Обречени на безсмъртие

22.

Вмъкнах се в стаята си, без да се обадя на баба и дядо или на Джорджия, и се затворих вътре. Свих се на края на леглото, времето сякаш спря и всичко около мен замря. Чувствах се разкъсана между увереността, че съм постъпила правилно, и разяждащото ме отвътре съмнение, че за десет минути бях съсипала шанса си за светло бъдеще, изпълнено с надежда. Надежда за любов.

Макар да не го познавах отдавна, имах чувството, че ако всичко продължи както досега, щях да се влюбя във Венсан. Съмнение нямаше. Ако това беше едва началото, знаех със сигурност, че връзката ни няма да е нещо преходно. Сърцето ми щеше да бъде разбито. Убедена бях.

Знаех какво изпитвам към него и си давах сметка, че няма да понеса болката всеки път, когато някой го ранеше, убиеше или унищожеше. Беше ми казал, че това е възможно. Безсмъртието му си имаше граница. След като изгубих мама и татко, не исках да губя друг, когото обичам.

За мен старата поговорка вече звучеше по нов начин: „По-добре да не си обичал изобщо, вместо да обичаш и да изгубиш“. Бях постъпила правилно, казах си аз. Защо тогава имах чувството, че съм допуснала най-голямата грешка в живота си?

Увих се като пашкул в одеялото и се отдадох на нещастието. Позволих на болката да ме притисне. Заслужавах я. Не трябваше да го допускам до себе си.

Няколко часа по-късно мами почука на вратата, за да ме повика за вечеря. Трябваха ми няколко секунди, за да се овладея, след това се провикнах:

— Не съм гладна, мами. Благодаря!

Няколко минути по-късно някой почука тихо на вратата.

— Може ли да влезем? — прозвуча гласът на Джорджия от другата страна и без да дочака отговор, сестра ми и баба влязоха. Седнаха от двете ми страни, прегърнаха ме и зачакаха.

— Заради мама и татко ли е? — попита накрая Джорджия.

— Не, този път не е заради тях — изхлипах и се опитах да се засмея, — поне не само заради тях.

— Заради Венсан ли? — продължи да пита тя.

Кимнах през сълзи.

— Този Венсан… — усетих как мами и Джорджия се спогледаха над главата ми — да не би да те е наранил? — попита мами и прокара пръсти по гърба ми.

— Не, вината е моя. Просто не мога… — Как да им обясня причината? — Не мога да се сближа с него. Имам чувството, че рискувам много.

— Знам какво имаш предвид — опита се да ме успокои сестра ми. — Страхуваш се да обикнеш някого отново. Да не би пак да го изгубиш.

Отпуснах глава на рамото на мами и си поех въздух.

— Сложно е.

Тя приглади косата ми, целуна ме и тихо заговори:

— Винаги е сложно.

Купих няколко книги в английската книжарница, след това се затворих в тъмната пещера, наречена стая, и казах на бабка, че през уикенда ще „спя зимен сън“. Тя разбра и след като остави на нощното ми шкафче поднос с вода, чай, плодове, различни сирена и солени бисквити, ме остави на мира.

Прекарах деня потопена в живота на друг. Щом за малко оставях книгата, болката ми се разгаряше и имах чувството, че съм на циркова арена и някой забива ножове в мен. Ако поддържах ума си неподвижен, може би щях да успея да избегна насочените в главата ми остриета. От време на време заспивах, но черни, мъчителни кошмари ме будеха и след като се събудех, изчезваха безследно.

На моменти поглеждах през рамо и се питах дали няма да видя Венсан скрит в сенките. „Дали идва да ме вижда, когато спи?“ — питах се аз. Нямах представа дали не витае в стаята ми. Може би не го правеше. Може би изблиците ми го бяха отказали от намерението да ме види отново и скоро щеше да ме забрави. „Нали това искаш?“ — напомних си аз. Нали?

Ако се оставех на мислите, това щеше да е краят. Затова изключих мозъка си и оставих тялото си на автопилот. Имах чувството, че се справям успешно. Щях да се справя с живота без него. Можех да се справя сама. Никой не ми трябваше. Може и да не бях щастлива, но не бях и тъжна. Просто… бях там.

Радвах се, че ходя на училище. Учебните часове ми помагаха да преживявам монотонните дни. Най-сетне, когато един ден се прибрах вкъщи, разбрах с кристална яснота, че са минали две седмици, откакто обърнах гръб на застаналия на входа на къщата Венсан. Имах чувството, че са минали месеци. Поздравих се, че съм издържала успешно маратона, но усетих, че силите не ми стигат, за да пресека финиша.

Докато излизах от метрото на нашата улица, с изненада видях познато момиче, облегнато на близка телефонна кабина. Беше Шарлот. Когато ме забеляза, красивото й лице грейна.

— Кейт! — извика тя, хвърли се към мен и ме целуна по двете бузи.

— Шарлот! Каква изненада! — усмихнах се и се огледах любопитно, сякаш с нея имаше още някой.

— Чакам Шарл. Ето го и него — рече тя и погледна към стълбището зад мен.

Шарл излезе от метрото, всичките му крайници си бяха на местата, стори ми се по-здрав и по-силен от обикновено и в значително по-скапано настроение. Намръщи се, когато ме видя.

— Какво търси човешкото същество тук? — попита той.

— Имам си име. А на въпроса ти, живея тук — отвърнах отбранително. — Не си единственият човек в Париж, който използва метрото на Рю дьо Бак.

— Питах какво правиш тук с Шарлот.

— Видяхме се случайно. — „Защо се обяснявам с този противен подрастващ?“ — зачудих се аз и се подразних от себе си.

— Мислех, че след като изрита Венсан, повече няма да те видим.

— Да, но ме виждаш — сопнах се аз и лепнах фалшива усмивка на лицето си. — Шарлот, радвам се, че се видяхме. Трябва да тръгвам.

Обърнах се и си тръгнах, но Шарл се провикна след мен:

— Май не можеш да се наситиш на мъртъвци, а? Да не би пак да ти се е приискало да ти спасяваме живота? Или може би ще ни напъхаш в смъртоносен капан, както направи с Амброуз?

— Какви ги дрънкаш? — изкрещях аз и се обърнах към него.

— А, нищо, за нищо не говоря. Забрави, че съм изрекъл и дума — изсъска той. Сложи ръце в джобовете на дънките си, обърна се и потегли нанякъде.

Шарлот ме погледна засрамено.

— Какво става? Какво съм направила? — попитах възмутено.

— Нищо, Кейт. Нищо не си направила. Не се притеснявай. Това си е проблем на Шарл.

— Защо тогава ми се нахвърли по този начин? — Не можех да помръдна от шок.

— Искаш ли да се поразходим до реката? — попита тя, без да отговори на въпроса ми. — Надявах се да се срещнем някой път, още повече че живеем в един квартал. Да не си помислиш, че те дебна. Просто ми е неудобно да хукна след теб по улицата.

— Не ми казвай, че си ме следила — подхвърлих полушеговито.

Шарлот не отговори, но се ухили хитро.

— Какво? Наистина ли си ме следила?

— Няма страшно. Венсан не ме е молил да го правя. Просто следенето на хора е част от работата ни и след като се превърне в ежедневие, не можем да не следим хората, които ни интересуват.

— Значи аз те интересувам.

— Да.

— Защо?

— Чакай да помисля. Ти си първото момиче, по което Венсан си пада, откакто е станал ревенант, което те превръща в забележителен обект за останалите.

— Не мога да… не мога да говоря за него — опитах се да я прекъсна.

— Добре, ще избягваме дори да го споменаваме. Обещавам.

— Благодаря ти.

— Освен това ме интересуваш, защото… — За пръв път тя ми се стори прекалено млада за петнайсетгодишното тяло. — Надявах се да ми станеш приятелка. Преди да си тръгнеш. Чувствам се самотна с момчетата, които са непрекъснато около мен. Добре че Жан е при нас, иначе направо щях да се скапя.

Сигурно изненадата се беше изписала на лицето ми, защото тя побърза да обясни:

— Не мога да се сприятеля с който и да било човек. Те просто не биха ме разбрали. Тъй като ти вече знаеш какво представляваме…

Прекъснах я тихо:

— Шарлот, много съм поласкана, че искаш да се сприятелим, защото и аз те харесвам. Само че все още съм разстроена заради Венсан и ми се струва, че ако започна да излизам с теб, ще се натъкнем на него и тогава ще ми бъде безкрайно трудно.

Тя погледна настрани и кимна разсеяно, сякаш се опитваше да се дистанцира от мен.

— Мислех, че през повечето време сте заедно с Шарл — обясних аз.

— Напоследък предпочита да излиза сам — отвърна тя и макар да се опита да скрие яда си, не успя. Гласът й потрепери, когато продължи: — Затова напоследък съм много по-самотна, отколкото преди. — Стараеше се да се държи спокойно, но сълзата, която се стече по бузата й, я издаде. Обърна се.

— Чакай! — спрях я аз, стиснах ръката й и я обърнах към себе си.

Тя сведе поглед и избърса нова сълза.

— Извинявай. Напоследък е доста… трудно.

„Май не съм единствената, която има проблеми“ — казах си и решителността ме напусна, когато видях тъгата, изписала се на лицето й.

— Хайде да се поразходим покрай реката.

Празните й очи срещнаха моите и тя се насили да ми се усмихне, стисна ръката ми и тръгнахме по улицата.

Когато наближихме водата, посочих старо магазинче на препаратор.

— Двете с мама винаги влизахме тук — припомних си аз. — Вътре е като в зоопарк, само че животните са мъртви. Всеки път, когато минавам, си спомням за мама. Не ми стигат сили да вляза от страх, че ще ревна пред препарираните катерици.

Шарлот се разсмя — точно както се надявах.

— И аз така се чувствах, след като нашите починаха. Всичко ми напомняше за тях. Париж ми приличаше на призрачен град години след това — обясни тя, докато слизахме по стълбите към кея.

— Родителите ти са починали? Преди теб ли? — попитах аз и отново усетих болката в сърцето. Минавахме покрай лодки, на които живееха хора, закотвени край брега.

Шарлот кимна.

— Случи се през Втората световна война, по време на окупацията. Родителите ми имаха печатарска преса в апартамента ни близо до Сорбоната. Татко преподаваше там. Германците разбраха и ги разстреляха. Двамата с Шарл бяхме на гости на леля същата вечер, иначе щяха и нас да убият. Гордеехме се с родителите си и искахме да продължим по техните стъпки. Затова, когато научихме, че организират хайки… — Тя замълча, след това обясни: — Полицията залавяше евреи, за да ги праща в концентрационните лагери. — Кимнах, за да й покажа, че разбирам, и тя продължи: — Скрихме едни приятели от училище и родителите им в нашия апартамент, в стая с фалшива стена, където навремето беше скрита пресата. Бяхме си осигурили достатъчно купони за храна и дрехи — за шест човека в продължение на година — но един съсед разбра и ни издаде.

Спрях.

— Че кой би сторил подобно нещо? — попитах. Бях потресена.

Тя сви рамене и продължи, след като стисна ръката ми и ме поведе след себе си.

— Успяхме да прехвърлим семейството другаде, но нас с Шарл ни хванаха на следващия ден и ни разстреляха.

— Не мога да повярвам, че това се е случило тук, в Париж.

Шарлот кимна.

— Казват, че трийсет хиляди от нас, от Съпротивата, са били разстреляни. Това е официалният брой. Някои обаче са били най-обикновени нарушители на закона. Други пък са били напълно невинни, взети за заложници и убити за назидание на хората от Съпротивата.

— Двамата с Шарл сте проявили невероятна смелост.

— Ти нямаше ли да сториш същото? Не можехме да постъпим другояче.

Пристъпих към каменна пейка и седнах.

— Не знам — отвърнах накрая. — Само мога да се надявам, че съм щяла да постъпя като теб. Малко са хората, които са способни на подобна смелост. Може би затова си станала една от тях, искам да кажа ревенант.

— Същото каза и Жан-Батист. Спасяването на човешки живот е заложено у нас. Идва ни отвътре. Кой знае? — Тя се замисли. — Единственото, което знам със сигурност, е, че сега мога да спестя на други болката, която изпитах, когато нашите бяха убити — като спасявам човешки живот — по-лесно понасяме постоянните травми на съществуването ни.

Кимнах и я загледах замислено как чопли кожичките около ноктите си.

— Какво му става на Шарл? — попитах най-сетне.

— Част от същата история е — отвърна тя. — Не може да преглътне, че не успя да спаси момиченцето, което падна от лодката. През последните две седмици е… — Изглежда се опитваше да прецени колко да ми каже. — Май се е вманиачил.

— Ще го преодолее ли с течение на времето? — попитах.

Тя сви рамене.

— Сутринта казах на Жан-Батист. Налага се да поговори с Шарл.

— Може да помогне — предположих.

Тя поклати глава със съмнение:

— Какво ще кажеш да сменим темата?

— Добре — съгласих се аз и се замислих какво друго да кажа. — Кажи, толкова ли е зле да живееш сред готини мъже? Като изключим Гаспар и Жан-Батист, които са „готини“ по свой начин… — полюбопитствах аз.

Тя избухна в смях:

— Изобщо не са готини. Там е царството на тестостерона и дори съм изненадана, че не са ми пораснали мустаци в тази среда.

Беше мой ред да се разсмея. Всичко това ми беше толкова чуждо, сякаш говорехме на китайски. Макар и неестествено, не ми беше неловко.

Шарлот се усмихна, горда, че е успяла да пробие защитната ми обвивка.

— Честно казано, те са моето семейство. Живеем заедно от десетилетия. На ревенантите в провинцията все им се налага да се местят, да не би местните да познаят някого, който е умрял, докато е спасявал човек. Непрекъснато се прехвърлят от една от вилите на Жан-Батист в друга. Повечето нямат нищо против, но аз не мога така. Тези мъже са единственото ми семейство и не мога да ги оставя.

— Ами ти някога… — Замълчах, тъй като не бях сигурна дали не прекалявам с въпросите.

— Какво?

— Имаш ли си гадже?

Шарлот въздъхна:

— Точно толкова трудно ми е да си хвана гадже, колкото и да си намеря приятелка. Отначало мога да измислям обяснения защо изчезвам за по три дни всеки месец, но няма да издържа дълго. Ами когато изчезвам, след като умра? Не, просто не става. А пък не мога да се впускам в случайни връзки като Жул и Амброуз. Когато се влюбя, става сложно.

— Значи си била влюбена.

Тя се изчерви и сведе поглед към ръцете си.

— Да, но той не… той не изпитваше същото към мен — промълви.

— Защо тогава не се срещаш с някой ревенант?

Тя се приведе напред и на устните й затрептя тъжна усмивка, прегърна се с ръце и отново зарея поглед към водата.

— Не сме чак толкова много, така че шансовете са нищожни.

Не знаех как да отговоря, затова хванах ръцете й и ги стиснах окуражително. Тя се усмихна.

— Трябва да се прибирам. Заради Шарл. Благодаря ти, че поговори с мен. Дори не мога да ти опиша колко е хубаво, че излязох с друго момиче.

И аз се чувствах по същия начин. Нямах никакви приятели в Париж. Макар срещата с нея да означаваше, че съм с човек от семейството на Венсан, трябваше да призная, че ми беше приятно с Шарлот.

— Ще излезем отново — обещах.

„Ако се сприятелиш с Шарлот, рано или късно ще срещнеш Венсан“ — предупреди тънкото гласче в главата ми. „Я млъквай“ — срязах го аз и се запитах дали болката в сърцето ми някога ще намалее. Задължително, реших. Колкото по-дълго бяхме разделени, толкова по-добре щях да се чувствам. Сигурна бях.