Невидимият пазител

10

След кратка следобедна дрямка, от която се събуди замаяна и объркана, Амая се почувства по-зле от сутринта. Взе си душ, прочете бележката, която Джеймс й бе оставил, и леко се намуси, че го няма вкъщи. Макар че никога не би му го признала, тайно предпочиташе да е наблизо, когато спи, сякаш присъствието му би успокоило духа й. Би се чувствала смешна, ако трябваше да изрази с думи чувството, което изпитваше, когато се будеше в празната къща, и желанието си той да е там, докато тя спи. Не беше нужно да лежи до нея, не искаше да я държи за ръка. Достатъчно й бе да е там, когато се събуди. Често, когато работеше нощем и се налагаше да спи сутрин, лягаше на дивана, ако Джеймс го нямаше. Там не успяваше да заспи дълбоко като на леглото, но въпреки това го предпочиташе, защото знаеше, че ако легне на спалнята, няма да мигне. Не беше по-различно, ако той излезеше, когато вече бе заспала — дори да не чуеше вратата, внезапно усещаше отсъствието му като недостиг на въздух, сепваше се и бе сигурна, че е излязъл. „Искам да стоиш вкъщи, докато спя.“ Мисълта бе ясна, а аргументът абсурден — затова не можеше да му го каже. Да му каже, че се буди, когато той излезе, че усеща присъствието му вкъщи като радар и че тайничко се чувства изоставена, когато се събуди и открие, че е напуснал мястото си до нея, за да отиде за хляб.

Дори след три кафета в управлението не успя да се почувства по-добре. Седна зад бюрото на Ириарте и започна да разглежда с интерес парченцата от живота на този човек. Русокоси деца, млада съпруга, календарчета с Богородица, добре поддържани цветя до прозорците… бе сложил даже глинени чинийки под саксиите, за да събират излишната вода.

— Удобно ли е, шефке? Йонан ми каза, че сте искали да ме видите.

— Влезте, Монтес, и не ме наричайте „шефке“. Седнете, ако обичате.

Той се настани на стола отсреща, погледна я и леко се нацупи.

— Монтес, разочаровах се, че ви нямаше на аутопсията. Притесних се, защото не знаех защо ви няма, и се вбесих, като разбрах от друг човек, че сте отишли на вечеря. Смятам, че поне можехте да ми спестите срама да разпитвам цяла нощ за вас, да вися на телефона, а вие да не вдигате и накрая Сабалса да ми каже къде сте.

Монтес я наблюдаваше невъзмутимо. Тя продължи:

— Фермин, ние сме един екип и имам нужда всеки от вас да бъде на мястото си през цялото време. Ако сте искали да си тръгнете, нямаше да ви забраня. Казвам само, че при всичко, което ни се струпа на главата, можехте поне да звъннете един телефон или да кажете на Йонан, или и аз не знам. Но просто няма как да изчезвате без обяснения. Сега, когато открихме още едно мъртво момиче, трябва да сте до мен непрекъснато. Надявам се поне да си е заслужавало — усмихна се тя и го погледна мълчаливо в очакване на отговор, но той продължи да я гледа невиждащо, с изражение, преминало от детско цупене в пренебрежение.

— Фермин, нищо ли няма да кажете?

— Монтес — отвърна той рязко. — За вас съм инспектор Монтес, не забравяйте, че макар да ръководите това разследване, говорите с равен. Няма защо да давам обяснения на Йонан, който ми е подчинен; предупредих инспектор Сабалса и задължението ми се изчерпа дотам. — Очите му бяха присвити от възмущение. — Естествено, че нямаше да ми забраните да отида на вечеря, не сте човекът, който може да го направи, макар напоследък да си въобразявате друго. Бил съм шеста година в отдел „Убийства“, когато вие сте постъпвали в академията, шефке. Това, което всъщност ви вбесява, е, че се проявихте като пълна аматьорка пред Сабалса.

Той се изтегна на стола, без да спира да я гледа арогантно.

Амая го погледна с тъга.

— Единственият, който се прояви като аматьор, сте вие. Аматьор и лош полицай, за бога! Тъкмо намираме трети труп на сериен убиец, още не разполагаме с нищо и вие хуквате на вечеря. Предполагам, че сте ми сърдит, защото началникът ми повери случая, но трябва да знаете, че аз нямам пръст в това решение. Единственото, което трябва да ни занимава сега, е да разкрием случая възможно най-бързо. — Тя смекчи малко тона и погледна Монтес в очите, опитвайки се да спечели доверието му. — Смятах, че сме приятели, Фермин, аз бих се радвала за вас, мислех, че ме уважавате, мислех, че ще получа максимално съдействие от ваша страна…

— Продължавайте да мислите — измърмори той.

— Само това ли ще кажете?

Той замълча.

— Чудесно, Монтес. Както искате. Ще се видим на събранието.

И отново безжизнените лица на момичетата, с погледи, зареяни в безкрая, потъмнели под булото на смъртта. Встрани, сякаш за да подчертаят огромната им загуба, други снимки, лъскави и цветни — дяволитата усмивка на Карла, позираща до някаква кола, може би на нейния приятел, Аиноа, с едноседмично агънце в ръце, и Ан, с театралната й трупа от гимназията. Найлонов плик с кърпички, почти със сигурност използвани за свалянето на грима от лицето на Ан, и друг плик с кърпички, открити на местопрестъплението на Аиноа, на които не бяха обърнали особено внимание тогава, защото бяха предположили, че са хвърлени в реката от крайпътната отбивка, където обичаха да се усамотяват двойки.

— Бяхте права, шефке. Кърпичките бяха там, изхвърлили са ги няколко метра по-надолу, в една пролука на дигата на реката. По тях има розови и черни петна, предполагам от спирала. Приятелките й казват, че се е гримирала, открих и оригиналното червило в чантата. Ще го сравним с петната, да видим дали е същото. А тези — той посочи другия плик — са от местопрестъплението на Аиноа. От същия вид, със същата релефна шарка, макар и с по-малко следи от грим. Приятелките й твърдят, че е носела само гланц за устни.

Сабалса се изправи.

— Не успяхме да открием нищо от мястото на убийството на Карла, минало е твърде много време, а и да не забравяме, че тялото бе наполовина в реката. Ако убиецът е хвърлил кърпичките там, може придошлите води да са ги отнесли… Поне роднините й потвърдиха, че действително се е гримирала всеки ден.

Амая се изправи и започна да се разхожда из залата, крачейки зад своите колеги, които продължаваха да седят.

— Йонан, какво ни казват тези момичета?

Младшият инспектор се наведе напред и докосна с пръст крайчеца на една снимка.

— Изтрива им грима, събува им обувките — дамски обувки с висок ток. Това е общото между трите. Сресва на път косите им, обръсва слабините им, отново ги прави малки момичета.

— Именно — кимна въодушевено Амая. — Мръсникът мисли, че порастват прекалено бързо.

— Педофил, който си пада по малки момиченца?

— Не, не, ако беше педофил, щеше да избира направо малки момиченца, а те са тийнейджърки, повече или по-малко жени, в онази възраст, в която момичетата искат да изглеждат по-големи, отколкото са всъщност. Не е нещо нетипично, това е част от процеса на съзряване през пубертета. Но този убиец не харесва тези промени.

— Много е възможно да ги е познавал, когато са били по-малки, да не одобрява това, което вижда сега, и затова да иска да ги върне в миналото — предположи Сабалса.

— Не му е достатъчно да сваля обувките и грима им, а премахва и окосмяването им, за да направи гениталиите им като на малки момиченца. Разрязва дрехите им и оголва телата им, все още непревърнали се в тела на жени, каквито те са искали да бъдат, и от тази част на тялото, която символизира секса и поругаването на представата му за детство, премахва окосмението като белег на зрялост, за да го замени с мека, сочна сладка, символ на отминалото време, на традициите в долината, на завръщане към детството, може би на други ценности. Не одобрява начина им на обличане, държането им на по-големи и ги наказва, пресъздавайки върху тях идеала си за чистота. Затова никога не ги насилва сексуално, това е последното, което би искал да направи — иска да ги предпази от покварата, от греха… И най-ужасното от всичко е, че ако съм права, ако това измъчва нашия убиец, то може да сме сигурни, че няма да престане. Измина повече от месец между убийството на Карла и това на Аиноа, и едва три дни между него и това на Ан, той се чувства провокиран, уверен и с още много работа пред себе си, ще продължи да отвлича момичета и да ги връща към невинността… Дори начинът, по който поставя ръцете им, с обърнати нагоре длани, е символ на отдаденост и непорочност.

Амая млъкна, сякаш озарена от някаква идея. Къде преди бе виждала тези ръце и този жест? Погледна Ириарте и каза:

— Инспекторе, бихте ли донесли онези календарчета от кабинета си?

Ириарте се забави само две минути. Сложи върху масата календарче с Дева Мария и още едно с Девата от Лурд. Светиците се усмихваха благо, докато протягаха щедро и безрезервно ръце с разтворени длани, от които бликаха сияйни слънчеви лъчи.

— Това е! — възкликна Амая. — Приличат на девици.

— Този тип е напълно откачен — каза Сабалса. — И най-лошото е, че ако има нещо, в което можем да бъдем сигурни, то е, че няма да спре, докато ние не го спрем.

— Да актуализираме профила — подкани ги инспекторката.

— Мъж, между двайсет и пет и четирийсет и пет годишен — каза Ириарте.

— Мисля, че можем да сме още по-конкретни. Склонна съм да мисля, че е по-възрастен, това отвращение от младостта, което показва, не приляга много на млад човек. Не е импулсивен, много е организиран, носи на местопрестъплението всичко, от което би могъл да има нужда, и все пак не ги убива там.

— Явно има друго място. Къде може да е то? — попита Монтес.

— Не мисля, че е някое конкретно място, поне не и къща — невъзможно е всички момичета да са се съгласили да отидат там. И да не забравяме, че не са се борили, с изключение на Ан, която се е съпротивлявала чак накрая, когато е била нападната. Едно от двете е — или ги причаква и ги напада изненадващо, рискувайки да го видят, което не ми се връзва много с начина му на действие, или ги убеждава да отидат някъде, по-точно ги закарва той самият, което предполага и кола, някоя голяма кола, защото после трябва да превози и трупа… Клоня повече към тази теория — каза Амая.

— И смятате, че момичетата биха се качили при случаен човек? — попита Йонан.

— Може би не в Памплона — поясни Ириарте, — но в малкия град е нормално, виждат те, че чакаш автобуса, някой местен спира и те пита накъде си. Ако си му на път, те качва, не е никак странно. И се обзалагам, че е някой от техния град, който ги познава от малки и на когото имат достатъчно доверие, за да се качат в колата му.

— Добре. Бял мъж, между трийсет и четирийсет и пет годишен, може би малко повече. Вероятно живее с майка си или при възрастните си родители. Може би е възпитаван много строго или тъкмо обратното, отраснал е без надзор и сам си е създал модел за морално поведение, който сега прилага върху другите. Може да е претърпял насилие в детството си или по някаква причина да не е имал истинско детство, може родителите му да са починали. Искам да намерите всеки мъж, регистриран за насилие, ексхибиционизъм, воайорство… Разпитайте двойките, които ходят там, дали знаят, или са чували за подобен случай. Имайте предвид, че тези престъпници не се появяват от нищото, а еволюират с времето. Търсете хора, които са изгубили семействата си по жесток начин, сираци, жертви на тормоз, самотници. Разпитайте всеки, регистриран за насилие и тормоз в района. Искам всичко в базата данни на Йонан, а докато не разполагаме с друго, ще продължим със семействата, приятелите и най-близките познати. В понеделник е погребението на Ан. Ще приложим същата процедура като при Аиноа и поне ще имаме материал за сравнение. Направете списък с всички мъже, които присъстват на двете погребения и отговарят на профила. Монтес, няма да е зле да говорите с приятелите на Карла, за да проверим дали някой е снимал на видео опелото или погребението с мобилния си телефон, или е правил снимки. Това ми хрумна, когато Йонан каза, че приятелките на Аиноа не спирали да плачат и да говорят по телефона. Тийнейджърите не мърдат никъде без телефон, проверете. — Тя нарочно изпусна думата „моля“. — Сабалса, бих искала да говоря с някой от жандармерията или от горската служба. Йонан, искам цялата информация, която можеш да откриеш за мечки в долината, документирани сигнали… Знам, че в момента следят няколко с джипиес, да видим какво ще ни кажат. И ако някой открие нещо, искам да ме информирате денонощно, това чудовище е някъде там и нашата работа е да го хванем.

Докато другите полицаи излизаха, Ириарте се доближи до Амая.

— Госпожо инспектор, елате в кабинета ми, търсят ви от главното управление в Памплона.

Амая отиде на телефона.

— Опасявам се, че все още нямам добри новини, господин началник. Разследването напредва с възможно най-голяма скорост, но се страхувам, че убиецът действа по-бързо от нас.

— Добре, госпожо инспектор. Смятам, че съм поверил разследването на най-подходящия човек. Преди час ми се обади един приятел, свързан с вестник „Диарио де Навара“. Утре ще публикуват интервю с Мигел Анхел де Андрес, гаджето на Карла Уарте, който беше в затвора по обвинение в убийство. Както знаете, пуснат е на свобода. Няма нужда да ви обяснявам какво говори по наш адрес, но не това е най-лошото — в хода на интервюто журналистът намеква, че в долината има сериен убиец и че Мигел Анхел де Андрес е бил освободен, след като се е доказало, че убийствата на Карла и Аиноа са свързани. Отгоре на всичко утре ще се разгласи убийството на последното момиче, Ан… — той като че ли четеше отнякъде — Урбису.

— Арбису — поправи го Амая.

— Ще ви изпратя по факс копие от статиите, във вида, в който ще излязат утре. Предупреждавам, че няма да ви харесат, отвратителни са.

Сабалса се върна с два листа с отпечатан текст, в който някои фрази бяха подчертани.

„Мигел Анхел де Андрес, прекарал два месеца в затвора в Памплона по обвинение в убийството на Карла Уарте, твърди, че полицията свързва случая със скорошните убийства на млади момичета в долината на Бастан. Убиецът ги съблича голи, а върху труповете са открити косми с неустановен произход. Един страховит господар на гората сее смърт в своите владения. Един кръвожаден басахаун.“

Статията за убийството на Ан бе озаглавена „Ново престъпление на басахауна?“.