Обречени на безсмъртие

39.

— Оле! — извика деди, когато тапата изскочи като снаряд от бутилката. Останалите се провикнахме весело, докато той наливаше внимателно шампанското във високи, фини чаши. Вдигна своята, готов за тост, и ние го последвахме.

— Пожелавам щастлив седемнайсети рожден ден на моята принцеса Кейт. Нека седемнайсетата ти година бъде наситена с вълшебства!

— Само така! — обади се мами и се чукнахме. — Колко е хубаво да си на седемнайсет — въздъхна тя. — На седемнайсет се запознах с дядо ти. Да не си помислиш, че през следващата година ми обърна някакво внимание? — подхвърли закачливо.

— Такъв беше планът ми — отвърна той и ми намигна. — Освен това още плащам за този грях, нали?

Мами кимна и пристъпи към него за целувка, преди да чукне чашата си с неговата. Чукнах се с него, след това се обърнах към Джорджия, която държеше чашата си в лявата ръка, тъй като дясната й все още беше в гипс.

— Честит рожден ден, Кейти Дребосъчеста — усмихна се топло тя, след това сведе поглед, сякаш беше засрамена. Джорджия не беше същата след „инцидента“, както казваха баба и дядо. Зимните дрехи лесно скриха моите рани, но Джорджия трябваше да измисли някакво обяснение за гипса на ръката.

Обясни, че в нощния клуб, където била, се разразил бой, блъснали я, тя паднала и някой я настъпил. Мами и деди бяха толкова уплашени, че й забраниха да ходи по барове и клубове. Странното беше, че тя нямаше нищо против и вечер си стоеше вкъщи, от време на време ходеше на вечеря или на кино с избрани приятели. След онази нощ се отказа от мъжете, защото повече не можела да се доверява на инстинктите си, но аз знаех, че това няма да продължи дълго.

На няколко пъти нощем идва в стаята ми и ме будеше или за да поплаче, или за да се разсее след поредния кошмар. Настояваше да научи всичко за ревенантите. Разказах й. Не се съобразих с нареждането на Жан-Батист, защото знаех, че мога да й имам доверие. След като вече нямаше тайни между нас, Джорджия се отнасяше към мен с уважение и се държеше така, сякаш Венсан бе и слънцето, и луната.

— Пия за една щастлива година и за двете ни. — Усмихнах й се, след това се обърнах към Венсан, който чакаше реда си. Тази вечер пристигна облечен във винтидж черен фрак и аз едва не припаднах, когато отворих вратата.

— Май забравих да ти кажа, че по изключение тази вечер няма да сме официални за вечеря — подхвърлих, слисана от вида му. Приличаше на филмова звезда от едно време, черната му коса се спускаше на вълни около изваяното му лице. Той се усмихна тайнствено и не ми отговори.

Докоснахме чаши и той се наведе, за да ме целуне по устните.

— Честит рожден ден, Кейт.

Очите му блестяха загадъчно, докато ми отправяше онзи поглед, от който винаги се разтапях. Имах чувството, че ставам за ядене и той едва се въздържа да не си отхапе.

— Вървете, деца — подкани ни мами.

— Къде? — попитах учудено.

— Благодаря ви, че запазихте плановете ми за рождения ден на Кейт в тайна — рече Венсан на семейството ми. След това се обърна към мен: — Първо това. — Извади дълга бяла кутия изпод масата. Изчервих се, докато развързвах панделката. Под пластовете опаковъчна хартия се гушеше нещо от тъмносиня коприна с типично азиатска бродерия от сребърни и червени цветя и лози. Ахнах.

— Какво е това?

— Извади го и ще видиш! — настоя мами.

Извадих подаръка. Оказа се изключителна рокля, дълга до земята, с презрамки, които се връзваха на врата. Едва не я изпуснах, толкова беше фина и нежна.

— О, Венсан, никога не съм имала толкова красива дреха. Благодаря! — Целунах го по бузата. — Къде ще я облека? — попитах и внимателно прибрах роклята в кутията.

Той се ухили:

— Например тази вечер. Хайде, върви да се преоблечеш. Джорджия ми каза кой размер носиш, така че със сигурност ще ти стане.

Сестра ми отново се усмихваше самодоволно. Беше ми приятно да я видя същата както преди.

— Идвам с теб — заяви тя и двете отидохме в моята стая.

— Кога е говорил с теб? — попитах аз, докато свалях дрехите си и обличах роклята.

Джорджия закопча бюстието отзад и върза връзките под косата ми.

— Ще я вдигнеш — разпореди се тя, изви дългата ми коса и я оформи на елегантен кок. — Преди седмица — отговори. — Обади ми се от едно невероятно дизайнерско студио и ме попита кой размер носиш. Май съм уцелила — рече и заоглежда роклята с неприкрита завист. Докосна белега на ръката, след това се шмугна в стаята си и се върна с фин шал. — Така ще го скриеш. — Леле боже, направо страхотно. — Прокара пръсти по коприната, докато се оглеждах. — Като те гледам в момента, направо не мога да повярвам, че само преди две седмици изигра толкова убедително ролята на Ума Търман в „Убий Бил“ — призна тя.

Прегърнах я, след това излязохме от стаята.

Венсан ме чакаше в антрето. Искрите в очите му веднага издадоха колко ме харесва.

— Миличка, страхотна си! — възкликна мами и ми подаде топла пелерина. — Да не измръзнеш. На мен ми е голямо, но на теб ще ти стане идеално — прошепна тя.

— Красива си като майка си — прошепна разчувствано деди, целуна ме по бузите и ни пожела приятно прекарване.

Джорджия ни помаха с ръка и щом затвори вратата, ние заслизахме по стълбите.

Излязохме на студа и аз останах доволна, че съм с дрехата на мами, която бе така добре подплатена, че можах да я оставя разтворена, за да се вижда роклята. По средата на пътя Венсан спря и се обърна към мен.

— Кейт, чувствам се… — прошепна и замълча, сякаш търсеше подходящите думи — невероятно горд, че съм с теб. Изключителен късметлия. Благодаря ти.

— Моля? — попитах аз, неспособна да повярвам. Той се наведе, за да ме целуне.

Когато устните ни се срещнаха, се притиснах към него. Усетих ударите на сърцето му до моето и в мен се надигна топлина, когато отговорих на целувката. Венсан притискаше ненаситно устни към моите. Топлината в мен се превърна в поток от лава.

Най-сетне се отдръпнахме.

— Ще има още, но по-късно — обеща той. — Когато не сме насред улица. — Погледна ме, сякаш бях неговото лично чудо, прегърна ме през раменете и ме притисна към себе си, докато вървяхме към реката.

Пристигнахме и заслизахме по стълбите към кея. Разсмях се, когато видях позната фигура на няколко метра.

— Какво правиш тук, Амброуз, насред официалната ми среща по случай рождения ми ден?

— Това е част от плана, Кейти-Лу. Просто част от плана — рече той и се наведе, за да ме целуне по бузите. — Я да те видя. — Отстъпи крачка назад и подсвирна тихо, докато свалях пелерината, за да покажа новата си рокля.

— Венс, ти си щастливец — рече и удари игриво Венсан по рамото.

Той разтри мястото и се разсмя.

— Благодаря. Тъкмо от това имах нужда, да ме смажат от бой, докато се опитвам да впечатля гаджето си.

— И наистина ще бъдеш впечатлена — усмихна се Амброуз. — Трябва да останеш впечатлена! — Посочи към водата. — Погледни какво дундуркам през последния час и половина.

Малка лодка с гребла, боядисана в яркочервено, се поклащаше върху вълните.

— Какво е това? — ахнах аз.

Венсан се усмихна.

— Във всеки друг случай бих казал „Първо дамите“, но в този… — Той заслиза по каменните стъпала отстрани на кея и скочи в лодката. Амброуз ми помогна до половината, след това Венсан пое ръката ми и аз стъпих внимателно в полюляващата се лодка.

Амброуз ни помаха, преди да се отдалечи.

— Изпрати ми есемес, когато имаш нужда от мен, приятел — провикна се той и се качи по стълбите.

Венсан стисна греблата и се понесохме на запад, към мигащите светлини на музея „Орсе“.

— Вземи си одеяло — настоя той и посочи натрупани на купчина меки одеяла на дъното на лодката. Беше помислил за всичко.

— Ти откъде взе тази лодка? Законно ли е? — заекнах аз.

Той кимна.

— Колкото и всичко останало, което върши Жан-Батист. Но е законно, лодката е регистрирана. Няма опасност да ни спрат речните ченгета. — Разсмя се. — Кажи кога искаш да си получиш подаръците?

— Венсан, ти шегуваш ли се? Не искам повече подаръци. Това е най-невероятният подарък, който съм получавала. Разходка с лодка по Сена! При това в невероятна бална рокля! Сигурно сънувам! — Наблюдавах светлините в градините Тюйлери, докато се носехме покрай величествената сграда с гръцки колони на левия бряг. Огромни статуи на богове и богини ограждаха сградата. Имах чувството, че тази вечер, докато съм с Венсан, мястото ми е сред тях.

— Отвори си подаръците — настоя той с усмивка. — Под одеялата са. — Свали дебелото си палто и продължи да гребе.

Бръкнах под одеялата и извадих два пакета в сребриста хартия.

— Първо големия — настоя Венсан. Дори не се беше задъхал от гребането.

Нетърпеливо отворих подаръка и под пластовете опаковъчна хартия открих малка ръчна чанта от коприна с азиатски шарки, очевидно комплект с роклята. Закопчалката беше от две метални цветя в червено и сребърно, като тези на плата.

— Господи, Венсан, великолепна е — ахнах аз и прокарах пръсти по нея.

— Отвори я — настоя той. Искрите в очите му разкриха, че се наслаждава на всеки миг не по-малко от мен. Може би дори повече.

Притиснах двете цветчета и извадих отвътре билети. Вдигнах ги към светлината на уличните лампи и забелязах логото на опера „Гарние“.

Погледнах Венсан.

— Нали ми каза, че обичаш танците. Това са сезонни билети за опера „Гарние“, където има балет и съвременни танци. Резервирал съм частна ложа, за да ходим през целия сезон. Затова е и роклята, но тъй като първият билет е за след две седмици, не исках да чакаш дотогава.

Не знаех какво да кажа. Очите ми се напълниха със сълзи.

Венсан спря да гребе.

— Какво има, Кейт? Разстроих ли те? Нали каза, че искаш да излизаш на нормални срещи. Затова реших, че идеята е добра.

Най-сетне намерих сили да проговоря:

— Няма нищо нормално в сезонните билети и частната ложа в опера „Гарние“, нито пък да поръчаш рокля за мен. Не, Венсан. — Поклатих глава. — „Нормално“ не е подходящата дума.

Отпусна се, когато разбра, че не съм разстроена, а развълнувана.

— А коя е подходяща? Ненормално ли?

— Изключително. Невероятно. Пълната противоположност на нормално.

— Мила Кейт, както ти обясних веднъж, моля те да смениш нормалния си живот за невероятен. Тъкмо затова искам да ти се реванширам по необикновен начин.

— И се справяш блестящо — въздъхнах аз.

— Има и още — рече той и кимна към последната кутия.

Разкъсах хартията и извадих кутийка за бижута с миниатюрни пантички — подходящ размер за гривна или колие. Вдигнах уплашено поглед към него.

— Венсан, твърде рано е за подобен подарък — рекох смутено.

— Мисля си, че вече те познавам поне мъничко — отвърна той. Очевидно се наслаждаваше на притеснението ми. — Да не би да реши, че ще те подплаша, като ти подаря бижу толкова рано? Довери ми се, не е това, което мислиш.

Отворих бавно кутийката. Вътре имаше картичка, надписана със ситни букви в старовремски шрифт:

— О, Венсан! — извиках аз и се наведох рязко напред, за да го прегърна. Едва не преобърнах лодката. — Страхотно. — Върнах се на мястото си и поклатих невярващо глава, а той се разсмя и изправи лодката. — Ти наистина си съвършен — въздъхнах и той ме дари с една от нежните си усмивки.

— Подаръкът е по-скоро благодарност, задето ме спаси от съдбата на неутешим призрак, който щеше да се лута до края на вечността — обясни той.

— Но ти свърши цялата работа — опитах се да протестирам аз.

— Нямаше да се справим дори заедно, ако волята ти не беше толкова силна. Сега вече ще придобиеш и умения. Надявам се да не ти се наложи да ги прилагаш в живота, но тъй като се съгласи да споделиш поне част от живота ми — отправи ми неуверена усмивка, — ще се чувствам по-добре, ако ги усвоиш.

Сълзите потекоха по бузите ми.

— Кейт! Не трябва да плачеш — рече той и остави греблата в пръстените. Плъзна се напред и седна на дъното на лодката пред мен.

Намирахме се под моста „Александър III“. Най-красивият мост в Париж, с каменни гирлянди по арките и лампи от бронз и стъкло, блестеше над нас. Дори не забелязах великолепието и красотата му, защото момчето, седнало пред мен, се бе превърнало в център на малкия ми свят. Затворих очи от страх, че чувствата ще ме задушат.

Той искаше да бъде с мен. Беше готов да промени живота си заради мен. Беше готов да заложи на непознато несигурно бъдеще единствено заради мен.

Обичам го. Пазех тези две думи дълбоко в себе си, за да съм сигурна, че съм защитила себе си. Само че вече приключих със самосъхранението и сърцето ми беше отворено. Страхувах се, че любовта ще ме направи уязвима, а вместо това се чувствах заредена с нови сили.

— Добре ли си, Кейт? — Той избърса сълзите от лицето ми.

Внимателно вдигнах роклята до коленете и седнах до него. Той стисна глезените ми и ме привлече между краката си, така че бяхме на сантиметри един от друг.

Прегърна ме, аз отпуснах глава на рамото му и затворих очи. Оставих се на изпълнилата ме любов и усетих как цялата пламвам.

Лодката ни подскачаше в самия край на кея и аз отворих очи, за да видя Айфеловата кула малко по-надолу, украсена с милион малки светлинки също като коледна елха. Отражението й във водата блестеше като малка вселена, съставена от ситни кристалчета.

— О, Венсан, погледни! — възкликнах аз.

Той се усмихна и кимна, тъй като нямаше нужда да се обръща. Виждаше отражението й в очите ми.

— Последният ти подарък — обясни той. — Това дойдохме да видим. Честит рожден ден, Кейт. Mon ange. — След това промълви едва чуто: — Любов моя.

Макар да бях в лодка по Сена, да се носехме сред отраженията на милион светлинки и да прегръщах първото момче, което бях обикнала истински, се замислих над шансовете ни.

Късмет, нормален живот, съдба… нито едно от тези неща не беше на наша страна. Самият факт, че бяхме заедно, бе напук на всичко, което се случи. Знаех само, че е започнало нещо прекрасно. Беше разпален пламък. Цялата вселена очакваше да види дали ще угасне.

Можех единствено да притая дъх в трепетно очакване.

И да чакам.