Обречени на безсмъртие

36.

Люсиен застана пред мен, опрял ножа в гърба на Джорджия.

— Добър вечер, Кейт — рече той със студен глас. Лицето му беше разкривено, едрото му тяло ми се стори два пъти по-едро, както се беше надвесил над мен. Как бе възможно Джорджия да е открила нещо привлекателно в това чудовище?

— Хайде сега, като добро момиче да ме пуснеш вътре.

— Не мога — отвърнах. — Заключено е. Вече не мога да направя абсолютно нищо за теб, така че защо не пуснеш Джорджия? — Имах чувството, че съм спечелила този рунд, но нямах никаква представа какво предстои.

— Гаспар, знам, че си там — изрева Люсиен. — Излез или смъртта на две човешки жени ще ти тежи на съвестта.

Преди да довърши, вратата се отвори и Гаспар излезе, стиснал рапирата.

— Недей, Гаспар! — изписках аз. „Какво правеше“, запитах се аз. Нали трябваше да остане заключен в къщата, за да пази Венсан. Сестра ми беше само моя отговорност.

Той не ми обърна никакво внимание. Пристъпи напред.

— Люсиен, мръсна пиявицо. Какво доведе вонящия ти труп на скромния ми праг в тази прекрасна вечер? — Отново си беше възвърнал благородническите маниери, които забелязах у него в деня, когато наблюдавах спаринга му с Венсан. Нервният, срамежлив поет се беше превърнал в забележителен боец.

Люсиен пристъпи към него, а аз стиснах ръката на Джорджия и я дръпнах настрани.

— Да изчезваме — прошепнах, без да откъсвам поглед от мъжете.

— Май тази вечер не си подготвил подходящите оръжия, жалко подобие на безсмъртен — изръмжа Люсиен.

— Моето е истинско произведение на изкуството в сравнение с дърварския нож, който си помъкнал, лигава ларво — отвърна Гаспар, замахна към него с рапирата и остави следа по бузата на гиганта.

Потече тънка струйка кръв, но Люсиен дори не трепна.

— Типично за теб, жалко подобие на спасител, затова си донесох подкрепление. — Той извади пистолет изпод палтото и застреля Гаспар между очите.

По-възрастният ревенант се олюля назад, докато челото му поемаше куршума. След това, сякаш на забавен каданс, куршумът изскочи от главата му и издрънча на плочките. Люсиен използва секундите, докато Гаспар се съвземе, скочи към него и го събори на земята.

Стиснах ръката на Джорджия и хукнах с нея към портата.

— Спрете на място или ще ви застрелям и двете — изрева Люсиен и насочи пистолета към нас, докато възсядаше гърчещото се тяло на Гаспар. Ние останахме на място. — Върнете се веднага. Идвате с мен. — Той наблюдаваше как приближаваме. — По-близо — нареди. Когато застанахме на една ръка разстояние, той прибра пистолета в кобура.

След това извади огромен нож, завъртя го във въздуха и го заби като мачете във врата на Гаспар. Двете с Джорджия изпищяхме едновременно, прегърнахме се, лицата ни бяха облени в сълзи, докато наблюдавахме.

— Оказвате се доста гнусливи, а, дами? Има и още. Влизайте вътре, и двете — нареди отново той, извади кърпичка от джоба си и избърса ножа, преди да го протегне към нас.

Нямах сили да погледна отново Гаспар, докато влизах във фоайето. Люсиен се огледа бързо.

— Хубава бърлога си имат. — Прониза ме с поглед. — Покажи ми къде е той.

— Кой? — попитах с разтреперан глас.

— Как кой? Любовникът ти — изсъска подигравателно той, пристъпи по-близо и блъсна Джорджия между нас.

— Той… няма го — заекнах аз.

— Каква си ми сладурана. Опитваш се да защитиш гаджето зомби ли? Знам, че лъжеш, Кейт. Шарл ми каза, че спи. А пък колегата ми току-що каза, че Жан-Батист и останалите, включително и призракът на Венсан, са се набутали на малкото ми парти в катакомбите. Така че престани веднага с игричките и да се залавяме за работа.

— Няма да те заведа при него — заявих и отстъпих назад, за да избегна Джорджия, която той блъскаше към мен.

— Напротив, ще ме заведеш — заяви спокойно Люсиен и вдигна ножа. Острието заблестя на светлината на полилея.

Джорджия изпищя:

— Не му казвай, Кейт. Той ще го убие.

— Мръсница — изръмжа Люсиен, стисна косата на сестра ми, изтегли назад главата й и притисна ножа в гърлото.

Поклатих глава и прошепнах:

— По-скоро ще умра, отколкото да те заведа при Венсан.

Щом забелязах паниката в очите на Джорджия, усетих как нещо у мен се пречупва.

— Добре — примири се Люсиен. — Надявах се да отведа Джорджия, след като те посетим, но съм готов да променя плановете си. — Ножът заблестя, когато той го притисна в бялата шия на Джорджия. Тя изпищя отново, но той не пусна косата й.

— Джорджия! — извиках аз, обзета от ужас, когато видях, че по врата й се стичат капки кръв.

— Колкото повече чакам, толкова по-дълбоко ще режа — предупреди ме той. — Това не те заболя, нали, любима? — попита похотливо той и целуна сестра ми по врата.

Тя изви отчаяно очи към мен и аз изкрещях:

— Добре, добре, престани и ще те заведа при него!

Люсиен кимна и зачака, но не премести ножа от врата на сестра ми.

Мислите ми се залутаха в различни посоки, докато се чудех как да го отклоня. Можех да го заведа на горния етаж в една от останалите стаи, но по този начин само щях да го ядосам още повече.

— Мърдай! — изръмжа Люсиен и аз тръгнах по коридора на прислугата. Не спирах да се питам как да го забавя. Вървях съвсем бавно, но така и не успях да измисля план, в който и гърлото на сестра ми да не бъде прерязано и никой да не бъде убит. Не можех да сторя абсолютно нищо, освен да се моля тихо Венсан да се върне. Знаех обаче, че това е абсолютно невъзможно. Той беше в другия край на града заедно с братството.

Въведох ги в стаята на Венсан и се отдръпнах, за да мине Люсиен. Той пусна Джорджия и пристъпи към леглото.

— Венсан, изглеждаш по-добре от когато и да било — рече той. — Май любовта ти се отразява добре. Жалко, че беше за толкова кратко. — Огледа стаята и прикова поглед в камината.

— Сядайте — нареди той и посочи с ножа канапето. Започна да трупа дърва и подпалки и ги запали.

Сестра ми покри лицето си с ръце, отпусна глава на рамото ми и заплака.

— Кейт, извинявай, че не ти повярвах.

— Шшшт, вече няма значение. Добре ли си? — прошепнах. — Дай да ти видя врата.

Тя вдигна брадичка и аз докоснах раната. Беше само драскотина.

— Не е страшно — успокоих я и избърсах кръвта с пръст.

— Изобщо не ме е грижа — прошепна тя. — Няма да се измъкнем живи. Току-що го видяхме как уби човек. Ама какво му е на Венсан? Защо не помръдва?

— Той е… в кома е — отвърнах.

— Какво се е случило? — попита тя. Беше ужасена.

— Джорджия — погледнах я настойчиво, — Люсиен нищо ли не каза, когато те доведе? Не знаеш ли… какви са?

Тя поклати глава. Очевидно не разбираше.

Нямаше как да скрия истината. Тъй като вече ми беше ясно, че няма да преживеем нощта, не виждах причина да крия очевидното.

— Джорджия, те не са хора… Нито Венсан, нито Люсиен.

— Какви са тогава?

— Сложно е — започнах аз и когато забелязах сълзите в очите й, си поех дълбоко дъх и продължих: — Наричат се ревенанти. Немъртви са.

— Нищо не разбирам.

— Няма значение, Джорджия. — Стиснах ръцете й с всички сили и я накарах да ме погледне в очите. Изговарях думите бавно, и заради себе си, и заради нея. — Пет пари не давам какъв е Венсан. Не можем да допуснем Люсиен да го унищожи.

Тя не откъсваше очи от моите. За пръв път не съжалявах, че за хората съм като отворена книга. Учудването и страхът се оттекоха от лицето на Джорджия и бяха заменени от решителност. Сестра ми винаги ме подкрепяше, сега също бе готова да ми помогне. Макар онова, което й казах, да звучеше напълно откачено, тя не се усъмни нито за миг.

— Какво да направя? — прошепна тя.

Поклатих глава, докато наблюдавах как Люсиен размества дървата с маша. Пламъците лумнаха и стаята се изпълни с мирис на дим.

— Той ще се опита да изгори тялото на Венсан — прошепнах. — Не бива да го допускаме.

Сякаш за да потвърди думите ми, Люсиен се обърна.

— Колко жалко, че ще се отърва от тялото на стария си враг, без да му дам шанс да види как убивам гаджето му. Щеше да бъде страхотно отмъщение, след като застреля съпругата ми пред очите.

— Значи не си се запознал случайно с Джорджия? — попитах аз, сигурна, че съм права.

— Не, разбира се! Съвпадения и случайности няма — подсмихна се той. Сестра ми си пое рязко въздух. — Видях ви край реката преди няколко месеца, след като Венсан спаси онова жалко тийнейджърче, което скочи от моста.

— Значи ти шофираше колата, която едва не ни премаза! — ахнах аз.

— Че кой друг — ухили се той и се поклони ниско. — Когато видях Венсан да излиза от метрото с теб след второто самоубийство, което ми беше съсипал, разбрах, че означаваш много за него. След това те открих лесно, още повече че сестра ти, която непрекъснато обикаляше по купони, честичко се отбиваше в някои от нощните ми клубове. И това не беше случайност, защото тя не подбира местата, на които ходи, и типовете, с които се движи.

Усетих как Джорджия трепна и се сви при тези думи, а Люсиен се изсмя доволно.

— Използвал си ме, за да се добереш до Кейт — прошепна тя, неспособна да повярва.

Той се усмихна и сви рамене.

— Не се сърди, скъпа.

— Откъде знаеше, че тази вечер ще бъда тук? Как разбра, че трябва да доведеш Джорджия?

— Разбрах, че Шарл разговаря с човек по телефона. Кой друг човек би се обадил на телефона на Венсан? След това познах гласа ти и ми хрумна гениална идея! — Посочи стаята и тялото на Венсан. — Как според теб щях да стана толкова добър бизнесмен, ако не умеех да се възползвам от момента?

— Не знам — отвърнах аз, отвратена от държанието му. — Лъжи, измами, убийства… Познах ли?

— А, ласкаеш ме. Какво удоволствие. — Той изпука шумно кокалчетата на ръцете си, докато пристъпваше към леглото, наведе се, пое безжизненото тяло на Венсан в ръце и заговори така, сякаш той го чуваше: — Жалко, че ще пропуснеш кървавата баня в стаята си. Напомня ми за собствената ми смърт. Тъй като духът ти е другаде, когато унищожа тялото ти, ще разполагаш с вечността да се луташ и да го оплакваш. — Олюля се под тежестта на тялото и пристъпи към камината.

— Не! — изпищях аз, скочих и се изправих между Люсиен и огъня.

— И какво смяташ да направиш, момиченце? Ще ме изриташ по пищяла ли?

Джорджия скочи от канапето и се втурна към него. Задърпа ръцете му. Изкрещя от ярост, докато го дереше, но успя само да го забави. Втурнах се към него и се опитах да го изблъскам настрани от камината. Въпреки че вложих цялата си сила, той не помръдна.

— Огън и жулел върху празния ми гроб… това май е нападението на принцесите Дисни! — изръмжа той вбесено, наведе се, остави тялото на Венсан на пода, замахна и помете Джорджия с опакото на ръката си.

Тя се блъсна отстрани на леглото и удари силно глава в дървената рамка. Той пристъпи към нея и зачака да вдигне очи към него.

— Извинявай, но се налага — рече той и стъпи върху ръката й. Чух как костите й изхрущяха, преди тя да наддаде писък. — Всъщност нямах никакво намерение да се извинявам — продължи и наклони глава на една страна, докато гледаше как тя се гърчи. Сигурно болката й беше ужасна. Тя изви очи нагоре и се отпусна в безсъзнание.

Аз посегнах към тежката маша оставена до камината, скочих към него и я стоварих с всички сили върху гърба му.

— Дяволите да те вземат, момиче, дай ми я — изкрещя той и изтегли оръжието от ръцете ми, след това го запокити с лекота, сякаш беше съчка. — Ако си решила да удряш, помогни ми да отсека главата на любовника ти.

Той протегна ръка към един от мечовете, закачен над камината. Вторият падна на пода. Метнах се към него и стиснах ефеса. Олюлях се под тежестта му.

Люсиен вдигна своя меч с една ръка над тялото на Венсан, докато ме наблюдаваше развеселено. Опитах се да вдигна оръжието и го насочих към него.

— Да не си посмял да се приближиш!

— Или какво? Ако искаш да умреш, преди да видиш как ще обезглавя гаджето ти, само кажи. Надявам се, преди това да ми доставиш малко удоволствие. От цяла вечност не съм убивал жена със собствените си ръце.

Хвърли се към мен и ожули дясното ми рамо с меча. От порязаното място потече струйка кръв. Тогава преместих поглед към тялото на Венсан, отпуснато безжизнено на пода. Усетих как силите ми се връщат. Вдигнах меча.

— Точно така — подхвърли саркастично той. — Вложи малко силица. — Играеше си с мен. Трябваше да бъда благодарна, защото ако той вложеше дори малко „силица“, щях да бъда мъртва. Вместо да се уплаша и да се отдръпна заради пренебрежителното му отношение, побеснях.

Обзета от гняв, замахнах с тежкото оръжие към него, а той отстъпи бързо и острието издрънча в теракотените плочи на пода, счупи се на две и оттам полетяха ситни парченца. Мечът му заблестя на светлината на пламъците и аз усетих парещо жилване по крака. Погледнах и забелязах, че дънките ми са разрязани и от раната на бедрото ми се стича кръв.

— Става забавно! — възкликна с блеснали очи Люсиен. — Ти си дори по-готина от сестра си. Не предполагах. Жалко, че ще те убия, преди да разбера каква си палавница. Може пък да ме придружиш с главата на Венсан у нас, разбира се, за да се позабавляваме.

Опитах се отново да вдигна меча, но не успях. Ръцете ми отказваха да ме слушат. Бях вложила цялата си енергия в първия замах и мускулите ми бяха като гумени.

— Ще свършим за секунда. Ако мръднеш и на сантиметър, ще ти резна красивата главица — предупреди той, обърна се и започна да обръща тялото на Венсан. Джорджия простена в другия край на стаята. Очите й бяха отворени, въпреки това тя не помръдваше.

Опитах се да потисна отчаянието и неочаквано осъзнах, че не давам пет пари дали той ще ме убие или не. Щях да се боря с него дори това да доведеше до собствената ми смърт, дори да нямаше никакво значение за изхода. Беше по-добре да се боря, отколкото да преживея кошмара и да живея дълъг живот, изпълнен със съмнения и съжаления, в който единствено споменът за Венсан щеше да ме поддържа. Призовах всички сили и вдигнах меча.

Неочаквано чух пропукването на статичното електричество. „Върнах се.“ Ококорих се и се огледах, за да се уверя, че гласът е вътре в мен.

— Венсан! — прошепнах аз.

„Бързо, Кейт. Допусни ме в себе си.“

— Да те допусна в себе си ли? — слисах се аз за частица от секундата, след това разбрах какво иска той. — Добре.

Неочаквано тялото вече не ми принадлежеше. Сякаш се беше отворила врата в главата ми и мощна вълна енергия беше плиснала и ме беше изпълнила до пръсване.

Макар да усещах всичко, което ставаше, крайниците ми започнаха да се движат сами, аз вдигнах високо тежкия меч с лекота. Държах го с две ръце. Задържах се така за секунда, след това описах дъга и го стоварих върху лявата ръка на Люсиен.

Той изрева от ярост и изпусна меча си, за да притисне раната с ръка. Извъртя се, погледна ме шокиран, след това се изсмя, въпреки че ранената му ръка висеше отстрани и от нея шуртеше тъмна кръв, която оплиска плочките.

Отскочих настрани, вдигнах меча, приклекнах за секунда и се втурнах към Люсиен, който се спусна към меча, който беше изпуснал на пода. Вдигнах оръжието си и замахнах към дясната му страна, точно под протегнатата ръка. Той изрева и се завъртя към мен, този път стиснал меча.

Остана загледан в мен. Очевидно не разбираше какво става. Кръвта му продължаваше да капе по пода. Олюля се и замахна към мен, но в последния момент се отплесна настрани, тъй като се спъна в мъртвото тяло на Венсан.

Отскочих надясно, далече от него, след това нападнах отново, замахнах, този път към главата му, но пропуснах, тъй като той се наведе. Люсиен се хвърли настрани, погледна ме с присвити очи и неочаквано се ококори.

— Венсан, нима това си ти? — попита слисано.

Чух собствения си смях и думите на Венсан сами излязоха от устата ми:

— Люсиен. Старият ми враг.

— Не — поклати глава той и вдигна меча със здравата си ръка. — Невъзможно. Ти си в катакомбите.

— Май нещо си се объркал — отвърна Венсан през мен. — Никога не си бил най-схватливото зомби в гробището.

Люсиен изрева и се хвърли към мен, но аз отскочих с лекота настрани, а той спря рязко, за да не се блъсне в леглото.

— Какво се опитваш да постигнеш? — прозвуча спокойният ми глас. — Да не би да си искал да ми отрежеш главата, да я занесеш на Жан-Батист, а след това да избиеш останалите от братството?

— Просто довършвам стари работи — изсъска той. — Пет пари не давам за братството ти, въпреки че сега, след като ги спомена, може да се окаже забавно да си направя малко барбекю с ревенанти, след като видя сметката на Кейт и отнеса главата ти за подпалки.

— Струва ми се, че да „видиш сметката на Кейт“, може и да те затрудни — чух собствения си глас и се спуснах към него. Усетих как в тялото ми нахлува сила, която бе поне няколко пъти повече от моята. Люсиен вдигна меча си, за да ме посрещне, но аз се озовах пред него по-бързо, отколкото той успя да реагира.

— Това е за всички невинни, които си тласнал към смърт — рекох и забих ожесточено меча в раната от дясната страна.

Неговият меч издрънча на пода, той наддаде рев и залитна към огъня. Върху разгорелите се дърва покапа кръв, когато той се приведе напред, падна на колене и стисна камата, която беше оставил до камината. След това с неподозирана скорост скочи и хвърли ножа към главата ми. Отскочих настрани, но не бях достатъчно бърза и ножът разряза дясното ми рамо.

Не изпищях. Просто не ми остана време. Прехвърлих меча в дясната ръка и с лявата изтеглих ножа. След това, без да се поколебая, го метнах към него със свръхчовешки сили и той се отплесна назад, когато острието се заби в окото му и прониза мозъка.

— А това е за всички братя, които си унищожил — чух отново гласа си. Здравото око на Люсиен се изви към тавана, той се олюля към мен с отворена уста и полетя напред.

Извих се и скочих върху масичката за кафе. Стиснах меча с две ръце, замахнах и го стоварих на врата му с мощен хоризонтален удар. Усетих как острието проряза плътта, главата отскочи и описа кървава дъга.

Тялото без глава остана неподвижно в продължение на няколко секунди, след това се срина на пода.

— Гори в ада — рече Венсан, докато вдигах главата за косата и пристъпвах към камината.

В този момент вратата се отвори и Амброуз нахлу в стаята. Крещеше като луд и размахваше бойна секира в едната ръка. На другата се виждаше тежка рана, а разкъсаната около нея дреха беше попила много кръв. По лицето му се стичаше струйка кръв от рана на главата.

Обезумелите му очи попаднаха на обезглавеното тяло на Люсиен, след това се преместиха към тялото на Венсан, отпуснато пред камината. Погледна ме, докато стисках без всякакво усилие тежкия меч в едната ръка и отрязаната глава на Люсиен в другата. Кимна и аз също кимнах. Обърнах се към разгорелия се огън и хвърлих гротескната глава сред пламъците.

— Тялото — посочих и двамата с Амброуз прихванахме трупа на Люсиен за ръцете и краката, залюляхме го и го метнахме върху огъня.

— Венсан, ти ли си вътре? — попита Амброуз, отстъпи и ме погледна. Кимнах. — Дано, защото ако си сама, Кейти-Лу, признавам, че съм уплашен до смърт. — Усмихнах му се и той поклати невярващо глава. — Излизай, Венс, защото ме плашиш — нареди той.

„Готова ли си?“ — попита ме Венсан.

— Да — отвърнах и в същия момент усетих как приливът на енергия ме напуска през задната страна на главата. Тялото ми се отпусна също като балон, на който е изпуснат въздуха. Амброуз пристъпи напред и ме прихвана, когато паднах. Положи ме внимателно на земята.

„Кейт! Добре ли си?“ — долетяха думите на Венсан.

Кимнах.

— Добре съм.

„Ами умът ти? Има ли някакво объркване? Паника?“

— Венсан, същата съм както преди, само че съм толкова уморена, че едва ли ще помръдна цяла седмица.

Невероятно.

— Тялото на Гаспар е навън — обърнах се към Амброуз.

— Видяхме го. Жан-Батист се погрижи за него. Той ще се оправи.

— Ами останалите? — попитах и погледнах кръвта по ризата му.

— Всички се върнахме — кимна той.

Въздъхнах облекчено.

— Ами Шарл?

— Донесохме тялото му — отвърна Амброуз, след това посочи леглото. — Какво прави сестра ти тук?

— О, господи, Джорджия! — извиках и погледнах към сестра си. Използвах последната си енергия, за да пропълзя до нея и да докосна пребледнялото й лице. — Добре ли си? — попитах я.

— Май да. Само че ме боли, когато помръдна — отвърна тя тихо.

— Трябва й помощ — обърнах се настойчиво към Амброуз. — Може да има сътресение — удари си главата силно и известно време беше в безсъзнание. Сигурна съм, че и ръката й е счупена.

Амброуз приклекна до нея и като внимаваше да не мърда врата й, я положи нежно на пода.

— Трябва да я закараме в болница — продължих.

— Не е единствената, която има нужда от лекарска намеса — отвърна той и посочи рамото ми.

Сведох поглед и забелязах, че блузата ми е пропита с кръв. Досега не бях усетила, но парещата болка избухна и ме заслепи. Стиснах рамото, намръщих се и отпуснах ръка.

Чух, че някой тича по коридора, и вдигнах поглед тъкмо когато Жул се втурна в стаята.

— Кейт? — повика ме той.

— Тя е добре — отвърна вместо мен Амброуз. — Има рани на рамото и крака, но е жива.

Жул огледа бързо стаята и щом видя тялото на Венсан близо до камината, се отпусна облекчено на колене. Притисна ръце към главата и заговори тихо: — Венс, човече, нямаш представа колко се радвам, че си още тук.

Лют зловонен дим се издигна към комина, когато тялото на Люсиен се подпали. Амброуз погледна натам.

— Трябва да се изнесем оттук, ако не искаме да се задушим.

Жул стана, отвори прозорците, след това коленичи до нас.

— Тя как е? — попита той и кимна към Джорджия.

— Жива — отвърнах.

— Ами ти? — попита той и пое лицето ми в ръце.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Добре.

Бързо избърсах сълзите.

— О, Кейт — рече той, наведе се към мен и ме прегърна. Точно от това имах нужда — от човешко докосване. Не че това беше човешко, но все едно. Тъй като Венсан го нямаше, за да ме прегърне, Жул беше напълно подходящ заместник.

— Благодаря — прошепнах.

— Болница — рече простичко Амброуз, изправи се и извади телефон от джоба си. Отдалечи се в другия край на стаята, за да се обади, а Жул ме пусна, за да отиде при него.

Погледнах сестра си. Тя ми се стори замаяна.

— Отиваме в болница. Всичко ще бъде наред.

— Той къде е? Люсиен? — попита с безразличие тя.

— Мъртъв е — отвърнах направо.

Тя ме погледна.

— Какво стана?

— Какво видя? — попитах аз.

Тя ми отправи немощна усмивка.

— Достатъчно, за да знам, че сестра ми умее да върти меча.