Обречени на безсмъртие

20.

Когато Джорджия реши да се цупи, става страшно. Извиних й се поне един милион пъти, въпреки това тя отказва да говори с мен.

Вкъщи цари напрежение. Мами и деди се правят, че не забелязват, че нещо не е наред, но на петия ден след непростимото ми прегрешение, деди ме повика.

— Защо не наминеш днес при мен? — Хвърли поглед към мълчаливата, нацупена Джорджия и ме погледна многозначително, сякаш искаше да ми каже: „Тук не можем да говорим“. — Не си се отбивала от месеци, а имам толкова много неща, които не си виждала.

След училище се отправих към галерията на деди. Магазинът му приличаше на музей. В дискретно осветените помещения бяха подредени древни статуи — едни срещу други покрай стените — в стъклени витрини бяха изложени артефакти като глинени съдове или изделия от благородни метали.

— Ma princesse16 — зарадва се деди, когато ме видя, и гласът му отекна в прохладната тишина. Трепнах. Така ме наричаше татко и никой не бе използвал галеното име след смъртта му. — Ти дойде. Кажи, кое ти се струва ново?

— Първо той. — Посочих статуя в естествен ръст на атлетичен младеж, пристъпил напред с единия крак, стиснал в юмрук едната ръка. Другата ръка и носът му липсваха.

— А, моят курос17 — възкликна деди и приближи към мраморната статуя. — Пети век преди Христа. Невероятно попадение. Днес гръцкото правителство не би позволило да напусне страната, но аз я купих от един колекционер швед, чието семейство се е сдобило с нея през деветнайсети век. — Поведе ме покрай обсипания със скъпоценни камъни реликварий, поставен в стъклена кутия. — Вече не се знае дали няма да попаднеш на нещо с неизяснен произход.

— А това какво е? — попитах и спрях пред огромна черна ваза, украсена с десетина червеникави човешки фигури, заели драматични пози. Две въоръжени групи бяха застанали една срещу друга, всяка водена от зловещ, гол мъж. Бойците бяха вдигнали копия едни срещу други. — Голи воини. Интересно.

— А, амфората. Приблизително сто години по-нова е от куроса. Изобразени са два воюващи града, водени от техните нумина18.

— Какво?

— Нумина. В единствено число се казва нумен. Римско божество. Били отчасти хора, отчасти божества. Можели да бъдат ранявани, но не и убити.

— И след като са богове, се бият голи, така ли? — попитах. — Не им е необходима броня. Май са били големи надувковци.

Деди се разсмя.

„Нумина“ — помислих си и измърморих:

— Звучи като нума.

— Какво каза? — възкликна дядо, вдигна глава от вазата и ме погледна остро. Сякаш някой го беше ударил.

— Казах, че нумина звучи като нума.

— Откъде си чула тази дума?

— Не знам… от телевизията.

— Много се съмнявам.

— Не знам, деди — отвърнах, откъснах се от подобния му на лазер поглед и заразглеждах галерията с надеждата да зърна нещо, което да ме спаси от това положение. — Може да съм я прочела в някоя стара книга.

— Хм. — Той кимна, престори се, че приема обяснението ми, но тревогата му така и не изчезна.

Разчитай на деди да е чул за всеки бог от древността и всяко съществувало чудовище. Трябваше да кажа на Венсан, че ревенантите или поне злите им братовчеди не са чак толкова „незабележими“, колкото те си мислеха.

— Благодаря ти за поканата, деди — обадих се аз, доволна, че мога да сменя темата. — Искаше ли да говориш с мен за нещо? Освен за статуи и вази?

Той се усмихна измъчено.

— Помолих те да дойдеш, за да разбера какво става между вас с Джорджия. Каква е тази враждебност, откъде се взе напрежението? — попита и погледна вазата. — Да не би да сте започнали война? Не че ми влиза в работата. Просто се чудех кога ще обявите примирие, за да се възцари мир и спокойствие вкъщи. Ако продължи по този начин, ще ми се наложи да замина в непредвидена командировка.

— Извинявай, деди — отвърнах аз. — Вината е изцяло моя.

— Знам. Джорджия каза, че си била с някакви младежи и сте я оставили сама в един ресторант.

— Така е. Случи се обаче нещо спешно и се наложи да тръгнем.

— И дори не ти остана време да я изчакаш ли? — попита скептично той.

— Да.

Деди стисна нежно ръката ми и ме поведе към предната част на магазина.

— Ти не постъпваш така, princesse. Да не говорим, че не е много редно от страна на кавалерите ви.

Кимнах, защото бях съгласна и защото нямаше как да ги защитя.

Стигнахме до вратата.

— Внимавай с какви хора прекарваш времето си, cherie. Не всички имат златни сърца като твоето.

— Извинявай, деди, веднага ще се разбера с Джорджия. — Прегърнах го, излязох от сумрачния магазин и примигнах на ярката дневна светлина. След като купих букет гербери от близкия цветарски магазин, се прибрах с намерение да направя последен опит да се сдобря със сестра си. Не знам дали заради цветята, или защото тя беше готова да ми прости и да забрави, но най-сетне се получи. Този път извинението ми беше прието.

Вместо да ме откажат от срещи с Венсан, думите на дядо разпалиха желанието ми да го видя. Бяха изминали дълги пет дни и макар че щяхме да се видим през уикенда и непрекъснато си изпращахме есемеси, имах чувството, че сме разделени от цяла вечност. След като проведох успешната умиротворяваща мисия с Джорджия, реших да му се обадя. Още преди да набера, името му се изписа на екранчето ми и телефонът звънна.

— Тъкмо те набирах — разсмях се аз.

— Ясно — долетя кадифеният глас от другия край на линията.

— Амброуз стана ли вече? — попитах. По моя молба той непрекъснато ми разказваше какво е състоянието на американеца. Денят, след като бе прободен, раната започнала да се затваря и Венсан ме увери за пореден път, че Амброуз ще бъде съвсем наред, когато „се събуди“.

— Да, Кейт. Вече ти казах, че е добре.

— Знам, въпреки това ми е трудно да повярвам. Това е.

— Можеш да го видиш лично, ако решиш да наминеш. Какво ще кажеш преди това да поизлезем? В „Ле дьо Маго“ прекарахме супер, никой не беше убит, ранен, затова мислех пак да те заведа там.

— Добре, имам няколко часа до вечеря.

— Да те взема ли в пет?

— Супер.

Когато слязох, Венсан ме чакаше с веспата.

— Много си бърз! — отбелязах и взех каската от него.

— Ще го приема като комплимент — отвърна.

Беше първият студен ден през октомври. Седяхме пред кафенето на булевард „Сен Жермен“ под един от високите подобни на лампи отоплители, които се поставяха около масичките пред кафенетата, когато започнеше да застудява. Топлината, която излъчваше, галеше раменете ми, а топлият шоколад ме сгряваше отвътре.

— На това му се казва шоколад — отбеляза Венсан, докато наливаше горещата и гъста като лава напитка в чашата си и добавяше мляко от втората каничка. Седнахме и заразглеждахме хората, които минаваха, свили се в палта, сложили ръкавици за пръв път тази година.

Венсан се облегна на стола.

— Кейт, мила — започна. Извих вежди и той се разсмя: — Добре, няма да се отклонявам от простичкото Кейт. След като се разбрахме да бъдем открити един с друг, готов съм да ти отговоря на един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Какъвто и да е, стига да е свързан с двайсет и първи век, а не с двайсети.

Замислих се. Най-много ми се искаше да разбера какъв е бил, преди да умре. Говоря за първия път. Само че той очевидно не беше готов да ми каже.

— Добре. Кога умря за последен път?

— Преди година.

— Как?

— Спасявах някого по време на пожар.

Замълчах и се запитах колко ли въпроса още ще ми позволи да му задам.

— Боли ли?

— Кое?

— Умирането. Сигурно първия път е както всяка друга смърт. След това, когато умираш, за да спасиш някого… тогава боли ли?

Венсан внимателно се вгледа в лицето ми, преди да отговори:

— Също толкова, колкото и теб щеше да те боли, ако те удареше влакът в метрото или се задушаваш под купчина горящи греди.

Настръхнах при мисълта, че някои хора… или ревенанти… все едно… изпитваха болката от смъртта не само веднъж, а многократно. И то по свое желание. Венсан забеляза неудобството ми и протегна ръка към моята. Докосването му ме успокои, но не по онзи вече познат свръхестествен начин.

— Защо тогава го правиш? Да не би да имаш свръхразвито желание да помагаш за доброто на обществото? Да не би по този начин да се отплащаш на вселената, задето те е направила безсмъртен? Наистина уважавам мисията ти да спасяваш хората, но след няколко спасителни операции защо просто не се оставиш, като Жан-Батист да поостарееш, докато най-сетне не умреш от старост? — Замълчах. — Вие умирате ли от старост?

Венсан така и не отговори на последния ми въпрос, но се наведе към мен и заговори искрено, сякаш се изповядаше:

— Защото така, Кейт. Нещо те тласка отвътре. Имаш чувството, че у теб се трупа напрежение, и знаеш, че трябва да направиш нещо, за да изпиташ облекчение. Мотиви като „благородство“ и „безсмъртие“ не превръщат болката и травмата в нещо, което си струва. Просто е против природата ни, ако не го сторим.

— Как тогава Жан-Батист е успял да устои… колко години? Поне трийсет.

— Колкото по-дълго си ревенант, толкова по-лесно става да устоиш. Дори след два века живот на него му е необходим забележителен самоконтрол. Но пък той има напълно основателна причина. Не само че подслонява малкото ни братство, но поддържа и други групи в цялата страна. Не може да си позволи да умира непрекъснато, след като е поел тази отговорност.

— Добре — съгласих се аз. — Разбрах, че нещо отвътре те тласка да умираш. Това обаче не обяснява защо между умиранията вършиш неща като да се хвърляш в Сена след момиче, решило да сложи край на живота си. Очевидно е, че по този начин нямаше да умреш.

— Права си — призна Венсан. — Случаите, когато умираме, докато спасяваме някого, са много редки. Веднъж… не повече от два пъти в годината. Обикновено се стараем да измъкваме красиви момичета, преди сградите да рухнат върху тях.

— Много хитро! Точно това имах предвид. Каква е наградата? Или и сега ще ми кажеш, че нещо те тласка отвътре?

Той ми се стори притеснен.

— Какво? Въпросът си е напълно нормален. Все още говорим за двайсет и първи век — опитах да се измъкна аз.

— Да, но доста се отклонихме от първоначалния въпрос. — Докато наблюдаваше непреклонното ми лице, мобилният му звънна.

— Телефонът ме спаси. — Намигна и отговори. Чух остър глас, изпълнен с паника. — Жан-Батист с теб ли е? Просто се опитай да се успокоиш, Шарлот — рече бавно той. — Идвам веднага.

Венсан извади портфейла си и остави пари на масата.

— Спешен случай в семейството. Трябва да помогна.

— Не може ли да дойда с теб?

Той поклати глава, когато станахме.

— Не. Става въпрос за нещастен случай. Може да е… — замълча, за да избере точната дума — грозно.

— Кой?

— Шарл.

— Шарлот с него ли е била?

Венсан кимна.

— Тогава искам да дойда. Тя ми се стори разстроена. Мога да й помогна, докато ти се погрижиш за… докато вършиш каквото там вършите в такива случаи.

Той вдигна поглед към небето, сякаш очакваше божествено просветление, за да ми обясни.

— Обикновено не става така. Вече ти казах, че обикновено умираме заради някой друг веднъж, може би два пъти в годината. Истинска случайност е, че Жул и Амброуз умряха тъкмо когато двамата с теб започнахме да излизаме.

Бяхме при скутера. Венсан го отключи и нахлупи каската.

— Става въпрос за твоя живот, а ти ми обеща да не криеш нищо от мен. Не трябва ли да видя какво става, ако имам намерение да се движа сред ревенанти? — Тихо гласче ми нашепваше да се откажа, да се прибера и да не се меся в „семейните“ дела на Венсан. Не обърнах внимание.

Той докосна стиснатата ми челюст с един пръст.

— Кейт, никак не искам да идваш. Но след като настояваш, не мога да те спра. Надявах се да мине повече време, преди да се докоснеш до нашата реалност.

Сложих си каската и се настаних на скутера зад него. Венсан запали мотора и поехме към реката. Минахме покрай Айфеловата кула и спряхме в малък парк пред моста „Гренел“. Познавах мястото, защото корабчетата с туристи стигат дотук и правят завой обратно към центъра на Париж.

Едно от тези корабчета сега беше спряло до брега, край него се бе насъбрала развълнувана тълпа и се опитваше да види нещо отвъд полицейските ограждения. Две линейки и пожарна бяха паркирани на поляната до реката, все още с пуснати светлини.

Венсан подпря скутера на едно дърво, дори не го заключи, стисна ръката ми и хукна към ограждението, за да говори с полицая.

— Аз съм от семейството — обясни той на човека, който не помръдна, но погледна въпросително шефа си.

— Пуснете го. Това е племенникът ми — долетя познат глас и Жан-Батист мина през скупчилите се парамедици, отмести оградата и ни пусна да минем. Венсан ме бе прегърнал през кръста, за да стане ясно, че съм с него и няма да ме остави.

Сега вече нищо не ми пречеше да видя трите тела на брега. Едното беше доста настрани от останалите. Беше на пет-шестгодишно момченце, лежеше на носилка и някой го беше завил с одеяло. До главата му бе седнала жена, хлипаше тихо и сушеше мократа му коса с хавлиена кърпа. След малко двама парамедици се изправиха край разтрепераното дете и му помогнаха да седне, така че да остане с гръб към другите две тела, докато задаваха въпроси на него и на жената. Очевидно малкият беше добре.

Другото тяло, на няколко метра настрани, беше на момиченце, вероятно на същата възраст като момчето. Около главата му имаше езерце от кръв. До нея седеше разстроена жена и пищеше неразбираемо.

„О, не — помислих си аз, — не знам дали мога да го понеса.“ Впрегнах всички сили, за да запазя спокойствие и да не избухна в сълзи. Знаех, че няма да помогна на никого, ако изпадна в истерия.

На около метър бе положено и третото тяло — на възрастен човек. Не можах да определя дали е мъж или жена, защото лицето беше покрито с кръв. Върху него бе метнато термоизолиращо одеяло, което очевидно не беше необходимо. „Сигурно са се опитали да скрият някоя ужасия“ — помислих си и едва тогава забелязах коленичилото до него момиче.

За разлика от останалите оцелели Шарлот не се държеше истерично. Плачеше горчиво, но езикът на тялото й издаваше, че е приела поражението и не е в шок. Беше положила ръце върху одеялото и го притискаше към тялото на брат си, да не би вятърът да го повдигне. Вдигна очи, когато Венсан я повика, и щом ни видя, стана.

— Всичко ще бъде наред, Шарлот — зашепна той, когато я прегърна. — Знаеш, че няма страшно.

— Знам — изхлипа тя. — Само че от това не ми става по-леко.

— Шшшт — прекъсна я Венсан и я притисна в прегръдката си, преди да я пусне и да ми я предаде. — Кейт дойде, за да остане с теб. Ще те закара вкъщи с такси, ако искаш.

— Не. — Шарлот поклати глава и стисна ръката ми, сякаш беше спасителен пояс. — Ще изчакам, докато го качите в линейката.

Венсан се обърна към мен. „Добре ли си?“ — изрече той с устни. Кимнах и той ни поведе към Жан-Батист. Двамата мъже приближиха към третата линейка, която тъкмо пристигаше. Амброуз слезе от мястото до шофьора. Изглеждаше силен и здрав, също като манекен от брошура за някой фитнес център.

Шарлот отново беше коленичила до брат си, за да притиска с ръка одеялото, сякаш се опитваше да го стопли, като го разтрива.

— Ако не искаш да говориш — започнах тихо аз, — просто кажи. Какво се случи?

Тя въздъхна дълбоко и изопнатото й лице ми подсказа как би изглеждала, ако беше на истинската си възраст. Вдигна разтрепераната си ръка и посочи празното туристическо корабче.

— Беше наето за детски рожден ден. Двамата с Шарл се разхождахме наблизо, Гаспар спеше и ни съобщи малко преди двете деца да паднат. Шарл скочи във водата и стигна до момчето малко преди да потъне. Доплува с него до брега, аз го чаках там и направих дишане уста в уста. След това се върна за момиченцето, но моторът я всмукваше. Опита се да я извади, но перката я удари. След това и него.

Гласът й звучеше глухо, докато разказваше, но щом приключи, се разплака отново и раменете й потрепериха под ръката ми. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и се ощипах с всички сили. „Стегни се — казах си. — Не е нужно Шарлот да те гледа как ревеш.“

Погледнах към брега. От водата изплуваха двама гмуркачи от полицията. Парамедикът до Амброуз също ги забеляза и тръгна бързо към тях. Когато бе на няколко крачки, му подадоха нещо и аз започнах да се досещам какво става.

Шарлот усети как се напрягам и вдигна поглед към гмуркачите.

— А, добре, открили са я — рече с безразличие, когато парамедикът посегна към найлоновия плик, наполовина пълен с кървава вода.

Този път не успях да спра сълзите, но въпреки това видях какво има вътре. Усетих как се вдървявам, дъхът излезе от дробовете ми бързо, сякаш някой ме беше ритнал в корема. В плика беше пъхната човешка ръка.