Нечистота

Но, разбира се, тя не беше единствената сред присъстващите, претърпяла поражение, отвратена от себе си или изпитваща крайна морална умора — разводите, изневерите, блудствата, предателствата, насилието, преструвките и пр. и пр. бяха всекидневие, — така че съществуваше някакво съучастничество между всички тях, нещо като братство в страданието и никой не я сочеше с пръст, никой не я нападна и Александра се направи, че гледа в друга посока.

Дайкиритата бяха смъртоносни. Еви и някои от съучениците му си сервираха направо в кухнята, за да избегнат конското, което майките им можеха да им дръпнат. Бяха половин дузина от „Брийанмон“, родителите им се мотаеха някъде наоколо и един от тях, някой си Оливие Фон Дъч, брат на близначките, твърдеше, че Ришар бил изпратил сценария си по имейла и секретарката на баща му надълго и нашироко му го разказала.

— Казах си, че това може да те заинтересува. В случай, че се наложи да прекараш уикенда с него. Тя мисли, че е наел хижа в планината. Искам да кажа, че там сигурно е супер спокойно. Можеш да се къпеш в потоците и изобщо.

Оливие бе станал много сприхав, откакто сестрите му го позоряха, като се чукаха наляво и надясно — Сесилия, по-известната, го правеше за сто евро или дори без пари. Преди няколко дни бе приела парите на Андреас, за да се позанимае с Еви, да му предложи пълна програма, само че според нея, според това, което бе видяла и чула в стаята му, това момче имаше истински проблем, това момче спокойно можеше да облече расо и сандали с картонени подметки, какво му беше, откачаше ли? Обаче въпросът не беше в това дали Еви откача, или Сесилия фон Дъч си дава сметка в какво блато затъва, както се бе опитал да й разясни без никакъв ефект, а по-скоро в това да реши какво да прави с информацията за баща си.

Еви направи знак на Анаис, която кимна и раздаде — за да я оставят на мира — няколко джойнта. Ще речеш, камион на УНИЦЕФ, натоварен с чували с ориз, и сума ти протегнати ръце. Той самият глътна две хапчета лексомил. Не му се пушеше. На този етап баща му не му липсваше истински, но не бе трудно да се отгатне, че напускайки дома си, Ришар бе изиграл мръсен номер на сина си, оставяйки го в ръцете на разстроена, изпаднала в депресия и обзета от чувство за вина майка и на напълно изкуфял и изпитващ болезнен срам от потомството си дядо.

Откакто бе получила каквото иска, а именно да бъде приета от брата на Лиза, да има собствено място до него — известно бе какво означаваше това за нея с невротичната й привързаност към починалата, — Анаис бе станала доста досадна, доста натрапчива, но и изцяло предана на Еви, винаги готова да откликне на желанията му и нищо, абсолютно нищо не ценеше повече, нищо не смяташе за по-справедлива награда за усилията си от моментите, в които Еви я възприемаше като своя довереница — никакъв еликсир не би й се усладил повече, no, sir.

— Но ти знаеш какво мисля по въпроса — въздъхна тя. — Отказвам да го съдя. Отказвам да го съдя, защото смятам, че ти показва нещо. Нещо, което не искаш да видиш. Добре де, явно няма смисъл да говорим за това.

— Ти нищо не разбираш. Нищо не знаеш. Никога не си я понасяла. Винаги си разправяла всякакви глупости за нея. Ревнива си като слон, там е работата.

— Мой дълг беше да предупредя Лиза. Но се оказа безсмислено. Сега е твой ред. Като че ли не съм много убедителна, а? На всичкото отгоре имам лошия навик да бъда откровена и си плащам за това.

— Защото смесваш откровеност и истина.

— Нищо подобно.

Тази вечер всички сякаш се бяха наговорили да смъркат кокаин или да гълтат хапчета, та Анаис се оказа доста заета. Непрекъснато се явяваха нови клиенти — все по-нервни, все по-забързани, все по-нетърпеливи да се убедят, че животът им е отредил по-завидна съдба, отколкото на простосмъртните. Еви се възползва от появата на един младеж от телевизията с бяла риза — ни повече, ни по-малко Доминик Достал, истинският, единственият, който наистина създаваше впечатлението, че е започнал да изпитва страх от себе си, откакто е осъзнал своя Аз, чиято брадичка трепереше и който носеше цяла пачка банкноти в ръка, — та Еви се възползва от появата му, за да се отдалечи. Писнало му беше от Анаис.

— Ей сега идвам — подхвърли му тя, преди да се залови с Доминик Достал, който получаваше, каквото бе заслужил, и имаше трийсет и шест хиляди причини да се надруса. Скоро от ноздрите му щеше да рукне кръв. И впрочем, ако човек се вгледаше в присъстващите по начина, по който се вглеждаше в тях Еви, той щеше да е поразен от всеобщата пристрастеност към наркотиците и от тревожността, от несъзнателното себепрезрение, които тя прикриваше.

За щастие шумните разговори създаваха впечатление на живот, на топла глъч и неутрализираха неврастеничната отрова, която иначе би потекла от тавана впрочем Еви се намираше навън, в звездната нощ, все още мека и изпълнена с ухания, на които той не обръщаше никакво внимание, тъй като лексомилът и алкохолът започваха да го замайват. Чуваше се и музика, чуваха се смехове, хихикане, неуместно звънене на телефони.

Джудит Беверини носеше прозрачна рокля без сутиен. Тя не вярваше в изчезването, за което говореше Александра и което смяташе за направо изумително — историята за писателя, който се стопява като разтворимо хапче, задето е продал душата си на дявола или на някоя кабелна телевизия. Джудит хвърли нервен поглед към Еви.

— Виж, бъди така добър. Говоря с майка ти.

Гърдите й помръдваха под блузата, така че бе напълно невъзможно да й се отговори, напълно невъзможно да се започне спор с нея.

Често казано, тя му беше противна. Винаги бе усещал, че на тази мръсница мъжете не вдъхват никакви чувства — ако не се смята отвращението. Никой не я принуждаваше да се чука с всички членове на адвокатската си кантора, правеше го доброволно, обаче не пропускаше случай да си отмъсти, удряше и удряше неуморно и особено по главата на Еви и на баща му, които й бяха най-близките съседи и мъчители на най-добрата й приятелка. Така че, като я гледаше как си показва гърдите, как използва това жалко оръжие, направо му се повдигаше.

Освен, ако не му се повдигаше от лексомила. Трудно бе да се каже. Ослепителният образ на Габи Гарлич редовно се появяваше в главата му. Щеше му се да уведоми Джудит, че роклята й е неприлична, че вони на разврат на сто метра разстояние, но думите не идваха.

Лор понечи да каже нещо, но се отказа. Чуваше се Paint in black. „Страхотна музика!“ — би казал Ришар, поклащайки глава в такт. Лор размени поглед със сина си. Тя продължаваше да говори за неизбежното им сближаване, за ситуацията, която щяха да преодолеят заедно благодарение на обичта, на неуязвимата им връзка, дрън, дрън. Беше жалка.

Протегна му ръка, усмихна му се нежно — не, ама сериозно, понякога съвсем не беше на себе си тази жена, наистина, тази непозната жена. На Еви не му се мислеше за годините, които биха последвали, ако Ришар ги оставеше само двамата, за безкрайния сантиментален тормоз, на който щеше да ги подложи, и него, и себе си.

— Ела насам де — настоя тя.

Тъй като той не помръдваше, Джудит то попита какво удоволствие му доставя да се държи като грубиянин. Тази пък говореше, каквото й дойде наум!

Той сви рамене. Разправяха, че като бил малък, й се хвърлял на врата веднага щом се появяла. Обаче разправяха също, че по онова време светът бил по-приятен и по-сигурен и какви ли не още глупости.

Лор въздъхна. Време му беше да се разкара оттам, и то бързо, тъй като с крайчето на окото си видя, че дядо му ги наблюдава — там, до басейна, шейсетгодишната Люсет Форвил здраво го държеше за крака, но той гледаше към тях, неспокойно вдигайки вежда, като Синя каска, изпратена сред диваците.

Направи крачка встрани и се изгуби в тълпата — гостите бяха многобройни, градината обширна, човек за нула време можеше да изчезне зад гъстите храсти и да се скрие от Пиер или Пол. Заобиколи къщата, мина покрай стени, до които се бяха приютили двойки и си шепнеха в сянката на асмата.

По стълбите към кухнята сдъвка още един лексомил, после Андреас му поднесе още едно дайкири.

— Мислиш си, че си загубил вкус към секса — заяви Андреас. — Така си мислиш. Запънал си се.

— Да кажем, че се въздържам. Да кажем, че предпочитам да почакам. Какво ти бърка това?

— Разбрах — изхили се Андреас. — Ти си нейният рицар. Ти си шибаният й рицар. Така ли е?

— Не знам. Не знам дали ми се приказва с умствено недоразвит.

Мълчаливо изпиха чашите си, разсеяно поглеждайки към гостите, които минаваха покрай тях, блуждаеха наоколо, въртяха се насам-натам, препъваха се по скърцащия бял чакъл или се отбиваха в розовата градина. Ставаше късно. Под мишниците на Анаис имаше кръгове от пот. Според нея Мишел се бе качила в къщата да успокои майка си, която внезапно бе рухнала по простата причина, че мъжът й бе задържан не на някакво летище, а в стаята на една секретарка, облечена в кожа, както й бе докладвал наетият преди седмица детектив. И хоп! — Марлен се обля в сълзи и се прибра в стаята си.

Информацията не предизвика никакъв интерес у момчетата, които бяха толкова свикнали с тези превземки — приемани като подобие на спорт, — че те прелитаха покрай очите им с лекотата на снежинки, превръщаха се в част от пейзажа и минаваха незабелязани.

— Знае го от сутринта, там е работата. Държи се цял ден и… колко… шестнайсет, осемнайсет часа по-късно… Преди пет минути се усмихваше, а сега ще й изтекат очите.

— Чакай, моля ти се, не ни занимавай с това — прекъсна я Андреас. — Не сме ти искали подробности.

— Тя не е най-лошата — промърмори Еви. — Марлен не е най-лошата от всички.

— В какъв смисъл? За чукане ли? Да не смяташ да я изчукаш?

— Не смятам да чукам когото и да било. Казах ти вече.

— Ама че разговор! — изхили се Анаис.

— Мамка му, дайте да се поразходим — каза Андреас.

Станаха и установиха, че едва се държат на краката си. Несъмнено бяха най-младите участници в купона — сестрата на Мишел спеше у една своя приятелка, — но не се справяха блестящо и като стигнаха до етажа, Андреас спешно сви към една от баните, които колекционираше семейство Арамантис.

Андреас повърна, но след това се преви на две. Проклетият му стомах. Нищо друго не можеше да се направи, освен да му се донесе една кола. Напоследък Мишел облекчаваше болките му, като търкаше ръце една в друга и после ги полагаше върху стомаха му, но Мишел беше с майка си.

Еви отвори френския прозорец, за да вкара малко свеж въздух за приятеля си, чийто стомах го мъчеше, откакто майка му, забележителната Каролин, се бе поддала на чара на Брижит, добрата Брижит. В момента двете стояха в градината с ниските си обувки, с изрязаните си нокти и афишираха самочувствието на старите гей — двойки, но да ги предупреди не беше добра идея. Андреас щеше да го убие.

Самият той трябваше да се стяга, за да устои на погълнатите дози. Излезе на балкона, като внимаваше да не привлича погледите, облегна се на стената и за пореден път затвори очи и се остави на образа на Габи Гарлич, който вече не искаше да го вижда, не искаше да говори с него, която го бе разпънала на кръст, но, към която все още изпитваше безгранично обожание.

Тя наистина бе единственото нещо, което имаше значение за него, несъмнено бе единствената му причина да живее, ако трябваше да се изрази с такива думи. Не беше преувеличено. Никак даже, като се има предвид всичко останало. Бе се появила в подходящия момент, в момента, когато загубата на Лиза ставаше непоносима. Какво друго да добави? Бе изпитал такова облекчение. Дали бе достоен за нея?

Долу дядо му го търсеше с поглед. Епизодът с дървото, който бе продължил три дни и две нощи, силно впечатли възрастния човек, който понякога нахлуваше в стаята му или чукаше на вратата на тоалетната, докато Еви не му каже да се разкара. Всъщност Еви не знаеше дали предпочита Андре да си отиде и да го остави сам с майка му — тя заплашваше да се превърне в бреме, което да влачи като скала по планински път. Да избираш между две гадости не беше особено въодушевяващо. Лек ветрец раздвижи завесите и премина по лицето на Андреас, който се гърчеше на пода, прилепил буза до излъскания мрамор, изкривил устни в гримаса. Колата се очакваше всеки момент. След малко щеше да се появи Анаис и Андреас щеше да седне, да си поеме дъх и отново да се посвети на пиянството си.

Неприятно е, когато приятел смята, че грешиш. Когато не разбира какво искаш да кажеш. Еви клекна на балкона, така че можеше да държи под око Андреас и да наблюдава през пречките представлението долу, на моравата, а над хората да вижда гората, над гората — небето, дълбокото, звездно, безмълвно небе.

По принцип Андре Трендел не би се качил на етажа. Би се задоволил да предупреди Лор, че синът й не се вижда наоколо, а тя би му казала: „Андре. Моля ви. Андре. Ако обичате. Престанете. Оставете ме на мира.“ И щом Андре си обърне гърба, би захапала юмрука си, за да не се разкрещи. Лор стоеше наблизо, до една яворова горичка, облечена в костюм на Жан-Пол Голтие. Дамските списания и дори не дамските списания хвалеха тази жена за женската й независимост, за радикалните й и неконформистки схващания за двойката.

Тъй или инак, той виждаше това, което другите не виждаха, което Ерик Дюнкала и Джудит Беверини в най-добрия случай отгатваха, а именно, че някаква сянка затъмняваше блясъка на майка му, някаква сянка я преследваше и се надвесваше над рамото й, откакто Ришар се бе изпарил.

Самият той беше в състояние, в което проблемите на Лор бързо изчезваха на хоризонта, ставаха толкова миниатюрни, че можеха да се видят само с далекоглед. Запали цигара, тикна я за малко в устата на Андреас, чийто нос сега се бе сплескал на земята, от което лицето му приличаше на лице на горгона, сблъскала се с бетонна стена. Питаше се какво стана с дебеланата и с колата й. На другия край на балкона едно перде в охра и червено се вееше и раздвижваше въздуха. От време на време нисък облак преминаваше пред Луната.

— Това, което не чаткаш — обясни Еви през рамо, — това, което си абсолютно неспособен да схванеш, е, че не става дума за секс. Това не го разбираш, нали? И понеже не става дума за секс, нищо не ти е ясно.

Достатъчно бе да се хвърли поглед долу, за да се види какъв път не трябва да се поема. Примерите изобилстваха, но човек би казал, че освен ако не решиш да се хвърлиш от някоя скала, друга алтернатива не съществува. Във всеки случай да чукаш момичетата не беше решение. Да се принизяваш до това не водеше доникъде.

— Вече ти казах: чукането всички го могат. Не то ни облагородява. Не то ни прави различни от останалите.

На моменти имаше чувството, че пада в празното или че потъва в някакъв лепкав крем. Когато отново отваряше очи, звездите блестяха, нощните птици излитаха от върховете на дърветата, прекосяваха небето по права линия, а там, на другия край на балкона, пердето се издуваше, меко се вълнуваше и образуваше синусоиди. После обърна глава и видя Марлен Арамантис, която се свличаше на земята.

Леле! Еви бързо се изправи. Тя се просна на пода.

Той се приближи, наведе се над нея и каза:

— Госпожо Арамантис? Хей, хей!

Тя примигна.

— Госпожо Арамантис? Какво ви е?

Самият той стоеше на колене, за да не падне встрани. В този час на нощта някаква граница вече бе прекрачена. Малко хора се намираха все още в нормалното си състояние — повечето търчаха по моравата, плуваха в басейна, люлееха се на ниските клони, поглъщаха литри шампанско, кълчеха се в салона, опипваха се по ъглите и дори си пускаха език.

Внезапно Марлен го хвана за китката. В другата си ръка държеше кърпичка, смачкана на топка.

— Ти ли си, Еви? — прошепна тя. — Ти си, слава Богу. Много мило, че ми се притече на помощ. Толкова си сладък.

Той й се усмихна.

— Ударихте ли се?

Едва ли, но се чувствала съвсем слаба. Все пак дръпна полата си надолу.

— Знаеш ли, губят ми се минути. Краката ми просто се огънаха. Боже! Защо ли те занимавам със себе си! И ти си имаш проблеми. Ама каква инвалидна команда сме двамата!

Предпочиташе шегите й. Истински се боеше от сълзи или от нервна криза, с която щеше да се наложи да се справя по един или друг начин.

Помогна й да стане. Усещаше се на четирийсет процента от физическия си и психическия си потенциал. Изправи я и в ръцете му се оказа парцалена кукла.

— Хей! Дръжте се за мен! — каза й.

Тя се увеси на врата му. Той от своя страна я прегърна, за да й попречи да се свлече отново на земята. Имаха вид на хора, които танцуват последния си блус призори, на тръгване от салон за опиум.

Колкото не можеше да търпи Джудит Беверини, за която не би си мръднал пръста, която смяташе за прокълнатия ангел на майка му, за жената, която й даваше лош сексуален пример, толкова отношенията му с Марлен бяха тип-топ. Вярно, тя не избягваше физическия контакт с него, майчинските прегръдки, оказваше му внимание, понякога го изпиваше с очи, погалваше го по ръката пътьом — неща, които Лор не си позволяваше, — но тя си беше такава, Марлен Арамантис, нямаше защо да се прави от мухата слон. А и друго — нито за миг Марлен не бе помислила, че Еви има нещо общо със смъртта на Лиза, нито за миг не му беше стоварила това бреме на раменете.

— Не ме оставяй сама. Остани с мен за минутка — прошепна тя.

— Разбира се.

— Не ме оставяй в тази ужасна яма.

Марлен избърса очите си. Притисна се до него, сякаш вървяха по ръба на пропаст, и той полека я поведе към леглото й. Нощната й лампа бе покрита с воал, така че в спалнята цареше спокоен полумрак.

— Особено с тези мои зачервени и подути очи — уточни тя. — Сигурно изглеждам ужасно.

Изобщо не изглеждаше ужасно. Несъмнено не притежаваше фаталната красота на Лор, нито ослепителния чар на Александра Сторер — в момента двете разговаряха под прозореца, наметнали кашмирени шалове, — но имаше правилни черти, ясен поглед и доста елегантен силует с чувствени извивки. Беше приятна и не много стара. Еви не минаваше на другия тротоар, когато я срещнеше.

— Не казваш нищо! Толкова ли е страшно? Няма да ставам за гледане поне още три дни.

Засмя се. Не се колебаеше да се надсмива над себе си. Заведе я — стискайки зъби, защото тя тежеше, а и трябваше да се бори срещу парализиращото въздействие на лексомила, — заведе я до леглото, което можеше да побере цяла армия, и там двамата си поеха дъх. Проснаха се един до друг и се загледаха в тавана.

— Да ми скрои такъв номер. Осмели се да ми скрои такъв номер — въздъхна тя. — Да ти кажа ли, те нямат спирка. Говоря за тези, чиято единствена цел е да ни накарат да страдаме.

Той поклати глава. Смътно разбираше за какво ставаше дума. Този път тя не дръпна надолу полата си, но това не беше проблем — Марлен бе разстроена, а той скапан. Зад тях пердето танцуваше и в стаята проникваше мирис на пръст.

Тя постави ръка на рамото му и заяви, че знае за Ришар.

— Не съм сигурен, че ми се ще да се върне. По-добре да си стои там, където е.

— Баща ти има ужасна нужда от признание. Това го знаем. Така е. Но все пак това момиче е доста особено.

— Достатъчно бе някой да спомене Габи Гарлич пред него, и той се потапяше в образа й. Беше като океан от лъчиста белота, която го заливаше и отнасяше. Преглътна мъчително.

— Толкова често съм си мислила за теб — подзе тя. — Питах се дали успяваш да управляваш положението, защото аз лично смятам, че това не е възможно. Че положението е неуправляемо. Но ти така добре се справяш. Честно, направо съм изумена. Такова поразително поколение сте. Би трябвало да взимам пример от теб, не мислиш ли?

Странно — лежеше по гръб с ръце, скръстени зад главата, и се виждаше как разговаря с Марлен Арамантис, но устните му не помръдваха и от гърлото му не излизаше нито звук. Тя се надигна на лакът с въпросителна усмивка на уста. Еви добре разбираше, че е объркана от мълчанието му и от липсата на реакция, но нищо не можеше да направи въпреки желанието си.

Тя се сви до него под претекст, че й е студено. Потръпна, макар бузите й да бяха порозовели. Хвана му ръката и я целуна.

Защо правеше това? Той не знаеше, знаеше само, че действията на наранения човек невинаги бяха разумни, така че можеше да му целува ръцете, колкото иска, това изобщо не го притесняваше.

Тя покри ръката му с целувки, целуна рамото му, целуна шията му. В същото време тихо простенваше. Притискаше се до него, гушеше се до него и глухо въздишаше, докато го покриваше с целомъдрени и нежни целувки — макар че устните й бяха доста настойчиви.

Когато си даде сметка, че са тръгнали в неправилна посока — не беше усетил как е станало, кога са преминали бариерата, напротив, всичко бе протекло съвсем естествено, тя го целуваше лекичко и предпазливо, после вкара езика си в устата му, — откри също, че погълнатата отрова напълно го е извадила от строя.

Съдете сами — Марлен го бе яхнала, притискаше раменете му към леглото и бавно и решително се изправяше, устата й лъщеше от слюнката след страстната целувка, а той правеше какво? А? Освен дето като последния глупак си поемаше дъх, какво правеше? Беше ли извикал, скочил до тавана, беше ли се съпротивлявал, борил с нея? Не, просто се надяваше, че някой ще го събуди, ще го разтърси, ще го зашлеви, ще го измъкне грубо от леглото и ще го засили надолу по стълбите, но нищо не помръдваше и гърдите му бяха като стегнати в менгеме.

Тя шепнеше думи, които той не разбираше, легнала отгоре му с цялата си тежест, и той бе неспособен да помръдне и още по-малко да се противопостави на този непоносим натиск. По-точно — бе неспособен да се подчини на собствената си воля. Затова я прегърна с две ръце, докато цялото му същество го подтикваше да скочи и да се хвърли към вратата.

Тя го погали през панталона. Прошепна в ухото му о, горкичкият ми, горкичкият ми, докато той здраво стискаше челюсти. Челото му овлажня. Опитваше се да каже на тази жена спрете, моля ви, спрете вече, но думите засядаха в гърлото му и изведнъж му стана студено, усети, че се вледенява, докато тя победоносно изваждаше члена му и го стискаше в юмрука си.

От този миг нататък нещо като че ли рухна вътре в него, разтвори се някаква пукнатина, по която ледникът се плъзгаше в черната вода. За малко да затрака със зъби — трескаво, — когато половината от члена му изчезна в устата на Марлен Арамантис, която започна да го смуче, и го загледа с неописуемо изражение.

Той отметна глава встрани и отправи поглед навън, докато се случваха тези ужасни и недостойни за него събития.

Дишаше трудно. Значи това било, да деградираш. Да се чукаш с тази жена на такава висока цена, че цялата история придобиваше трагичен оттенък.

Успяваше дори да я гали по гърдите, докато погледът му се замъгляваше, и чувстваше, че започва да превърта. Всъщност всичко това беше неизмеримо тъжно, от известна гледна точка.

Беше приклещен, бе попаднал между зъбните колелета. Пъхна ръка между краката й и тя се заизвива като завързана за кол коза, а той извърна глава, за да скрие изкривеното си в гримаса лице. Презираше се. Страхотно.

Тя казваше, че го усеща целия, че е щастлива, че иска да го задържи през цялата нощ, дрън-дрън, а в това време този глупак тихо плачеше.

Заваляха поройни дъждове и водата отнесе мостове, къщи, коли. Този път наистина настъпваше есен — листата изпадаха, на хълма и по улиците на града задуха студен и влажен вятър, хората напускаха терасите и преминаваха към топлите питиета.

После горе, над дъждовете, небето отново се проясни, стана по-необятно и по-чисто.

Една сутрин, побледнял, със стиснати устни, Андре Трендел обяви, че си тръгва през следващите дни, тъй като бил размислил и бил стигнал до заключението, че при настоящите обстоятелства и при този климат е по-добре за всички да се прибере у дома. Беше неделя, къщата бе спокойна, Джина поднасяше закуската и устните на Андре нервно потръпваха. Явно не бе мигнал през цялата нощ.

— Виж, Андре — започна Лор, докато накланяше чайника над чашата му, — виж, Андре, ако е заради това, което стана снощи…

— Да забравим това — прекъсна я той. — Да забравим това, което е още една проява на изолацията, на която съм подложен в този дом или поне в останалото от него.

Лор вдигна поглед и сухо попита:

— Да не би да пиете от сутринта?

Еви наблюдаваше сцената и се питаше дали закуската отиваше на кино. За което, така или иначе, не го беше грижа, тъй като и без това го ядеше мисълта за утрешното им излизане, ако Анаис го потвърдеше.

Андре мислеше, че довършителните работи ще траят още два-три дни.

— Бих искал да ги наглеждам до края, ако нямате нищо против. Ще се опитам да бъда възможно най-незабележим.

Старият кон изглеждаше смъртно ранен. Лор го покани да седне и да престане да се изкарва жертва.

— Но вие не знаете какво съм преживял. Нямате представа какъв е бил животът ми с Роз и Ришар, да, точно така, с тези двамата.

— Хайде стига, Андре, не желая да слушам. Седнете и яжте. Но не желая да слушам нищо по този въпрос. Със сигурност!

Лор се чувстваше нестабилна въпреки грижите на диетолога й, който я тъпчеше с хранителни добавки и нерегистрирани тонизиращи средства. Чувстваше се така, сякаш стоеше на брега на буйна река, чието течение подриваше почвата под краката й и трябваше да се бори, за да не я отнесе водата, трябваше да се бори с обземащата я паника.

От известно време знаеха, че Ришар е наблизо, че е изпратил сценария си на Робер фон Дъч в установения срок и че се крие някъде — макар инспектор Някой си да не бе успял да разбере къде точно.

Андре имаше готовност да го окове в мазето, ако го пипнеше, но кой ли друг истински желаеше завръщането му?

Лор не смяташе, че това ще изкорени злото, което беше далеч по-дълбоко, отколкото причиненото от раздялата им. Същото важеше за Еви, който не държеше да разтваря някои рани — не се виждаше да разговаря за Габи Гарлич с баща си на риболов или пред огнището.

По-късно Ерик Дюнкала, Аксел Мендер и други служители на „Медиа Макс“ се събраха в салона, за да обсъдят подписването на новия договор, предложен на Лор от студиото, договор, който като че ли вълнуваше всички освен главната заинтересована — тя приемаше изключителното предложение да води този нелеп живот до следващата есен с изражение на непреодолимо безразличие. Нямаше сила да зареже всичко, нито да изтрие Ришар от паметта си.

Андре не лелееше големи надежди относно това, което щеше да последва след заминаването му. Бузата му още гореше, милиарди тънки иглички го боцкаха по лицето и по голяма част от душата му. Знаеше, че Лор също носи част от отговорността за забежките на Ришар и че някой ден ще го осъзнае. И ето, изглежда, че моментът бе настъпил.

Андре заведе Еви в спортната зала, за да съставят заедно списък на работата, която оставаше да се извърши, в случай че Лор изпадне в криза и го изгони преждевременно. Заговори с чувство за свършената работа, за съвършения начин, по който пристройката се вписваше в цялостната архитектура, за зле разбраната подкрепа, която се бе опитал да предложи на майка му и на самия него от чисто благородство.

— Защото какво според теб печеля? Какви други намерения съм имал, освен да помогна? От обич, момчето ми, от добри чувства.

Погледна внука си, отвори уста, отказа се. Запали една пура. Капки дъжд се стекоха по френския прозорец.

— Не съм виновен — внезапно каза той. — Цял живот съм му сочил правилния път, а виж какво ми направи! Виж какво направи на жена си и сина си! Как бих могъл да насърчавам подобно поведение, толкова подло, толкова гнусно, помисли малко!

Еви разсеяно сви рамене. Невъзможно му бе да се съсредоточи върху тези истории, след като имаше да мисли за собствената си история и за обрата, който щеше да претърпи в най-скоро време. Андре размаха пурата си.

— Ти може би не, но майка ти така мисли. Всички така мислят. Всички си казват: вижте го този човек! Вижте как е възпитал сина си! А Бог ми е свидетел, че не съм си пестил нито времето, нито търпението, нито каквото и да било с Ришар. И какъв е резултатът? Говорят зад гърба ми, опозорен съм заради това животно. Поне ти дава пример, на който не трябва да подражаваш, все е нещо.

Чу се звук от отваряне на шампанско в салона. Андре се намуси, после разтри рамото на внука си.

— Страх ме е, че скоро може и да не видим баща ти. С неговия легендарен инат. С вкуса му към наказанието. С незрялостта му. Извинявай, но и с малодушието му. Но кой би повярвал дори за миг, кажи ми, в тази история за изпадане в немилост, за отчаяние, за шибано крушение — извинявай, извинявай, — кой би повярвал, че писането може да направи човека толкова тъп, да го убие отвътре, защото вече пишел само сценарии? Ама за кого ни взема? Да не си мисли, че ще преглътнем всички тези идиотщини като оная негова почитателка Александра Сторер? Във всеки случай, направи ми това удоволствие, момчето ми, не избирай творческа професия, не прави като тях, не се поставяй в положение да понасяш всички мъки, очакващи хората, които си мислят, че са безсмъртни и благословени от боговете, докато всъщност са прокълнати.

След сексуалната си забежка с Марлен Арамантис Еви беше непрекъснато кисел, фантазиите му за чиста и свята свръхценна връзка, във всеки случай много различна от онова, което виждаше около себе си, бяха омърсени, наранени от безволието му, от огромната тежест на веригите, приковали го към земята, и настроението му беше мрачно. Нямаше нужда и Андре да добавя своето.

— Какво има, момчето ми? Шокирах ли те? Може би ги намираш за напълно уравновесени? Напълно отговорни?

Сега широките френски прозорци блестяха от искрящи капчици, а под краката им паркетът лъщеше като летяща чиния по пладне. Спогледаха се мълчаливо, неспособни да измерят разделящото ги разстояние.

После се появи Лор. Проникна в стаята, сякаш тя не съществуваше, сякаш се намираха в съвършено безинтересна памукова плантация.

Идваше да ги предупреди, че няма да се прибере за вечеря. Усмихваше се напрегнато.

Отговориха й разсеяно, че ще се оправят.

— Нямах кураж да откажа — каза тя, като докосна ръката на Еви. — Не ми беше по силите, представи си.

Андре преглътна острата си реплика. По-добре бе да си мълчи, естествено, но устните направо го сърбяха. С отвращение помисли за прекрасните примери, които Ришар и тя даваха на сина си, но предпочете да се опъне върху една пейка и да вдига гири, за да се успокои.

— Това място е толкова неподходящо за разговор — оплака се тя на Еви. — Защо винаги нещо не е наред?

Отвън Аксел Мендер почука с ключовете си на прозореца, приканвайки Лор да тръгват.

По небето пробягваха облаци, духаше вятър. По земята бяха нападали тонове листа. Човек затъваше в тях до глезените в подлеса, където от преплетените черни клони се сипеха шишарки.

Еви постоя известно време на платформата, седнал по турски, най-после сам, най-после спокоен, най-после недосегаем, докато вятърът свиреше около него, рошеше косите му, прелиташе между короните на дърветата, които тихо шумоляха.

Разгледа снимките на Лиза, които бяха прибрани в пластмасовата кутия. Налагаше се здраво да ги стиска. Държеше ги с две ръце, иначе щяха да се разлетят и нямаше да може да гледа сестра си. Сестра си, в компанията на Габи Гарлич, и двете голи и изумителни, и двете неизбежни и неми.

По едно време една от снимките излетя. Изтръгна се от ръцете му и залъкатуши като бясно куче, подхваната от едно възходящо течение. Еви я проследи с поглед, странно нерешителен. Небето беше ярко бяло като вътрешността на стрида. Въздухът ухаеше. Еви пусна втора снимка — държеше я между палеца и показалеца си. Трудно му беше да се разделя с тези снимки, защото сърцето му преливаше от толкова обич към сестра му и към Габи, каквито и да бяха прегрешенията им, че краят й не се виждаше, но въпреки това, въпреки това пусна трета снимка във въздуха — достатъчно бе да разтвори два пръста, — после още една и още една.

Тръгна си малко преди тъмнината да го погълне, малко след като в далечината, у Дани Кларанс, се появи миниатюрна светлинка.

Еви си спомняше за прословутата вечер, когато Дани го бе обвинил, че е бутнал Лиза от лодката, когато мъртвопияният Дани го бе обвинил пред Ришар в това отвратително деяние, спомняше си как от този момент нататък всичко бе тръгнало наопаки, всичко се бе прецакало.

Къщата беше тъмна и тиха. Лилиите белееха в многобройните вази. Обикновено, дори долу да нямаше никой, палеха поне лампите, палеха и в градината, за да покажат, че никой не е умрял у Тренделови — всички на хълма правеха така, на никого не му пукаше за сметките за тока.

Странно. Джина също оставяше да свети, когато си тръгваше. Най-смешното беше, че не забеляза нищо, когато пристигна, когато излезе от гората с ръце в джобовете, потънал в мислите си, и сега този внезапен мрак, тази почти оглушителна тишина му се струваха смайващи, пораждаха у него неприятно чувство.

Помисли си, че вероятно къщата още не беше усвоила дълбоките промени, настъпили под покрива й, и затова излъчва несвързани, дори отрицателни сигнали, но в същото време погледът му бе привлечен от новата врата, която водеше към новата спортна зала, защото въпросната врата бе открехната и слабата светлина, падаща от небето, посребряваше лакирания кестенов паркет.

После се чу лек шум, проскърцване, като от плахо задвижена люлка.

Еви замръзна на място. Изтри устата си, прекоси антрето и сдържайки дъха си, се отправи към вратата.

Предпазливо я побутна, разкривайки помещението на малки тревожни порции.

— Дадох си толкова зор само заради него — промърмори Андре, който се люлееше в края на едно въже, сляло се с тъмнината.

Беше въже за катерене, което бе обхванал с две ръце, без да отделя крака от пода.

— Построих тази зала специално за него, за Бога!

— Бушоните ли са изгорели?

— Не. Бушоните не са изгорели. Не мисля, че са изгорели. По-неприятно е.

Еви поклати глава, после се върна в дневната. Настани се на бара. Слушаше Doll parts на Къртни Лав пред чиния пиле с къри, стоплено в микровълновата, когато Андре се материализира до десния му лакът.

— Виж, бих искал да ти помогна. Мога ли да направя нещо за теб?

— Да ми помогнеш ли? Защо? За какво да ми помогнеш?

— Не знам. Да ти помогна. Да направя нещо, та животът да ти изглежда, знам ли, по-вълнуващ, или каквото там би искал. А бе да ти помогна. Защото такава ми е ролята. Защото сме от една кръв, момчето ми.

— Ами благодаря. Но всичко е наред, нямам нужда от нищо.

— Никога не съм виждал някой, който да няма нужда от нищо. Мисля, че такова нещо не съществува. Питам се какво ви е на вас с баща ти. Толкова ли е трудно да поемете протегнатата ви ръка? Толкова ли е непоносимо?

Еви колебливо и недоумяващо прекара вилицата си по чинията, после набоде парче пиле, лапна го и бавно задъвка, втренчен пред себе си, където виждаше залепена с магнит върху хладилника картичка, изобразяваща детайл от тавана на Сикстинската капела.

— Какво и да се случи, не забравяй, че не си сам. Не бъди глупав като Ришар, моля те. Възможно е — казвам, че е възможно, но само ти ще решиш — обстановката да стане мъчителна, тук, в тази къща, за момче в твоето положение. Няма да скрия от теб, че майка ти ме безпокои, а няма смисъл да ти обяснявам, ти сигурно си наясно, че не е лесно да се живее с невротизиран човек. Какво всъщност искам да ти кажа? Искам да ти кажа, едно: не се взимай за Супермен. Ако нещата тръгнат на зле, обади ми се и аз ще скоча в първия самолет. Разбираш ли? Не се взимай за Супермен. Ние не живеем в някоя от ония изостанали страни, където хората се избиват помежду си и не знаят какво значи да се чувстваш добре или зле в кожата си, да изживяваш криза, а в цивилизована страна, където на всеки проблем може да се намери решение. Разбираш ли? Можеш ли да кимнеш, за да ми покажеш, че си разбрал?

Еви кимна. Хвърли поглед на часовника си и си каза, че Анаис скоро ще потегли.

— Питах се — подзе Андре, — питах се защо не ни по-гостуваш малко на баба ти и на мен, колкото да смениш обстановката. Да кажем, до Нова година, пък после ще видим… Какво ще кажеш?

— Ох, ами трябва да си помисля. Във всеки случай не се чувствам болен.

— Не се чувстваш болен, но ако не бях аз, сега щеше да си сам в една пуста къща. И ще бъдеш сам след няколко дни. Нима намираш това за нормално? Да живееш в тази покъртителна самота? Аз не намирам. Мисля, че с баба ти и мен ще ти е по-добре.

Навън избуха кукумявка. От града сигурно имаше новини и Еви не се интересуваше от това, което му говореше старият, ама никак, защото, ако дойдеше потвърждение за купона, ако Анаис събереше необходимата информация, нещо щеше да се случи, нещо сериозно щеше да се случи.