Невидимият пазител

8

На път към къщи Амая се учуди колко бързо бе изчезнала светлината през този февруарски следобед. Обзе я странно усещане за провал — преждевременното свечеряване през зимата предизвикваше у нея силно безпокойство, тъмнината сякаш носеше със себе си нещо зловещо. Студът я накара да потръпне под коженото яке. Размечта се за топлата пухенка, която Джеймс толкова бе настоявал да си сложи, а тя бе отказала, защото с нея приличаше на човечето на „Мишлен“.

Уютната атмосфера в къщата на леля Енграси прогони следите от зима, вкопчили се в тялото й като нежелани спътници. Ароматът на дърва от камината, дебелите килими, застлани на дървения под, и непрестанното бърборене на телевизора, оставен включен, въпреки че никой не го гледаше, й действаха успокояващо. В тази къща имаше далеч по-интересни неща за слушане от телевизора, но въпреки това той бе вечно там — абсурдна какофония, на която никой не обръщаше внимание, но която всички търпяха по навик. Веднъж бе попитала леля си на тази тема и тя й бе отговорила:

— Това е световното ехо. Знаеш ли какво е ехо? Звукът, който продължава да се чува, когато истинският вече е изчезнал.

Върна се в настоящето. Джеймс я хвана за ръката и я заведе до огъня.

— Ледена си, скъпа.

Тя се усмихна, зарови нос в жилетката му и вдиша аромата на кожата му. Рос и леля Енграси се зададоха от кухнята, понесли чаши, чинии, хляб и един супник.

— Дано да си гладна, Амая, леля е сготвила храна за цял полк.

Стъпките на леля Енграси бяха може би малко по-тромави, отколкото на миналата Коледа, но умът й продължаваше да бъде все така остър. Амая се усмихна нежно, отбелязвайки тази подробност, а леля й я сряза:

— Не ме зяпай така, не че не мога да ходя, просто съм с проклетите пантофи, които сестра ти ми подари. С два номера по-големи са. Тръгват да се изхлузват, като си вдигна краката, и за да не рискувам да се претрепя, се налага да ходя като напикана.

Вечеряха, развеселени от вицовете, които Джеймс разказваше с американския си акцент, и от остроумните коментари на леля Енграси, но Амая забеляза, че зад усмивката, с която Рос се стараеше да следи общия разговор, стоеше дълбока, почти безнадеждна тъга; личеше си от плахия начин, по който опитваше да избягва очите й. Докато Джеймс и леля им прибираха чиниите в кухнята, Амая спря сестра си само с няколко думи:

— Днес ходих във фабриката.

Рос я погледна, сядайки обратно на стола, обзета от нещо средно между отчаянието и облекчението на човек, когото са разкрили и едновременно с това спасили от мъчително бреме.

— Какво ти каза? По-точно как ти го каза?

— По своя си начин. Както прави всичко. Че щяла да издава втора книга, че й предложили телевизионно предаване, че била опората на семейството, образец за добродетел и единственият човек на този свят, който знаел значението на думата „отговорност“ — изрецитира тя напевно, докато накрая Рос се усмихна. — Освен това ми каза, че вече не работиш във фабриката и че имаш сериозни проблеми с мъжа си.

— Амая… Съжалявам, че така си разбрала, може би трябваше да ти го кажа по-рано, но това е нещо, което решавам постепенно, нещо, което трябва да направя сама, което трябваше да направя много отдавна. Освен това не исках да те тревожа.

— Глупаче, нали знаеш, че без проблем се оправям с тревогите, това ми е работата. Колкото до другото, тук съм съгласна с теб. Не знам как издържа да работиш толкова дълго с нея.

— Предполагам, че бях длъжна, нямах друг избор.

— Какво намекваш? Всеки има избор, Рос.

— Не всеки е като теб, Амая. Предполагам, че това се очакваше от нас, да останем на работа в цеха.

— Обвиняваш ли ме? Защото, ако е така…

— Не ме разбирай погрешно, но когато ти си тръгна, аз нямах друг изход.

— Не е вярно, имаш го сега, имаше го и тогава.

— Когато татко умря, мама започна да се държи много странно, предполагам, че са били първите симптоми на алцхаймер. Изведнъж се озовах приклещена между изискванията на Флора, бръщолевенето на мама и Фреди… Предполагам, че тогава Фреди ми се е сторил някакъв изход.

— И какво се промени сега, за да решиш, че можеш да вземеш такова решение? Защото има нещо, което не бива да забравяш. И то е, че макар Флора да се държи като стопанка и господарка, фабриката е колкото нейна, толкова и твоя — нали ви отстъпих моята част при това условие. Ти си не по-малко способна от нея да ръководиш фирмата.

— Може и да е така, но в момента имам и други грижи освен Флора и работата. Не беше само заради нея, макар че изигра голяма роля. Всеки ден слушах непрестанното й натякване и в един момент започнах да се задушавам. Това, добавено към ситуацията в личния ми живот, направи нещата нетърпими и ми стана толкова тежко да ходя там всяка сутрин и да слушам все същата песен, че се почувствах психически изтощена и дори физически зле. Въпреки това бях спокойна и уравновесена както никога. „Решена“, това е думата. Някак изведнъж ми просветна и разбрах — нямаше да се върна, не се върнах и няма повече да се върна. Поне засега.

Амая вдигна ръце до лицето си и започна да ръкопляска бавно и отмерено.

— Браво, сестричке, браво!

Рос се усмихна, имитирайки поклон.

— Ами сега?

— Работя в една фирма за дограма, водя счетоводството, правя ведомостите за заплати, организирам седмичния график, срещите. Плътни осем часа от понеделник до петък, но когато излизам оттам, забравям за работа. Не е най-прекрасното място, но е точно това, от което имам нужда сега.

— А как върви с Фреди?

— Зле. Много зле — каза тя, свивайки устни и извръщайки глава.

— Затова ли стоиш тук, при леля? — Рос не отговори. — Защо не му кажеш да се изнесе? В крайна сметка къщата си е твоя.

— Казах му, но той не иска и да чуе да напуска къщата. Откакто си тръгнах, прекарва дните си между леглото и дивана, налива се с бира, играе на плейстейшъна и пуши трева — каза Рос с отвращение.

— Така го нарече и Флора, „шампион по плейстейшън“. Откъде намира пари? Нали ти не му…?

— Не, това е минало… пари му дава майка му, а приятелите му се грижат да си има от всичко.

— Ако искаш, мога да го навестя. Както казва леля, един добре хранен и поен мъж издържа доста време, без да работи — каза Амая през смях.

— Да — усмихна се Рос, — така си е, но по-добре недей. Точно това исках да се опитам да избегна. Нека аз да се оправя, имам грижата, обещавам.

— Нали няма да се върнеш при него? — каза Амая, гледайки я в очите.

— Не, няма.

Амая се поколеба за миг, но когато си даде сметка, че може би съмнението е изписано на лицето й, помисли, че това е начинът, по който би я видяла Флора — неспособна да повярва във волята на някой, различен от нея самата. Насили се да се усмихне широко.

— Радвам се, Рос — каза тя с цялата убеденост, която успя да събере.

— Тази част от живота ми остана в миналото, нещо, което нито Флора, нито Фреди успяват да проумеят. На Флора й е непонятно, че съм решила да си сменям работата в такъв момент, но вече съм на трийсет и пет и не искам да прекарам остатъка от живота си, тормозена от голямата си сестра. Да понасям всекидневно все едни и същи упреци, коментари и злобни забележки и да я гледам как заразява всичко живо със своята отрова. А Фреди… Предполагам, че той не е виновен. Дълго вярвах, че е отговорът на всички мои въпроси, че притежава някаква вълшебна формула, която ще ми донесе своеобразно просветление, ще ми създаде нов начин на живот. Толкова нестандартен, толкова непримирим, такъв бунтар и най-вече толкова различен от мама и Флора. А и с този негов талант да я вбесява — усмихна се тя дяволито.

— Виж, тук си права. Човекът има дарба да къса нервите на Флора и затова определено ми допада — отвърна Амая.

— Докато не осъзнах, че в крайна сметка не е толкова различен. Че бунтарството и отказът му да приема нормите са просто фасада, зад която се крие страхливец, човек, негоден за нищо, способен като същински Че Гевара да критикува обществото, докато харчи за трева парите, които измъква от мен или от майка си. Мисля, че съм съгласна с Флора само за едно — че няма равен в компютърните игри. Ако плащаха пари за това, щеше да е едно от големите национални богатства.

Амая я погледна нежно.

— В един момент тръгнах в различна посока. Разбрах, че искам да живея другояче и че трябва да има и нещо повече от това, да прекарвам уикендите си на бира в някой бар. А и въпросът за децата… може би основният въпрос, защото в мига, в който си поставих за цел да заживея другояче, да имам дете, се превърна в приоритет, в толкова крещяща нужда, че сякаш животът ми зависеше от нея. Не съм безотговорна, Амая, не исках да родя дете, което после да отгледам сред дим от трева. Но въпреки това престанах да вземам противозачатъчни и зачаках, сякаш всичко щеше да се случи по предначертан от съдбата план. — Лицето й помръкна, сякаш някой бе угасил светлината пред очите й. — Но не се получи, Амая, явно и аз не мога да имам деца — каза тя шепнешком. — Отчаянието ми растеше, месеците минаваха, а аз не забременявах. Накрая Фреди каза, че може би така е трябвало, че сме си добре и само двамата. Аз не отговорих, но през цялата онази нощ, докато той хъркаше до мен, един глас отекваше в главата ми, повтаряйки: „Не, аз не съм добре така, не съм добре“. Гласът продължи да звучи и докато се обличах за работа, докато приемах поръчките по телефона, докато преглеждах пратките, докато слушах вечното натякване на Флора. И този ден, докато окачвах бялата престилка в гардеробчето, вече знаех, че няма да се върна. В момента когато Фреди превърташе за пореден път „Заразно зло“, а аз претоплях супата за вечеря, отново осъзнах, че животът ми с него е свършил. Така се получи, без сълзи и крясъци.

— Няма от какво да се срамуваш, понякога сълзите са необходими.

— Така е, но сълзите останаха в миналото, очите ми пресъхнаха от толкова плач, докато той хъркаше до мен. Плач от мъка и от мисълта, че ме е срам от него, че никога няма да се почувствам горда от човека до себе си. Нещо вътре в мен се скъса и отчаянието, с което до онзи миг се опитвах да спася тази връзка, се превърна в гняв. Усетих, че го ненавиждам от дъното на душата си. Повечето хора бъркат, смятайки, че любовта може да премине в омраза само за миг, че любовта се пръсва на парчета изведнъж, като при разрив на сърцето. За мен не беше така — любовта не се пръсна изведнъж, просто изведнъж си дадох сметка, че се беше изхабила като при бавно, но неумолимо търкане с пила — напред-назад, напред-назад, ден след ден. И този ден осъзнах, че не беше останало нищо. По-точно приех една реалност, която винаги е била там, но сякаш изведнъж изникна пред очите ми. Вземането на тези решения ме накара да се почувствам свободна за първи път от много време насам и ако зависеше от мен, всичко щеше да е много леко и безпроблемно, но нито сестра ти, нито мъжът ми възнамеряваха да ме оставят толкова лесно. Ще се изненадаш колко си приличаха аргументите, упреците и подигравките им… Знаеш ли, и двамата ми се присмиваха с едни и същи думи. — Тя се засмя горчиво, докато си спомняше. — Къде ще ходиш? Да не мислиш, че ще си намериш нещо по-добро? И най-накрая: кой ще те обича? Никога няма да повярват, но въпреки че подигравките им имаха за цел да ме разколебаят, постигнаха точно обратния ефект — и двамата започнаха да ми изглеждат толкова малки и страхливи, толкова нищожни, че повярвах, че всичко е възможно, че ще ми е по-лесно без тяхното бреме. Не знаех всичко, но поне на последния въпрос имах отговор: аз, аз щях да се обичам и да се грижа за себе си.

— Гордея се с теб — каза Амая и я прегърна. — Не забравяй, че можеш да разчиташ на мен, аз винаги съм те обичала.

— Знам. Ти, Джеймс, леля, татко и даже мама, по своя си начин. Единственият човек, който не ме ценеше особено, бях аз самата.

— Обичай се, Рос Саласар.

— Тук също има промяна, предпочитам да ме наричаш Росаура.

— Флора ми каза, но защо? Отне ти години, докато успееш да накараш всички да ти казват Рос.

— Ако някой ден имам деца, не искам да ме наричат Рос, много е гаменско — отсъди тя.

— Всяко име е гаменско, ако притежателката му е такава — отвърна Амая. — Кога предвиждаш да ме направиш леля?

— Когато срещна идеалния мъж.

— Предполага се, че такъв не съществува, да знаеш.

— Ти ли го казваш, дето си го имаш вкъщи.

Амая се усмихна насила.

— И ние опитвахме. Но засега не можем…

— Ходи ли на лекар?

— Отначало се опасявах, че имам същия проблем като Флора, запушени тръби, но казаха, че всичко изглежда наред. Препоръчаха ми да опитам с инвитро.

— Боже, съжалявам — гласът й потрепери. — Започна ли вече?

— Още не сме ходили, само като си помисля, че трябва да се подложа на една от тези мъчителни процедури, и ми прилошава. Помниш ли колко зле беше Флора, и в крайна сметка за нищо?

— Да, но не бива да мислиш така, ти самата каза, че не е същият проблем, може би при теб ще стане…

— Не е само това. Изпитвам известно отвращение пред мисълта, че трябва да зачена дете по този начин. Знам, че е глупаво, но не мисля, че трябва да бъде тъкмо така…

Джеймс влезе, носейки мобилния телефон на Амая.

— Търси те инспектор Сабалса — каза той, прикривайки слушалката с ръка.

Амая взе апарата.

— Госпожо инспектор, един патрул е намерил върху банкета чифт женски обувки, обърнати към шосето. Съобщиха преди малко, ще пратя кола да ви вземе и ще се видим там.

— А тялото? — попита Амая, снишавайки глас и покривайки наполовина телефона.

— Все още не сме го намерили, районът е труднодостъпен, доста различен от предишните. Растителността е много гъста, реката не се вижда от шосето. Ако долу има момиче, ще бъде трудно да стигнем до него. Питам се защо е избрал подобно място, но може би не е искал да го намерим толкова лесно като другите.

Амая се замисли.

— Не. Искал е да го намерим, оставил е обувките, за да маркира мястото. Но избирайки точка, която не се вижда от шосето, си е гарантирал да не го безпокоят, докато не подготви всичко, за да покаже шедьовъра си на света. Просто е избегнал евентуалните спънки и затруднения.

Обувките бяха официални, от бял лак и с доста висок ток. Един полицай ги заснемаше от различни ъгли, следвайки инструкциите на Йонан. Светкавицата на фотоапарата изтръгваше ярки отблясъци от кожата, карайки обувките да изглеждат още по-странни и нелепи там, насред нищото, и придавайки им почти магически свойства, като пантофките на принцеса от приказките или като абсурдната шокираща творба на някой концептуален художник. Амая си представи ефекта от дълга редица маркови обувки, подредени в тази почти призрачна местност. Гласът на Сабалса я върна в реалността.

— Объркващо е… имам предвид обувките. Защо го прави?

— Маркира територията си като диво животно, като хищник, какъвто всъщност е, и ни провокира. Оставя ги там, за да ни предизвика: „Вижте какво съм ви донесъл, дойде Оленцеро[3] и ви остави подарък“.

— Какъв изрод!

Насили се да откъсне поглед от хипнотизиращите приказни обувки и се обърна към гъстата гора. От уоки-токито, което Сабалса държеше в ръка, проехтя металически глас:

— Откриха ли я?

— Засега не, но нали ви казах, че в този район реката тече сред гъста растителност и в нещо като естествен каньон между дигите.

Сноповете светлина от мощните прожектори рисуваха призрачни отблясъци сред голите дървета, толкова гъсто разположени един до друг, че създаваха усещането за изгрев наобратно, сякаш слънчевите лъчи струяха от земята към небето. Амая нахлузи ботушите, размишлявайки над ефекта, който тази гора оказваше върху мислите й. Младши инспектор Ириарте изскочи запъхтян от гъсталака.

— Открихме я.

Амая се спусна по насипа, плътно следвайки Йонан и младши инспектор Сабалса. Усещаше как пръстта поддава под краката й, размекната от скорошния дъжд, който въпреки гъстите клони бе успял да проникне дълбоко и да превърне сухите листа, застлали земята, в лепкав и хлъзгав килим. Напредваха, опирайки се на дърветата, които растяха толкова близо едно до друго, че ги принуждаваха постоянно да променят маршрута си. На няколко крачки зад себе си чу не без известно задоволство сподавените ругатни на Монтес, който бе принуден да слиза по склона със скъпите си италиански обувки и кожената си шуба.

Гората свършваше рязко пред почти непреодолима дига от двете страни на реката, която се разтваряше като естествена фуния, образувайки тясно обърнато „л“. Спуснаха се до тъмна и мрачна зона, която полицаите опитваха да осветят с преносимите си фенери. Там реката бе по-бърза и пълноводна и между тесните диги и брега имаше по-малко от метър и половина сух чакъл. Амая видя ръцете на момичето — разтворени в зловещ жест на отдаденост, те висяха от двете страни на поруганото й тяло. Лявата й ръка почти докосваше водата, дългата й руса коса стигаше до кръста, а големите й зелени очи бяха покрити с фина белезникава ципа, която се спускаше над тях като було. Мъртвешката й красота, почти мистичната пластика, която чудовището бе създало, постигаха търсения ефект. За момент то сякаш успя да я въвлече в своята фантазия, отклонявайки я от протокола, но очите на принцесата я върнаха в реалността, тези забулени от речната мъгла очи, които молеха за справедливост от руслото на Бастан, присънващо й се понякога в най-мрачните й нощи. Отстъпи две крачки, за да прошепне кратка молитва и да си сложи ръкавиците, които Монтес й подаваше. Съкрушена от чуждата болка, тя погледна Ириарте, който бе закрил устата си с ръце и рязко ги отпусна от двете страни на тялото си, щом усети, че го наблюдават.

— Познавам я… Познавах я, познавам семейството й, това е момичето на Арбису — каза той, поглеждайки Сабалса, сякаш търсеше подкрепа. — Не знам как се казва, но това е дъщерята на Арбису, сигурен съм.

— Казвала се е Ан, Ан Арбису — потвърди Йонан, който държеше карта за библиотека в ръка. — Чантата й беше няколко метра по-нагоре — добави той, сочейки към зона, която отново тънеше в мрак.

Амая коленичи до момичето и се взря в студената гримаса на лицето й, наподобяваща изкуствена усмивка.

— Знаете ли на колко години е била? — попита тя.

— На петнайсетина, най-много шестнайсет — отговори приближилият се Ириарте, преди да погледне трупа и да побегне.

Десетина метра по-надолу се преви надве и повърна. Никой не каза нищо, нито тогава, нито когато се върна, бършейки гърдите си с носна кърпичка и смотолевяйки някакво извинение. Кожата на Ан бе много бяла, но не от онези бледи, почти прозрачни кожи, осеяни с лунички и червени петънца. Беше порцеланова, чиста и нежна, без нито едно косъмче. Така както бе обсипана с капчици от реката, приличаше на мраморна надгробна статуя. За разлика от Карла и Аиноа тя се бе съпротивлявала. Поне два от ноктите й бяха счупени до живо месо. Не се виждаха следи от кожа под другите. Несъмнено бе издъхнала по-бавно от останалите — въпреки булото, замъглило очите й, Амая добре видя петната, издаващи смъртта от задушаване и страданието от липсата на въздух. Иначе убиецът бе възпроизвел грижливо детайлите от предишните убийства — фината корда, потънала в шията, разрязаните на две дрехи, смъкнатите до коленете джинси, обръснатите слабини и мазната благоуханна сладка върху тях.

Йонан правеше снимки на срамните косми, разхвърляни в краката на момичето.

— Всичко съвпада, шефке, все едно отново виждам другите момичета.

— Мамка му!

Няколко метра по-надолу се чу сподавен вик, придружен от характерния пукот на изстрел. Куршумът рикошира в каменните стени, създавайки оглушително ехо. За миг се объркаха, после извадиха оръжията си и ги насочиха към долната част на реката.

— Фалшива тревога! Всичко е наред! — изкрещя глас, предшестван от лъч на фенерче, който се изкачваше по брега на реката.

Един ухилен униформен полицай се задаваше отдолу заедно с Монтес, който, видимо смутен, прибираше оръжието си.

— Какво стана, Фермин? — попита разтревожено Амая.

— Съжалявам, нямах представа, претърсвах брега и изведнъж видях най-огромния плъх на света, проклетата гад ме погледна и… Съжалявам, стрелях по рефлекс. Мамка му! Не понасям плъхове, а после сержантът ми каза, че било… не разбрах точно какво.

— Нутрия — обясни полицаят. — Гризач, произхожда от Южна Америка. Преди години няколко избягаха от един френски развъдник в Пиренеите, оказа се, че са се приспособили чудесно към реката и макар разпространението им доста да се ограничи, все още може да се видят тук-там. Но са безобидни, всъщност са тревопасни плувци като бобрите.

— Съжалявам — повтори Монтес, — не знаех. Имам фобия към мишки, не понасям присъствието на нищо, което прилича на плъх.

Амая го погледна с неудобство.

— Утре ще подам рапорт за изстрела — прошепна тя.

Фермин Монтес постоя мълчаливо, вторачен в обувките си, след което се дръпна встрани и остана там, без повече да се обади.

Инспекторката почти го съжали заради шегите, които щеше да отнесе през следващите дни. Отново приклекна до трупа и опита да изчисти съзнанието си от всичко, което не бе свързано с това момиче и мястото наоколо.

Фактът, че дърветата в района не слизаха до реката, лишаваше тази зона от наситения дъх на пръст и лишеи, който бе усетила в гората. Там долу, на дъното на пролома, издълбан от реката в скалата, само минералните изпарения от водата си съперничеха с мазния сладникав аромат на чанчигорито. Миризмата на масло и захар, която излъчваше то, се смесваше с друга, по-неуловима миризма, която Амая свързваше със скорошната смърт. Пое дълбоко дъх, опитвайки се да потисне гаденето, докато разглеждаше сладката като някакво противно насекомо. Запита се как бе възможно да излъчва такава силна миризма. Доктор Сан Мартин приклекна до нея.

— Майчице, колко вкусно мирише! — Амая го погледна стъписано. — Шегувам се, инспектор Саласар.

Тя не отговори и стана, за да му направи място.

— Но наистина мирише добре, а аз не съм вечерял.

Амая направи отвратена физиономия, която докторът не забеляза, и се обърна, за да поздрави съдия-следовател Естебанес, която слизаше между скалите със завидна пъргавина, въпреки че носеше пола и боти с ток.

— Как е възможно… — смотолеви Монтес, който явно още не се беше окопитил от инцидента с нутрията.

Съдия-следователят ги поздрави с генералски жест и застана зад доктор Сан Мартин, за да чуе неговите коментари. След десет минути си тръгна.

Забавиха се повече от час, докато качат на шосето ковчега с тялото на Ан, и за да успеят, се наложи всички да помагат. Експертите предложиха да го напъхат в чувал и да го носят на ръце догоре, но Сан Мартин бе настоял да ползват ковчег, за да запазят максимално тялото и да избегнат множеството удари и драскотини, които можеше да получи, докато го мъкнат през храсталака. Тясното пространство между дърветата ги принуждаваше в някои отсечки да повдигат ковчега вертикално и да спират, докато си го подават едни на други; след няколко подхлъзвания успяха да го занесат до катафалката, която щеше да откара трупа на Ан до Наварския институт по съдебна медицина.

Всеки път когато виждаше на масата за аутопсии труп на дете, я обземаше чувство на безпомощност и безсилие — общество, което допускаше да умират деца, изглеждаше безсилно да опази собственото си бъдеще. Това общество, нейното общество се бе провалило. Като нея самата. Пое си дъх и влезе в залата за аутопсии. Доктор Сан Мартин попълваше формулярите за интервенцията, тя го поздрави и се доближи до масата. Трупът на Ан Арбису лежеше съблечен под безмилостната светлина. При друг светлината би разкрила и най-малките несъвършенства, но при нея само подчертаваше безукорната белота на кожата, която изглеждаше нереална, като нарисувана. Амая се сети за мраморните мадони, изложени в италианските музеи.

— Прилича на кукла — прошепна тя.

— И аз това казвах на София — съгласи се докторът. Асистентката му вдигна ръка за поздрав. — Би била идеален модел за Вагнерова валкирия.

В този момент влезе младши инспектор Сабалса.

— Чакаме ли още някого, или можем да започваме?

— Инспектор Монтес трябваше да дойде… — отвърна Амая, поглеждайки часовника си. — Започвайте, докторе, трябва да пристигне всеки момент.

Набра номера на Монтес, но се включи гласова поща и тя предположи, че шофира. Под безжалостната светлина забеляза няколко детайла, които й бяха убягнали. Върху кожата се виждаха няколко къси, кафяви и доста дебели косъма.

— Животинска козина?

— Възможно е, открихме още няколко по дрехите. Ще ги сравним с намерените върху тялото на Карла.

— Според вас от колко часа е мъртва?

— Съдейки по температурата на черния дроб, която измерих на реката, трябва да е престояла там два-три часа.

— Не е много, не и толкова, че да я доближат животни… Сладката беше непокътната, изглеждаше почти прясно изпечена, нали усетихте как мирише. Ако наблизо е имало животни, които е можело да оставят косми, то щяха да изядат и нея, както в случая на Карла.

— Трябва да попитам горските — уточни Сабалса, — но не мисля, че местността е известна като място за водопой на животни.

— Всяко животно би слязло дотам без особени затруднения — възрази Сан Мартин.

— Да слезе да, но там реката образува дере, от което трудно би могло да се избяга. А животните винаги пият вода в открити зони, за да могат да видят, ако някой ги наблюдава.

— Тогава как си обяснявате космите?

— Може би са били по дрехите на убиеца и той ги е пренесъл върху нея.

— Възможно е. Кой би носил дрехи, пълни с животински косми?

— Някой ловец, лесничей, пастир — каза Йонан.

— Препаратор на животни — допълни асистентката, която помагаше на Сан Мартин и бе стояла мълчаливо дотогава.

— Добре, трябва да намерим всеки, който отговаря на този профил в района, като добавим и факта, че трябва да е физически силен, и то много. Ако не бе уединението, което предполага тази негова фантазия, бих казала, че убийците са повече от един; но едно е ясно и то е, че не всеки може да свали по онзи склон трупа, а очевидно я е носил на ръце, тъй като липсват драскотини и охлузвания — каза Амая.

— Можем ли да сме сигурни, че е била мъртва, докато я е свалял?

— Аз съм сигурна. Няма момиче, което би слязло посред нощ на реката, дори със свой познат, още по-малко зарязвайки обувките си там. Според мен ги издебва и ги убива набързо, преди да заподозрат нещо. Може би го познават и затова му се доверяват. А може би не, и се налага да ги умъртви веднага. Увива кордата около врата им и преди да осъзнаят какво става, вече са мъртви. После ги занася на реката, разполага ги според фантазиите си и когато вече е изпълнил психосексуалния си ритуал, ни оставя този знак с обувките и ни позволява да видим творението му.

Амая млъкна изведнъж и тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън.

Всички я гледаха като хипнотизирани.

— Да продължим с кордата — каза Сан Мартин.

Асистентката хвана главата на момичето в основата на черепа и леко я повдигна, така че доктор Сан Мартин да може да изтегли кордата от тъмната вдлъбнатина, в която бе потънала. Отдели специално внимание на висящите от двете страни краища, по които се виждаха малки белезникави следи, като от пластмаса или лепило.

— Вижте, госпожо инспектор, това е нещо ново — за разлика от другите случаи, по кордата има полепнала кожа. Явно докато е стягал силно, се е порязал или поне се е одраскал.

— Мислех, че използва ръкавици заради липсата на отпечатъци — възрази Сабалса.

— Така изглежда, но този тип убийци често не могат да устоят на удоволствието да отнемат живот със собствените си ръце, усещане, което ръкавиците биха притъпили — ето защо понякога ги свалят, макар и само за сюблимния момент. Но и това може да се окаже достатъчно.

И доктор Сан Мартин като Амая предположи, че Ан е оказала съпротива. Може би бе видяла нещо, което нейните предшественички не бяха забелязали, нещо, което й се бе сторило подозрително и се бе оказало достатъчно, за да не стои безучастно в очакване на смъртта. При нея симптомите на задушаване бяха очевидни, но макар убиецът да бе опитал да възпроизведе своята фантазия — като отчасти бе успял, защото на пръв поглед престъплението и целият изпълнен ритуал бяха сходни с предишните — Амая изпитваше необяснимото усещане, че тази смърт не го бе задоволила напълно, че това момиче с ангелско лице, което можеше да бъде чудовищният му шедьовър, се бе оказало по-борбено и смело от останалите. И макар убиецът да се бе постарал да я нагласи със същото усърдие като предишните, лицето на Ан не изразяваше учудване и ранимост. Личеше си, че до края се е борила за живота си, а изкуствената й усмивка изглеждаше смразяващо. Амая забеляза някакви розови следи около устата, които се простираха почти до дясното й ухо.

— Какви са тези розови петна по лицето й?

Асистентката взе проба с клечка за уши.

— Веднага щом научим, ще ви кажа, но според мен е… — тя помириса клечката — гланц.

— Гланц? — попита Сабалса.

— Червило, инспекторе, мазно блестящо червило с аромат на плодове — обясни Амая.

По време на кариерата си на инспектор в отдел „Убийства“ Амая бе присъствала на повече аутопсии, отколкото искаше да си спомня, и смяташе, че отдавна е отминало времето, когато е трябвало да доказва, че не е по-лоша от мъжете. Затова реши да не остава за продължението. Нямаше друга хирургическа интервенция, която да се сравни с бруталния разрез във формата на игрек върху трупа. Процесът, минаващ през изваждане и мерене на органите и повторното запълване на кухините с тях, никога не бе приятен, но когато тялото бе на малко дете или момиче, както в този случай, бе направо нетърпим. Знаеше, че това се дължи не толкова на техническите, винаги аналогични стъпки на аутопсията, колкото на необяснимите причини защо едно дете лежи на стоманената маса, която трябваше да му е чужда по подразбиране. Нелепостта на дребното телце, едва заемащо отреденото му място, експлозията от ярки цветове отвътре и най-вече малкото бледо лице на детето с миниатюрни водни капчици, заключени между ресниците, й действаха като настойчив зов, който не можеше да спре да чува.