Невидимият пазител

18

Когато погребението свърши, дъждът и гостите на церемонията сякаш се бяха изпарили, заместени от гъста мъгла, която се простираше над долината на река Бастан и се спускаше над улиците, правейки ги още по-безрадостни — ако изобщо бе възможно. Премръзнала от студ, Амая зачака пред фабриката, докато се появи сестра й.

— Виж ти, госпожа инспекторката! Каква чест! — подигра се Флора. — Не трябваше ли да търсиш някакъв убиец?

Амая се усмихна и я посочи с пръст.

— Това и правя.

Флора застина с ключа в ръка, внезапно заинтригувана и сякаш леко разтревожена.

— Тук, в Елисондо?

— Да, тук. Тези убийци обикновено са близки до жертвите. Поне случаят да бе един… Но вече са три. Трябва да е или оттук, или от много близо.

Двете влязоха във фабриката, посрещнати от познатия аромат, който Амая бе вдишвала от дете и който бе останал в спомените й. Ако затвореше очи, почти можеше да види баща си, с неговите бели панталони и потник, как разточва хилядолистното тесто с огромна стоманена точилка, докато майка й отмерва съставките с разграфена кана и оцапани с брашно ръце сред онзи мирис на анасонова есенция, който завинаги щеше да свързва с нея. Погледна нощвите с брашното и внезапна тръпка пробяга по гърба й, докато непреодолимо чувство на гадене заливаше стомаха й. Тягостната вълна от спомени внезапно я разстрои и ехото от миналото напълно я парализира. Затвори очи и силно ги стисна, опитвайки се да препречи пътя към ужаса, който тази гледка бе съживила.

— За какво мислиш? — попита Флора, учудена от изражението на сестра си.

— За мама и татко, за това, колко много работеха и колко щастливи изглеждаха — излъга тя.

— Вярно е, работеха — каза Флора, докато си миеше ръцете. — Но те бяха двама, а сега аз трябва да върша много повече работа, и то сама… Макар че това не те засяга особено, нали, сестра ми?

— Флора, знам, че работата е много, но май не чу втората част — те бяха щастливи, докато го правеха. Това несъмнено е било ключът към техния успех, както впрочем и към твоя.

— О, нима? Ти пък какво знаеш… Да не мислиш, че ми харесва да правя това? — каза тя, извръщайки се към сестра си, докато вдигаше щорите в кабинета си.

— Е, добре се справяш… Чудесно, бих казала. Пишеш книги, предстои да водиш предаване по телевизията, „Мантекадас Саласар“ е марка в половин Европа, богата си. Не си точно пример за провал.

Лицето на сестра й бе нащрек, разсъждавайки над думите на Амая, сякаш в опит да открие някаква насмешка.

— Смятам, че ако не си влагала в работата си сърце, нямаше да успееш — продължи Амая. — Имаш причини да бъдеш много доволна, а удовлетворението е само на крачка от щастието.

— Да — склони сестра й, повдигайки вежди, — сега може би да, но докато стигна дотук…

— Флора, всеки среща трудности по пътя си.

— Нима? — подразни се тя. — И какви трудности си срещала ти, ако мога да знам?

— Гарантирам ти, че не ми е било лесно да стигна дотук — отвърна Амая, запазвайки тихия спокоен тон, който така изнервяше сестра й.

— Да, но това е било твой избор, а моят ми беше наложен, нямаше на кого да разчитам, всички ме предадоха, ти си обра крушите, Виктор само се наливаше, а пък сестра ти…

Амая постоя мълчаливо, размишлявайки над упрека, който за по-малко от двайсет и четири часа бе чула от двете си сестри.

— Ти също можеше да избираш, ако си искала друго.

— А някой да ме е питал какво съм искала?

— Флора…

— Не, отговори ми, някой пита ли ме дали искам да остана тук и да меся тесто?

— Флора, ти имаше избор като всички хора, но избра да не избираш… И мен никой не ме е питал. Сама реших накъде да поема.

— Без да даваш пет пари за другите.

— Това не е вярно, Флора, на никого не съм навредила. За разлика от теб и Рос, аз никога не съм харесвала фабриката, дори като малка… Винаги когато можех, се измъквах, стоях тук насила, и ти го знаеш много добре. Не исках да работя това, записах се да уча и родителите ни го приеха добре.

— Мама не толкова добре, но все пак бяха спокойни — нали аз и Рос щяхме да продължим семейната традиция.

— Имала си избор.

Флора избухна.

— Нямаш никаква представа какво значи отговорност — обърна се тя, сочейки я с пръст.

— Моля те… — каза уморено Амая.

— Изобщо не ми се моли… Нито ти, нито сестра ти, нито онзи некадърник Виктор знаете какво значи тази дума.

— Виждам, че имаш мнение за всички — Амая се усмихна уморено, без да повишава тон. — Флора, ти не ме познаваш. Вече не съм деветгодишното момиченце, което бягаше от работилницата. Уверявам те, че всеки ден в моята работа…

— Твоята работа — прекъсна я тя, — кой говори за твоята работа? Само ти, а аз говоря за семейството, за това, че някой трябваше да поеме бизнеса.

— За бога, звучиш като Майкъл Корлеоне… Бизнесът, семейството, мафията.

Амая направи шеговит жест, събирайки пръстите на едната си ръка, което ядоса още повече сестра й.

Флора я погледна вбесено, хвърли на масата парцала, който държеше в ръка, и се тръшна в креслото, разклащайки запалената върху бюрото лампа.

— Флора, двете с Рос буквално живеехте тук, интересувахте се от сладкарство от малки, обожавахте да стоите в работилницата, на три години Рос вече можеше да приготвя кексчета и кифли…

— Сестра ти — промърмори тя презрително. — Интересът й беше за кратко, точно докато видя какво значи истинска работа. Да не мислиш, че бизнесът щеше да просъществува дълго, както го ръководеха мама и татко? Обнових този бизнес из основи, модернизирах го и го направих конкурентен. Имаш ли представа какви проверки се минават, за да изнасяш в Европа? Единственото, което е останало, е името „Мантекадас Саласар“ и табелката кога е основан от прадядовците ни.

— Виждаш ли, че съм права, Флора? Само ти можеше да имаш такава визия за бъдещето, защото обожаваше тази работа.

Последните й думи достигнаха до Флора. Амая забеляза как чертите на лицето й, дотогава намръщени в знак на нескрито презрение, започнаха да се отпускат, отстъпвайки пред изражение на заслужена гордост. Тя се огледа наоколо, изпъчвайки се в креслото.

— Да — съгласи се тя, — но не ставаше дума за това, дали я обожавам, или не, и дали, както ти казваш, ме е правила щастлива. Някой трябваше да я върши и както винаги задачата се падна на мен, защото съм единствената способна да успее, защото са необходими здрав разум и чувство за отговорност. Трябваше да запазя семейното наследство, делото, което с толкова усилия са съградили нашите. Да запазя доброто име, традицията. С гордост, със сила.

— Говориш, сякаш е трябвало да крепиш света на плещите си. Какво мислиш, че щеше да стане, ако се беше посветила на друго?

— Казвам ти, това вече нямаше да го има.

— Може би Рос щеше да го ръководи, винаги е обичала тази работа.

— Не работата. Обича да прави пасти, а това е различно. Не искам да си представям как щеше да изглежда това при нея, какво говориш… Не може да контролира даже собствения си живот, безотговорна е, незряла е и мисли, че парите падат от небето. Ако мама и татко не й бяха оставили къщата, нямаше да има къде да живее. С оня нещастник мъжа й, безподобен наркоман и безделник, който я скубе за пари и ходи да сваля девойките. Тази ли Росаура може да управлява бизнеса? Липсват й нужните качества. Ако не е вярно, къде е тя сега? Защо я няма тук, за да ни покаже таланта си?

— Може би ако не беше толкова сурова с нея…

— Животът е суров, сестра ми — отвърна Флора с обидно презрителен тон.

— Мисля, че Росаура е добро момиче, а и всеки може да сгреши при избора на съпруг.

Сякаш гръм удари Флора. Тя замлъкна, гледайки я втренчено, и Амая се досети, че мисли за Виктор.

— Флора, нямах предвид Виктор.

— Ясно — бе нейният отговор.

И Амая предусети, че подготвя цялата си артилерия.

— Флора…

— Да, двете сте много добрички, изпълнени с добри намерения, кажи ми обаче, добро момиче, къде беше ти, когато мама се разболя?

Амая поклати отвратено глава.

— Наистина ли искаш да се връщаш на това?

— Какво има, добро момиче, не ти е приятно да говорим как заряза болната си майка ли?

— По дяволите, Флора, болната си ти — възмути се Амая. — Бях на двайсет години, учех в Памплона, идвах си всяка събота и неделя, а ти и Рос бяхте тук, работехте тук и вече бяхте омъжени.

Флора се изправи и тръгна към нея.

— Това не беше достатъчно. Идваше в петък и си тръгваше в неделя. Знаеш ли колко дни има седмицата? Седем, със седем нощи — каза тя, разпервайки една ръка и два пръста пред лицето си. — И знаеш ли кой беше до мама всяка нощ? Аз, не ти, а аз. — Тя се удари разпалено в гърдите. — Давах й да яде, къпех я, слагах я да си легне, сменях й памперсите и отново я слагах да си легне, носех й вода и тя отново се напикаваше. Удряше ме и ме обиждаше, ругаеше ме, мен, единствената, която винаги бях до нея. Сутрин пристигаше Рос и я извеждаше на разходка в парка, докато аз отварях работилницата, след като цяла нощ не бях подгънала крак. И когато се прибирах вкъщи, всичко започваше отначало, ден след ден, без помощ отникъде, защото и на Виктор не можех да разчитам. В крайна сметка не беше негова майка. Той се грижи за неговата, когато се разболя и умря, но извади повече късмет — беше пневмония, която я умори за два месеца. А аз трябваше да се боря три години. Така че, добри ми момичета, кажете къде бяхте и дали нямам право да ви наричам безотговорни.

След което й обърна гръб и закрачи бавно към бюрото си, където отново седна.

— Мисля, че си несправедлива. Доколкото си спомням, Рос караше нощни смени, за да бъде с нея сутринта, а и ти сама настоя мама да живее при теб, когато татко почина. Двете винаги сте се разбирали, към теб винаги бе изпитвала нещо по-специално, което не изпитваше към Рос, да не говорим за мен. Освен това двете бяхте по-големи, аз бях още дете, а и живеех далеч. Идвах винаги когато можех, и знаеш, че както Рос, така и аз бяхме съгласни да я настаним в психиатрия, когато се влоши. Подкрепихме те напълно, когато се наложи да я обявим за психичноболна, дори предложихме пари, за да платим болницата.

— Да платите. Вие, безотговорните, всичко оправяте така. Плащате и се отървавате от проблема. Не, не беше въпрос на пари, знаеш, че когато татко умря, остави предостатъчно пари. Беше въпрос на дълг. А и да я вкараме в психиатрия, не беше моя идея, а на онзи проклет доктор — изрече тя задавено.

— За бога, Флора, абсурдно е, че пак говорим за това. Мама не беше добре, вече не можеше да се грижи дори за себе си, камо ли за бизнеса. Доктор Салаберия го предложи, защото знаеше какви проблеми ни създава това, а ти видя и че съдията нямаше никакви колебания. Не знам защо се измъчваш с това.

— Този доктор се намеси в неща, които не го засягаха, и вие двете му позволихте. Не биваше да ви оставям да я пратите в болница. Нямаше да свърши така, ако бях лекувала пневмонията й вкъщи. Знаех си, че е много слаба и че болницата е лоша идея, но не пожелахте да ме чуете и всичко свърши зле.

Амая погледна сестра си с дълбокото чувство на съжаление, което й причиняваше гледката на толкова злоба, на такова отвращение. Преди време щеше да скочи като ужилена, влизайки в играта й на упреци, обяснения, присъди, но работата й в полицията я бе научила на здравомислие, хладнокръвие и самоконтрол, които бе прилагала на практика стотици пъти пред толкова долни същества, че пред тях Флора приличаше на непослушна разглезена ученичка.

Снижи още повече тона и почти шепнешком й каза:

— Знаеш ли какво си мисля, Флора? Мисля, че си една от онези самоотвержени и отдадени на грижата за семейството жени, които го правят не защото някой ги е молил, а само за да натрупат сериозен запас от вина и упреци, които да хвърлят по другите. Като каменна плоча, под която ще погребат всички покрай тях, докато накрая не останат сами, с цялата си саможертва и с упреците, които никой не иска да слуша. Това се случва с теб. В крайна сметка, в опита си да наставляваш, да направляваш и контролираш, единственото, което постигаш, е да отблъскваш всички от теб. Никой не е искал да бъдеш героиня или мъченица.

Флора се бе втренчила в нищото, стоеше с опрени на масата лакти и кръстосани пред устата ръце, сякаш си налагаше мълчание — мълчание, което щеше да бъде временно, сдържаше се само докато намери подходящия момент, за да изстреля отровните си стрели, и тогава щеше да бъде безмилостна. Когато заговори, гласът й бе възвърнал обичайния си контрол и типичния за нея императивен тон.

— Предполагам, че си дошла за нещо повече от това, да кажеш за каква ме мислиш, така че ако имаш конкретен въпрос, питай. Иначе ще трябва да си тръгваш. Аз нямам време за губене.

Амая извади от чантата си малка картонена кутия, отвори капака и преди да извади съдържанието, погледна сестра си.

— Ще ти покажа полицейско доказателство, което открихме на местопрестъплението. Обръщам се към теб като към консултант на полицията. Надявам се, разбираш, че същността му е тайна. Не бива да казваш на никого, нито да говориш с някого за него, дори със семейството.

Флора кимна. Изражението й се бе сменило с интерес.

— Добре, погледни това и ми кажи на какво ти прилича — каза тя, изваждайки от кутията пликчето с ароматната сладка, открита върху тялото на Ан.

— Чанчигори, това ли е открито на мястото на убийството?

— Да.

— На всички ли?

— Флора, не мога да ти дам такава информация.

— Да не би убиецът да го е ял?

— Не, по-скоро изглежда, че го е оставил там, за да го намерят. Парченцето, което липсва, е пратено в лаборатория. Какво можеш да ми кажеш?

— Може ли да го пипна?

Амая й го подаде. Флора го извади от пликчето, приближи го към носа си и го души в продължение на няколко секунди. Стисна го между палеца и показалеца си и изстърга малко количество с нокътя.

— Има ли вероятност да е заразено или отровно?

— Не, в лабораторията го анализираха и е чисто.

Флора поднесе парченце към устата си и го опита.

— Сигурно вече са ти казали какви са съставките…

— Да, а сега искам ти да ми кажеш всичко останало.

— Първокласни съставки. Пресни и смесени в точното съотношение. Приготвено е тази седмица, бих казала преди не повече от четири дни, а по цвета и шупливостта съдя, че е изпечено в традиционна фурна на дърва.

— Невероятно — каза Амая искрено впечатлена. — Как може да знаеш всичко това?

Флора се усмихна.

— Защото си разбирам от работата.

Амая подмина скритата обида.

— И кой освен „Мантекадас Саласар“ произвежда тези сладки?

— Предполагам, че всеки, който има рецептата, би могъл да ги направи. Не е тайна, включена е в първата ми книга, по рецептата на мама, а и е типичен десерт за региона. Предполагам, че в долината има още дузина варианти на рецептата… Макар и не с такова качество, не с такива балансирани пропорции.

— Искам да ми направиш списък на всички фабрики, пекарни и магазини в околността, които ги продават или произвеждат.

— Това няма да е толкова трудно. С такова качество ги правя само аз, както и „Салинас“ в Тудела, „Санта Марта де Вера“ и може би една пекарна в Логроньо… Всъщност онези не са чак толкова добри. Мога да ти дам списък с моите клиенти, но тук, в Елисондо, ми се струва, че освен на местните хора се продават и на туристи и гости. Не знам дали това ще ви свърши някаква работа.

— Не се тревожи, ти само го направи. За кога ще можеш?

— За късно следобед, днес имам доста работа, вече знаеш благодарение на кого.

— За този следобед би било добре. — Не пожела да влезе в капана на провокацията. Прибра пликчето с остатъците от сладката. — Благодаря, Флора, инспектор Монтес ще мине да го вземе…

Флора остана невъзмутима.

— Казаха ми, че вече се познавате.

— Приятно е да разбера, че поне веднъж си добре информирана. Да, познавам го и е много симпатичен. Инспектор Монтес намина оттук в края на деня, за да ми се представи, след което прекарахме известно време, показах му малко от градчето, пихме кафе, оказа се много приятен и говорихме за куп неща, включително за теб.

— За мен? — попита Амая учудено.

— Да, за теб, сестра ми. Инспектор Монтес ми разказа как си успяла да направиш така, че да ти възложат случая.

— Така ли ти е казал?

— Е, не с тези думи, той е много възпитан и великодушен човек. Имаш късмет, че работиш с професионалист от неговия ранг. Може да научиш нещо — каза тя усмихнато.

— И това ли ти е казал Монтес?

— Разбира се, че не, но е лесно да се предположи. Да, определено е чудесен човек.

— И аз така си мислех — каза Амая, ставайки, за да остави чашата си в умивалника.

— Да, всичките ти сътрудници са много симпатични… Тази сутрин те видях на гробищата с един голям красавец.

Амая се усмихна, развеселена от лицемерието на сестра си.

— Бяхте допрели глави и сякаш ти шепнеше нещо на ухо. Питам се какво би казал Джеймс, ако можеше да види това.

— Не те видях, сестра ми.

— Понеже не успях да вляза, не можах да присъствам на погребението, защото имах среща с хората от издателството, и чак после се разходих до гробищата. Пристигнах рано и ви видях да стоите пред някакъв гроб… Ти се наведе над гроба и той те прегърна.

Амая прехапа долната си устна и се усмихна, клатейки глава.

— Флора, Йонан Ечайде е гей.

Флора не съумя да скрие учудването и раздразнението си.

— Просто се наведох над гроба на една от учителките ми от началното училище, Ирене Барно. Помниш ли я? Подхлъзнах се и той ме хвана.

— Колко мило, отишла си на гроба й? — подигра се Флора.

— Не, наведох се, за да изправя една саксия, която беше паднала от вятъра, и тогава прочетох нейното име.

Флора я погледна в очите.

— Но никога няма да отидеш на гроба на мама.

— Не, Флора, никога не ходя на гроба на мама, каква ще е ползата да го направя сега?

Флора се обърна към прозореца и промълви:

— Сега вече никаква.

Чу се силен шум от мотор и по лицето й пропълзя внезапна сянка.

— Сигурно е Виктор — прошепна тя.

Двете отидоха до задната врата на фабриката, където бившият съпруг на Флора паркираше един стар мотоциклет.

— О, Виктор, страхотен е, откъде го намери? — попита Амая вместо поздрав.

— Купих го от един търговец на скрап в Сория, но те уверявам, че не беше в такъв вид, когато го докарах.

Амая го обиколи, за да го разгледа по-добре.

— Не знаех, че се занимаваш с това, зетко — продължаваше да го нарича така и сигурно винаги щеше да го прави.

— Хобито ми е сравнително ново, преди няколко години започнах да се интересувам от мотори. Започнах с един „Бултако Меркурио“ и един спортен „Монтеса Импала-175“ и оттогава съм реставрирал общо четири с този спортен „Оса-175“. Един от тези, с които се гордея най-много.

— Нямах представа, но си се справил блестящо.

Флора изсумтя, изразявайки своето неодобрение, тръгна към вратата и каза:

— Добре, когато спреш да си играеш, ще бъда вътре… За да работя.

След което тръшна вратата и се изгуби в сградата.

Виктор се усмихна насила.

— Флора не обича мотори, за нея това хоби е загуба на време и пари — опита да я оправдае той. — Когато бях ерген, имах една веспа и често я разхождах с нея.

— Вярно, помня я, беше в бяло и червено! Идваше да вземаш Флора точно тук, от склада, и когато се разделяхте, тя винаги ти казваше едно и също, да внимаваш и да…

Тя млъкна внезапно.

— Да не пия — довърши Виктор. — Когато се оженихме, ме убеди да я продам и виждаш, че я послушах, поне за първото.

— Виктор, не исках да те засегна…

— Не се притеснявай, Амая, аз съм алкохолик, беше ми трудно да го приема, но това е част от мен и аз живея с него. Аз съм като болните от диабет, макар че вместо вече да не ям сладкиши, се оказах без сестра ти.

— Как я караш? Леля ми каза, че си в имението на твоите родители…

— Добре съм. Освен имението, майка много предвидливо ми остави месечна издръжка, от която мога да живея. Ходя на сбирки на анонимните алкохолици в Ирун, реставрирам мотоциклети… Не се оплаквам.

— Ами Флора?

— Е… — Той се усмихна, гледайки към вратата на склада. — Нали я знаеш, както винаги.

— Но…

— Не сме разведени, Амая, тя не иска и да чуе, както и аз, макар и по различни причини, предполагам.

Тя погледна Виктор, с изгладената му синя риза, избръснат, ухаещ леко на одеколон, подпрян на мотора… Напомни й за някогашния младеж и осъзна, че той още обича Флора, че никога не бе преставал да я обича, въпреки всичко. Тази мисъл я развълнува и изведнъж почувства внезапен прилив на обич към зет си.

— Истината е, че доста я измъчих, не може да си представиш до какви неща те докарва алкохолът.

„По-добре кажи, че не знаеш докъде може да те докара двайсетгодишното съжителство с тази вещица — помисли си Амая. — Сигурно пиенето е било най-добрият начин да я изтърпиш.“

— Защо ходиш на сбирки чак в Ирун? Няма ли други по-наблизо?

— Да, в местната църква, май всеки четвъртък, но тук предпочитам да си бъда старият пияница.

Пролетта на 1989 година

Това несъмнено бе най-грозната училищна чанта, която бе виждала някога, тъмнозелена на цвят, с кафяви катарами, такива от години не се носеха. Не я докосна, поне не и в този ден. За щастие, училището скоро свършваше и нямаше да се налага да я носи до септември. Това си помисли. Но в онзи ден не я докосна. Разглеждаше безмълвно ужасното нещо, подпряно на кухненския стол, и несъзнателно прокара ръка през късичката си коса, която криво-ляво леля й бе успяла да подравни, сякаш по някакъв елементарен начин разбираше, че оскърбленията са свързани. Очите й плувнаха в сълзи, сълзите на разочаровано на рождения си ден дете. Сестрите й я гледаха с ококорени очи, скрити зад големите димящи чаши с топло мляко. Никоя от тях не проговори, макар от време на време, когато майка им я скастряше, Росаура беззвучно да плачеше.

— Може ли да знам какво ти става сега? — попита я майка й, губейки търпение.

Искаше да каже много неща. Че подаръкът е ужасен, че вече знае, че няма да получи дънков гащеризон, но че не е очаквала такова нещо като чантата. Че някои подаръци са измислени, за да оскърбяват, за да унижават и нараняват, и това е урок, който никое дете не бива да научава на деветия си рожден ден. Амая разбра всичко това, докато гледаше отчаяно грозната чанта, без да може да сдържи сълзите си. Досещаше се, че не става дума за небрежност, нито за необходимост, нито че майка й е бързала да й купи подарък в последния момент. Тя си имаше платнена чанта за учебници, която бе в идеално състояние. Не. Беше добре обмислен и грижливо подбран подарък, който да предизвика желания ефект. И успехът бе безспорен.

— Не ти ли харесва? — попита я майка й.

Искаше да каже толкова неща, неща, които знаеше, които предчувстваше и които в детското си съзнание не успяваше дори да подреди. Но само промълви:

— Момчешка е.

Росарио се усмихна снизходително, показвайки колко се наслаждава на всичко това.

— Стига глупости, тези неща са еднакви за момчетата и момичетата.

Амая не отговори, обърна се много бавно и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— У леля.

— Забранявам! — избухна внезапно майка й. — Ти за каква се мислиш, мръщиш се на подаръка, който ти правят твоите родители, а сега отиваш да се оплачеш на оная вещица леля ти? Искаш да ти предскаже бъдещето ли? Искаш да разбереш кога ще получиш гащеризон като на твоите приятелки ли? Забранявам! Ако искаш да се махнеш от тук, отивай да помагаш на баща си в пекарната.

Амая продължи да върви към вратата, без да смее да я погледне.

— Преди да излезеш, занеси подаръка си в твоята стая.

Амая продължи, без да се обръща, ускори крачка и чу майка си да я вика още няколко пъти, преди да стигне до улицата.

Пекарната я посрещна със сладникавия аромат на анасонова есенция. Баща й пренасяше чували с брашно, които складираше до нощвите, където после щеше да ги изсипе. Внезапно забеляза нейното присъствие и се запъти към нея, изтупвайки набрашнената си престилка, преди да я прегърне.

— Какво е това личице?

— Мама ми даде подаръка — изхлипа тя, заравяйки лице в гърдите на баща си и заглушавайки думите си.

— Хайде, хайде, ще мине — утеши я той, галейки рехавата й косица, някога гъста и прекрасна. — Стига — додаде той, отблъсквайки я лекичко от себе си, за да може да погледне лицето й. — Недей да плачеш и върви да си измиеш личицето. Аз още не съм ти дал моя подарък.

Амая се изми на умивалника до масата, без да отлепя очи от баща си, който държеше в ръка кафеникав плик, на който бе написано нейното име. В него имаше новичка банкнота от пет хиляди песети. Момиченцето прехапа устни и погледна баща си.

— Мама ще ми я вземе — каза то разтревожено. — И ще ти се кара — добави след това.

— Вече съм помислил, затова в плика има и още нещо.

Амая надникна вътре и видя на дъното един ключ. Погледна баща си въпросително. Той взе плика и го изсипа в ръката й.

— Това е ключ от пекарната. Реших, че може да държиш парите тук и когато ти потрябва част от тях, да влизаш с твоя ключ, докато майка ти е вкъщи. Вече говорих с леля ти и тя ще ти купи панталона, който искаш, от Памплона, но тези пари са лично твои, за да си купиш каквото ти харесва. Опитай се да бъдеш дискретна и недей да харчиш всичко наведнъж, иначе майка ти ще се досети.

Амая се огледа наоколо, предвкусвайки свободата и привилегията, които й осигуряваше притежанието на собствен ключ. Баща й прокара парче тънка корда през дупката на ключа, завърза я и обгори краищата й със запалка, за да не се разнищи, след което я окачи на врата на дъщеря си.

— Внимавай да не те види майка ти, но ако все пак те види, кажи, че е от къщата на леля ти. Гледай да затваряш добре, когато излизаш, и няма да има проблеми. Може да държиш плика зад онези гарафи с есенция, от години никой не ги докосва.

През следващите дни Амая насъбра в училищната си чанта малките съкровища, които купуваше със своите пари — почти всяко от тях от книжарницата. Бележник, на чиято корица имаше един прекрасен Пиеро, седнал на лунен сърп; писалка с щампи на цветя и мастило с аромат на рози; платнено калъфче, имитиращо горната част на панталон, с джобчета и ципове, и малък печат във формата на сърце, с три кутийки разноцветно мастило.