са слепи, малкият. Не се мисли за толкова хитър — беше лайтмотивът, думите, които с малки вариации повтаряше зад гърба на Еви, докато малката им група минаваше покрай дома на Арамантис, на Беверини, на Сторер и тути кванти в съпровод на песента на щурците.

В това време Ришар Трендел трескаво препрочиташе двайсетината страници, които според него буквално се бяха изтръгнали от сърцето му. Беше осем часът вечерта.

Навън се бе стъмнило, докато той четеше текста си и се разхождаше в кабинета си, неспособен да се излегне на дивана, както правеше обикновено, за да нанесе поправки на някой сценарий или да помисли за кулминацията. Чувстваше се едновременно доволен и обезсърчен. В един момент бе убеден, че всяка дума е на мястото си, че специфичният ритъм на изреченията му е в хармония със заобикалящия го свят, в следващия вече не беше сигурен в нищо и измерваше главозамайващата сложност и практически неизбежния провал на начинание, което би успяло само ако се наричаше… — мамка му, не се сещаше за никакво име.

И все пак трябваше да успее — или да изчезне.

Не можеше да става и дума да поиска мнението на баща си. Роз не си падаше по литературата и не би различила писателя от ръчната количка. Колкото до Лор… С Лор имаха много неприятности в момента, за да се реши да я попита. Имаше ли изобщо надежда да получи обективното й мнение? Макар и с неохота, налагаше се да признае, че няма представа докъде са стигнали отношенията им. Дълго време вярваше, че някоя нощ тя ще го заколи, докато спи, за да му отмъсти за изпитанията, на които я бе подложил, и фактът, че досега не го беше направила, не доказваше нищо. Струваше му се, че тази сянка все още се рее над главата му, все едно дали я бе заслужил — успехът можеше да го порази не по-малко от провала. Мислеше си, че е по-добре да не създава у Лор неприятното усещане, че иска да възкръсне от пепелта си, да не буди заспалия дракон.

Изключителният успех, който бе имал преди години, принадлежеше към друга епоха. Тогава не беше толкова добър, колкото твърдяха. Не си правеше илюзии. Стилът му не беше чак толкова блестящ. Но бе на прав път и знаеше, че ако работи здраво, ще постигне целта си.

Не стана така. Внезапно се бе уплашил и не стана така. Намали скоростта и предпочете собственоръчно да потопи кораба си, отколкото да се катери към върха на колене, да заплати със здравето си щастието да легне в гроба сред цветя и сълзи.

Днес вече не мислеше за писателството по този начин. Не че му изглеждаше като някаква синекурна длъжност, съвсем не. Но едва ли носеше повече страдание от всичко друго. Едва ли щеше да го съсипе повече от брака или бащинството, или от написването на един от тези тъпи сценарии, които предлагаше на разни кретени, абонирани за Ротари клуб или за баровете и тоалетните на луксозните хотели.

Което не значеше, че съжалява за избора си. Никой не го беше принуждавал. Хвана го шубе и си плати за това, така че се смяташе в правото си да се върне на местопрестъплението като свободен човек. И какво се получаваше? Трудно е да се каже. Не се чувстваше способен да прецени дали е свършен, или не, дали бе загубил всичко, или не. Нима беше окончателно деградирал? Тъмнината го заобикаляше отвсякъде, въпреки фигурите на баща му и майка му в дневната, на хвърлей камък от кабинета му и въпреки лунния сърп, на чиято светлина прелитаха нощните птици и който покриваше градината с фин пласт сребриста прах. Светът беше тъмен, но съществуваше онова момиче Габи Гарлич — тя можеше да му даде интересуващото го мнение, единственото, което си струваше да знае.

Колкото повече размишляваше, толкова повече решението се налагаше от само себе си. Нямаше защо да търси другаде. Нуждаеше се от външно мнение. Защо да не е мнението на осемнайсетгодишна девойка, която се бе оказала прозорлива, а и много приятна за компания?

Тя беше необходимият му човек. Тя беше човекът, който трябваше да прочете написаното и да му каже, да му каже откровено струва ли нещо, да му каже откровено дали все още кръвта тече във вените му, или се е превърнал в призрак на самия себе си, в свое противно отражение.

Седна на канапето и рязко пое дъх. Защото точно в този миг Габи се появи на градинската врата. Изумително. Съвпадение ли беше това? Знак? За съжаление не беше сама. Как бе успявал да не я забелязва, докато Лиза беше жива? Истинска мистерия.

В момента изглеждаше раздразнена. Еви вървеше след нея с ръце в джобовете и мрачно гледаше гърба й. Още един въпрос: какво прави тя със сина ми? Какво прави с този хлапак? Не намираше смислен отговор. Истината бе, че не му пукаше, че му се налагаше да се справя с друг вид ситуация, от първостепенна важност, така че всичко останало слабо го интересуваше.

Държеше в ръката си двайсетте написани страници — те трябваше да решат дали Ришар Трендел не се е продал напълно и окончателно, дотолкова, че Бог да му е отнел дарбата, благодарение на която някога можеше да сътвори една качествена страница за по-малко от двайсет и четири часа, между изгрев и залез-слънце. Двайсет страници, които нямаше търпение да покаже на Габи Гарлич, чийто строен силует в момента минаваше през градината с решителна крачка.

Ришар се готвеше да излезе от бунгалото — от този бивш гимнастически салон, превърнат във фабрика за сапунки за телевизията, произвеждани чрез четирийсет часа писане седмично и нито минута повече, — когато забеляза Дани Кларанс, който вървеше подир двамата с не особено стабилна походка.

Значи човек, който живееше сам в гората, също си има причини да се напие, помисли Ришар и се усмихна. Излезе от бунгалото и тръгна към посетителите, които както му се стори, не бяха в най-добро разположение на духа.

Като начало срещна безкрайно дълбокия поглед на девойката — по-дълбок, отколкото по време на изумителната им среща, след което огледа лицето на сина си, бледността му, стиснатите му ноздри, мрачния му вид. Колкото до Дани Кларанс, около него танцуваха пламъците на ада.

Ришар прихна.

— Я гледай! Ама какво става?

После се обърна към Дани, който се клатушкаше на място.

— Хей, Дани, защо имам чувството, че здравата си се наквасил? Или греша?

В забележката му нямаше агресивност. Нямаше причина да се държи неприятно с човек, когото смяташе за свестен, малко див и малко откачен, но относително приличен. Дани Кларанс никога не бе причинявал грижи на общността и още по-малко на Тренделови, които се гордееха с това, че поддържат добри отношения с въпросния аутсайдер, за когото доста хора се пикаха дали яде с пръсти, дали се мие, гол ли спи, дали не е проислямист или пък привърженик на аналния секс. Тези плашещи въпроси позволяваха на Тренделови да покажат при необходимост, че са широко скроени и имат модерни идеи, също като даренията, които правеха на „Грийнпийс“ или на „Лекари без граница“, или на някое училище в Руанда.

— Този тъпанар ни преследва! Представяш ли си! Дори не знае какво говори! Защо не иде да си легне?

— Кротко, синко, кротко. Дани ще отиде да си легне, когато пожелае.

— Върви на майната си, Ришар. Не се меси.

— Ясно, пиян си. На мен лично това не ми пречи. Знам колко е трудно понякога да гледаш на живота с трезво око. Така че, стига да не ми повръщаш на моравата, Дани, нямам нищо против. Вземи един шезлонг и си почини пет минути, преди да си тръгнеш. Само гледай да не си прещипеш пръстите.

— Майната му на сина ти! Майната ти и на теб!

— Родителите ми са тук. Андре и Роз. И на тях ли майната им? Какво има, Дани? С какво си се нагълтал? Защо се вдетиняваш?

— Дани погледна към шезлонгите, които бяха поне на петнайсет метра от него, и се отправи натам като боксьор, който се връща в ъгъла си с насинени очи.

— Трябва ли да стоим тук? — нетърпеливо каза Габи. — Трябва ли да го слушаме?

— За Бога, Габи, нямам нищо против теб — проплака Дани и протегна ръка към нея. — Знаеш това. Не се прави, че не знаеш.

— Тогава какво? Какво искаш от него? — подхвърли тя.

— Ама че скапаняк! — изръмжа Еви. — Да се маха оттук! Да ни остави намира!

— Не с тоя тон, момченце! Внимавай какво говориш, само това мога да те посъветвам. Не ме предизвиквай, приятелче!

— Дани, струваш ми се много нервен.

— Ти там, млъквай. Говоря на сина ти. Така че затваряй си устата, Ришар. Влизай си вътре.

— Внимавай, Дани. Ще те изхвърля, ако продължаваш така. Има граници, които не трябва да се преминават. Утре ще дойдеш да се извиняваш, но може би няма да искам да те изслушам. Прекалено лесно ще е.

— Чакай малко, писателче. Не можеш ли да млъкнеш? Не можеш ли да не си навираш носа в чужди работи?

Вече от няколко минути Андре наблюдаваше сцената, наполовина скрит зад керамична ваза с папируси, донесена от Роз от Йокохама и датираща отпреди земетресението от 1923-та. С властен жест бе заповядал на жена си да преустанови непресъхващото си чуруликане, с което коментираше клюките от квартала, например съмнителния произход, да не кажем направо половия произход, във всеки случай подозрителния произход на кожната болест, прихваната от семейство Кроз на Сейшелите със сигурност не от местните миди.

„Как може човек да се занимава с такива идиотщини, как може да е толкова дребнав?“ — беше се запитал Андре, докато слушаше Роз, без все пак да си заскубе косите пред подобна мистерия. Понякога се изумяваше от жена си, но отдавна беше свикнал, а и не беше на възраст, когато би могъл да се надява, че умствените възможности на съпругата му ще се подобрят, което, нека бъдем честни, не можеше да се постигне чрез лифтинг.

— Това случайно не е ли Дани Кларанс? — попита тя зад гърба му.

Той кимна и леко се усмихна. Запали си една пура. Когато бе решил да направи ремонт в къщата на сина си — повечето хора нямаше да изпадат в криза, а щяха да целуват ръцете на баща, изръсил се с петдесет хиляди евро, — Андре искаше да повери боядисването на Дани Кларанс, за да прояви великодушие към този странен съсед, когото Ришар и семейството му неизвестно защо харесваха.

Само че както не можеш да превърнеш старата кранта в шампионка в конните надбягвания, така и Дани Кларанс не си мръдна пръста в продължение на три дни. Единственото, което направи, бе да покрие пода с найлон и да пуши цигари. Тогава Андре сподели с него, че експериментът е приключил и че може да се прибере у дома си, като внимава да не му излезе някоя пришка на крака.

Оттогава бяха минали петнайсетина години, но Андре си беше съставил окончателно мнение и естествената антипатия, която изпитваше, без ни най-малко да се стеснява, към този чешит, не бе намаляла, нито бе намаляло презрението му към индивиди, които не желаят да се включат в системата, или към глупаците, убедени, че животът е, или трябва да бъде, непрекъснат купон.

Загледа се в отражението на Роз в прозореца, забеляза цепнатата пола, която носеше и от която бедрото й се показваше като острие, и се запита дали жена му няма в най-скоро време да се появи по прозрачна нощница на вечеря. И дали, както вървят нещата, не трябва просто да я очисти. Както и да е, шегата настрана, но Андре се чудеше дали хормоните на Роз не са се напълно повредили.

Отвори прозореца, за да премахне отражението й.

Стигна до кедъра в момента, когато Дани Кларанс, проснат върху един шезлонг, заповядваше на Ришар да не му се меси в работите.

— Проблем ли има, Ришар?

— Не, татко. Няма проблем.

— Чу ли го какво ти каза?

— Чух. Ще се справя, татко. Нямам нужда от помощта ти.

— Но не се притеснявай. Аз съм тук, за да ти оказвам подкрепа, когато е необходимо.

— Благодаря, няма да е необходимо. Дани ще се посъвземе и ще си тръгне. И утре е ден.

— Хлапето ти ме взима за глупак — каза Дани през зъби. — Но ще е по-добре за него да внимава. Никой в тази къща няма интерес да се заяжда с мен.

От думите му струеше злоба. Никой нямаше интерес да се заяжда с него. Никой не можеше да се постави на мястото му, най-малкото Ришар, най-малкото този бивш наркоман, намерил начин да забогатее и да създаде семейство неизвестно по какво чудо, освен по правилото, че съдбата често се усмихва на онези, които не го заслужават.

Когато чукаше Лиза, Дани си отмъщаваше съвсем мъничко за наглото преуспяване на Ришар. С удоволствие би изчукал и Лор, но там не се получи. Сега Лиза бе мъртва.

Длъжен ли беше да мълчи?

— За какво говориш? — попита Ришар намръщено.

Отвърна, че за нещо, което бе видял през една февруарска нощ на езерото. От хангара за лодки. През една нощ, когато не можеше да заспи.

Потърси с поглед Еви и очите му заблестяха, докато си спомняше за ледената февруарска нощ, през която бе наблюдавал лодката, плъзгаща се към центъра на езерото.

— Аз това не го наричам нещастен случай — каза той, без да изпуска Еви от поглед.