Обещанието на Тъндър

Тринадесета глава

Сторм се завъртя в прегръдката на Грейди, така че да може да вижда смръщеното му лице на слабата светлина на лампата. Проблясъците на примигващия пламък танцуваха предизвикателно по изопнатите му черти и разкриваха цялото му нещастие и мъка.

— Доколкото разбрах, смъртта на Лятното небе е дошла неочаквано.

Грейди горчиво въздъхна.

— Не само неочаквано, но и беше акт на неоправдана жестокост от безотговорни хора.

Сторм сдържа дъха си и го изчака да продължи без подкана. Искрено вярваше, че ако й разкрие болката и огорчението, които таи в сърцето си, ще изпита облекчение.

Мислите на Грейди се върнаха назад във времето и пред очите му отново се яви онзи ужасяващ ден, когато целият му живот се преобърна. Едва беше навършил двадесет и две, а Лятното небе беше с няколко месеца по-млада. Тим нямаше и годинка, но Лятното небе очакваше второ дете.

Помълча и заговори с безизразен глас:

— В деня, когато се случи, помагах на баща ми да събираме коне за армията, а майка ми бе на посещение при болен съсед. Лятното небе тръгнала с фургона към града, за да купи плат за пелени. Оставила Тим вкъщи с майка си, Сладката трева. Родителите на Лятното небе живееха в ранчото — баща й, Скачащия бик, работеше за татко. Така че ние с нея израснахме заедно. Смеещия се ручей е три години по-малка от нас. Роди им се братче, но то умря при раждането — останаха само двете момичета.

Той спря и накъсано си пое въздух. Сторм не знаеше дали ще продължи, но той прочисти гърло и поде глухо, сякаш повтаряше нещо, неизличимо вдълбано в съзнанието му.

— Някъде между ранчото и града трима разбойници нападнали Лятното небе. Преди да умре разбрахме от нея, какво се е случило. Тримата главорези спрели фургона и започнали да я тормозят, наричали я „тъпа индианка“ и „подлога на белите“. Видели, че е бременна и започнали да я обиждат, че носи бяло копеле.

— О, Грейди, какъв ужас — възкликна Сторм, искрено потресена.

— Лятното небе беше най-милото и всеотдайно същество на света — продължи Грейди горчиво. — И на мравката път правеше. Целия си живот бе посветила на мен и на нашето щастие, на отглеждането на децата в спокойна атмосфера.

— Какво е станало после? — настоя Сторм.

— Един от мъжете се хвърлил върху нея и я свалил от фургона. Държал я, докато другите двама късали дрехите й. Тя се уплашила, че ще я изнасилят и ще повредят бебето. Борила се отчаяно, свирепо за живота си, но мъжете лесно я надвили. Притиснали я към земята и тя закрещяла. Писъците й явно изплашили коня, вързан за фургона. Каза, че започнал да пръхти и диво да рие с копита. Тримата отскочили от пътя му, но Лятното небе не била достатъчно бърза. Опитала се да запази корема си, но подплашеното животно я ритнало силно и сериозно я ранило. Като видели, че работата е лоша, тримата мъже побягнали. Можели са да я спасят, ако веднага бяха повикали помощ. Но вместо това пришпорили конете и избягали, оставили я да абортира в мръсотията. Ние с татко я открихме след няколко часа, на връщане от пасбището. Тя живя още колкото да ми разкаже какво се е случило и умря в ръцете ми.

Сторм бе ужасена. Нищо странно, че Грейди е толкова ожесточен.

— Какво стана с мъжете, които причиниха смъртта й? — тихо попита тя. — Отидоха ли в затвора заради жестокото си деяние?

Внезапно Грейди сякаш се отърси от летаргията. Лицето му доби зловещо изражение, гласът му бе като нажежена стомана, когато отвърна:

— Така и не ги откриха. Нали Лятното небе беше само нищо и никаква индианка, властите не си дадоха много зор да ги търсят. От този ден намразих бялата си кръв. Ненавиждах хората, причинили смъртта на една невинна жена и обвиних закона, задето убийците на Лятното небе не бяха намерени.

Очите на Сторм се навлажниха, изпитваше жалост към объркания младеж, изгубил жена си и напуснал семейството си заради нечовешкото отношение между хората. Мъжете, виновни за смъртта на Лятното небе, бяха жестоки, развратни негодници.

— И ти напусна ранчото на родителите си? — прошепна тя.

— Те ме молеха да не заминавам, караха ме да оставя Тим да го гледат — припомни си Грейди, — но моята омраза бе насочена и към тях. Ако този ден не трябваше да помагам на татко и ако мама не беше оставила Лятното небе да тръгне сама към града, съпругата ми можеше да е жива и днес. Опасявам се, че преди да си тръгна казах неща, които всъщност не мисля. Боже мой, направо съм ужасен от голямата болка, която им причиних — изпъшка той.

— Сигурна съм, че вече са ти простили.

— Може би са ми простили жестоките думи, но никога няма да могат да забравят в какво, се превърнах, след като напуснах ранчото. След смъртта на Лятното небе родителите й и сестра й вече не се чувстваха сигурни в Мирната долина и аз ги придружих до резервата на Черните хълмове. Чувствах се така здраво свързан с племето, че станах част от него. Възприех целия им начин на живот, стремях се да забравя всички ценности, на които ме бяха научили майка ми и баща ми. В крайна сметка се превърнах в свиреп воин, имах само една цел пред себе си — да унищожавам Белите очи, виновни за смъртта на жена ми. И в израз на крайно неподчинение препусках с размирниците, които нападаха и крадяха храна и оръжие. Дори се бих срещу армията, в която служи собственият ми баща. Сигурен съм, че татко се е почувствал дълбоко засегнат, когато е научил с какво се занимавам. Посветил е живота си на борбата срещу дискриминацията, както и майка ми. Никога не ми беше минавало през ум, че поведението ми се ръководи от същите предразсъдъци, довели до убийството на Лятното небе.

— Мисля, че си прекалено суров към себе си, Грейди.

— Точно колкото заслужавам. Едва когато осъзнах, че синът ми е по-важен за мене от отмъщението, се опитах да избягам от жестокостта, която ме следваше неотклонно.

— Затова ли напусна резервата?

— Напуснах, защото имах видение. Яви ми се Уакантанка и ми каза, че вече е време — обясни Грейди. — Дори тогава не можах да се разделя отведнъж с бурния живот, на който бях свикнал и шест месеца скитах, търсих място, където да се почувствам у дома си. Живеех чрез пушката си. Приемах всички предизвикателства и си създадох име на главорез. Както, за съжаление, добре знаеш, търсеха ме мъже, надяващи се да се прочуят с това, че са убили Размирника, прозвище, което ми лепнаха онези, които знаеха за миналото ми.

— Кой причини смъртта на Лятното небе?

— Не съм ги виждал, но преди да умре тя ми ги описа и шерифът откри имената им сред издирваните по снимка. Никога няма да забравя лицата им.

— Ами ако един ден пътищата ви се пресекат? Ти сам ли ще представляваш закона? Имаш син и съпруга, за които си отговорен, Грейди!

За първи път от смъртта на Бъди Сторм виждаше нещата в истинската им светлина. Не беше права, като смяташе Грейди виновен за гибелта на бившия си съпруг. Бедният Бъди, просто се беше случил на лошо място в лош момент. Всъщност Грейди е бил предизвикан и ако не бе реагирал светкавично, е щял да бъде убит насред улицата. Бъди не бе загинал от куршума на Грейди. Животът, посветен на отмъщението, бе направил от щастливия младеж закоравял размирник, наречен Тъндър, бе го превърнал в отчаян човек без угризения. Същото можеше да се случи и с нея, ако не прости на Тъндър за загубата на Бъди.

— Наистина не знам какво ще правя, ако се случи — бавно изрече Грейди.

— Прощавам ти, Грейди.

— Какво?

— Не бях права да те обвинявам за смъртта на Бъди. Беше случайност. Трагична, но все пак случайност.

— А за другото? — попита Грейди сериозно.

— Друго ли? Какво искаш да кажеш?

— За вината, която изпитваш, когато те любя. Все още ли съжаляваш, че аз, а не покойният ти съпруг, ти доставям това удоволствие? Още ли се срамуваш, задето с мен изпитваш неща, които не си познавала с Бъди?

Сторм се изчерви, смутена, че той разчита мислите й толкова лесно.

— Нищо не мога да направя. Цял живот съм познавала Бъди, както и ти Лятното небе. Ти навлезе много дълбоко в живота ми за толкова кратко време, а това ме плаши. Що за жена съм аз?

— Страстна си, Сторм Страйкър, и преди мен не си познавала радостта от сексуалното задоволяване. Не можеш да си представиш какво удоволствие ми доставя мисълта, че получих от теб нещо много по-важно от девствеността ти — тя по право принадлежи на Бъди. Предпочитам да ми отдаваш своя плам, своята страст, своята душа.

Сторм застина.

— Ти каза, че не искаш душата ми — рече кротко. — Дори не искаше любовта ми.

— А имам ли я?

— Аз имам ли твоята?

Колко й отива да отговаря на въпроса с въпрос, помисли си Грейди и потисна усмивката си.

— Давам ти единственото чувство, на което съм способен в момента.

— И какво е то?

— Загриженост. Ако не беше така, не бих се оженил за теб. Тялото ми те иска повече от всяка друга. Имаш страстта ми, грижовността ми, вниманието ми. Колкото до любовта, нека се придвижваме стъпка по стъпка. Твой ред е.

— Толкова лесно бих могла да те обикна, Грейди — изповяда се Сторм, — но ме е страх.

— От какво?

— Страхувам се от омразата, която е още в сърцето ти, от жестокостта, която те преследва и от стремежа към отмъщение, който изпълва живота ти. Страхувам се да не те загубя, както загубих Бъди… и се страхувам да отдам душата си и да не получа нищо в замяна.

— Не се бой от мен — рече Грейди и покри с целувки устните й. — Никога няма да те нараня. Когато тялото ми те обича, душата ми се пречиства от цялата омраза. Ти си тъкмо за мен, Сторм. Имам нужда от теб. Тим също.

— О, Грейди, ще ми се да ти вярвам.

— Ако не вярваш на мен, довери се на чувствата си. Ще те любя отново, скъпа, и когато тялото ти пламне и се задъхаш в екстаз, спомни си, че повечето двойки не изпитват никога нещо толкова дълбоко. Тогава ми кажи дали ми вярваш, или не.

Целувките покриваха нежно като летен дъжд лицето и шията й, ръката му се плъзна по корема й и кожата й настръхна от докосването. Когато пръстите му се спуснаха надолу да потърсят извора на нейното желание, Сторм разтвори крака и свободно ги допусна.

— О, боже, точно това исках — смая се Грейди, докато ръцете му търсеха влагата между краката й. Сторм бе безпомощна, но вместо да се срамува от това, дълбоко в нея се зароди и разцъфна нарастваща възбуда и тялото й се изопна като струна. Устните му омекотяваха тихите й писъци и езикът му предизвикваше нейния с безразсъден копнеж. Внезапно той се оказа върху нея, в нея, проникващ, отдръпващ се и отново проникващ.

Силният му плам я разтърси до дъно и Сторм едва поемаше дъх, почти достигнала върха на удоволствието. Тялото й потръпна, докато наблюдаваше как Грейди наближава своя оргазъм. В спазмите на страстта той изглеждаше по-свиреп и страшен, отколкото дивакът Размирник, за какъвто го бе смятала. И при все това тя знаеше, че в този момент той е най-уязвим. Внезапно той отхвърли глава назад и простена. Семето му се вля в утробата й докато буйно, собственически я обладаваше. Сторм не искаше да бъде посветена в толкова интимен миг и затвори очи.

— Погледни ме, мила моя — прошепна той, галейки копринените кичури руса коса.

Тя се подчини и пред погледа й се появиха извитите му устни. Сторм се изчерви, като се сети какво можеха да й доставят те, как я караха да примира от желание. Следващата й мисъл беше, че устните бяха единственото меко нещо в него.

— Сега готова ли си да отговориш на въпроса ми, скъпа? — в гласа му се прокрадна нотка, която преди не беше чувала.

Доста време мина, докато Сторм си спомни какво я беше попитал.

— Вярвам, че тялото ти ме иска, вярвам и че ти искаш да живееш без насилие и желание за мъст, но все още не вярвам, че си готов да забравиш миналото и да гледаш само напред, към бъдещето. Предишният ти живот здраво се е вкопчил в теб. Но аз ще отхвърля съмненията и ще повярвам, че съвместният ни живот ще бъде спокоен.

— Спокоен! Ха! — изсмя се Грейди. — Та в тебе няма и капчица спокойствие. Очаквам често да спорим и в повечето случаи ти да печелиш. С тебе никога няма да знам какво ми носи денят, докато не си легнем. И тогава ще те накарам да мъркаш доволно като котенце.

— Грейди Страйкър! — тя шеговито го удари.

— Спи сега, скъпа, преди да съм те изтощил така, че утре да не можеш да се надигнеш от леглото.

— Грейди.

— М-м-м — той затвори очи и дишането му се успокои. Сторм реши, че вече заспива.

— За Смеещия се ручей. Не е ли време да се връща в резервата?

Тишина.

— По дяволите, Грейди, отговори ми. Мисля, че не…

Тихото хъркане й показа, че той не е чул нито една дума. Така става, когато настояваш за отговор от човек със силна воля като Грейди Страйкър.

През следващите седмици Сторм преоткри щастието, което мислеше, че завинаги е загубила със смъртта на Бъди. Дори Смеещия се ручей престана да я дразни и за нейна радост, Тим започна да я приема. Детето вече не тичаше за съвет и за ласка при Смеещия се ручей и малко по малко негодуванието му към Сторм премина. Тя реши, че е дошло време да изпратят Смеещия се ручей обратно в резервата и Грейди се съгласи на драго сърце.

Той вече бе разорал голяма част от земята им и сееше жито. Изнурителен труд, но пък ползата щеше да бъде неизмерима. Един ден Сторм получи съобщение, че поръчаният добитък е пристигнал и се намира във временен обор в Гътри. Двамата с Грейди отпътуваха към града и тя похарчи за добитъка почти всичките останали в банката пари. Грейди се опита да плати вместо нея, но Сторм категорично отказа.