Огнена Сиена

1.

Свикнал с аперитивите със Сиена всяка вечер, на Малоун му стана още по-неприятно, когато наближи седем часът. „Сега щях вече да съм на път към библиотеката“, помисли си той. Вместо това обаче обикаляше тези части на имението, до които достъпът му бе позволен, като разярено животно, мъчещо се да намали напрежението, мятайки се от единия край на клетката в другия. Когато наоколо най-сетне притъмня и храстите, статуите и вирчетата потънаха в сенките на здрача, той реши да хапне нещо, но седнал сам на огромната маса, само ровеше телешките котлети, приготвени за него. Непрекъснато мислеше за Сиена — къде е, какво прави.

Ако е още жива.

Изведнъж си представи как Беласар я бута от хеликоптера и тялото й се размазва долу върху скалите или пък как Потър й пръсва черепа, хвърляйки трупа й в морето. Не, непрекъснато си повтаряше той. От държането на Беласар личеше, че му е още нужна. Поне засега. Кризата щеше да настъпи чак като се върнеха от Истанбул.

Спа добре. На другата сутрин, потискайки мрачните мисли, той удължи гимнастическите си упражнения от един на два часа, обаче страхът му за Сиена се задълбочи. Отиде в солариума и пръсна скиците по масите, взирайки се в чертите на лицето й. Започнал да я рисува по памет, Чейс си я представи как седи пред него и двамата си приказват.

После отиде в библиотеката. Вдъхвайки мириса на прашна хартия, прекоси килима до отсрещната стена и се покатери по стълбата до средните лавици. Точно в тази посока бе махнал Беласар в деня на откриването на портрета, в деня, когато бе сравнил Сиена с Беатриче, вдъхновила Данте да напише „Божествена комедия“. „Ако се интересувате от Данте и Беатриче, Росети е превел Дантевата автобиография — беше му казал Беласар тогава. — Ей там ще намерите едно издание на «Данте и неговият кръг» от 1861 година…“

Беласар бе добавил още нещо: че Беатриче починала млада и че Данте останал в плен на образа й чак до смъртта си. Малоун направи набиващото се в очи сравнение — значеше ли това, че и Сиена ще умре млада?

„Трябва да престана да мисля само за смърт“, каза си той.

Тъй като книгите бяха подредени по азбучен ред по автори, никак не бе трудно да намери томчето. И докато го търсеше, фактът, че малкото име на Росети е Данте, му се стори много любопитен. Същото като на поета, чиято автобиография бе превел. Той седна в едно кожено кресло, отвори книгата и попадна на мястото, където Данте вижда Беатриче за пръв път:

Да, помисли си Малоун.

2.

Две вечери по-късно Сиена още не се бе върнала.

Чейс лежеше напрегнат в леглото и се вслушваше в стъпките на охраната, патрулираща в тъмнината из градината. Бавно минаващото време бе адски болезнено, но пък му бе дало възможност да планира.

Преводът на Росети лежеше отворен пред него:

По челото му се стичаше пот. Той отиде до банята, наплиска лицето си със студена вода, после изгаси лампите в стаята си и се приближи към прозореца, загледан в сенките и прожекторите в градината.

Бърз поглед към часовника му подсказа, че е почти полунощ. След няколко секунди отдясно щеше да се появи пазач и скърцайки с кубинките си по чакълената алея, щеше да отмине нататък. Малоун се премести в края на прозореца, където дори сянката му не би могла да се види отвън. После зачака.

Ето го. Най-напред се чу шумът от стъпките му по чакъла, а после се появи и пазачът. Малоун кимна. След десет минути щеше да се появи следващият, този път отляво. Пет минути след тях щеше да мине и трети, задавайки се откъм съблекалните край басейна, на път към хеликоптерната площадка. Откакто бе започнал наблюденията си, графикът им не се бе променил.

Той взе книгата и излезе от стаята си. Слабоосветеният коридор бе пуст. Стъпките му не вдигаха никакъв шум върху постланата по средата пътека. Стигна до витото стълбище, пое надолу по него, чу стъпките по мраморния под долу и миг след това видя един човек от охраната да излиза от стая вдясно и да вперва поглед в него.

— Не мога да заспя. — Малоун вдигна книгата в ръката си. — Ще отида да си взема нещо друго за четене.

По лицето на пазача се изписа изненада — явно недоумяваше как може да прочетеш цяла книга и след това да ти се иска още.

Чейс не продължи да се обяснява повече. Сви по коридора вляво и влезе в библиотеката. В тъмнината на стаята се носеше мирис на застояло и това го накара да си спомни погребението на дядо си: в залата на покойника в погребалната агенция миришеше по същия начин.

Липсваше само наситеният аромат на огромното количество цветя.

„Стига си мислил за такива работи“, упрекна се Малоун.

Той щракна ключа за осветлението вляво от него, примигна на ярката светлина и затвори вратата зад себе си. Книгите бяха подредени не само по автори, но и по жанрове — белетристика, научна литература и справочници, като последните бяха най-вдясно.

Насочил се към тях, той чу, че вратата зад гърба му се отваря. Извърна се и видя пазача. Кимна му и продължи нататък. Веднага намери раздела с енциклопедиите. „Британика“. Не разбираше нищо от редки книги, но знаеше вкусовете на Беласар и бе готов да се обзаложи, че точно това издание — 1911 година, както пишеше на първата страница на книгата в ръцете му — е класическата версия, предпочитана от колекционерите.

Онзи от охраната продължаваше да гледа. Малоун отново му кимна, но този път вложи в жеста си и малко нетърпение, все едно казвайки: „Е, хубаво де! Разбрах. Добро куче си. А сега отивай да си гледаш обиколките и ме остави да си чета на спокойствие.“ В любопитния поглед на пазача се мярна колебание. След кратък размисъл той излезе и стъпките му постепенно замряха нататък по коридора. Малоун отиде до вратата и я затвори, щракайки шумно с бравата, за да даде на охраната да разбере, че няма да му е приятно, ако го притеснят отново с присъствието си.

После отнесе тома, който бе избрал — имена, започващи с Е — в едно кресло и разгръщайки крехките пожълтели страници, миришещи на мухъл, се опита да потисне нетърпението си. „Всичко е наред — внушаваше си той. — Просто се придържай към плана и всичко ще е наред.“

Намери статията, която търсеше.

„Ама стига си мислил за смърт“, смъмра се той мислено.

Истинските първи имена на Росети били Гейбриъл Чарлс Данте, но той толкова бил луднал по италианския средновековен поет, че настоявал да го наричат само Данте. И тази негова лудост приела още една форма: виждал в красивата си жена — Елизабет, Дантевата Беатриче и направил страстен превод, посветен на предаността на поета към тази жена, описвайки фактически своята любов, която изпитвал към Елизабет. След ранната смърт на жена си Росети заровил ръкописите на всички свои поеми заедно с нея и нарисувал портрет, символизиращ идеализираната му любов към нея, наричайки го Beata Beatrix — Благословената Беатриче.

Отново смърт. Мъчейки да се разсее, Малоун си помисли, че между него и Росети има прилика — и двамата бяха художници, животът и на двамата се бе променил, след като са се влюбили в жени, чиито портрети са рисували.

Любов. Малоун за първи път си даде сметка, че съвсем съзнателно използва тази дума, за да опише онова, което чувства.

3.

Половин час по-късно, когато охраната отново надникна в библиотеката, Малоун се престори на заспал в креслото — очите затворени, главата клюмнала над отворената в скута му енциклопедия. Този път пазачът затвори вратата на излизане. Чейс веднага се изправи, изгаси осветлението и се приближи до прозореца. Тъй като не видя никого навън, той го отвори, измъкна се в тъмнината, притвори прозореца зад себе си и се сниши зад един храст. Ако охраната отново надникнеше в библиотеката, щеше да си помисли, че Малоун се е събудил и е отишъл да си легне в стаята.

Снишил се зад храста, той огледа осветените от прожекторите места. Убедил се, че не се вижда никой, прекоси пътечката, отново сниши глава зад храстите от едната й страна и се запромъква по посока на Манастира, чиято камбанария се открояваше ясно на фона на обсипаното със звезди небе. Придвижвайки се с огромна предпазливост, като гледаше да не излиза извън сенките, той стигна до него за около половин час — при нормални обстоятелства би му отнело не повече от пет минути. Дланите му се изпотиха. Сърцето му биеше лудо.

Излизайки от прикритието на едно фонтанче и снишавайки се зад прекрасно оформен като статуя храст, той се отпусна на земята, вперил поглед във високите извити прозорци на Манастира. Макар че повечето тънеха в тъмнина, Малоун с изненада откри, че всички прозорци на приземния етаж са ярко осветени. Докато се чудеше дали да не рискува и да се промъкне по-наблизо, бе стреснат от звук на отваряща се врата. В осветения правоъгълник се открои фигурата на пазач с автомат, който спря, вдигна глава към небето, затвори вратата зад себе си, направи две-три крачки напред и отново спря, палейки цигара. Малоун мислено благодари на съдбата, че го е накарала да се поколебае, преди да се опита да се промъкне към прозорците.

Никакъв проблем. Щеше да изчака, докато мъжът се върне обратно или продължи нататък. Но тъй като Беласар отсъстваше, охраната не си даваше много зор. И след като изпуши цигарата, хвърли фаса и го стъпка, пазачът продължи да си стои на мястото. Чак когато вратата отново се отвори и на прага й се появи още един мъж, облечен в бяла престилка, пазачът зае по-професионална стойка — все едно че стои и наблюдава входа.

Малоун не бе виждал другия мъж — висок човек с тъмна коса, остри черти на лицето и здраво телосложение. В светлината, проникваща от коридора, той се опита да запомни широката му уста, гъстите вежди и квадратното му лице. Имаше съвсем малко време. Мъжът в бялата престилка посочи към смачкания фас и каза нещо рязко, от което пазачът едва не застана мирно. Последвалата неодобрителна забележка вече го накара да последва мъжа в сградата. Вратата се хлопна и светлият правоъгълник угасна. Все пак от дежурното осветление наоколо бе достатъчно светло и Малоун дълго и внимателно оглежда околността за друга охрана, преди отново да помисли за придвижване към прозорците на приземния етаж.

Защо ли оня тип бе облечен в бяла престилка, запита се той. Изглеждаше като онези, дето ги носят лекарите в болниците. Или работещите в лаборатория. Какво има зад ония прозорци на приземния етаж? Без да обръща внимание на страха, който стискаше гърдите му като железен обръч, той се сниши, доколкото можа, и изтича приведен до храстите, ограждащи Манастира. Едва бе изчезнал зад тях, когато откъм ъгъла се чуха стъпки и пазачът мина толкова близо до Малоун, че той дори успя да чуе дъха му.

Опасността бе отминала, но вниманието на Малоун бе привлечено от друг шум — приглушени гласове, носещи се откъм прозорците, както и стържене на нещо тежко по бетонен под. Застанал отстрани до прозореца, за да не го видят отвътре, той предпазливо надзърна. Но не успя да види кой знае какво — светлината отвътре проникваше през щори. Гласовете обаче идваха като че ли от по-далеч и когато се промъкна до следващия прозорец, приклякайки зад прикритието на следващия храст, Чейс видя, че щорите му не са напълно спуснати. Виждаше се част от стаята — отрязък от каменния под, маси, шкафове, лабораторно оборудване, компютри и електронна апаратура. Двата грамадни уреда на отсрещната стена приличаха на промишлени фризери. Гласовете станаха по-отчетливи и пазачът и облеченият в бяла престилка мъж се появиха в зрителното поле на Малоун. Мъжът говореше на някакъв език, който според Чейс бе руски и който пазачът очевидно не разбираше. Малоун също не знаеше и дума от този език, но жестовете бяха достатъчно красноречиви — мъжът караше пазача да отвори един сандък.

В ръцете на пазача се появи щанга и гвоздеите заскърцаха. Човекът напъна здраво, една дъска запращя, готова да се счупи, и Чейс чу друг негодуващ глас. В полезрението му се появи още един човек. Облечен също в бяла престилка, той тревожно размаха ръце, говорейки нещо развълнувано на руски, целта на което бе повече от ясна: Внимавай бе, тъпанар! Малоун бе виждал тези жестове и преди. Всъщност бе виждал и самия мъж — същия оплешивяващ мъж с приведени рамене, когото бе забелязал да слиза от хеликоптера през първата сутрин от пребиваването си в имението.

Успял най-сетне да го види отблизо, Чейс съсредоточи цялото си внимание, стараейки се да запомни всяка негова черта — вдлъбнатите очи, високото чело, овалното лице, а също и…

До него долетя далечен тътен и той се стресна. Тътенът бързо се превърна в отчетливо тракане на хеликоптерно витло и сякаш някаква ледена ръка сграбчи сърцето на Малоун. „Хеликоптер! Исусе Христе! Да не би Беласар да се връща? А Сиена дали е с него?“

Ревът стана достатъчно силен, за да накара хората в стаята да погледнат към прозореца. Малоун се дръпна като опарен. Ако съдеше по нормалния им говор вътре, май не бяха успели да го видят, обаче при това раздвижване, което щеше да предизвика завръщането на Беласар сред охраната, някой от пазачите можеше рано или късно да го забележи. Щяха да хукнат навсякъде из имението и Чейс нямаше да успее да се промъкне обратно.

Единственият му шанс бе да се възползва от краткото разсейване, което кацането на хеликоптера щеше да предизвика. Между замъка и Манастира блеснаха ослепителни прожектори и осветиха площадката за кацане. Почти веднага след това от носа на кацащата машина лумна и нейният прожектор.

„Охраната сигурно ще гледа към хеликоптера — помисли си Малоун с тревога. — Но в момента, в който машината кацне, всичко живо ще се върне към работата си. Това е единственият ми шанс. Хайде!“

Но точно в момента, в който се накани да изскочи от храстите до Манастира и да се втурне към другите по-нататък, край него притича пазач. Малоун едва успя да спре, после с разтуптяно сърце се надигна предпазливо да види дали след него не тича още някой. Този път нямаше никой. „Да, сега всички гледат хеликоптера — помисли си той. — Ще успея!“

В момента, в който машината мина с рев над главата му, Чейс хукна. Стигна до отсрещните храсти в мига, в който вратата на Манастира се отвори и зад гърба му отново прозвуча руска реч. По гласовете му се стори, че хората отиват към хеликоптерната площадка, но той не спря да провери. Бе дошъл дотук за половин час, промъквайки се по тъмните места, но сега трябваше да мине същото разстояние за по-кратко от нормалното време.

Привел се почти до земята, той тичаше бързо, мъчейки се да се придържа към сенките. Вдясно от себе си чу машината да каца и витлата да намаляват оборотите си. Всеки момент Беласар или който и да беше вътре — моля те, Господи, дано Сиена е жива и здрава — щеше да слезе и да се насочи към замъка. Беласар щеше да пита охраната какво е правил Малоун в негово отсъствие. И онзи, който го бе видял в библиотеката, щеше да докладва, че последния път, като го е проверил, той е спял в креслото в библиотеката. Беласар сигурно щеше да поиска да се увери лично. „И ако не съм в това кресло, когато Беласар надникне — каза си Чейс, — вроденото му недоверие ще го накара да провери дали не съм в стаята си.“

Малко по-нататък от мрака изплува човек от охраната и Малоун замръзна, снишен до една статуя, молейки се да не го види. Отдясно, през една пролука в храстите, се виждаше яркоосветената площадка за кацане. Беласар, с гневно изражение на лицето, слезе от хеликоптера и още преди облечените в бели престилки мъже да стигнат до него, той се извърна. Следван от телохранителите си, пое с широки крачки към замъка. Потър обаче не се виждаше никакъв. И най-важното — къде беше Сиена? Боже господи, дано да не й се бе случило нещо!

В следващия миг вътре в хеликоптера нещо се раздвижи. На вратата бавно се появи някаква фигура. Облекчението на Малоун — след като разбра, че това е Сиена — обаче веднага се превърна в тревога, когато видя колко колебливо и несигурно слезе тя от хеликоптера. Дори оттук си личеше, че е замаяна.

„Действай — смушка се мислено той. — Нищо не можеш да направиш за нея в момента и ако не се върнеш в библиотеката навреме, няма никога да можеш да направиш нищо за нея. По дяволите, даже на себе си няма да успееш да помогнеш!“

Тъй като пазачът бе отминал нататък, Малоун погледна за последен път към Сиена, забеляза несигурната й походка и напуснал прикритието си до статуята, продължи нататък към замъка. На горните етажи светнаха няколко прозореца, вероятно от апартамента на Беласар. „Може би той има намерение веднага да си легне — помисли си с надежда Чейс. — Може би няма да се заинтересува за мен чак до сутринта.“

Гърдите му се вдигаха и спадаха трескаво, когато най-после стигна до прикритието на храстите. Надигна внимателно глава над тях, за да огледа дали наоколо няма някой от охраната, който би го видял как прекосява тичешком покритата с бели камъчета алея, бутва прозореца на библиотеката и пропълзява вътре. Нямаше повече време за наблюдение и знаейки, че трябва да поеме риска, той се приготви за последното усилие, но изведнъж мускулите му се схванаха от ужас, когато прозорецът на библиотеката лумна в ярка светлина.

4.

— Ти ми каза, че е тук! — викна Беласар, примижавайки на силната светлина.

— Тук беше — настоя пазачът. — Преди около час го видях тук, заспал в онова кресло.

— Тогава къде е сега?

— Сигурно се е събудил и си е отишъл в стаята.

— А откъде този внезапен интерес към старите книги? До такава степен, че да слиза среднощ да чете в библиотеката? Ти видя ли го да се качва в стаята си?

Пазачът виновно разпери ръце:

— Не.

С гневни крачки Беласар се приближи към прозорците, внимателно огледа всички и забеляза, че един от тях е открехнат — съвсем леко, но достатъчно, за да може лесно да си отвори, ако е излязъл оттук и иска да се върне по същия път.

— По дяволите, намери го! Иди и провери в стаята му! Искам да знам къде е!

Пазачът забързано се отправи към коридора и Беласар го последва. Излязъл във вестибюла, той викна на тримата си телохранители да тръгнат с него. Прескачайки по три стъпала наведнъж нагоре по витото стълбище, Беласар надмина първия от охраната, когото бе пратил напред. Спирайки на площадката, той изчака групата да го настигне, тръгна бързо по коридора, стигна до стаята на Малоун, отвори я рязко, без да чука, щракна лампата и премигна към празното легло, чиито завивки не бяха докосвани.

— Претърсете района! Претърсете навсякъде.

Охраната се спусна да изпълни нареждането. Тръгнал след тях, Беласар видя изкачващата се уморено по стълбището Сиена.

— Няма го — каза й той. — Ако го намеря някъде, където не му е мястото, можеш да не се тревожиш за позирането си за втория портрет. Той ще е мъртъв.

Профучал покрай нея, Беласар изтича надолу по стълбите.

— Проверете всички стаи! — викна той на група хора от охраната, които бяха чули суматохата и се бяха скупчили във вестибюла. Виждайки двамата мъже в бели престилки, се обърна към тях: — Претърсете и Манастира! Я ми дай твоя пистолет! — И спря втурналия се покрай него пазач.

После дръпна затворния механизъм на 6-милиметровия „Зиг-Зауер“, за да се увери, че в цевта има патрон, спря колкото да се убеди, че заповедите му се изпълняват както трябва, след което се спусна навън да помага.

Из целия район се замятаха светлите лъчи на фенерчета, докато охраната търсеше из храстите и по дърветата. Някъде отляво на Беласар се чу шум от разбито стъкло. Последваха викове. Един, по-силен от останалите, бе ужасяващо ясен:

— Намерихме го! Тука е! Насам!

5.

Преструвайки се на току-що събуден, Малоун скочи от дивана, на който бе легнал в тъмното. В солариума се втурнаха мъже и треснаха вратата с такава сила, че и двете стъкла се счупиха, рухвайки на земята. Спуснаха се към него, насочили пистолети, автомати и фенерчета в главата му, и го изправиха на крака.

— Какво, по дя… — Чейс с всички сили се стараеше да се прави на още несъбудил се от сън човек. — Какво става, по дяволите? — промърмори той. — Защо ме…

Лампите още не бяха светнати. Фенерчетата бяха насочени в очите му. Едното дори бе толкова близо, че Малоун вдигна ръка да го отмести, но някой я перна и фенерчето го тресна отстрани по бузата.

Пред очите му избухнаха хиляди цветни фойерверки. За миг цветовете им сякаш увиснаха във въздуха, преливайки се един в друг. Колената му омекнаха. Започна да пада, но мъжете го подхванаха, изправиха го отново на крака, а фенерчето се вдигна да го удари повторно.

Стаята изведнъж се изпълни с хора.

Чу се заповедническият глас на Беласар:

— Къде е? Покажете ми го този кучи син!

Лампите най-сетне светнаха. От удара зрението на Малоун бе замъглено, но успя да го фокусира и да види излизащия от тълпата телохранители Беласар.

Красивите черти на лицето му бяха разкривени от ярост.

— Като се видяхме за първи път, ти беше вързан за един стол и се беше напикал. — Гърдите на Беласар се повдигаха и спадаха от бушуващия в тях гняв, докато си слагаше на ръцете кожени ръкавици.

— Не разбирам — каза Малоун. — Защо…

— Затваряй си устата! — викна Беласар и го удари с юмрук.

Главата на Чейс се отметна назад. В главата му още веднъж избухна цял букет фойерверки. Ушите му писнаха. Когато ориентацията му отново се възвърна, той усети, че по брадичката му се стича кръв от разбитите устни, а по бузата му отстрани се процежда още една кървава диря.

— И тогава, като гледах локвата под стола, ти казах, че си глупак да ми отказваш. — Гласът на Беласар трепереше. — Но ти казах също така, че ще постъпя разумно и ще ти дам втори шанс. Но те предупредих. — Той тресна Малоун в устата още веднъж, размазвайки устните му. — Никога не давам трети шанс.

Двамата мъже, крепящи Малоун, бяха отхвърлени назад от силата на удара.

Няколко секунди минаха, преди съзнанието на Чейс да се проясни.

— Аз също не давам трети шанс. Ти ме удари два пъти. Опитай да го направиш пак.

— Какво?

— Без охраната ти да ме държи.

— Толкова близо до смъртта ти имаш смелостта да ми говориш така?

— Защо, за бога, ме заплашваш със смърт?

— Ти да не би да мислиш, че като се правиш на ударен, ще се измъкнеш?

— Да се измъкна откъде?

— Да не би да отричаш, че си се измъкнал от прозореца на библиотеката?

— Да се измъквам от прозореца на библиотеката ли? Имаш ли представа колко налудничаво ми звучи това?

— Отричаш, че си бил там ли?

— Разбира се, че бях там! Вдигна такъв шум с тия Данте и Беатриче, че слязох да прочета книгата, дето ми предложи. Искаш ли да ме изпиташ? Да ти кажа ли как е била облечена, когато Данте я видял за пръв път? В червена рокля! Да ти кажа ли цвета на роклята й, когато я видял следващия път? Бял! После я видял в църквата! След това я видял…

— Защо прозорецът в библиотеката беше открехнат?

— Откъде да знам! Изобщо не знаех, че е отворен!

— Пазачът не те е видял да си тръгваш от библиотеката!

— Значи сме квит с него, защото като си тръгвах, и аз не го видях. — Малоун обърса кръвта от лицето си. — Докато четох за Беатриче, си помислих за Сиена и ми се прииска да нахвърлям някоя и друга скица, без тя да позира. Затова дойдох тук и нахвърлих една нова скица, но ми се доспа и легнах на дивана. И след това твоите главорези изведнъж се втурват вътре и почват да ме налагат!

— Докажи го! Къде е новата ти скица?

— На пода до дивана. Ей оня от охраната ти е стъпил върху нея. Опасявам се, че кръвта ми я е позацапала.

Пазачът, стъпил върху скицата, дръпна крака си. Присвил очи към изцапания с кръв и отпечатък от кубинка лист, Беласар се наведе и го вдигна.

— Виждал съм всички скици, които си направил. Ако тази е една от тях…

Гласът му замря, когато спря погледа си върху листа.

Малоун я бе скицирал преди два дни, когато мислите му за Сиена го бяха подтикнали да изобрази една идеализирана версия на красотата й.

Устата на Беласар се отвори, сякаш се канеше да каже нещо, и когато накрая успя, думите му бяха шепот:

— Страхотна е!

— Аха, с тая кръв и стъпки по нея, нямам търпение да я видя в рамка.

Беласар я гледаше очарован.

— Направо да ти спре дъха. — Накрая отпусна листа. — Явно съм сбъркал.

— Да бе! От това на лицето ми му стана страшно приятно.

— Ще изпратя да доведат лекар.

— Е, след като си толкова любезен, защо не кажеш на тъпанарите ти да ме пуснат?

Беласар го изгледа заплашително. Когато най-сетне кимна на хората си, все едно че щракна ключ — ония отзад го пуснаха моментално.

Малоун отново избърса кръвта от лицето си. Поглеждайки встрани от Беласар, той видя Сиена на вратата. Стори му се още по-замаяна.

Беласар проследи погледа му и се обърна.

— Няма за какво да се безпокоиш, скъпа. Утре отново ще позираш.

Сиена не отговори. Тъмното в очите й бе огромно, а погледът — безжизнен. Малоун се запита дали не е дрогирана.

6.

На яркоосветената тераса двамата руснаци чакаха драмата да приключи. Беласар отиде да говори с тях и Малоун отново се опита да запомни чертите им. След това, давайки си сметка, че не бива да гледа само към тях, той направи онова, което най-много му се искаше в момента — погледна към Сиена. Опита се да прецени как е, как е минала работата в Истанбул, какво мисли и чувства. Нещо в него изстена от болка, когато тя отклони поглед. Не можа да разбере дали го направи от страх или заради омазаното му в кръв лице. Но във втория случай, ако все пак изпитваше нещо към него, не би ли трябвало погледът й да изразява поне малко съчувствие?

Не и ако се страхува от реакцията на съпруга си, отговори си сам Чейс.

Когато Беласар приключи разговора си с руснаците, той, Сиена и Малоун излязоха от солариума и се отправиха към замъка. Трима от телохранителите ги последваха.

Докато групата се качваше по витото стълбище, Беласар каза:

— Отсега нататък, ако искаш да работиш през нощта, ще помолиш някой от охраната да те придружава.

— Каза го така, сякаш съм затворник.

Без да отговори, Беласар продължи със Сиена към горния етаж. Двама от телохранителите продължиха с тях, а третият остана с Малоун.

Гласът на Беласар долетя приглушено отгоре:

— Не, скъпа, искам да поговоря с теб още малко.

Стомахът на Чейс се сви, но тъй като пазачът го гледаше, той се престори, че чутото изобщо не го вълнува. В този момент по стълбището се заизкачва пълничък мъж с лекарска чанта в ръце и това го разсея от проблема.

Докторът се погрижи за Малоун в неговата стая: изми кръвта от лицето и след това проми раните с някакъв остро миришещ дезинфектант. Раната, предизвикана от удара с фенерчето, бе толкова широка, че лекарят направи пет шева. А размазаните устни, каза той, щели да зараснат сами.

— Гледайте да не мокрите шевовете. — Английският на доктора бе с лек акцент. — Вземайте по две от тези хапчета на всеки шест часа. Те ще облекчат болката ви. Утре сутринта пак ще дойда да ви прегледам.

Когато изпращаше лекаря до вратата, Малоун видя охраната в коридора. Сбогува се с доктора, затвори вратата, заключи я, после трескаво съблече кървавите си дрехи и ги хвърли в коша за пране. Внимавайки да не намокри шевовете по лицето си, той застана под душа и пусна водата. Горещата вода отми кръвта по гърдите и ръцете му, но колкото и да търкаше, не можа да се почувства чист.

Копелето му мръсно, кипеше той вътрешно и с последни усилия на волята сдържаше гнева си. Ситуацията бе излязла извън контрол.

Търкайки се енергично с хавлията, Чейс рискува да хвърли поглед в огледалото в банята и се стресна от подутите си устни и отеклата си буза. Отначало шокът от ситуацията бе притъпил болката, но сега тя бавно започна да се връща. Но дори и при това положение не смееше да глътне хапчетата, дадени му от лекаря, защото нямаше представа какви са и колко са силни. Беласар може да му е заповядал да го упои. „Мисълта ми трябва да е бистра“, каза си той.

Облякъл боксерките и нахлузил една тениска, Малоун взе скицника, който стоеше винаги до леглото му. След това седна в леглото, облегна гръб на таблата, затвори очи да се концентрира, после ги отвори и започна да рисува лицето на руснака, когото бе видял сутринта при пристигането си тук и отново тази вечер. Овално лице, вдлъбнати очи, високо чело. Спирайки от време на време да си припомни някои от чертите му, Малоун работеше бързо и трескаво. Постигнал задоволителна прилика, той започна да доизпипва отделните детайли, спомняйки си ги един след друг в процеса на рисуването, мъчейки се да ги направи по-живи. Накрая, след двадесет минути и три опита, остави рисунката настрана и се залови да скицира и другия руснак — високия и як мъжага с гъстите вежди и острите черти. С него се мъчи по-дълго време. Бе доволен от постигнатото чак след около половин час.

Веднага след това обърна двете скици с лицата надолу, за да не се изкушава да ги погледне. Напрягайки паметта си и използвайки наученото от първите скици, той започна наново и този път успя да постигне прилика с лицето на първия руснак за по-малко от десет минути. Повтори същото и с втория руснак. След това сравни вторите скици с първите и се увери, че приликата е горе-долу еднаква, че паметта му не го е подвела. После започна отново. И отново. За всеки опит отиваше все по-малко време и скиците вече почти не се отличаваха една от друга.

Когато накрая се увери, че е подсилил паметта си до такава степен, че може да скицира лицата и на двамата по всяко време, той нагъна всяка скица поотделно на хармоника, после лекичко ги поразпъна, колкото да ги задържи изправени в мивката, драсна клечка кибрит и ги подпали, гледайки ги как изгарят до долу. Сгъването на хармоника помагаше горенето да върви гладко и равномерно. Освен това нямаше почти никакъв пушек. Този номер, кой знае по какъв неизвестен начин, му бе останал в главата от иначе отдавна забравените уроци по физика. Кой казва, че образованието не давало никакви преимущества, помисли си той, пускайки водата и измивайки пепелта от мивката без остатък. Би могъл да накъса листовете на късчета и да ги пусне в тоалетната, но се страхуваше, че някои парченца може да изплуват по-късно, както често ставаше с тоалетната хартия, и камериерката да ги намери, като чисти стаята. А Беласар можеше да я е инструктирал да му докладва за всичко, което й се стори необичайно, и ако в ръцете му попаднеха макар и няколко парченца от скиците, повече доказателства нямаше да търси.

Устните и бузата му туптяха от болка, когато отвори прозореца, за да прогони и най-малките остатъци от дим. Доволен, че най-после всичко е наред, Чейс угаси лампата и се мушна в леглото. Часът беше почти пет сутринта.

Но въпреки това не можа да заспи.