Обречени на безсмъртие

9.

През следващите няколко седмици не спирах да преживявам отново и отново събитията, случката се въртеше в ума ми също като развалена плоча. На пръв поглед сигурно съм изглеждала съвсем същата. Сутрин ставах, четях в ново кафене, от време на време ходех на кино и се стараех да участвам в разговорите между Джорджия, баба и дядо, когато седнехме да се храним. Струва ми се обаче, че те разбираха, че нещо ме измъчва. Нямаха обаче никаква причина да мислят, че настроението ми не се дължи на загубата ни.

Всеки път, когато Венсан се натрапеше в мислите ми, аз се опитвах да го прогоня. Как бе възможно да допусна подобна грешка? Всеки път, когато се замислех над случилото се край реката, все повече се убеждавах, че той участва в банда криминално проявени типове. Вероятно беше пламнала гангстерска война. „Дори да е от лошите, поне спаси живота на онова момиче“ — повтарях си всеки път.

Каквото и да се криеше в миналото му, така и не успях да си обясня студенината, с която прие смъртта на Жул. Как бе възможно някой да зареже мястото, на което приятелят му бе загинал, за да се измъкне от закона? От тази работа ме побиваха студени тръпки. А най-лошото беше, че имах чувства към него.

Как само флиртуваше с мен в музея „Пикасо“. Ами вълнението му, когато стисна пръстите ми в двора на Жул? Спокойствието, което ме обзе, докато държеше ръката ми в таксито. Непрекъснато си припомнях тези моменти и си повтарях, че тъкмо затова го харесвам. Пропъждах мислите за него, възмутена от себе си, задето бях толкова наивна.

Една вечер Джорджия ме откри в стаята ми.

— Какво ти става? — попита тя тактично, както обикновено. Отпусна се на килима и се облегна на безценната тоалетка в стил Ампир, която никога не използвах от страх да не счупя дръжките на чекмеджетата.

— Какво да ми става? — отвърнах и избегнах погледа й.

— Кажи какво не е наред. Аз съм ти сестра и усещам, когато нещо не е наред.

Как само ми се искаше да разкажа на Джорджия, но нямах никаква представа откъде да започна. Как можех да й кажа, че момчето, което видяхме да скача от моста, е престъпник, че съм излизала с него, поне докато не видях как влакът в метрото размаза приятеля му!

— Добре, след като не искаш да говориш, ще се опитам да позная, но да знаеш, че накрая ще измъкна всичко. Да не би да се притесняваш от новото училище?

— Не.

— Заради приятелите ти ли е цялата работа?

— Какви приятели?

— Именно!

— Не.

— Момче?

Изглежда, изражението ми ме издаде, защото тя веднага се наведе към мен и кръстоса крака, готова да чуе и останалото.

— Кейт, защо не си ми разказала за… който и да е той… преди да се стигне дотук?

— Ти никога не говориш за гаджетата си.

— Защото са прекалено много. — Тя се разсмя, след това изглежда си спомни, че не съм в настроение, и добави: — Освен това не ходя сериозно с никого. Все още. — Зачака.

Нямаше измъкване.

— Добре, има един от квартала, виждали сме се няколко пъти, но после разбрах, че с него ме чакат само неприятности.

— Какви неприятности? Женен ли е?

Не се сдържах и се изсмях:

— Не!

— Наркоман ли е?

— Не. Мисля, че не е. По-скоро… — Наблюдавах реакциите на Джорджия. — Май има проблеми с полицията. Изглежда е престъпник или нещо подобно.

— Да, това намирисва на неприятности — съгласи се умислено тя. — Прилича повече на момче, по което аз бих си паднала.

— Джорджия! — извиках и я замерих с възглавница.

— Извинявай, извинявай. Не трябваше да се шегувам. Права си. От него няма да излезе свястно гадже, Кейти Дребосъчеста. Защо тогава не се поздравиш, че си разбрала, преди да хлътнеш до уши, и не набележиш следващия.

— Просто не мога да повярвам, че така се подведох. Струваше ми се съвършен и безкрайно интересен и…

— Красив ли? — прекъсна ме сестра ми.

Тръшнах се на леглото и се загледах в тавана.

— О, Джорджия, не е просто красив. Божествен е. Толкова е готин, че направо дъхът ти спира. Не че има значение.

Джорджия се изправи и ме погледна.

— Жалко, че не се е получило. Щях да се зарадвам, ако излизаше и се забавляваше с някой страхотен французин. Няма повече да те тормозя с въпроси, но щом си готова да започнеш да живееш отново, да ми кажеш. Почти всяка вечер има партита.

— Благодаря, Джорджия — отвърнах и й протегнах ръка.

— Какво ли не бих направила за малката си сестричка.

Най-неочаквано, без дори да забележа, лятото се изниза и дойде време за училище.

Двете с Джорджия говорехме свободно френски. Татко открай време говореше с нас на родния си език, освен това през ваканциите прекарвахме много време в Париж и френският ни беше като английския. Спокойно можехме да се запишем във френско училище. Само че тукашната образователна система се оказа различна от американската и се налагаше да запишем допълнителни предмети, ако искахме да завършим.

Американското училище в Париж беше от странните места в чужбина, където преселници и емигранти образуваха нещо като защитен кръг и се преструваха, че са си все още у дома. За мен това беше място за изгубени души. За сестра ми се оказа място, на което да създаде нови приятели от различни страни, на които да ходи на гости през ваканциите. За Джорджия приятелите са като тоалетите — без всякакви угризения сваляше един и го подменяше с друг, когато й скимнеше — не беше груба или злобна, просто не се привързваше кой знае колко.

Докато аз знаех, че с тези хора ще прекарам две години, а някои ще се върнат в родината си преди края на учебната година.

Затова, след като влязох през масивната врата в първия учебен ден, тръгнах право към канцеларията, за да си взема програмата, докато Джорджия се насочи към група момичета, които гледаха страшно и надменно, и веднага ги заговори, все едно се познаваха открай време. Заровете, които щяха да определят социалния ни живот, бяха хвърлени още в първите пет минути.

Не бях стъпвала в музей, откакто видях Венсан в „Пикасо“, и следобеда, когато приближих към център „Помпиду“, усетих как ме обзема тревога. Учителят по история ни възложи да се подготвим за събития от двайсети век и аз избрах бунтовете от 1968.

Щом кажете „май ’68“, французите веднага разбират, че става въпрос за общонационалната стачка, парализирала икономиката на цялата страна. Щях да обърна внимание на седмиците, в които се бяха разразили ожесточените сблъсъци между полицията и студентите от Сорбоната. Докладите ни трябваше да бъдат написани в първо лице, все едно сме били свидетели на събитията. Затова, вместо да се заровя в исторически книги, реших да прочета вестниците от този период, където сигурно имаше разкази на очевидци и участници в събитията.

Материалите, които ми трябваха, бяха в голямата библиотека на втори и трети етаж в център „Помпиду“. Тъй като на другите етажи се намираше Парижкият музей на модерното изкуство, реших, след като си свърша работата, да направя напълно заслужена обиколка сред произведенията на изкуството.

След като се настаних пред един от прожекционните апарати в библиотеката, заразглеждах микрофилмите за някои от най-наситените със събития дни. След като прочетох, че на десети май са се провели най-ожесточените сблъсъци между полицията и студентите, прегледах първите страници, записах си някои неща, след това се върнах на заглавията, за да прочета уводните статии. Не можех да си представя, че цялото това насилие се е разиграло от другата страна на реката, в Латинския квартал, на петнайсет минути пеша от мястото, където седях.

Извадих ролката и сложих нова. Бунтовете бяха пламнали отново на 14 юли, Денят на независимостта на Франция. Много студенти, също и туристи, посетили Париж за празника, били откарани в най-близките болници. Водех си бележки от написаното на първите страници, след това се прехвърлях на некролозите и черно-белите снимки. На една от тези страници го видях.

Беше по средата на първата страница. От снимката ме гледаше Венсан. Косата му беше по-дълга, но бе съвсем същият както преди месец. Цялата се вледених, докато четях.

„Не е възможно да е той — помислих си аз. — Освен ако не е съвършено копие на баща си, който е създал син, преди да загине на… (погледнах отново некролога) деветнайсет. Не е невъзможно.“

След като не успях да докарам сметката с годините, се прехвърлих на следващата страница, където бяха имената със „С“, за да потърся „Симон“. Там беше. Тиери Симон. Оказа се мускулестото момче, което накара двете ни с Джорджия да се отдалечим от битката край реката. На снимката Тиери беше с огромна афроприческа, но беше ухилен по познатия ми самоуверен начин, който помнех от деня, когато го видях в кафенето. Със сигурност беше същото момче. Само че снимката му беше публикувана преди повече от четирийсет години.

Затворих очи, неспособна да повярвам, след това ги отворих отново, за да прочета текста под фотографията. Беше същият, както под некролога на Жак, с единствената разлика, че той беше на двайсет и две и бе роден в Париж.

— Нищо не разбирам — прошепнах и натиснах копчето, за да принтирам и двете страници. След като върнах микрофилмите на регистратурата, излязох от библиотеката като в мъгла и се поколебах, преди да се кача на ескалатора за следващия етаж. Реших да поседя в музея, докато измисля какво да правя.

Мислите ми се лутаха в различни посоки, докато минавах през въртящата се преграда на входа, за да вляза в просторната галерия с висок таван и пейки в средата на залите. Седнах и се опитах да избистря мислите си.

Най-сетне се изправих. Бях в залата, посветена на изкуството на Фернан Леже, един от любимите ми френски художници от началото до средата на двайсети век. Докато разглеждах двуизмерните повърхности с ярки първични цветове и геометрични форми, имах чувството, че нормалното в живота ми се връща. Погледнах към ъгъла, където бе изложена любимата ми картина на Леже от Първата световна война с прилични на роботи войници, седнали на маса, докато пушат лули и играят карти.

Пред нея с гръб към мен беше застанал млад мъж, наведен напред, за да разгледа нещо на платното. Беше среден на ръст, с късо подстригана кестенява коса и мръсни дрехи. „Къде съм го виждала?“ — запитах се аз и се поколебах дали не е някой съученик.

В този момент той се обърна и аз останах с отворена уста. Мъжът в другия край на залата беше Жул.