Огнена Сиена

1.

— Откъде знаеш тези неща? — прошепна яростно Дерек на сантиметър от лицето й.

Сиена бе просната на едно от креслата в библиотеката, в което я бе блъснал още като влязоха.

— Какви неща? Нямам представа за какво говориш. Разправих ти просто какъв странен сън сънувах.

— В който падаш от балкон, а след това яздиш пони.

— Не. Не в едно и също… Събудих се и пак задрямах. После пак. Няколко сънища се преплетоха.

— Какъв цвят беше понито?

Сиена напрегна памет да си спомни снимката.

— Беше някакъв тъмен цвят. Но гривата му беше бяла.

— В Алпите, казваш.

— Да. — Сиена поклати глава. — Защо правиш такива работи? Престани да ме тормозиш. Ако ще ме наказваш, наказвай ме. Но престани с тези…

— На колко години беше, когато го имаше това пони?

— Не съм казала, че съм имала пони. Просто сънувах, че…

— По дяволите, на колко години беше?

На снимката беше написана дата — 1949 година. А датата на кръщелното свидетелство на Кристина — 1939 г.

— Десет…

— И откъде го имаше това пони?

„Ето това е краят — помисли си Сиена. — Ако не позная…“ Очевидният отговор беше „От мама и татко“, но нещо в трескавия поглед на Дерек й подсказа, че тук има някакъв капан, че понито е ужасно личен въпрос. Какво толкова има значение кой й е подарил понито? Освен ако…

— От брат ми.

Дерек потрепера.

— Защо сънувам такива сънища? — почти изплака Сиена.

На вратата се почука.

— Не сега! — извика Дерек, без да се обръща.

— Искаш ли аз да отида да посрещна Ахмед на летището? — долетя гласът на Потър иззад вратата. — Или ще пратиш само охраната?

— Посрещни го!

— Как обаче искаш да се държа? Приятелски или сдържано?

— Както искаш! Просто ни остави на мира, мамка му!

След кратка пауза стъпките се отдалечиха нататък по коридора.

Дерек отново насочи цялото си внимание към Сиена.

— Кой ти каза за балкона и за понито?

— Никой нищо не ми е казвал! Аз ги сънувах!

— Какво още сънува?

— Някакъв карнавал.

— Какъв по-…

— Фиеста. На улицата. Хората бяха облечени в карнавални дрехи.

— Къде?

Хората от снимката изглеждаха латиноамериканци. Сиена си спомни още една снимка, на която зад Кристина се издигаше внушителната статуя на Христос, разперил ръце встрани, сякаш да запази града. А знаеше, че единствената такава статуя на Христос се намира в…

— Рио.

Освен всичко това, градът бе известен по цял свят с карнавалите си, но на Дерек не му направи впечатление.

„Бог да ми е на помощ, май сбърках“, помисли си Сиена и се напрегна, очаквайки удар.

— Рио — промълви Дерек, впил яростен поглед в нея.

„Сега ще ме убие“, помисли си тя.

— Кристина обичаше ужасно Рио… — промълви Дерек унесено, после изведнъж се сепна и с грубо дръпване я изправи на крака. — Кой ти каза за сестра ми?

— За сестра ти? Не знаех, че имаш сес…

— Имах!

— И името й е било Кристина? — попита го Сиена.

— Тя почина много отдавна. Да не би да се опитваш да ме убедиш, че си сънувала нея?

— Нищо не се опитвам да те убедя! Никога не съм чувала за нея, докато ти не…

— Да не си мислиш, че няма да те убия, защото ще ми се стори, че все едно убивам сестра си?

— Убиваш сестра си ли?

Изражението на Дерек бе ужасяващо.

— Кристина да не е паднала от балкон? Да не би да съм сънувала как е умряла?

Дерек потрепера от пристъпа на ярост.

— Колкото и да я обожавах, винаги намираше начин да ме вбеси. Точно както и ти ме вбесяваш.

Усетила внезапен хлад, Сиена разбра какво се е случило на балкона онази нощ.

— В съня ми… някой ме бутна.

Дерек вдигна ръка.

— Моля те, не ме убивай пак! — прошепна Сиена.

2.

Потър разсеяно гледаше как летището на Ница бавно расте пред очите му, докато хеликоптерът внимателно се спуска към него. Нарочно тръгна по-рано да посрещне Ахмед. Каквото и да е, само да е далеч от Дерек. Далеч от крясъците му. Да го гледа как се държи с него като със слуга. „Свърши ли всичко това, напускам“, каза си Алекс.

Хеликоптерът се отпусна меко на обичайното си място в единия край на летището. „След като взема Ахмед — продължи той мислите си, — ще го закарам до имението и утре по това време, когато се погрижа за жената и бизнесът е уреден, ще го върна обратно на летището и просто ще продължа. Спестил съм пари. Подготвил съм се за времето, когато Дерек ще се обърне срещу мен. И тогава ще види той какво е да разчиташ само на себе си.“

— Имаме много време. Зареди машината — каза той на пилота и след това се обърна към охраната: — Хайде да отидем до терминала.

Вместо обаче да станат, двамата пазачи гледаха покрай него към тримата механици в работни комбинезони, отворили вратите и насочили пистолети към тях.

Единият от охраната едва не извади пистолета си, но като видя зловещото удължение на заглушителите отпред, се отказа и повече не посмя да мръдне.

— Помисли си хубавичко — насърчи го единият от механиците. Беше здравеняк с късо подстригана руса коса. — Така. А сега много бавно, само с връхчетата на пръстите си, извадете оръжията и ги сложете на пода… Браво! Ако правите каквото ви казваме, никой няма да умре.

— Кой… — започна Потър, но русият не му обърна внимание.

До хеликоптера спря ван.

— Всички вън. Ще се повозите малко.

Пазачите се спогледаха несигурно.

— Хей, ако искахме, досега да сте мъртви — каза мъжът. — Играйте чисто и ще се измъкнете живи. — Направи нетърпелив жест с пистолета. — Мърдайте!

Пилотът и охраната се надигнаха с неохота, но когато и Потър понечи да ги последва, мъжът каза:

— Ти не.

— Ако искате пари, мога…

— Сядай долу! Ти ще се повозиш с нас.

Виждайки, че пилотът слиза и се качва във вана, Потър попита с недоумение:

— А кой ще кара хе…

— Аз — отвърна някакъв глас от другата страна.

Гласът му се стори смътно познат отнякъде и той рязко се обърна към вратата на пилота, където се появи мъж с жестоко изранено лице. Въпреки раните обаче Потър моментално го позна и сякаш някой го ритна в корема.

Малоун.

3.

Пилотът на Ахмед обяви, че скоро ще кацнат. Е, не бързай толкова, помисли си Тарик. Четиричасовият полет от Истанбул сякаш нямаше край. Не обичаше Беласар. Не обичаше и да пътува. Далеч от познатите миризми и шумове на дома той се изнервяше. Дано поне демонстрацията на Беласар да си струваше пътуването. И само да забележеше и най-малкия намек, че работите му не вървят добре…

Самолетът му кацна. Беласар му бе обещал, че преминаването през митницата и емиграционните власти ще бъде бързо и наистина точно така стана. Но когато Ахмед излезе оттам, не видя нито Беласар, нито Потър. Ако с това искаше да покаже как ще протече срещата…

— Господин Ахмед?

От тълпата излезе едър мъжага с късо подстригана руса коса. Бе облечен в костюм и лицето му излъчваше смутено извинение, когато протегна ръка:

— Казвам се Реймънд Бейкър. Съжалявам за неуместното забавяне. Господин Беласар ме изпрати да ви посрещна.

— А защо не дойде лично?

— За лош късмет, той е зает. Моли да го извините. Толкова много иска посещението ви тук да е успешно, че реши лично да се погрижи за някои довършителни работи.

— Не съм ви виждал по-рано. Защо не изпрати Алекс Потър да ме посрещне?

— Аз съм нов тук. Господин Потър трябваше да се погрижи за някои мерки, свързани със сигурността. Ще се видите с него в хеликоптера. Ако нямате нищо против вие и вашите придружители. — Мъжът кимна към двамата телохранители, застанали зад Ахмед. — Полетът ни до имението на господин Беласар ще е кратък.

Ахмед се поколеба, раздразнен, че Беласар е изпратил някакъв си слуга да го посрещне, но успокоен от сервилното му държане, каза:

— Добре. Колкото по-скоро свърши тази среща, толкова по-скоро ще се прибера в Истанбул.

— В такъв случай щастлив съм да ви уверя, че господин Беласар е уредил да нямате никакви спънки при обратния полет. А сега, ако ме последвате…

4.

Наближавайки хеликоптера, Ахмед сви вежди раздразнено, като видя Потър, седнал вдървено до отворената врата. Никога не бе харесвал вечно намръщения и неодобрителен поглед на тоя тип. Потър дори не си направи труда да му подаде ръка пръв. Типично. „Да пукна, ако пък аз му подам ръка“, помисли си Ахмед.

Тъкмо понечи да се качи, видя двамата механици с работни комбинезони, които извадиха пистолети и ги допряха до тиловете на двамата му телохранители. Едва не припадна. До тях спря ван. Пет секунди по-късно телохранителите му бяха вътре, механиците ги бяха последвали и ванът се отдалечаваше. Всичко стана толкова бързо, че се запита дали не сънува.

— Не можех да те предупредя — обади се Потър и кимна към другите двама механици на задните седалки, насочили пистолетите си към тях.

— Скачай вътре — каза мъжът, който бе посрещнал Ахмед на летището.

Дясната му ръка бе под полите на сакото, готова да измъкне пистолета при най-малка провокация.

— Кои сте вие? Какво ис…

— Млъквай и се качвай!

Почти наблъскан вътре, Ахмед бе претърсен, грубо му закопчаха колана, след което го приковаха с белезници заедно с Потър за една от страничните дръжки. Но колкото и неприятно да беше всичко това, нищо не го бе подготвило за онова, което изпита, щом пилотът се извърна към него, разкривайки подуто от отоци и синини лице, излязло сякаш от нечий кошмар.

— Добре дошли на борда на авиолинии „Разплата“.

5.

— Телохранителите на Потър и Ахмед са заключени с белезници и сега сладко спят морфинов сън във вана — каза Джеб на Малоун, закопчавайки предпазния си колан. — Нашият човек ще ги закара на едно отдалечено място и ще чака да му се обадим.

— И ако след двадесет и четири часа не му се обадим?

— Ще разбере, че всичко е отишло по дяволите, и ще ги пусне да си вървят.

— Да, но нищо няма да отиде по дяволите. — Гласът на Малоун хриптеше от вълнение. — С изключение на Беласар.

Той се свърза с контролната кула, получавайки разрешение за излитане. После щракна един-два ключа. Роторите бавно се завъртяха.

— Когато Беласар ме возеше към имението си, а и по-късно, когато откраднах хеликоптера да избягаме, се чудех какво е това допълнително табло и не можех да разбера за какво служи.

Роторите вече се въртяха по-бързо.

— Мъчех се да разбера за какво е — повиши глас Чейс, за да надвика шума. — Когато хеликоптерът се разби и резервоарът избухна, експлозията бе много по-голяма, отколкото би трябвало. И най-накрая смятам, че ми стана ясно.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Просто искам да отбележа, че такова нещо би могло да се очаква от един търговец на оръжие. Подгони ни с джипове, които всъщност си бяха малки бронетранспортьори, снабдени с картечници. Защо да не направи същото и с хеликоптерите си, а?

— Искаш да кажеш, че…

— Това чудо е снабдено с подвижно оръжие. Най-обикновен боен хеликоптер.

6.

— Какво още сънува?

— Не мога вече да си спомня. Искам да си легна малко. Не…

Дерек я удари по лицето.

Тя залитна назад.

— Какво искаш ти — няма никакво значение. Ще правиш това, което ти кажа. Какво още сънува?

— Не си спомням.

Дерек я зашлеви още по-силно.

— Ти ми обеща никога да не ми причиняваш болка! — извика тя.

— То беше, преди да избягаш с…

— Кристина! Ти й обеща никога повече да не й причиняваш болка… Утре.

— Какво?

— Тя е починала утре.

Дерек я зашлеви за трети път.

— Бързо казвай откъде си научила толкова много неща за…

— Имаше някаква яхта. — Сиена напрегна памет да си спомни още неща от снимката.

Дерек замръзна с ръка във въздуха.

На снимката Кристина бе пищна девойка по бански костюм на борда на някаква яхта, излегнала се на слънцето. Точно над нея имаше закачен спасителен пояс, на който бе написано името на яхтата.

— Яхтата се казваше Кристина. Беше някакъв купон и…

— Все купони! Все купони! Кристина не можеше да им се насити! Само да си обърна гърба и… Тя ме предаде… също като теб.

— Това не е никакво предателство! Трябваше да си спасявам живота.

Разяреният поглед на Дерек не се отделяше от нея, после като че ли за миг омекна, сразен от простата й логика.

— Защо трябва да става така? — извика Сиена умолително. — Защо да не започнем отново?

Дерек изпитателно я гледаше.

— Защо не си простим? Преди пет години ние се обичахме. Защо не можем да започнем пак оттам?

Тя пристъпи колебливо към него, протегнала ръка да го докосне.

— Какво още сънува?

— Какво?

— Кажи ми откъде си научила толкова много неща за сестра ми.

Духът на Сиена падна изведнъж като простреляна птица.

— Балконът, понито, карнавала, яхтата, времето и датата на… — Очите на Дерек се разшириха. — Исусе Христе, ти си ги видяла!

— Какво?

— Ти си ги видяла!

— Нямам представа за какво…

Дерек сграбчи ръката, която тя бе протегнала към него, и жестоко я дръпна към вратата. Сиена опита да се съпротивлява, но силата му бе огромна. Той отвори вратата толкова стремително, че тя се блъсна в лавиците зад нея.

— Дерек, не, какво искаш…

Мъжът я повлече по коридора, през вестибюла и нагоре по извитата стълба. Тя се дърпаше отчаяно — при поредното дръпване загуби равновесие и падна на колене. Дерек обаче не спря, дръпна я жестоко и я повлече вече в буквалния смисъл на думата.

Първата площадка.

Втората.

— Спри! — изплака Сиена.

Той продължи да я влачи.

— Къде ме водиш?

Най-горният етаж. Вдигайки я с рязко дръпване на крака, спря пред вратата на неговата спалня, извади ключа от джоба си, отключи вратата и я отвори. Тъмните сенки отвътре мамещо потрепваха.

— Не, не искам да…

Той я блъсна вътре, светна лампите и без да обръща внимание на портретите на стената, я довлече до урната.

— Кристина — промърмори той, после я хвана и я завъртя към снимките на стената. — Нямаш представа колко я обичах. — Погледът му трескаво пробяга по снимките, спирайки се на онези, които му трябваха. — Ето. На балкона, на понито, на карнавала, на яхтата. — Обърна се като обезумял, грабна дневника и го отвори на последната страница. — Годината и датата на смъртта й. Ето откъде си разбрала за сестра ми. Ти си влизала тук!

— Не, кълна се! Не знаех нищо за…

— „Преди пет години ние се обичахме. Защо не можем да започнем пак оттам?“ — подигравателно я изимитира Дерек.

— Сериозно говорех.

— О, разбира се!

— Какво стана между нас? — попита го Сиена. — Защо се обърна против мен?

За миг погледът на Дерек се проясни, като че ли изведнъж бе разбрал колко накриво бе тръгнало всичко.

— Кристина! — отвърна той. — Това стана.

С отново потъмнели от гняв очи, той я извлече от стаята.

— Ахмед всеки момент ще пристигне. И най-накрая ще имаш възможност да ми бъдеш полезна за нещо.

7.

Хеликоптерът профуча над билото и долината под тях се ширна чак до възвишенията. Точно в средата й се виждаше имението на Беласар.

— Дано да не объркаме нещо — каза Джеб. — На летището наистина бе рисковано, но тук…

Малоун нагласи микрофона на шлема си.

— Беласар очаква хеликоптерът да се върне с Ахмед. И ето го че се връща.

— Да, но той ще очаква да се обадиш и по радиото преди това. Някаква парола. И чак тогава ще допусне това нещо да се приближи. А ти не знаеш какво да кажеш.

Чейс кимна. Когато бе долетял тук с Беласар сякаш преди сто години, той чу, че пилотът говори с имението, но човекът го бе казал на френски, а Малоун естествено не бе разбрал нищо.

Той започна да настройва различни честоти, докато накрая чу мъжки глас да казва нещо на френски. Въпреки френското им звучене, някои от думите бяха близки до английските и Малоун схвана, че го карат да се легитимира.

Чейс почука няколко пъти по микрофона, после потърка по него лист хартия, промърморвайки някои от думите, които току-що бе чул, опитвайки се да създаде впечатление, че има проблеми с радиото.

После го изключи.

Хеликоптерът наближаваше имението.

— Дано номерът да мине — промърмори Джеб напрегнато. — Щом е търговец на оръжие, долу сигурно има и ракети.

— Вероятно. Но едва ли ще рискува да убие Ахмед, освен ако не прецени, че е абсолютно наложително. Засега не сме направили нищо, за да сметнат, че представляваме заплаха. — Малоун погледна назад към партньора на Джеб и момчетата, които им помагаха. — Готови ли сте?

Напрежението на лицето на Дилън му бе добре познато още от времето, когато излиташе със задача. Погледът му се спря на Ахмед и Потър, които седяха с пребледнели от страх лица, приковани за дръжките.

— Всички стегнати ли са? — попита Чейс.

После рязко разклати лоста. Хеликоптерът моментално се залюля като пиян и се килна встрани.

— Мамка му! — извика Джеб.

Знаеше какво се кани да направи приятелят му, но не бе подготвен, че така реално ще изимитира повреда в уредите за управление.

— Газовите маски! — Малоун хвърли хеликоптера в противоположна посока.

Всеки имаше по една и сега я нахлузи на лицето си.

— Сложете на Потър и на Ахмед — каза Чейс напрегнато.

Той си свали пилотския шлем, сложи си маската и размята хеликоптера така, че всички на земята помислиха, че всеки момент ще се разбие.

— Вратите!

Дилън и останалите ги отвориха.

— Димките!

— Готови!

— Действай!

Двете димки изтропаха на пода в хеликоптера. Тихото им пуф бе последвано от гъсти облаци дим, който за броени секунди изпълни хеликоптера. За миг Малоун се уплаши, че не е преценил правилно, че гъстият дим ще му попречи да овладее нестабилните маневри, които изпълняваше с хеликоптера. Ако театърът се окажеше неубедителен за охраната долу…

Течението през отворените врати поразсея дима — достатъчно, за да му позволи да види имението и да насочва мятащия се наляво и надясно хеликоптер право нататък. Сега по-голямата част от дима се извиваше навън, създавайки впечатление, че на борда наистина има някакъв проблем. Малоун си представи паникьосания глас на радиооператора долу.

Хеликоптерът се въртеше, залиташе и подскачаше. Но през цялото време се приближаваше неотклонно към имението. Вече бе съвсем близо и се различаваше охраната долу. Всички бяха застинали по местата си — по пътеки, сред лехи, край градини, — всички се бяха спрели и гледаха напрегнато нагоре.

На височина около триста метра той зависна над имението, клатушкайки се неудържимо. Някои от пазачите хукнаха да се скрият, страхувайки се, че ще падне върху тях.

— Готови? — викна Малоун назад, без да се обръща.

Дилън отвори един сандък.

С периферното си зрение Чейс мярна как хвърля половинлитрова стъклена банка — от ония, дето се използват в лабораториите. Тя се завъртя във въздуха, ясно видима от всички страни поради белия прах, с който бе пълна. Охраната долу се пръсна да не ги удари, а през това време банката стигна земята и се разби в една от алеите. Малоун си представи с какъв ужас я гледат пазачите, как се вцепеняват от страх от белия облак, надигнал се над нея и духнат от лекия ветрец към тях. Няколко от тях, чието любопитство бе по-голямо от страха им, се приближиха да видят какво е това. Чейс се усмихна вътрешно, като си представи физиономиите им, когато прочетат етикета, залепен здраво за стъклото:

А ако не знаят английски, черепът и костите бяха достатъчно красноречиви.

С бълващ от вратите пушек, Малоун заклатушка хеликоптера над други места в имението. Видя как надолу политат още банки, но насочи вниманието си към тенискорта — мястото, където бе паднала първата от тях. Обгърнати от белия прах, пазачите бягаха колкото им държат краката. Представи си как сдържат дъха си с обезумели от страх очи. Някои от тях викаха предупредително. Тия, които бяха по-далеч, също хукнаха да бягат. Една от банките обаче падна между тях и всеки хукна накъдето му видят очите, само и само да е по-далеч от падналата банка. Друга обаче се разби пред тях.

Пет, шест, седем. Докато криволичеха над имението, долу се разбиха още банки, бълвайки бял прах. Дванадесет, тринадесет, четиринадесет. Замъкът, Манастира, конюшните, плувният басейн, изпитателният полигон — белите миниатюрни експлозии вече бяха навсякъде. Седемнадесет, осемнадесет. Охраната тичаше на всички страни — паниката бе пълна. Някои се метнаха на първите попаднали им коли и панически подкараха към портала.

До този момент Малоун бе разчитал двойната отвличаща маневра — явно готовият да се разбие всеки момент хеликоптер и падащите от него банки — да накара охраната да се въздържи от стрелба по тях. Помислили, че са обект на нападение с биологическо оръжие, само някои преодоляха първичния си страх и гръмнаха един-два пъти по тях, преди да се разбягат панически подир останалите. Но дори и тези изстрели можеха да се окажат достатъчно фатални. Чейс предполагаше, че хеликоптерът е брониран, но от опит знаеше, че дори и в такъв случай пак не е неуязвим: когато двамата със Сиена бягаха, огънят от охраната успя да повреди откраднатата машина. И докато спорадичните куршуми чаткаха по корпуса или свирваха покрай него, той реши да подсили впечатлението от употребата на биологическо и химическо оръжие.

— Изритайте димките навън!

Момчетата зад него веднага ги ритнаха. Въздухът в кабината веднага се избистри, а през това време те започнаха да хвърлят още димки долу. Тези обаче бяха със сълзотворен газ — ярките им цветове започнаха да цъфват навсякъде из имението, бълвайки гъсти кълба разноцветен дим, принуждавайки охраната да зареже всичко и да хукне да се спасява.

— Затворете вратите!

Малоун отведе хеликоптера вън от имението, после направи стръмен завой и се извъртя обратно. Щракна четири от ключовете, които по-рано го бяха озадачили. На път от Ница бе провел няколко опита, мъчейки се да разбере кое за какво е.

От двете страни на хеликоптера се отвори по един люк и оттам се подадоха цевите на автоматични оръдия. Ако бяха като онези, които си спомняше от службата в армията, всяко от тях можеше да изстрелва по шест хиляди 30-милиметрови патрона в минута. Над тях се подадоха носовете на ракетометите, всеки от тях снабден с 60-милиметрови ракети със сгъваеми стабилизатори. Идеални за всеки диктатор, желаещ да изненада неприятно враговете си, помисли Чейс.

Сега обаче Беласар щеше да бъде изненаданият.

Димната завеса от сълзотворния газ скриваше земята. „Но крие и хеликоптера“, мина му през ума. Натиснал спусъците и на двете оръдия, той се спусна в бръснещ полет над имението, без да може да види какви щети нанася, но знаейки, че всичко става на трески и парчета на пътя им. Внимавайки да не удари замъка или Манастира, където може би беше Сиена и биологическото оръжие, той изстреля първата ракета. След нея още една. Дори и през рева на двигателите всички чуха експлозиите им долу сред охраната. Когато се извърна към имението отново — този път от другата му страна, — сред пушека от сълзотворния газ се виждаха вече и пламъци.

— Потър!

Никакъв отговор.

— Мамка му, Потър! Знаеш какво трябва да правиш! Обади се веднага!

Малоун пак се впусна в атака. Оръдията затрещяха едновременно и пороят патрони описа полоса, зад която не оставаше нищо друго освен тотално разрушение. Във въздуха хвърчаха парчета бетон, тухли, цели дървета падаха, покосени от плътния огън. Вероятно бе улучил склад за боеприпаси, защото отдолу изведнъж цъфна огненото цвете на експлозия и ударната вълна подметна хеликоптера нагоре като играчка.

— Потър!

Отново никакъв отговор.

— Бог да ти е на помощ, Потър, защото ако не му се обадиш, ще те хвърля долу като нищо.

Стиснал зъби от ярост, Малоун изстреля още една ракета. Тя се стрелна към бункера за противовъздушна отбрана и всред огъня на експлозията се разхвърчаха огромни парчета бетон и метал. Заобикаляйки стълба дим от образувания кратер и обсипвайки охраната с дъжд от куршуми, той стигна до другия край на имението, направи завой и отново се обърна към него.

Зависнал в това положение, Чейс се извърна побеснял към Потър, чиито приковани ръце държаха клетъчен телефон, непохватно доближен до ухото му.

— Да — каза той в слушалката. — Шестима души плюс Малоун и Ахмед. — Забелязал гнева в изражението на Чейс, Потър се дръпна назад, обхванат от страх, че тоя откачен художник може да изпълни заплахата си и да го хвърли долу като едното нищо заради това, че е казал колко души са. — Малоун иска да говори с теб, Дерек. Не можах да го предотвратя. Съжалявам.

Каквото и да му отговори Беласар, то бе толкова обидно, че Потър за миг придоби изражение на бито кученце. Но секунда след това, докато Дилън измъкваше телефона от ръката му и го подаваше на Малоун, изражението му се промени и в него ясно проблесна гняв. Насочил яден поглед напред към замъка, той прохриптя:

— Не биваше да разговаря така с мен! Убий го този кучи син!

Малоун изстреля още една ракета и експлозията й сигурно разтърси стените на замъка. Чак тогава доближи телефона до ухото си:

— Привлякох ли достатъчно вниманието ти?

8.

— Изцяло. — Изтичал в Манастира, Беласар се взираше през прозореца към забуления в пушеците хеликоптер. Сиена, твърде замаяна, за да разбере какво казва, лежеше в единия ъгъл. — Ти не трябваше ли да си мъртъв?

— Съжалявам, но се налага да те разочаровам.

— О, няма нищо! Тъкмо ще изпитам удоволствието да те убия втори път. Предполагам, дошъл си за жена ми?

— И дано да е жива.

— А ако не е?

През мъглата отвън Беласар видя излитащата от хеликоптера ракета. Приличното на тънка пура тяло прелетя с писък през късото разстояние до замъка и се заби в терасата всред разхвърчали се на всички страни плочи.

— Е, и какво? — каза Дерек в телефона. — Пак ще я построя… Освен това не съм там. В Манастира съм. Но хубавичко си помисли, преди да пуснеш още една ракета. Любовта на живота ти е тук, при мен.

— Жива?

— В известен смисъл.

Сиена се опита да стане на крака, но Беласар я блъсна и тя пак падна. Изтръгналият се от гърдите й стон бе достатъчно силен, за да се чуе по телефона.

— Искам да говоря с нея! — каза Малоун.

— Ако е в състояние. — Беласар я погледна отвисоко. — Познай с кого говоря, мила. С твоето скъпо приятелче.

Сиена премигна, вдигнала поглед към него, едва схващайки за какво става въпрос.

— Точно така! Представяш ли си? Твоето приятелче. Великият художник. Вика те на телефона. Колко мило от негова страна, нали? Кажи му няколко думички.

Той свали телефона от ухото си и й го подаде. Все още несигурна дали не започва да губи разсъдъка си, тя го пое нерешително.

— Е, хайде де! Не го карай да чака. Знаеш ли чак откъде е дошъл?

Тя отново премигна, сигурна, че тук нещо не е наред. Убедена, че това е някакъв негов номер, вдигна телефона до ухото си.

— Чейс?

— Добре ли си?

— Боже господи! Това наистина си ти. Мислех те за умрял! Мислех…

Беласар издърпа телефона от ръцете й.

— Казах „няколко думички“, а не цяла реч… Доволен ли си? — попита той в слушалката.

— Пусни я.

— Не виждам причина да го сторя.

— Аз обаче виждам. Искаш ли да ми направиш една услуга? Я звънни на този номер.

И Малоун му го продиктува.

Номерът му беше толкова добре познат, че Беласар изстина.

— Какво…

— Просто се обади на този номер в Париж. Един мой човек в момента се намира при твоята следваща жена и баща й.

— Какво?

— Ако не направиш онова, което искам, моят човек ще им покаже досие за твоите предишни три брака и за това как си убил жените си. Ще им разкаже как си възнамерявал да убиеш и настоящата си съпруга. Ще им разкаже още, че ти и сестра ти сте имали любовна връзка и че всичките ти жени са приличали на нея. Носи си и снимки.

Беласар не можеше да продума от ужас.

— Годеницата ти няма да може да те гледа, камо ли пък да се омъжи за теб. Баща й ще побеснее до такава степен, че ще спре всичките си доставки за теб. Е, вярно, че е само един от многобройните ти доставчици на оръжие, обаче баща, чиято чест е наранена, ще се разприказва и всичко ще се разчуе. А ти си маниак на тема неприкосновеност на личния живот. Такъв вече няма да имаш. И съм готов да се обзаложа, че и другите доставчици ще прекратят бизнеса си с теб, особено пък след като разберат, че си компрометиран не от кого да е, а от ЦРУ.

— От ЦРУ?

— Ако със Сиена стане нещо, ще пусна слух, че ЦРУ знае всяка твоя стъпка и че бизнесът ти всеки момент ще отиде на кино. Никой повече няма да ти има вяра. Ако все пак искаш да си търговец на оръжие, ще трябва да продаваш евтини пушкала на наркопласьорите из улиците.

Беласар едва се сдържаше да не изреве от ярост.

— А след като изгубиш властта си — продължаваше Малоун безмилостно, — всички, които си тъпкал, всички, които ти имат зъб, ще се втурнат да си го върнат. Ти съсипа моя живот. Сега ще разбереш как се чувства човек при това положение.

— А ако направя онова, което искаш, този разговор между нас никога не се е състоял, така ли? — попита Беласар презрително.

— Точно така.

— И искаш да повярвам, че няма да кажеш нищо на онова момиче в Париж? Да я предпазиш от мен?

— Ти ще я предпазиш сам.

— Така ли? И как ще стане тази работа?

— Ще прекъснеш отношенията си с нея. Така няма да стане нужда да й казвам нищо.

— И в замяна на това получаваш Сиена. Как обаче мога да вярвам, че ония, дето са с теб, ще спазят условията? Откога ЦРУ е започнало да сключва частни споразумения?

— Тази операция не е съгласувана с началството. Тези момчета работят за мен. Ще направят онова, за което ги помоля.

— И това е всичко?

— Не съвсем — отвърна Малоун. — Притежаваш биологическо оръжие. Няма да те оставим на мира, докато не се уверим, че е унищожено.

Яростта на Беласар достигна върха си.

— Извеждам я — каза само в слушалката и прекъсна връзката.

После се извърна към Сиена.

— Ставай!

Грубо я вдигна на крака и я изблъска от стаята. Но вместо да се насочи към изхода, той я тласна надолу към партера.

А след това към сутерена под него.

9.

Гледайки как сълзотворният газ се разсейва във въздуха и охраната започва да се прегрупира, Малоун изстреля откос и с двете оръдия. Във въздуха отново се разхвърчаха клони, храсталак, но този път имаше и части от човешки тела.

— Минаха три минути! Вижда ли я някой?

Прочесвайки земята под себе си с оръдията, Чейс се насочи към площадката за кацане, зависна и описвайки пълен кръг, изравни всичко около нея. В момента, в който машината докосна земята, Джеб, Дилън и останалите изхвърчаха навън, стреляйки. Макар че витлата на хеликоптера бяха разпръснали сълзотворния газ, всички бяха още с маски, надявайки се да затвърдят убеждението на охраната, че онова, което са хвърлили, наистина е антракс.

Докато Малоун закачаше на колана си димките, Потър изкрещя:

— Ами ние? Махни тия белезници!

Чейс дори не си направи труда да отговори — просто грабна един автомат и се спусна към Манастира.

Зад него отново се чу стрелба. Джеб и момчетата му помагаха на охраната да реши накъде да бяга. Покрай главата му свирна заблуден куршум и Малоун се хвърли зад посечено дърво, стреляйки по един от охраната, който се бе забавил само за част от секундата повече, отколкото трябва. Откосът на Малоун го шибна в гърдите и го просна по гръб в басейна.

Погледът му трескаво обходи опустошенията, търсейки други цели. Статуите бяха обезглавени. От фонтана обаче продължаваше да блика вода. Ето го! Той стреля по пазача, който се бе подал иззад една паднала колона. Оня падна, Чейс огледа района, не видя никой друг и отново се спусна към Манастира. Веднага обаче пак залегна зад първото попаднало му дърво, защото вратата внезапно се отвори.

— Малоун! — викна Беласар отвътре.

— Къде е тя?

— Клетъчният ти телефон у теб ли е? — Без да се показва, Беласар му изкрещя няколко цифри.

Тоя пък какво иска сега? Със свит от тревожно предчувствие стомах, Чейс се сниши зад дървото. После извади телефона от джоба на якето си и набра номера, който му даде Беласар.

— Чейс? — веднага отвърна Сиена с изплашен глас.

— Добре ли си? Къде се намираш?

— В сутерена на Манастира. Заключена съм в някаква стая.

— Каква стая?

— Не знам! Той ми завърза очите, преди да ме доведе тук!

Малоун положи всички усилия да говори спокойно:

— Не се страхувай. Идвам!

Натисна бутона за прекъсване на връзката и извика към вратата на Манастира:

— Беласар!

Никакъв отговор.

— Беласар!

Отвърна му тишина, нарушавана само от изстрелите в далечината.

Чейс откачи една димка от колана си, дръпна шплента й и я хвърли през отворената врата.

Входът веднага потъна в гъст дим.

Той се спусна към страничната стена на Манастира, с помощта на автомата разби един прозорец и хвърли вътре още една димка. До този момент маската му висеше на шията. Сега я вдигна и я сложи на лицето си. Почисти останалите парчета стъкло от рамката на прозореца и се вмъкна вътре. Изтърколил се на пода в стаята, се изправи на коляно и цевта на автомата му мигновено обиколи всички кътчета, но помещението бе празно. Не се чуваше и кашлица. Притича до вратата, хвърли последната димка в коридора и миг по-късно я последва, промъквайки се предпазливо през непрогледната мъгла. Още не чуваше никакво кашляне. Беласар едва ли е очаквал нападение със сълзотворен газ, така че малко вероятно бе да има противогаз подръка. Дали не използваше Сиена като примамка, а в същото време да се измъква някъде отзад?

Беласар не е важен! Трябва да намеря Сиена!

Той продължи по коридора, проверявайки всяко помещение.

Бяха празни.

Чейс стигна до някакви стълби, които водеха нагоре и стигаха до потъналия в гъстия дим вход.

Но имаше и други стълби, които водеха надолу. Той предпазливо заслиза по тях.

Захладня. Камъните, от които бяха направени стълбите, станаха по-големи, цялата конструкция беше някак си по-груба, сякаш бе строена преди хиляда години.

Стигна до яркоосветено помещение, в чийто край се виждаше лъскава метална врата. Молейки се горещо да не се окаже заключена, той дръпна и облекчено въздъхна, когато тя се отвори. Малоун мигом залепи гръб до нея.

Беласар можеше да е от другата страна и само да го чака да се покаже, за да го засипе с куршуми.

Чейс свали маската и бавно я подаде зад рамката на вратата. Куршум обаче не последва. Поемайки дълбоко дъх, той се хвърли в помещението оттатък, обикаляйки го с цевта на автомата още докато летеше във въздуха.

Но нямаше никой.

Намираше се в яркоосветен коридор на някаква лаборатория. И от двете му страни имаше работни помещения. Спусна се по коридора, без да срещне никой.

— Сиена!

Отговор не последва.

— Сиена!

Стигна до втора метална врата. Тя също не бе заключена, но този път, когато се хвърли вътре, пред себе си видя побелелите от страх лица на двамата руснаци.

Докато се изправяше, без да ги изпуска от очи, той видя как поглеждат към огромен прозорец, зад който се виждаше още един.

— Сиена!

Тя не реагира. Седнала на масата зад втория прозорец, разделен от първия с широк коридор, жената се взираше унило в ръцете си. Лицето й бе изранено.

— Сиена!

— Не може да те чуе — каза руснакът с отпуснатите рамене, когото Малоун бе видял да пристига с хеликоптера преди толкова много време. Английският му бе със силен акцент. — Не може и да те види. Това е еднопосочно стъкло. Откъм нейната страна е огледало.

Чейс се хвърли към вратата, дръпна, но тя не помръдна. Задърпа бравата с всичка сила.

— Нищо не може да се направи — обади се отново руснакът. — Дори и да имаш ключ. Не и през следващите шест часа.

— Шест часа?

Малоун вдигна автомата и с все сила го стовари в стъклото, но то само потрепна. Отново го удари, този път още по-силно, но то пак не даде признак, че поддава.

— Губиш си времето — каза руснакът. — Не можеш да минеш през това стъкло нито с боен чук, нито с куршум. А за да се избегне всякакъв риск на утечка, тя се намира в камера, поставена в по-голяма камера.

— Утечка? — Малоун усети, че още малко и ще загуби разсъдък.

— Изобщо не съм си представял, че може да направи подобно нещо. — Руснакът говореше като замаян. — Беласар каза, че ще даде пример на онзи, с когото преговаря, но изобщо не съм и сънувал…

— Пример? Боже господи, какво…

Зад него иззвъня телефон.

Чейс впери налудничав поглед в него. Заслушан в звъна му, изведнъж се сети чий глас ще чуе, ако го вдигне. Хвърли се към него и грабна слушалката.

— Копеле мръсно, казвай веднага как да я измъкна оттук!

— Не можеш — отвърна Беласар. — Не и през следващите шест часа.

— Шест часа?

Пак същият период от време. Чейс смътно си спомняше, че му бяха казвали нещо важно за него, но кой и кога…

— Какво толкова важно има в тия шест…

Внезапно паметта му се избистри и цялото му тяло сякаш се вледени. Ластър. В конспиративната къща във Вирджиния.

Това ограничение във времето бе въведено, за да може оръжието да бъде контролирано и да не се разпространява извън набелязаната зона.

— Обещах, че ще ти я върна — каза Беласар, — но не съм давал никакви гаранции в какво състояние.

— Ти си пуснал и двата вируса едновременно?

Колената на Малоун омекнаха.

— Можеш да казваш на когото си искаш и каквото си искаш за мен. Разлика няма да има. Когато враговете ми разберат на какво съм способен, ще ги е страх два пъти повече от мен.

— Ти си я заразил с едра шарка? — изкрещя Чейс.

10.

Извън себе си от ярост, той полетя навън по стълбите. Ще го пипна! Ще го стисна за гушата! Ще…

Ала когато се качи горе, чу стрелба — но не чаткането на автоматни откоси, а трясъка на хеликоптерните оръдия. Чу се и характерното шшшт на изстреляна ракета, последвано от силна експлозия.

Сълзотворният газ в коридора горе се бе разнесъл. Изхвръквайки от Манастира, Малоун впери поглед в мястото, където бе видял Джеб и хората му за последен път. От прах, пламъци и дим нищо не се виждаше. Погледна към площадката за кацане, но хеликоптера го нямаше на мястото му. Вляво от него долетя отчетливото чаткане на ротори, димът изведнъж рязко започна да се разсейва и машината се появи. Като злокачествен тумор под корема й изникна нов комплект оръжие. Хеликоптерът увисна на около тридесет метра от земята и на стотина метра разстояние. Напрегнатото лице на Беласар зад стъклото се виждаше дори оттук. Гласът му прогърмя през външния високоговорител:

— Никога не продавам оборудване, с което не мога да боравя.

Чейс не успя дори да мигне, когато оръдията отново затрещяха и зад гърба му куршумите разораха почвата. Ударната вълна го хвърли на земята — върху него се посипа пръст, разхвърчаха се осколки. Той се претърколи встрани, за да избяга по-далеч от попаденията, но хеликоптерът промени ъгъла и едното оръдие тропоса земята, този път вдясно от него. Ушите му писнаха.

„Но той можеше да ме убие! Тоя мръсен кучи син си играе с мен!“

Малоун рязко се изправи на крака, направи крачка сякаш да побегне наляво, но в момента, в който Беласар мръдна носа на хеликоптера натам, той смени посоката и хукна надясно.

Далеч от Манастира.

Далеч от Джеб и хората му, ако бяха все още живи.

Право към изпитателния полигон.

Зад себе си чу как оборотите на роторите се променят и разбра, че Беласар се втурва подир него. Ревът отзад нарасна толкова бързо, че Чейс се хвърли на земята — машината премина с грохот отгоре, вдигайки вихрушки прах. Преди Беласар да успее да завие и да се върне, Малоун скочи и се втурна напред.

Тази част от имението не бе пострадала от стрелбата. Използвайки прикритието на храсти и дървета, Чейс продължи да тича към полигона. Дърветата вляво от него изведнъж западаха, покосени от стрелбата на оръдията. Той се хвърли на земята миг преди храстите, зад които се криеше, да се разхвърчат на ситни трески и листа и хеликоптерът пак мина над главата му.

И отново, докато още Беласар не се бе върнал, Малоун скочи и побягна. Прескочил последния ред храсти, се озова пред дървените огневи боксове на полигона. Вдясно от него бе 50-калибровата картечница, с която търговецът го бе заплашвал. Но още щом се опита да стигне до нея, Беласар стреля. Вдигна се стена от трева, пръст и камъчета и между Чейс и оръжието се проточи плитък ров.

Малоун опита отново и Беласар пак му отряза пътя. Тази гадина се забавляваше. Побеснял, Чейс хукна в друга посока. След дървените боксове започваше построеното от дъски селце, което клиентите използваха за мишена. Бе престроявано, откакто бе за последен път тук. Той се спусна към един от боксовете, щракна ключа, както бе видял Потър да прави, и хукна всред изведнъж оживялото селище, всред изглеждащите като живи войници, цивилни и коли, тръгнали по улиците.

Откосът от хеликоптерното оръдие раздра земята откъм дясната му страна. Завивайки наляво, но все още насочен към селището, Малоун се напрегна в очакване на откоса, който щеше да последва в тази посока. Опитвайки се точно да прецени времето на стрелбата, кривна рязко вдясно миг преди земята вляво от него да заври. Този път обаче куршумите попаднаха съвсем близо до него. На Беласар играта започваше да му омръзва.

Пред него вече се изправяха първите къщички на селцето. Чейс пробяга последните двадесетина метра на зиг-заг, плонжира над каменната стена, падна лошо оттатък и изстена високо от болката в ребрата. Без да й обръща внимание, той трескаво запълзя към ъгъла на малка каменна къщичка, където се притисна зад купчина отпадъци. Стреляйки и с двете оръдия, хеликоптерът стремително нападна селото. В каменната стена зейна дупка, ъгълът на къщичката сякаш се изпари, уличните павета литнаха във въздуха. В момента, в който машината мина с рев над главата му, Малоун хукна по улицата. Преди Беласар да успее да завие, той се хвърли вляво в нещо като двор и се просна зад стената му. Гърдите му трескаво се повдигаха. Пот се лееше от лицето му. Когато вдигна ръка да я избърше, цялата му длан почервеня — от носа му течеше кръв.

В бръснещ полет Беласар се понесе над селото.

— Не си мисли, че можеш да се скриеш! — прогърмя отново гласът му по високоговорителя. — Тази машина има уред за нощно виждане и термосензорно оборудване! Стъмни ли се, няма да имам никакви проблеми да те открия По термообраза ти.

Малоун напрегнато оглеждаше военния джип, пълен с пластмасови войници, и не му обърна внимание. Джипът вървеше по полоса, прокарана по средата на една от улиците. Останалите пластмасови манекени, облечени като цивилни, се движеха по други полоси и се постигаше впечатление, че селцето ври и кипи от живот.

— И не си мисли, че ще ми свърши горивото! — продължаваше да гърми гласът на Беласар. — Докато свърши, това село ще го изравня със земята.

Недалеч от него — по другата улица — мина камион, пълен с манекени в работни дрехи. Гледката беше толкова реалистична, че бутафорията спокойно можеше да мине за истинска и в главата на Чейс започна да се оформя една идея, прекъсната от ракета, която разполови камиона надве. Парчетата се подметнаха тежко във въздуха, разлетяха се горящи пластмасови ръце и тела. Грамадата рухна на земята, избухна огнена експлозия и ноздрите на Малоун се задръстиха от острата миризма на кордит, обгорял метал и бензин.

Бензин? Толкова реалистично ли е направено селото?

Хеликоптерът кръстосваше над дървените къщички, продължавайки да търси. Издебнал момента, в който Беласар бе с гръб към него, Чейс напусна прикритието си и хукна с всички сили към друг джип. Без да изпуска хеликоптера от поглед, той дръпна автомата от един от пластмасовите войници и отново се хвърли към укритието си.

Тежко дишайки, огледа трофея си. М–16. С пълен пълнител. Означаваше ли това, че гранатите, висящи по коланите на войниците, също са истински? Защо, по дяволите…

За да може звуковите и визуалните ефекти да са максимално близки до реална ситуация, отговори си сам той. Когато Беласар и клиентите му стрелят по това село-мишена, всичко трябва да е колкото е възможно по-реалистично. Ако удариш камион, резервоарът му почти сигурно ще избухне. А пламъците пък би трябвало да възпламенят гранатите и боеприпасите на войниците в него.

Хеликоптерът се изви и пое към Малоун. „Ще прелети точно над мен — каза си той и сърцето му се сви. — Ще ме види!“

Тичайки към някаква тясна алея, чу Беласар да вдига оборотите. Видя ме! Поемайки по алеята колкото му държат краката, носейки се покрай къщичките, той изпсува, като видя, че няма изход. Вместо да излезе на друга уличка, алеята свършваше в къща.

Ако вратата й е фалшива, ако е заключена…

Нямаше избор. Знаеше какво ще направи Беласар в следващия момент. Хвърляйки се с последен скок към дървената врата, той влетя с трясък заедно с нея вътре, претърколи се и без да губи инерция, стъпи отново на крака, продължавайки навътре. В отсрещната стена имаше отворен прозорец — той плонжира през него и изведнъж нещо като че ли го повдигна нагоре, удължавайки полета му още повече. Беласар бе ударил предната част на къщата с ракета. Експлозията пръсна стените й и във въздуха полетяха строшени дъски и гвоздеи. Чейс се тръшна на земята с все сила и от болката в ребрата едва не припадна. Около него заваля град от парчетата на вдигнатата във въздуха къща. Всичко наоколо се забули в гъст дим и прах.

Дим. Въпреки болката, идеята, която преди малко бе започнала да се оформя в главата му, отново се върна.

Дим. От разрушенията, които Беласар сееше, се вдигаше толкова дим, че целият полигон бе забулен от него. Беласар нямаше да го види къде се е скрил.

„Грешка. Роторите на приближаващия се хеликоптер разпръсват дима и Беласар може да ме зърне — помисли Малоун. — Все пак би могло да помогне. Просто трябва да помогне!“

Изкривил лице от болката в ребрата, той хукна приведен през дворчето. От другата страна нямаше ограда. Чейс се озова на улица и видя, че по нея се движи друг джип. Свали бързо якето си и го върза като торба. После хукна напред, скочи в джипа, сграбчи няколко гранати от коланите на пластмасовите войници, пусна ги в якето, чу, че хеликоптерът се приближава, успя да откъсне още две и скочи от джипа, прикривайки се в един вход, докато Беласар с трясък мина над него.

С тежко повдигащи се гърди, Чейс дръпна шплента на една граната, хвърли я подир отдалечаващия се джип и хукна в противоположна посока по улицата. Иззад ъгъла се подаде камион, завивайки на пресекулки по полосата. Хвърли граната и в него и хукна още по-бързо. Експлозията от първата граната изкорми джипа, възпламени резервоара и взриви боеприпасите. Патроните запукаха като пуканки, но миг след това ги заглуши грохотът от втората експлозия и камионът избухна в пламъци.

Без да спира да тича, той хвърли третата граната в един пикап, четвъртата — в някакъв микробус, петата — в цивилно комби. Последвалите една след друга експлозии бяха съпроводени от черни стълбове гъст дим и въздухът натежа от миризма на бензин и изгоряла гума.

Беласар започна да стреля в пушека, но Малоун вече бе на друго място, хвърляйки гранати в още един джип и в друг пикап. От последвалите взривове хаосът стана още по-голям и черният дим се сгъсти още повече. Непоносимата миризма го задави и той се разкашля с насълзени очи. Пламъците се прехвърляха и по дървените къщи. Пластмасовите манекени горяха като факли, но продължаваха невъзмутимо да се движат през пламъците, подчинявайки се на движещия ги механизъм.

Пушекът вече покриваше с черния си саван целия полигон. Под неговото прикритие, кашляйки и плюейки, Малоун хукна към дървените боксове. Картечницата, 50-калибровата, не спираше да си повтаря той. Преди малко Беласар му отряза пътя към нея. Ако Чейс бе продължил да напъва нататък, Беласар щеше да реши, че заплахата е достатъчно сериозна, за да си играе повече с него, и веднага щеше да прекрати забавленията.

Промяната в звука на двигателите му подсказа, че Беласар го е видял да тича през забуления в дим полигон.

Не!

Тичаше колкото му държаха краката.

Хеликоптерът се носеше право към него.

Ами ако картечницата не е заредена? Ами ако…

Бягай!

Беласар стреля и едва не го уцели.

По-бързо!

Във вързаното на торба яке имаше още няколко гранати. Без да спира, едва поемайки си дъх, Чейс бръкна вътре, извади една граната, дръпна шплента, стигна до картечницата и след това хвърли гранатата с всичка сила по посока на хеликоптера. Ситуацията бе отчайващо напечена, за да се притеснява за отхвръкнали шрапнели. Посегна към монтираното на триножник оръжие и от гърдите му се надигна тържествуващ рев, когато видя вкараната в затвора му лента.

Гранатата избухна точно пред хеликоптера — ударната й вълна и разхвърчалите се осколки, зачаткали по стъклото на кабината, разсеяха вниманието на Беласар достатъчно, за да не стреля.

За миг Малоун зърна разкривеното му от ярост лице. Отзад, побъркани от страх, Потър и Ахмед отчаяно дърпаха белезниците и крещяха нещо с изхвръкнали от орбитите очи. Чейс дръпна ръчката на затвора, вкарвайки патрон в цевта, насочи я нагоре и натисна спусъка. Ужасяващата скорост на стрелбата едва не дръпна картечницата от ръцете му. Но въпреки че откатът му се бе сторил невъзможно силен, когато преди няколко месеца Беласар го бе накарал да стреля с нея, сега гневът като че ли му помогна да я овладее. Нещо повече — ритмичните удари, макар и да засилваха болката в израненото му тяло, като че ли я трансформираха в желязна воля да оцелее, помогнаха му да се слее, да стане едно цяло със сеещото смърт оръжие, да го държи непоклатимо в целта и най-важното — да натиска, да натиска спусъка и да не го пуска.

Патроните бяха с подсилен заряд. Връхчетата им се взривяваха при попадение. Беласар толкова се гордееше с тях. Плътният дъжд от куршуми шибна хеликоптера като огнен камшик, буквално го насече на парчета и секунда след това го взриви, пращайки го по дяволите заедно с Беласар, Потър и Ахмед.

Последвалата взривна вълна бе толкова силна, че изтръгна Малоун от картечницата и го просна по гръб. Този път той припадна, но не и преди да види раздробените и горящи парчета метал да се сипят на земята сред дъжд от искри.

Колко време беше в безсъзнание — минута, пет минути — нямаше представа. Когато се съвзе, останките от хеликоптера срещу него още горяха, изпускайки мазен черен дим. Но нямаше време да се радва на победата си. Нещо повече — изобщо не изпитваше чувството, че е победил. Бе жив и бе отмъстил, но не бе спечелил. Надигнал се несигурно на крака, залитайки, той се отправи към Манастира. Сиена, Сиена, изплака съзнанието му и влачейки крака, той отчаяно се мъчеше да тича по-бързо, а от гърдите му се надигна протяжен вой:

— СИЕНААААА!

11.

Времето го бе измамило. Това, което му се бе сторило като петнадесетина минути, се оказа цял час. Когато най-сетне стигна до Манастира, намери Джеб припаднал на стълбите всред локва кръв и с дупка от куршум в ръката.

— Сега аз съм ти длъжник — каза Малоун със задавен глас.

От близкото село, на около двадесет километра оттук, разтревожени от експлозиите и вдигналия се високо в небето пушек, бяха дошли полицай и местният доктор. Докато лекарят обработваше раната на Джеб, селяните от околните ферми, повикани от ченгето по телефона, претърсваха района за оцелели. Трима от хората на Джеб, между тях и Дилън, бяха ранени. Двама бяха убити. Потресен до дъното на душата си, Чейс заслиза по стълбите към камерата, където бе затворена Сиена.

Руснаците бяха там, все още неможещи да проумеят, че Беласар наистина бе използвал оръжието. Пребледнели, двамата продължаваха да се взират през преградата на двете стъкла към Сиена. Малоун застана до тях и с преливаща от мъка душа я загледа как отчаяно дърпа дръжката на вратата, а после вдига поглед към тавана, опитвайки се да намери изход. Отоците по лицето й бяха станали по-ярки. Сърцето му се късаше, като ги гледаше. Но те бяха последното нещо, което би могло да се отрази на красотата й.

— За колко време се развива болестта? — попита той руснака със сведените рамене.

Гледайки в краката си, той отвърна:

— Обикновено за седем до десет дни.

— Обикновено?

— Променихме вируса така, че процесът да се ускори. Но това е само на теория. Никога не сме експериментирали върху хора и не допускахме, че Беласар може да направи такова нещо.

— Колко?

— Три дни.

— Тя знае ли, че е подложена на заразата?

Свеждайки глава още по-ниско, руснакът поклати отрицателно глава.

Малоун с усилие преглътна надигналата се жлъчка. Изпитанията, които бе понесъл в последно време, го бяха изтощили до такава степен, че едва стоеше на крака. Но как се чувстваше той нямаше никакво значение. Извърна се, отиде до телефона на бюрото в съседния офис и набра номера, който му бе дал Беласар.

В камерата зад двойните стъкла Сиена изведнъж изостави опитите си, приближи се бързо до масата, където безмълвно за Малоун звънеше телефонът, и го вдигна.

— Чейс?

— Тук съм, моето момиче.

— Толкова се притесних! Каза, че идваш и когато не дойде…

— Трябваше да свърша една работа.

— Звучиш малко… — Тя рязко се изправи. — Добре ли си?

— Просто съм уморен. Скапан. Иначе… Искаш ли да чуеш една добра новина?

— Божичко — да.

— Край! Той е мъртъв. Повече няма да се страхуваш от него.

Известно време не последва никаква реакция. Тя като че ли не повярва на ушите си. После по разранените й бузи потекоха сълзи.

Малоун не издържа и стисна очи, борейки се да преглътне надигналата се в гърлото му буца. От желанието да я грабне в прегръдките си го заболя. „Как ли се чувства, затворена в тази камера?“, запита се той, едва сдържайки сълзите си.

— Ела да ме вземеш — задавено изрече тя. — Моля те!

Боже всемогъщи, дай ми сили!

— Не мога. — Едва избута думите от гърлото си. — Още не мога. Трябва да минат пет часа.

— Пет часа? Но защо? Нищо не разбирам.

— Някакъв таймер блокира ключалката. — Той отвори очи. Сиена стоеше права, притиснала слушалката до ухото си, и гледаше напрегнато към вратата. — Няма да мога да я отворя дотогава.

— Таймер? Пет часа?

— Няма да си сама. Ще си говорим така… Сега, след като вече няма от какво да се страхуваш, какво би искала да направиш? Къде искаш да отидеш?

— Какво искам да направя ли? Това е най-лесният отговор. Да прекарам остатъка от живота си с теб.

Буцата в гърлото му заплаши да го задуши.

— Смятай го за изпълнено. А къде?

— Ще кажеш, че съм много банална.

— Едва ли. Дай да чуем.

— Искам да отида там, където са отишли мама и татко за медения си месец.

— В Сиена? Италия?

— Да.

— В това няма нищо банално.

Когато коридорът се напълни с полицаи, Малоун отказа да прекъсне онова, за което си говореха двамата — мечти, планове, бъдеще, в което за други просто нямаше място… Заключи се отвътре и енергично махаше през стъклото на вратата да го оставят на мира. Отначало те се опитаха да разбият вратата, но руснаците им казаха какво бе станало.

Петте часа минаха.

Един цял живот.

Таймерът разблокира вратата.

Малоун затвори и излезе от офиса. Полицаите отдавна си бяха тръгнали, страхувайки се, че руснаците може да са объркали нещо, че болестта пак може да си остане заразна. Дори и руснаците си бяха тръгнали, разколебани в ефикасността на предохранителните мерки.

В коридора остана само Чейс. Изобщо не се интересуваше дали ще прихване болестта или не. Без Сиена просто не би могъл да живее. Все още не знаейки какво да й каже, той влезе в камерата. Прегърнаха се силно, сякаш не бяха се виждали от години. После се целунаха така, сякаш го правеха за последно.