Огнена Сиена

1.

Остър звук, долетял отвън, накара Фернандо рязко да се извърне към вратата.

Жена му също се стресна.

— Какво беше това? — попита тя. — Приличаше на…

— Изстрел.

Правейки знак на децата да не мърдат от местата си, Фернандо предпазливо открехна вратата и през сгъстяващия се мрак опита да види караваната на Дейл. Изстрелът бе дошъл оттам. Но това нямаше никакъв смисъл. „Дейл и Беатрис няма да седнат да се стрелят я — помисли си той. — Дали оня военен не се е върнал?“ Дочул втори изстрел, а след това и трети, Фернандо се вдърви от страх.

— Трябва да им помогнем — каза той на жена си, но краката му отказваха да го слушат.

Прогърмя гръмотевица. От юг се носеха плътни черни облаци.

Обаче вниманието на Фернандо бе насочено на север, откъдето, забързано крачейки в сгъстяващия се здрач, се бяха задали петима мъже в костюми. Бяха на около петдесет метра от караваната на Дейл и бързо скъсяваха разстоянието. Единият от тях бе нисък и набит. Тримата бяха високи и широкоплещести. Но първият — този, който ги водеше, излъчваше далеч по-голяма сила — направо да ти настръхнат косите. Бе тъмнокос, с ярко изразени черти, изкривени от ярост. Твърдата му и решителна крачка показваше, че едва ли има нещо на този свят, което да го спре.

Следващата гръмотевица беше още по-силна.

— Тук не сме в безопасност — каза Фернандо. — Трябва да се махаме.

— Но къде?

Той моментално се сети къде се бяха крили от урагана миналата година.

— В пещерата. Бързо! Вдигай децата!

Хвана сина си за ръката и двамата излязоха навън, надявайки се да не ги видят, докато тичат през пясъка. Без да обръща внимание на светкавиците и трещящите една след друга гръмотевици, семейството се носеше към близката дюна.

„Дано успеем да я заобиколим, преди да ни видят“, помисли си Фернандо. Толкова голям страх не бе изпитвал никога през живота си. Тия мъже бяха обсебени от ярост, по-голяма сякаш от тази на приближаващата буря. Настръхнал не само от внезапно духналия студен вятър, той затича още по-бързо. Заобикаляйки дюната, се спуснаха към скалата, където свършваше плажът, и към малкото, почти скрито от погледа устие на пещерата.

Но дори и след като влязоха вътре в екливото си убежище, Фернандо не се почувства в безопасност. Пещерата трудно можеше да се види, освен ако не знаеш накъде да гледаш, а дори и да знаеш, в този мрак… Стъпките в пясъка обаче бяха съвсем друга работа. Ако ония имаха фенерчета…

„Стига си мислил така — скастри се сам Фернандо. — Какво ги интересува какви сме и що сме? Тях ги интересуват Дейл и Беатрис. За тях ние не означаваме нищо… Точно в това се състои работата. За тях ние не означаваме нищо. Ако ни видят, ако се притеснят, че оставят зад себе си свидетели… Просто не можем да стоим тук и да чакаме да ни избият.“

— Трябва да скрия следите!

Фернандо излезе и приведен одве, изтича до мястото, където следите им заобикаляха дюната. Съблече ризата си и започна да я влачи по пясъка, мъчейки се да го изглади, но вятърът бе станал толкова силен, че едва не я изтръгна от ръцете му. По голата кожа го пернаха няколко капки дъжд, а след тях още и още.

„Няма нужда да прикривам следите — каза си той. — Дъждът ще свърши тая работа вместо мен… Ами ако ония дойдат преди това?“

Тресна силен гръм, последван почти веднага от светкавица, която го заслепи и го накара да се почувства беззащитен. Гръмотевицата постепенно затихна някъде нататък и обгърнат отново от мрак, той затича да се скрие зад дюната. Единственият звук, носещ се наоколо, бе писъкът на вятъра.

Изведнъж до слуха му долетя и друг звук — някаква кола се приближаваше към караваната на Дейл.

Проблеснаха фарове и Фернандо едва не се просна на пясъка. Снишил глава, той чу колата да спира. После вратата на караваната се тресна в стената. Беатрис изпищя. Чуха се звуци от борба. След това вратите на колата се затръшнаха и фаровете още веднъж осветиха върха на дюната.

„Май ония отведоха Беатрис — помисли си Фернандо. — Ами Дейл?“

Подаде предпазливо глава иззад ръба на дюната. Светлините на колата изчезваха в мрака и в същия миг той забеляза пламъците, проблясващи в прозореца. Видял и някакво тяло пред вратата, Фернандо притича снишен натам, едва пазейки равновесие от силните пориви на вятъра. Бе сигурен, че това е Дейл, но когато се приближи, с изненада впери поглед във военната униформа. Къде беше…

Фернандо погледна през мрежата на вратата. Светлината от пламъците идваше отдясно — откъм всекидневната, и се прехвърляше постепенно през кухнята към спалнята. Вдигнал ръка да се предпази от лъхналата го жега, той успя да хвърли поглед вътре и видя проснатия на пода Дейл. Пламъците обаче преграждаха пътя към него.

„Той не помръдва. Лицето му е потънало в кръв. Вероятно е мъртъв. Пълен глупак ще бъда, ако…“

Преди още да е разбрал какво прави, Фернандо бързо заобиколи караваната отляво, насочвайки се към страната на спалнята. Когато Дейл стягаше караваната, отзад, в стената на спалнята, бе открил дупка и беше я закрил с парче брезент. Сега мексиканецът спря пред нея и бързо дръпна брезента от мястото му. Бесните пориви на вятъра моментално го изтръгнаха от ръцете му и той потъна в нощта. Прогизнал до кости, Фернандо се намъкна в тясната дупка. Промушвайки се странично, охлузвайки корема и гърба си, успя да се вмъкне в стаята.

Срещу него блъвна гъст дим и го задави, но въпреки това бутна леглото и заобиколи. Цялата вътрешност бе изпълнена с танцуваща светлина, нахлуваща откъм вратата. Той усети горещината още преди да се доближи и малко остана да се върне, като видя нахлуващите в кухнята пламъци. „Исусе Христе и ти, пресвета Богородице, помагайте!“, помоли се той наум и се хвърли напред. Усещайки как нарасналата за миг непоносима жега пърли косата му, Фернандо сграбчи Дейл за краката и отчаяно го задърпа към спалнята. Успя да го прехвърли през остатъците от счупената маса, блъсна се в кухненския плот и изгуби равновесие. Падайки назад, но без да изпуска краката на Дейл, той се просна в сянката на спалнята и макар че жегата бе започнала да набира мощ и тук, стори му се, че никога през живота си не бе изпитвал такава приятна хладина. Бързо довлече Дейл до дупката, извъртя го и го подпря на стената. После с бясно биещо сърце надникна навън. Дъждът се лееше като из ведро и вятърът пищеше неистово. Той се измъкна навън, извърна се и за миг се дръпна назад, като видя, че огънят навлиза вече и в спалнята.

Протегна ръце навътре, сграбчи Дейл за раменете и дръпна. Главата се показа през дупката. Виждайки как пламъците се втурват лакомо към леглото, Фернандо задърпа по-силно. Вятърът напълни устата му, проникна в дробовете му, задуши го. По-силно, каза си той. Обаче тялото на Дейл се бе заклещило: джобовете на якето му бяха до такава степен издути, че се бяха закачили и не можеха да минат. Фернандо го бутна обратно. Без да има време да му свали якето, придърпа краищата му навън и отново го задърпа към себе си, усещайки с облекчение липсата на съпротива. Гръдният кош на Дейл вече бе навън. После коремът. Бедрата. С последно яко дръпване Фернандо падна по гръб, усещайки как Дейл се просва тежко до него под силните струи на дъжда и поривите на вятъра.

Нямаше обаче време за почивка. Пламъците вече бяха стигнали до дупката и езиците им посягаха към краката на Дейл. Фернандо бързо го дръпна малко по-нататък, изправи го с мъка на крака, преметна го през рамо и превит одве под тежестта му, се отправи, преплитайки крака, към другата каравана. Влезе с трясък вътре, ритна вратата зад себе си, положи американеца на пода и надигайки се в тъмното, заопипва за свещ. Намери една и я запали. Това, което видя на трепкащата светлинка, го накара да изпъшка съчувствено. Лицето на Дейл бе неузнаваемо от синини, отоци и кръв. Дори стихийният дъжд не бе успял да я отмие. От носа му продължаваше да тече кръв. Фернандо потрепера, но не от кръвта или от мокрите си дрехи, а от вълнение, защото моментално разбра очевидното — от трупове кръв не тече.

— Божичко, ама ти си жив!

2.

Събуди го болката. Срита го, замачка го, задъвка го с безмилостни зъби. Цялото му лице гореше от нея, туптеше като огромен цирей, готов всеки момент да се спука. Главата също. И коремът… о, боже, коремът му! И ребрата от дясната страна го боляха така, че…

Колкото повече нервните му окончания се връщаха към живота, толкова повече нарастваше болката. Подутите му клепачи се разлепиха с усилие и изранените места около тях пламнаха от болка. Всред околните сенки той видя треперлива светлинка. После видя и пожара. Явно лежеше в караваната. Пламъците вече посягаха към него. Сиена. Къде беше… Пъшкайки, той се заизвива като червей, за да избяга от пламъците. Нечии ръце го сграбчиха и го спряха — хората на Беласар. Пред него се появи някакво лице… Беласар се готвеше отново да го удари. Той се заблъска по-силно да се освободи и от това цялото му тяло се загърчи от болка.

Някакъв глас, идващ като че ли от много далеч, промълви нещо неразбираемо.

Той отново се заблъска.

— Стой мирно — каза гласът.

На испански.

— Няма страшно — продължи гласът.

Малоун отвори очи още малко и замъгленият му поглед постепенно докара на фокус брадясало лице, набраздено от бръчици и потъмняло от годините работа на слънце.

— Няма вече страшно — повтори Фернандо.

Някакво движение, доловено с периферното зрение, накара Малоун да се стегне, но видя, че това е жената на Фернандо, посягаща към челото му с влажна кърпа. Друго движение привлече вниманието му към ъгъла, където се бяха сгушили уплашено децата му.

Тъй като имаше проблеми с поемането на въздух през носа, той отвори уста, челюстта му изкрещя от болка, но когато гърдите му се разшириха от поетия дълбоко въздух, болката в ребрата отдясно едва не го накара да припадне отново.

Навън вятърът продължаваше да пищи неистово. Дъждът плющеше по прозорците.

— Сиена — успя да пропъшка той. — Къде…

Фернандо вдигна вежди озадачено, сякаш Малоун бе започнал да говори глупости.

Което си е точно така, сети се Чейс. Бе проговорил не само на английски, но и бе казал Сиена — име, което Фернандо не бе чувал никога преди. Той я познаваше като Беатрис.

— Беатрис — каза Малоун. — Donde esta? Que pasa?12

Фернандо и Бонита разтревожено се спогледаха.

— Que pasa? — повтори той настоятелно.

Фернандо въздъхна и му разказа какво се бе случило.

Малоун затвори очи, защото душевната болка се оказа по-силна от онази, на която бе подложено изстрадалото му тяло. Представи си на какъв тормоз е била подложена, докато са се разправяли с нея тук и са я качвали в колата. А в момента тормозът сигурно бе двойно по-голям и кой знае какъв ад подготвяше Беласар за нея.

Ако е още жива.

Преди колко време са я отвели със себе си? Опитвайки се да избистри мислите си, Чейс погледна часовника и видя, че е почти 22,30. Хората на Беласар бяха пристигнали на здрачаване — около 20,45. Нямаше представа колко време са останали тук, след като са го проснали в несвяст, но все си мислеше, че едва ли е било дълго. Това означаваше, че имат преднина от около деветдесет минути.

„Сега са вече сигурно на границата — помисли си той с болка. — Не, бъркам.“ Плющящият в прозореца дъжд го наведе на мисълта, че бурята сигурно ги е забавила. Дори може би се е наложило да се подслонят някъде в Санта Клара. Имаше известен шанс.

— Помогни ми да стана — каза той на Фернандо.

— Не. Не трябва да се движиш.

— Моля те! — Малоун направи гримаса от болка. — Помогни ми да стана.

— Но…

Опитвайки се да не обръща внимание на болката, Чейс успя да седне. Веднага му се доповръща, като се опита да събере сила, необходима да се изправи на крака.

— Loco!13

Фернандо му помогна, задържайки го с усилие, когато залитна.

Малоун с треперещи ръце заопипва джобовете на якето си.

— Помогни ми да отворя тези джобове.

Мексиканецът се подчини и изписаното на лицето му любопитство бе заменено от израз на крайно смайване, като видя пачката песос, която Малоун измъкна оттам.

— Половината от това е твое — каза Чейс.

— Какво?

— Ще трябва да задържа другата половина, ако ми потрябва нещо в Юма. Ако не беше така… — Олюлявайки се, Малоун изчака пристъпът на замайване да премине. — Твоят дял тук е около четири хиляди долара.

Жената на Фернандо ахна.

Чейс непохватно бръкна в джобовете на дънките си и извади ключовете от експлоръра.

— Ти беше добър приятел. Благодаря ти.

Гласът на Фернандо потрепера от емоции:

— De nada.14

— Може ли да направиш още едно нещо за мен?

Фернандо го гледаше очаквателно.

— Помогни ми да стигна до колата.

3.

В тона на Малоун и в погледа му имаше нещо, което накара Фернандо да се подчини, без да спори. Кимвайки, той се приближи откъм лявата му страна и внимавайки да не докосва болната дясна страна, го обгърна през кръста.

Когато Чейс отвори вратата, втурналият се навътре дъжд и вятърът ги блъснаха обратно. Той се стегна и пристъпи навън в развилнялата се тъма, подкрепян от Фернандо. Измокрени и бездруго до кости, двамата залитаха към изтърбушената каравана. Въпреки бурята, няколко пламъчета се бореха с вятъра и дъжда, осветявайки с колеблива светлина паркирания отпред експлорър.

„Дано пожарът не го е засегнал“, каза си с лудо биещо сърце Малоун. Въпреки студения дъжд, се бе изпотил. Вятърът носеше към тях мирис на дим. В светлината на една от светкавиците успя за миг да зърне експлоръра. Боята му се бе обелила от жегата и висеше на парцали. Той се приближи и опипа прозорците — бяха здрави.

— Фернандо, гумите — едва успя да каже Чейс, докато вятърът се мъчеше да натъпче думите обратно в устата му. — Здрави ли са?

— Да.

— Помогни ми да вляза вътре.

Мексиканецът го настани внимателно зад волана. От това усилие болката в ребрата рязко нарасна и за няколко секунди на Малоун му причерня пред очите. С треперещи пръсти той се опита да намери отвора на контакта.

— Сигурен ли си, че можеш да караш? — попита го Фернандо.

— Трябва.

— Ще се моля за теб.

— Ще имам нужда от това.

Чейс завъртя ключа. За миг се изплаши да не би в електрическата система да е влязла вода, но само след едно завъртане двигателят запали. Той включи фаровете, чиято светлина едва успяваше да пробие пелената дъжд. Когато задейства и чистачките, видя как Фернандо тича в тъмнината към тяхната каравана. Натисна газта и колата, хвърляйки зад себе си мокър пясък, се понесе към Санта Клара.

Силата на вятъра надигаше вълни, по-големи от обичайните, и с все сила ги запокитваше по брега, заливайки целия плаж. Малоун насочи колата към скритите в мрака дюни и се принуди да намали скоростта, което пък го ядоса.

„Не забравяй — напомни си той, — че Беласар също е минал през всичко това. Трябвало е да се справя със същите проблеми. Не губя кой знае колко време.“

Тъй или иначе, те бяха с деветдесет минути преднина, а бурята не се беше развихрила още така, както сега.

Не се съмняваше нито за миг, че Беласар се е отправил към най-близкото по-голямо летище, което се намираше в Юма. Единственият начин да пристигне толкова бързо (той сигурно се е намирал в имението си във Франция, когато са му казали къде са) бе да го стори с реактивен самолет.

„Обаче в тази буря той е заникъде — каза си Малоун. — Никой няма да му позволи да излети. Преднината му от деветдесет минути не означава нищо, след като няма да може да излети.“

От мрака пред него внезапно изникна изровен канал, в който се пенеше вода. Нямаше време за спирачки — експлорърът се хвърли надолу, после рязко вирна муцуна по отсрещния бряг, разплисквайки водата като ветрило не само встрани, но и по предното стъкло. Карайки, без да вижда, Чейс не можа да разбере откъде се е появил този канал. Бе минавал много пъти оттук, но никога не се бе натъквал на него. После си спомни, че бе минавал много пъти през широки, полегати и плитки седловини. „Значи това са били коритата на пресъхнали потоци — каза си той. — Щом завали силен дъжд, водата от хълмовете вдясно се събира в тези седловини и по тях се влива в морето.“

Водата се оттече от предното стъкло. Силните пориви на вятъра разтърсваха колата. Фаровете осветиха още един канал, този път по-широк. Още докато кракът му рефлексивно натискаше спирачката, разбра, че това е грешка. Блокиралите колела щяха да се плъзнат по мокрия пясък и колата нямаше да може да спре навреме. Ще се пльосне в мътната вода и няма да може да излезе. А трябваше да даде газ, да използва набраната инерция, за да мине от другата страна. Дръпна крак от спирачката като опарен и го премести върху газта. Усети как колата за миг се плъзна, после отново започна да набира скорост. Предницата се заби във водата, зъбите му изтракаха от удара и той ги стисна. От двете страни на колата се надигнаха огромни ветрила като криле и тя като че ли полетя на тях, тежко удряйки се в отсрещния бряг и поемайки нагоре по него.

Задницата обаче потъна. Макар че и четирите колела захапаха стръвно пясъка, с всеки изминат миг задните губеха сцепление, защото течението ги подкопаваше. Малоун натисна газта още по-здраво, предните колела издърпаха колата още малко напред, но недостатъчно, за да измъкнат задницата от водата. Миг след това усети дори движение назад по посока на течението. „Божичко, ще ме дръпне вътре“, изплака наум Чейс.

Всичко се разви много бързо. Експлорърът изведнъж бе дръпнат в бясно пенещата се вода и Малоун дори не можа да слезе. Стиснал волана, той се опита да насочи колата към брега, но кормилото се въртеше в ръцете му без никакво усилие: господар на положението бе клокочещото мътно течение. Водата мигновено наводни двигателя, елсистемата даде някъде на късо и фаровете изгаснаха. Чейс усещаше силата на водата под себе си. След това експлорърът изведнъж бе завъртян перпендикулярно на течението и се заклещи в двата бряга, превръщайки се внезапно в запушалка. Водата клокочеше около нея, надигайки се над прозореца откъм лявата страна и прехвърляйки покрива. През стъклото започна да се процежда вода. „Ще се удавя като нищо“, мина му през ума.

Той се премести на дясната седалка и натисна копчето за стъклото, забравяйки за миг, че елсистемата не работи и стъклото няма да помръдне. Водата навлизаше отвсякъде. Дръпна ключалката на дясната врата и натисна с рамо, примижавайки от болка.

Нищо не се случи.

Той блъсна още по-силно.

Вратата се отвори едва-едва.

Заблъска я с удвоена енергия. В същия миг водата, прехвърляща се през покрива, я отвори докрай, дръпвайки и него навън. Едва има време да поеме въздух, когато водата го погълна. Течението го заподмята на всички страни и той загуби ориентация: не можеше да познае къде е — нагоре или надолу. Опита се да плува, но разбра, че е невъзможно. Тъкмо щеше да нагълта вода, когато усети, че течението го блъсва в брега. Тук каналът завиваше леко и Малоун бе запратен към отсрещния склон, където подаде глава над водата, пое трескаво въздух и заби пръсти в пясъка, борейки се с течението, което го задърпа обратно към средата. Една от вълните обаче го тласна към брега и с нейна помощ Чейс изпълзя от водата на четири крака.

Опита се да стане, но не можа: краката не искаха да го слушат. Замаян, остана на колене. Загълта въздуха на едри глътки и изохка. Болката в ребрата му напомни за себе си.

Санта Клара бе твърде далече, за да стигне до нея пеш в тази буря. Бясно пенещият се поток нямаше да му позволи да се върне за помощ при Фернандо. Най-вероятно щеше да получи хипотермия и да умре тук.

Това нямаше значение. Какво щеше да стане с него не бе никак важно. Важното бе да се добере до Сиена, а при създалото се положение нямаше да може да го стори.

Някъде нататък по плажа проблесна светлина. Кола.

Помощ, помисли си той.

Въодушевен, не усети как успя да се изправи на крака.

Насам идваше някой и можеше да му помогне.

Присвивайки очи от ярката светлина, Чейс размаха ръце. Една тревожна мисъл го накара да замаха още по-енергично. „Боже господи, кара много бързо, няма да успее да види потока и няма да може да спре. Ще се пльосне във водата и ще свърши като мен. Спри!“ — извика той наум. Фаровете обаче се носеха главоломно напред.

Внезапно му хрумна друга мисъл, от която едва не му стана лошо. Никой не караше по плажа с такава скорост в такова време, освен ако…

„Това е полиция. Някой е видял пожара. И сега идват да проверят какво става. А може и да е някой приятел на Рамирес, чудейки се къде ли е.“

Заливан от потоците дъжд, Малоун трескаво се огледа къде може да се скрие, но единственото място, предлагащо що-годе някакво прикритие, бе дюната вдясно. Краката му бяха изтръпнали от студ и не можеше да ги мръдне. Фаровете се носеха към него и с последно мъчително усилие той успя да се откъсне от земята, заобиколи зад дюната и падна там.

Повече не можа да мръдне.

Обаче оттук виждаше много добре — фаровете осветиха мътните въртопи вода пред тях и скоростта им сякаш намаля. Дали шофьорът бе видял потока навреме?

Или мен, запита се Малоун.

Колата спря точно преди да цопне в потока. Оттук не можеше да се разбере дали е полицейска или не. Той напрегна зрение, чакайки да види какво ще направи човекът в нея.

Навън обаче излязоха двама души.

Запалиха фенерчета и лъчите им се насочиха към дюната.

„Мамка му! — изруга Чейс. — Ами ако работят за Беласар? Ако ги е изпратил да видят дали наистина съм мъртъв?“

Забравил болката, той се изправи и залитайки, изтича зад съседната дюна.

Светлините от фенерчетата обаче го последваха. Поспряха се при първата дюна, намериха следите му и просто ги последваха към втората.

Стигнал предела на силите си, Малоун не можеше да направи нищо друго, освен да пълзи. Ръцете и краката му сякаш не бяха негови и повече не можа да ги помръдне.

Двата светли кръга се заковаха на него и той примигна на ярката светлина, чакайки примирено куршума, който щеше да му пръсне мозъка.

— Исусе Христе, какво е станало с теб? — долетя до него познат глас.

Малоун впери поглед в едрия мъж зад една от светлините, мъчейки се да го разпознае.

— Божичко, Чейс — разтревожено възкликна Джеб, спускайки се към него да му помогне да се изправи, — трябва да те закараме в болница.

4.

— Не! Никаква болница.

— Какво? Не те чувам.

Без да смее да надуе скоростта докрай по бурния плаж, Джеб се осмели за миг да хвърли поглед към Малоун, който беше почти легнал на задната седалка.

— Летището — промърмори той едва-едва. — Летището в Юма.

— Бълнува горкият — обади се мъжът до Джеб.

— Пази си силите — каза приятелят му.

— Летището в Юма — настоя Чейс малко по-силно. — Беласар е там и Сиена е с него.

— Какво?

Малоун се опита да му обясни за Рамирес, но Джеб се сети за какво става въпрос и го прекъсна:

— Разбрахме за него. Сутринта тоя Рамирес е използвал един от компютрите на мексиканската емиграционна служба, за да види какво може да научи за семейство Дейл и Беатрис Пери. Дейл Пери беше наш човек.

— Аз взех портфейла му.

— Сетихме се. Половин час след като името му се появи на компютъра, аз вече бях на един от самолетите на Управлението, за да говоря с онзи емиграционен служител от мексиканската граница, чийто компютър Рамирес бе използвал.

— Обаче Беласар пристигна преди теб — успя да промърмори Малоун.

— Как? Дейл Пери беше наш човек, а не негов. Беласар няма откъде да знае за него.

— Освен ако някой от Управлението не работи за него. — Чейс изрече думите с усилие. — Откъде би могъл Беласар да научи, че сме в онази конспиративна квартира във Вирджиния?

Оглушителният трясък от гръмотевицата навън бе последван от тежко настанила се в колата тишина.

— По дяволите! — каза Джеб.

Малоун се сгуши на задната седалка и затрепера още по-силно.

— Трябва да свалиш тези мокри дрехи.

Набитият другар на Джеб се промъкна на задната седалка и отвори пътна чанта, хвърлена на пода. После измъкна от нея риза и дънки.

— Тъй и тъй ще ми носиш гащите — ухили се той, — ами да вземем да се запознаем. Казвам се Дилън.

— Надул съм парното докрай — обади се Джеб отпред. — Ще те стоплим, Чейс.

Времето беше ужасно лошо и колкото и бързо да караше Джеб, отне им четири часа — два пъти повече от нормалното — да стигнат до границата. Дилън се опита да се обади по клетъчния си телефон на летището в Юма и да каже на властите да не дават разрешение за излитане на Беласар, но лошото време отново му попречи.

Когато минаха отвъд границата, времето се пооправи, но пак отне цял час, докато стигнат до Юма. Клетъчният телефон най-сетне проработи.

Малоун, който ту се унасяше в трескав сън, ту се сепваше ужасен, питайки се къде се намира, го чу да говори напрегнато с някого в Юма. С усилие се опита да избистри съзнанието си и да схване какво му казват от другата страна.

— Стигнахме!

Джеб влетя в скромното по размери летище и поднасяйки колата, рязко спря пред едноетажната сграда. На паркинга имаше няколко полицейски коли с бавно въртящи се светлини на покрива. Всички стояха и чакаха. Джеб изхвръкна от колата и се втурна към групичката униформени пред входа. Малоун се опита да го последва, но още преди да направи и крачка, видя мрачния поглед, с който Джеб се обърна към него.

— Съжалявам, Чейс. Щеше ми се да… Самолетът на Беласар е излетял преди четиридесет и пет минути.

Малоун се тръшна обратно на седалката като убит.

5.

— Ребрата ви са здраво натъртени, но не са счупени — каза докторът. Стъклата се тресяха от излитащите и кацащи самолети във военновъздушната база на морската пехота край Юма. — Носът ви обаче е счупен. И имате сътресение на мозъка.

— Това сътресение опасно ли е за живота ми?

Високият и слаб лекар — капитан, вдигна поглед над очилата си.

— Не и ако известно време я карате по-спокойно.

— Иска да каже да си починеш и да не мислиш за нищо — обади се Джеб.

— Знам какво иска да каже.

— Да, но това, което ти не искаш да кажеш — продължи Джеб нападателно, — е, че ще хукнеш подир Беласар. Ние ще се погрижим за това. Ти изобщо не си във форма.

— Как?

— Не те…

— Как имате намерение да се погрижите за Беласар? Кажи ми как ще върнете Сиена обратно тук?

Джеб отклони смутено поглед встрани.

Докторът погледна единия, после другия.

— Моля да ме извините, господа, но не мисля, че това ме касае.

Вратата се затвори зад гърба му.

— Знаеш ли накъде е тръгнал Беласар?

— На юг през мексиканското въздушно пространство.

— А после?

— Докато алармираме мексиканските власти, той вече бе вън от обхвата на радара им.

Болкоуспокояващите, с които го бе натъпкал лекарят, не пречеха главата да го цепи от болка.

— Вероятно е прелетял над Баха Калифорния и е поел над Тихия океан.

— Така мислим и ние.

— Може да е поел накъдето си иска.

— Обърнахме се към Канада и централноамериканските държави да ни се обадят, ако засекат неидентифициран цивилен самолет.

Малоун разтърка чело.

— Не можем да приемем, че ще се върне в имението си във Франция. Най-многото, за което можем да се надяваме, е, че каквото и да е намислил да стори със Сиена, Беласар няма да го направи в самолета, а ще изчака, докато слязат някъде. Това поне ни дава още малко време.

— За да направим какво? Човек с такава власт… Съжалявам, Чейс.

— Няма да се откажа! Кажи ми всичко, което си научил за Беласар, откакто избягахме. Може да има нещо, което да ни помогне.

— Оня оръжеен търговец, дето Беласар смяташе да му продаде оръжието…

— Тарик Ахмед.

Джеб кимна.

— Дочул отнякъде, че жената на Беласар избягала с друг мъж. Но не знае, че и Управлението има пръст в тази работа. Беласар се мъчи да не му даде възможност да го разбере, но самият факт, че Сиена е избягала, застрашава преговорите между тях. Ахмед е от онзи тип мъже, които смятат, че щом не можеш да се оправяш със собствената си жена, значи не можеш да се оправяш вече и с бизнеса си. Беласар вероятно ще я остави жива, за да я покаже на Ахмед и по този начин да му даде да разбере, че отново е господар на положението.

— Може би.

— Нещо в погледа ти не ми харесва. Казвай какво има.

— Беласар може да поиска да покаже какъв мъж е, като покани Ахмед да гледа как я убива.

Още един излитащ самолет разтърси прозорците.

— Това е именно едно от онези откачени неща, които са в стила му — каза Джеб. — Да я убие пред очите на Ахмед. Това ще разреши доста от проблемите му. Не само ще поднови преговорите с нова сила, но и ще подплаши всеки, който се изкуши да го подцени.

— Ако твоите хора наблюдават плътно Ахмед…

— …той може да ни заведе при Беласар — довърши вместо него Джеб.

— И Сиена.

Джеб измъкна клетъчния си телефон.

6.

Мощните двигатели на гълфстрийма мъркаха равномерно и успокояващо, но Сиена не им обръщаше внимание и потънала в мислите си, едва поглеждаше към пенливите вълни на океана под тях. Мина й през ума, че трябва да ги гледа. Щеше да й е за последно. Но това не я интересуваше. Вперила поглед в гърба на седалката отпред, не можеше да забрави онова, което Дерек бе сторил на Чейс. Пред очите й бе проснатото му на пода тяло и пламъците, пълзящи към него. Той бе мъртъв. Повече нищо нямаше значение.

Някой застана до нея на пътеката. Когато се извърна да погледне кой е, очите й се спряха на по-намусеното от всякога лице на Потър.

— Тоя номер с чувалите в самолета — каза той. — Страхотен беше. С удоволствие ще гледам какво ще стане с теб.

Тя извърна поглед и отново го впери мрачно в гърба на предната седалка. Само след миг присъствието на Потър избледня, за да бъде заместено от друго, далеч по-застрашително. Нямаше нужда да поглежда кой сяда до нея.

— Какво им каза? — попита я Дерек.

— Всичко.

— Което значи нищо, тъй като не знаеш нищо важно. Не си присъствала на нито една среща. И никога не съм дрънкал в леглото. Нямаш никаква представа за работата ми.

— Значи няма от какво да се страхуваш.

— Толкова дълго живя с мен и пак не можа да научиш най-основното нещо за мен. — Дерек я хвана за брадичката и извъртя лицето й към себе си. — Аз не се страхувам от нищо.

— Не съм живяла с теб, Дерек.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти на никого не даваш да живее с теб. Аз просто живеех в една сграда с теб. Нищо повече.

— Защо ме предаде?

— А ти какво очакваше? Да чакам да ме убиеш ли? Значи ти можеш да планираш убийството ми, а когато аз хуквам да бягам, смяташ това за непростимо, така ли? Арогантен… Но дори и да нямаше намерение да ме убиваш, пак щях да те оставя. За първи път в живота си срещнах мъж, който да държи на мен повече, отколкото на себе си.

— Аз ти дадох най-доброто.

— И се държеше с мен като с вещ от колекцията ти.

— Все пак е по-добре, отколкото да умреш.

7.

— Добре! — Джеб натисна бутона за прекъсване на връзката и се обърна към Дилън, за да му предаде току-що проведения разговор.

Малоун се появи от другата стая — складовото помещение, което бяха наели със Сиена. Джеб спря да обяснява на Дилън и се обърна към него, засенчвайки очи от блесналото право насреща утринно слънце.

— Какво, по дяволите, правим тук?

— Трябваше да взема този куфар.

— Какво толкова има в него? Вече ти дадохме дрехи.

Малоун го отвори.

Джеб впери смаян поглед в парите.

8.

— Не, ти ще дойдеш при мен — каза Ахмед в осигурения против подслушване телефон. Навън движението по претъпканите истанбулски улици бе стигнало своя връх. — Не виждам защо трябва аз да ти клякам. В края на краищата ти си този, чиито работи не са в ред. И е твое задължение да върнеш доверието ми в теб.

— Обаче ти нямаш необходимото оборудване — дойде гласът на Беласар от също такъв телефон на борда на самолета му. Бе заредил машината на едно частно летище в Ел Салвадор, принадлежащо на негов клиент. Когато научи къде се крият Малоун и Сиена, бе точно там, на път за Маями. — Хората ми не могат да гарантират безопасна демонстрация, ако тя не бъде проведена в камера номер четири тук.

— Ако оръжието ти е толкова чувствително, то също не ме изпълва с особено доверие към теб.

— Гарантирам ти, че когато свършим, доверието ти към мен твърдо ще се възвърне.

— Доста трябва да се потрудиш, докато ме убедиш, че личните ти работи са отново в ред.

— Не и след утрешния следобед. Планирал съм много специална демонстрация. Повярвай ми, досега такова нещо не си виждал в живота си.

9.

Самолетът на Управлението набра крайцерската си скорост и Джеб излезе от кабината на пилотите.

— Току-що получихме информация, че Ахмед заповядал на пилота си утре да се готви за полет до Ница.

— Значи срещата ще се проведе в имението на Беласар — заключи Малоун. — Ще прехванем самолета на Беласар на летището в Ница и ще избавим Сиена от него.

— Не. Има голяма преднина. Няма да стигнем навреме.

— Но можеш да накараш френските власти да го сторят.

— На какво основание? Доколкото това засяга френските власти, той не е направил нищо лошо!

— Тогава, по дяволите, прати една оперативна група да отърве Сиена от него!

— Без разрешението на французите? На такова голямо летище? Телохранителите на Беласар няма просто да си хвърлят оръжието и да се предадат. Ще се завърже здрава престрелка. И има голяма опасност да пострадат невинни цивилни граждани.

— Боже господи, да не искаш да ми кажеш, че знаем къде и как ще я убие, но не можем да го предотвратим?

— Ако имах властта аз да вземам решенията, щях да го направя, но оня, дето ме дърпа назад, е Ластър.

— Тоя мръсен кучи…

— Хей, аз също го обичам колкото теб — прекъсна го Джеб, — но той е прав. Не можем да предизвикаме международен скандал заради нещо, което на пръв поглед прилича на най-обикновен семеен проблем.

Малоун трепереше от гняв, болка и изтощение.

— Кога за последен път си взе хаповете? — попита го Джеб.

— От тях ми се мае главата.

— Чудесно. Значи трябва да си починеш малко.

Двамата останаха така известно време, вперили погледи един в друг.

Чейс отвори уста да възрази, после я затвори и кимна мълчешком.

Глътна две хапчета и се опита да си внуши, че нещата не са чак толкова безнадеждни, колкото изглеждат на пръв поглед, че все ще измислят как да отърват Сиена, но не можеше да се отърве от ужасно неприятното чувство, че греши.

„Не е ли примирението първата фаза на скръбта? — запита се той. — Не се отказвай. Още е жива, нали?“

10.

Повече никой не й проговори, нито пък погледна към нея. Държаха се така, сякаш я нямаше. „За тях — помисли си Сиена — аз съм вече труп.“

По време на полета, когато сервираха вечеря, на нея не й предложиха нищо — още един пример за презрението, с което я третираха. Не че бе гладна. Смъртта на Чейс бе притъпила чувствата й до такава степен, че изобщо не й беше до ядене. Това обаче нямаше значение: ако искаше да умре от глад, щеше й се поне сама да си го е избрала. Затова стана и докато всички около нея се хранеха, отиде до бокса в опашната част на самолета. Взе си бисквити и чаша чай и когато се върна на мястото си, никой не реагира. Все едно бе невидима като призрак. Изпита неудържимо желание да запрати димящата течност в лицето на Дерек и чак тогава си даде сметка, че отчаянието се е отдръпнало и на негово място е дошла яростта.

Тогава си каза, че трябва да оцелее. За да си го върне. Как щеше да стане това — нямаше никаква представа. Но трябваше да мисли агресивно. Защото да оцелее не бе достатъчно. Трябваше и да накара Дерек да си плати.

Оставила се да бъде обсебена от тази мотивация, тя се насили да вземе една бисквита. Емоциите й бяха в такъв хаос, че от самата мисъл за ядене й се повдигна. Но събра сили, отхапа, задъвка машинално, после преглътна с усилие.

След това отхапа още веднъж и още веднъж.

Продължаваха да не й обръщат никакво внимание. Вперила поглед във врата на Дерек, тя си помисли с внезапно надигнала се злоба: „Хей, ти! Копеле гадно! Аз не съм ти някаква вещ! Не можеш просто да ме закачиш на стената!“ С яд си спомни стаята на Дерек, където бе видяла портретите на другите му жени.

И снимката на сестра му, на която тя толкова приличаше.

И дрехите на манекена, и обувките, акуратно сложени под него, и…

И урната.

„Нищо подобно нямаше да се случи, ако не приличах толкова на сестра му.“

Сестрата на Дерек, разбра тя с внезапно обхванал я хлад, бе единственият шанс, с който разполагаше.

11.

— Извинявай, Чейс, ама трябва да те събудя.

Клепачите на Малоун сякаш бяха налети с олово. Джеб бавно влезе във фокус.

— Хайде същото упражнение. Колко пръста виждаш?

— Три.

— Да виждаш двойно?

— Не.

— Да ти се повдига?

— Не. — Малоун понечи да разтърка лице, но рязко отдръпна ръка, когато болката го парна безмилостно. Насочи поглед към тъмнината отвъд илюминатора. — Къде сме?

— Над Атлантика. Спомняш ли си, като заредихме на „Дълес“?

Чейс помисли малко.

— Да.

— Мисля, че вече не е нужно да се притесняваме за сътресението ти.

— Накъде летим?

— Към Южна Франция.

— Ластър не се ли възпротиви?

— Той не знае.

Изненадата на Малоун нарасна, когато видя партньора на Джеб — Дилън, да разговаря с петима едри мъжаги, насядали по предните седалки.

— Кои, по…

— На път от Юма проведох няколко разговора. Това са момчета, с които работя от време на време. Когато се качиха на борда от „Дълес“, ти вече беше заспал.

— Но нали казваш, че Ластър не е одобрил операцията?

— Не е. Това не е официална операция. Ти ги наемаш, плащайки им с онова, което е в куфара ти.

— Несъгласуваната с началството операция може да ти струва работата. Защо сам си слагаш главата в торбата?

— Защото ти ми спаси живота в Панама.

— Ти вече се разплати за това.

— Не. Ако не бях аз, сега нямаше да си в тая бъркотия.

— Ако не беше ти, нямаше да срещна Сиена.

— Тогава дай да видим как ще си я върнем — каза Джеб. — Това е последната информация, която имаме.

Малоун озадачено погледна папката, която Джеб му подаде. Отваряйки я, в нея той намери снимка двадесет и пет на петнадесет сантиметра.

— Снимка на Сие… — Думите замряха на устните му, когато с внезапно обхванато от студ сърце разбра, че греши.

На снимката се виждаше пищна тъмнокоса жена с чаша шампанско в ръка, седнала заедно с Беласар на някаква веранда, гледаща към живописен плаж.

— Направена е преди три месеца в Пуерто Ваярта — каза Джеб. — Около Беласар се навъртали доста телохранители, така че нашето момче трябвало да снима отдалеч. Заради неудачния ракурс и далечината човек наистина може да си помисли, че е Сиена. Но не е. Това е дъщерята на един френски индустриалец, произвеждащ някои от оръжията, които Беласар продава. Беласар се запознал с нея на някакъв коктейл, който баща й дал преди около шест месеца в Париж.

— Значи горе-долу по времето, когато Беласар е започнал да отритва Сиена. Разбира се. Намерил й е заместничка. — Чейс вдигна снимката по-близо до очите си. — Ако си пусне косата малко по-дълга и си постесни брадичката посредством пластична операция, съвсем ще заприлича на Сиена.

— И на сестрата на Беласар. Преди Сиена да ни каже, нямахме никаква представа, че сестра му заема такова важно място в живота му — каза Джеб и му посочи следващата снимка.

Усещайки как кожата му настръхва, Малоун започна да я разглежда. Пищната тъмнокоса жена не беше Сиена и въпреки това имаше същата фигура и същите черти на лицето, същия пламтящ поглед. Ако бяха на тъмно, двете спокойно можеха да бъдат объркани една с друга.

— Любовната връзка между Беласар и сестра му е започнала, когато той е бил на четиринадесет години, а тя — с една година по-малка — равнодушно произнесе Джеб.

— Какво?

— По всичко личи, че сестра му — казвала се е Кристина — е била буйна и импулсивна натура. Навсякъде са ходили заедно. Правили са всичко заедно.

— Но щом работата е била толкова открита, родителите им сигурно са забелязали. Не са ли им забранявали?

— Не са успели да им забранят.

Малоун го гледаше недоумяващо.

— Родителите загинали в пожар, разразил се в лятната им вила в Швейцария… — Джеб направи многозначителна пауза, после продължи: — …в същата година, в която Беласар и сестра му започнали любовната си връзка.

— Ааах, мамка му! — промърмори Чейс, прозрял намека.

— И следващите три години Беласар и Кристина ги превърнали в един безкраен празник. Рим, Лондон, Рио. А през това време бизнесът бил управляван от попечители. Когато обаче Беласар навършил осемнадесет, двамата със сестра му поели нещата в свои ръце. Вкусовете им били толкова скъпи, че се наложило да управляват още по-безскрупулно, отколкото попечителите. Тринадесет години по-късно обаче празниците свършили.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато Кристина навършила тридесет години, паднала от балкона на един хотел в Рим и се убила. И май Беласар не й е бил достатъчен. Имала е връзки кажи-речи с всеки изпречил се пред погледа й мъж. Една нощ в Рим Беласар нахлул в стаята й, заварил я с жена и не могъл да се сдържи. Скарали се жестоко. И всичко свършило с падането от балкона.

— Убил е собствената си сестра? — В гърлото на Чейс се надигна горчилка. — Но според това тук, срещу него не са били повдигнати никакви обвинения.

— Единствен свидетел била жената, с която я заварил Беласар. И той я подкупил. Версията била, че Кристина употребявала наркотици, което било вярно, и че без да иска, се наклонила през перилата на балкона и паднала долу. Три месеца по-късно свидетелката била сгазена от кола, чийто шофьор избягал. И този път свидетели нямало.

— И оттогава той непрекъснато търси жена, която да замести сестра му.

12.

Знаеше, че трябва да поспи малко и да не позволява на умората да замъгли мисълта й. Нещо повече дори — планът й зависеше от това Дерек да разбере, че е спала.

Отначало, килнала глава встрани и затворила очи, Сиена се преструваше на заспала. През главата й минаваха най-отчаяни планове, прекъсвани от време на време от пристъпи на завладяващ съзнанието й страх, които тя с усилие потискаше. Единствената емоция, която трябваше да управлява действията й, трябваше да бъде само гневът. За да се избави от мрачните мисли, тя се концентрира в равномерното бучене на двигателите и малко по малко тъмнината зад очите й започна да се сгъстява, унасяйки я.

Нечия ръка грубо я разтърси.

— А?…

— Събуди се — разтърси я повторно Потър.

Замаяна, тя премигна, мъчейки се да адаптира зрението си към острата луминесцентна светлина в салона. Зад илюминаторите вече цареше мрак.

— Отивай в тоалетната.

— Какво?

— Всеки момент ще кацнем — каза Потър. — Отивай в тоалетната и стой там, докато не ти кажа да излезеш.

Самолетът наистина се снишаваше — Сиена забеляза светлинките долу и дори успя да разпознае ярката огърлица на известния булевард „Promenade des Anglais“ покрай пристанището на Ница.

— По дяволите, прави каквото ти казвам!

Потър с ядно движение разкопча колана й и я вдигна толкова грубо, че зъбите й изтракаха. После я повлече по пътеката и я натика в тоалетната, тряскайки вратата зад гърба й. Сиена си спомни за времето, когато Дерек просто би убил Потър за такова държане към нея, но сега дори не си направи труда да погледне насам.

Чула двигателите да променят оборотите си, Сиена се хвана за стените на тясната кабинка и след малко усети лекото друсване — самолетът бе кацнал. Каквото и да бе намислил Дерек, щеше да го направи съвсем скоро. Горещо се помоли да не продължава да демонстрира презрението си, като не се доближава до нея, защото планът й зависеше от това дали ще й се удаде възможност да разговаря с него.

Ярката изкуствена светлина на тоалетната й придаваше ужасен вид — всъщност тя точно така и се чувстваше. Синината, която й бе направил Рамирес, бе отвратителна. „Ако някога наистина е трябвало да изглеждаш добре — каза си тя, — то това е сега.“ Едно от шкафчетата съдържаше основни неща от козметиката. Чула долитащите откъм салона гласове — вероятно емиграционните власти проверяваха самолета, — тя бързо се зае да си придаде представителен вид. С треперещи ръце наплиска лицето си, измивайки петънцата от съсирена кръв по него. Положи всички усилия да си направи приемлива прическа, напудри синината на челюстта и се начерви, стискайки зъби от парещата болка в долната устна.

Вратата рязко се отвори и Потър сърдито я изгледа.

— Марш навън!

Тя не му даде възможност да повтори заповедта си. С твърда крачка мина край него и пое по пътеката, полагайки всички усилия да прикрие нервността си и да изглежда така, сякаш не бе изпаднала в немилост пред Дерек. Решителността й обаче едва не се пропука, когато видя, че вън я чакат само двама телохранители, а Дерек никакъв не се виждаше.

Докато слизаше по стълбичката, тя не обърна никакво внимание на соления аромат на морето, макар че би трябвало да го стори: можеше да й е за последно. Но отхвърли мисълта — нищо не биваше да я разсейва сега. Хеликоптерът вече загряваше. Изпита неприятното чувство, че събитията се развиват с главоломна бързина. С по един телохранител от всяка страна, включително и отзад, Сиена бе насочена към вратата на очакващата ги машина, където — още един признак за безвъзвратната промяна — никой не й помогна да се качи. Тя се покатери сама, надявайки се да срещне погледа на Дерек, но не успя. Все пак свари да заеме мястото до него преди някой от телохранителите.

За миг се уплаши да не би Дерек да стане и да отиде да седне на друго място, но телохранителите заеха останалите места, оставяйки само едно в дъното, където, по-сериозен и намръщен от всякога, седна Потър. Тя закопча колана. Вратите се затвориха и засилвайки тежестта в стомаха й, хеликоптерът излетя.

С изключение на приглушения шум от двигателите, в кабината бе тихо.

— Сънувах странен сън — каза тя на Дерек, без да поглежда към него.

Той гледаше право пред себе си и не даде никакви признаци, че я е чул.

Сиена помълча, после продължи с несигурен глас, опитвайки се като че ли да си спомни:

— Сънувах как падам.

Никаква реакция.

Хеликоптерът се издигна в мрака и пое към хълмовете. Без да променя позата си, Сиена си наложи да си припомни всичко с максимална яснота. Заключената стая до спалнята на Дерек. Портретите на останалите му съпруги. Снимката на сестра му. Всички подробности по нея. Дневникът.

Сестрата на Дерек бе загинала на 10 юни.

А датата на един от вестниците в самолета беше 8 юни.

— Но не както се случва в кошмари, когато сънуваш как падаш — продължи тя. — Където навсякъде около теб е тъмно и не знаеш накъде падаш. Това, което сънувах, ставаше като че ли наистина.

Приглушеният шум от двигателите продължаваше да запълва тишината. Сърцето й биеше толкова лудо в гърдите, та й се струваше, че ще се пръсне. Повече от това не би посмяла да отиде. Ако Дерек не реагираше…

— И къде падаше?

Гласът му бе толкова тих, че мина цяла секунда, преди да разбере, че е проговорил и какво точно е казал.

— Към някаква улица. — Спомни си, че в смъртния акт на Кристина е записано точното време на смъртта й — 3 часът сутринта. — Беше нощ. Виждах улично осветление, фарове на някаква кола, а някои прозорци светеха. Мокрият паваж се носеше стремглаво към мен. Ударих се в него, в главата ми избухна някаква друга светлина и аз се събудих.

— Падала си значи — обади се Дерек.

— Болката от удара беше… — Тя замълча.

Тридесет секунди.

Минута.

Не успях, помисли си Сиена.

— А откъде падаше?

Тя не отговори.

— Това не го ли сънува? — попита я той.

— Някакви перила. — Отново замълча и пак разигра театъра със старанието да си припомни. И като че ли спомнила си изведнъж, изрече учудено: — На някакъв балкон.

Сега вече Дерек се обърна към нея и я изгледа изпитателно.

— Балкон, а?

— На някакъв хотел. — Тя потрепера и се извърна към него, вглеждайки се в очите му, мъчейки се да установи емоционален контакт. — Усещах как вътрешностите ми се надигат. Беше толкова реално…

— Балкон значи.

Някъде напред по курса на хеликоптера изгряха ярки светлини. Пилотът каза паролата си на посрещачите долу. Оттам му разрешиха да се приземи.

Машината започна да се спуска.

— Някой ме нарече Кристина.

Погледът на Дерек вече не се отделяше от нея.

— Някакъв мъж… Нищо не разбирам. Защо трябва да отговарям на някого, който ме нарича Кристина?

— Писна ми от тия глупости — заяви Дерек равнодушно.

— Какво искаш да кажеш?

— Кой ти каза за нея?

— Нищо не…

— ЦРУ?

— Познаваш ли някоя жена на име Кристина? — попита го Сиена.

— Има само един начин да прекратим тия глупости. Опиши ми балкона.

— Ама…

— Ако кошмарът ти е бил толкова ясен, сигурно си видяла ясно и откъде падаш. Нали точно това се опитваш да ми кажеш. Опиши балкона!

Сиена се поколеба. Тук вече трябваше да гадае и ако сбъркаше… Припомни си снимките, които бе видяла на стената в заключената стая. На една от тях се виждаше десетинагодишната Кристина, облегната на перило от ковано желязо, на фона На катедралата „Свети Петър“. Дано хотелът да е бил любим на семейството.

— Обширен балкон. Перилата бяха метални. Ковано желязо. Недалеч се виждаше катедралата „Свети Петър“.

Хеликоптерът се спускаше все по-ниско, светлините от имението на Дерек растяха в тъмнината, към тях се присъединиха още, осветявайки площадката за кацане.

— Ти си играеш някакви игрички с мен! — каза той.

— Игрички?

— Ако си мислиш, че няма да те убия само заради някакъв номер, който си…

— Номер? Не разби…

— Млък! Нито дума повече!

— После сънувах, че яздя пони.

— Какво?

— Че съм малка и яздя пони. Навсякъде се виждаха алпийски върхове. Обаче никога не съм ходила в Швейцария и никога не съм имала пони. Как изобщо съм разбрала, че това, което яздя, е пони? А аз дори го обичах. Божичко, да не би да губя разсъдъка си?

13.

— Още колко ни остава до Ница? — попита Малоун.

— Един час.

Чейс надникна през илюминатора на самолета на Управлението. Небето на изток посивяваше. Скоро щеше да съмне.

— Ще ни трябва оръжие и специално оборудване.

Джеб кимна.

— Още през февруари, когато се съгласи да работиш с нас, уредих да ни чакат, в случай че ни потрябват.

— След като кацнем и заредим, едно от тия момчета ще трябва да отлети до Париж.

— Защо, какво има в Париж?

— Новата приятелка на Беласар и баща й.

— Какво имаш предвид?

Малоун обясни.

Джеб повдигна вежди.

— В колко часа трябва да пристигне Ахмед? — попита Чейс.

— В два следобед.

— Значи имаме време.

— За какво?

Когато Малоун му каза, веждите на Джеб отскочиха още по-нагоре.

— Рискована работа.

— Имаш ли предвид нещо друго?

— Знаеш, че нямам.

— Тогава смятам да го направя — със или без помощта ти.

— Хей, кой е казал, че няма да ти помогна?

— Но номерът няма да стане, ако не успея да вляза във Франция. Трябва ми паспорт.

Джеб бръкна в джоба на сакото си.

Малоун пое паспорта и го изгледа смаяно.

— Как…

— Беше между документите, които ми донесоха на „Дълес“, докато зареждахме.

Чейс сведе поглед към името и към снимката си.

— Томас Кориган?

— Не е зле да имаш измислено име, ако нещата тук се объркат.

— Не бива да се объркват. Не трябва да се объркват.

— Може би това ще ти даде още по-голяма надежда.

Малоун поклати глава озадачено, когато Джеб му подаде още един паспорт. Снимката вътре бе на Сиена, а името под нея — Джанис Кориган.

— Благодаря ти — каза Чейс.

Ето това наистина бе основателна причина да се надява.