Огнена Сиена

1.

— Кой е този Хари Локхарт?

Гласът на Сиена бе тих. Вероятно се страхуваше да не обезпокои седналите пред тях пътници в автобуса. Обаче в него се промъкваха заповеднически нотки.

— Не знам. Никога не съм го виждал. Знам само, че пилот с такова име трябваше да ни чака.

Двамата бяха седнали най-отзад. Продавачът на гишето на автогарата едва ги качи в последния момент, приемайки с охота няколкото долара, които бяха останали на Малоун. Докато автобусът се измъкваше от града, започна да се смрачава и прозорците на последните къщи започнаха да светват един подир друг. Чейс се извърна назад, мъчейки се да разбере дали не са ги проследили.

Сиена обаче не го остави на мира:

— А кой е уредил Локхарт да ни чака?

— Един мой приятел.

— Само че не го е уредил както трябва. Да не би да става дума за същия приятел, който ти е разказал какво се е случило с другите жени на Дерек? — Гласът й започна да става по-остър.

— Да.

— Значи си възнамерявал да ме измъкнеш още от първия ден?

— Да.

— Което означава, че си имал намерение да ме използваш срещу Дерек още от самото начало.

— Не — възрази Малоун. — Не беше така.

Двигателят на автобуса беше точно под тях и дрезгавият му шум заглушаваше гласовете им.

— За кого работиш?

— За никого.

Задницата на автобуса тънеше в сянка.

— Току-що призна, че имаш хора, които ти набавят информация. Малка група, която е трябвало да те подсигури.

— Не е това, което… Аз наистина работя с някои хора, но не работя за тях.

— ЦРУ?

— Да — призна той неохотно.

— Боже господи! — Сиена вдигна ръце и безпомощно ги отпусна на скута си. — Ако Дерек разбере, ако само си помисли, че ви помагам…

— Но не съм шпионин.

— По дяволите, как му викаш на това тогава?

Гласовете им постепенно се бяха извисили, карайки хората от предните седалки да обърнат глави към тях.

— Успокой се! Ако ме оставиш да ти обясня… — тихо каза Малоун.

— Точно това чакам.

От усилието да потиска емоциите си жилите на врата на Сиена се бяха опънали.

— Добре. — Чейс пое дълбоко дъх и й каза какво се бе случило на Козумел. — Твоят съпруг прати по дяволите много от нещата, които бяха важни за мен. И когато приятелят ми дойде и ми предложи начин да си отмъстя, аз се съгласих.

— И ме използва, за да се разплатиш с Дерек.

— Не затова…

— А аз ти вярвах! Мислех, че си приятел. Но ти през цялото време си ме лъгал, играл си…

— Никога не съм те лъгал.

— Но и истината не ми каза.

— Не цялата. Какво щеше да направиш, ако ти я бях казал?

Тя отвори уста, но този път не можа да измисли нищо.

— Мъжът ти наистина смяташе да те убие. Но ако ти бях казал всичко, щеше ли да ми повярваш? Щеше ли да тръгнеш с мен или щеше да си помислиш, че ти играя номера?

Сиена отново нямаше какво да каже.

— Аз съм твой приятел — каза Малоун и протегна ръка.

Но тя не я пое.

— Никога не съм те използвал — продължи той. — Пет пари не давам дали ще кажеш нещо на Управлението или не. Най-важното за мен е, че те измъкнах оттам.

Сиена седеше на седалката толкова неподвижно, сякаш дори не дишаше.

— Не знам вече на кого да вярвам.

Тя се извърна към него и дълго го гледа. И когато най-сетне стисна ръката му, направи го така, като че ли се намираше на ръба на пропаст и се държеше за него, за да не падне.

2.

Автобусът пристигна в Ница около полунощ. От мрака и от ярките светлини Малоун не можа да добие впечатление за града. Надишал се на нафтови пари в автобуса, дори не усети и соления мирис, носещ се откъм морето.

За да избегне риска да попадне на хората на Беласар, слизайки на автогарата, той избра една случайна пресечка и помоли шофьора да спре. Още като слязоха, отведе Сиена на едно оживено място.

— Не знам какво се е объркало с онази писта — каза той, — но двамата с Джеб имаме резервен вариант.

Влязоха в денонощен магазин, където Малоун похарчи и последните си останали долари за сандвичи, плодове, вода и фонокарта.

— А сега да намерим телефон.

На ъгъла имаше и докато Сиена напрегнато гледаше Малоун, той мушна фонокартата в процепа и набра номера, който Джеб го бе накарал да запомни наизуст. „Още малко — каза си той. — Скоро ще се махнем оттук.“

От другата страна телефонът иззвъня два пъти, преди да го вдигнат. С лудо биещо сърце Малоун започна да дава паролата, която му бяха дали — „художникът“, — когато някакъв записан глас го отряза на половин дума. Френският му обаче бе много бърз и той не можа да разбере нищо. Връзката прекъсна.

— Какво, по дя…

Сиена пристъпи към него.

— Проблем ли има?

— Сигурно съм набрал погрешно.

Той отново опита, но същият записан глас отново го прекъсна.

— Не мога да разбера какво казва. Я опитай ти.

Каза й номера и внимателно проследи пръстите й, докато го набираше.

Нервно сбърчила вежди, тя изслуша записа. После бавно окачи слушалката на вилката.

— Номерът е изключен.

— Какво?

— ЦРУ май не си плаща сметките за телефона — каза тя с горчив присмех. — И са им изключили номера.

„Джеб, кучи син такъв! — помисли си гневно Малоун. — Какви номера ми въртиш? Или нещо се е объркало?“

3.

Беше почти един след полунощ, а те още ходеха безцелно из тесните и потънали в мрак странични улици.

— Този хотел отпред май изглежда добре.

— И още как.

Но двамата минаха покрай примамливо светещия вход на хотела, знаейки много добре, че няма да посмеят да се регистрират в него. Без достатъчно пари в брой, за да вземе стая, Малоун трябваше да използва кредитната си карта, обаче Беласар сигурно вече бе заповядал на компютърните си специалисти да влязат в базата данни на всяка компания за кредитни карти и да следят за всички сделки, направени на името на Малоун. Ако използваше кредитната си карта, Беласар и хората му щяха да нахлуят в хотела още преди да се е съмнало.

— Нося със себе си някое и друго бижу — каза Сиена, — но няма да можем да ги продадем по-рано от утре сутринта, когато заложните къщи отворят.

— Може да се наложи да чакаме и още по-дълго.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоят съпруг ще провери дали някое от бижутата не липсва. И ще се сети, че имаш намерение да го продадеш. Като нищо можем да влезем в капан.

— Всичко прилича на капан.

Страхът, изписан на лицето й, го накара да я погали по бузата.

— Помни, че не си сама.

— Не съм сама.

Излезли иззад поредния ъгъл, двамата разбраха, че безцелната им разходка ги е довела до парк, гледащ към пристанището. Недалеч от тях, под палмите, се виждаше примамливият силует на пейка. Малко по-нататък блестяха светлините на яхтите. От една от тях долиташе тиха музика — нежните звуци на пиано донасяха до тях мелодията на „I concentrate on you“4. Мъже и жени във вечерни тоалети безгрижно си бъбреха и си пиеха питиетата.

— Коктейл?

Малоун отвори една от бутилките с вода и й я подаде.

— Добре ще ми дойде.

— А ордьовър? — попита той отново и нареди на пейката сандвичите с яйца, салата с риба тон и пиле.

— Ето на това казвам добър избор.

— Най-добрият в града.

— И обслужването е страхотно. Ще трябва да го препоръчаме на приятелите ни.

— И да не забравят щедрия бакшиш.

— Разбира се. И щедър бакшиш.

Готовността, с която Сиена се включи в опита му да поразведри атмосферата, го ободри. Докато поддържаха духа си на висота, имаха надежда. Но щом ветрецът се разшумя в клоните на палмите, тя обгърна раменете си, потрепервайки.

— Ето ти якето ми.

— Тогава на теб ще ти е студено.

— Ще седна близо до теб.

Той се изправи и й наметна якето, плъзвайки с наслада ръце по гладките й рамене. После се сети колко е уморена и отново седна на пейката. Беше толкова жаден, че само на няколко глътки изпи четвърт от бутилката. Сандвичите с яйца имаха вкуса на промазаната хартия, в която бяха увити. Хлябът беше твърд, но това не го смути. При дадените обстоятелства това беше най-вкусната храна, която бе ял някога. Долу на яхтата пианото започна „The Days of Wine and Roses“5.

— Какво ще кажеш за един танц?

Сиена го погледна стреснато.

— Дойдоха ми наум думите на тази песен — обясни той. — За отминалото време и за тъгата по него. Ако бяхме други хора, това щеше да е една прекрасна и незабравима нощ.

— Всъщност… да, бих потанцувала малко.

Застанал срещу нея, Малоун усети как гърдите му се стягат. Внимаваше дясната му ръка да не трепне, когато обгърна талията й. Лявата й ръка обаче леко трепереше, когато я полагаше на рамото му. Двамата бавно се завъртяха в ритъма на тъжната музика, навяваща мисли за далечни и недостижими неща. Едва смеейки да диша, Чейс я притисна по-близо до себе си, сигурен, че всеки момент ще припадне от недостиг на въздух в дробовете си. Усети как гърдите й се повдигат и спадат неравномерно — и на нея въздухът не й достигаше. Въртейки се бавно с нея, той забеляза възрастните мъж и жена, тръгнали да разходят пудела си по алеята зад тях. Двамата се спряха и ги загледаха как танцуват. После се спогледаха и отново обърнаха погледите си към Малоун и Сиена. Усмихвайки се, мъжът хвана жена си за ръката и двамата продължиха разходката си из парка. След това Чейс вече не забелязваше нищо друго, освен жената в прегръдките си. Пианото бавно започна да затихва, довеждайки призрачно носещата се в тъмата музика до финалните акорди, и Чейс си спомни за самотата, която думите на песента навяваха. Когато двамата със Сиена се целунаха, той сякаш полетя в облаците и се почувства като ученик на първа среща.

4.

Двамата прекараха нощта, седнали на пейката. Тя заспа, положила глава на рамото му. Прегърнал я, през повечето време той само дремеше и тревожните му мисли често го сепваха. Долу светлините на яхтите изгасваха една подир друга. Шумът от движението постепенно намаля. За малко представата, че двамата със Сиена се намират някъде в друга вселена, бе почти пълна. Реалният свят обаче скоро щеше да предяви правата си над тях, Чейс си даваше сметка за това. Беласар щеше да ги преследва неуморно и в момента, в който Сиена продадеше бижутата си или той се видеше принуден да използва кредитната си карта, това преследване щеше драстично да стесни обхвата си. „Трябва да се измъкнем от Ница — каза си Чейс. — По дяволите, трябва да се измъкнем от страната. От Европа.“ Но дори и да имаха пари, пак нямаше да могат да се измъкнат: паспортите им бяха у Беласар. Без помощта на Джеб, призна с неохота пред себе си Малоун, двамата със Сиена нямаха никакъв шанс.

5.

Слънчевите лъчи всеки момент щяха да разпръснат последните остатъци от утринната мъгла над града. Под неодобрителния поглед на слабоватия сервитьор в едно кафене Малоун и Сиена се провираха между масите, разположени на тротоара пред него. Ранните клиенти вдигаха погледи от кафетата си и се мръщеха. Малоун си представяше как изглежда в очите им — с измачкани дрехи, небръснат, устните и едната му буза бяха подути, имаше рани, хванали вече коричка и приличащи на струпеи. „Някои бездомници — каза си той с горчивина — сигурно изглеждат по-добре от мен. И се обзалагам, че тоя сервитьор си мисли същото. Сигурно смята, че ще се мъча да изпрося нещо от него.“ Обонянието му бе свикнало с миризмата и Чейс не я усещаше, но бе уверен, че вони на мазния дим от катастрофата с хеликоптера, на пот и страх. Слава богу, че поне Сиена изглеждаше по-добре. Всъщност, макар че и нейните дрехи бяха измачкани и гримът й се бе изтрил, изглеждаше страхотно. Краткото разресване с гребена, който бе взела от него, придаде блясък на пищната й коса. Загорялата й кожа като че ли излъчваше меко сияние. „Без значение колко зле се чувства — помисли си Малоун, — тя просто не може да изглежда зле.“

— Мосю.

Сервитьорът вдигна ръка да го спре. Макар че френският му бе твърде бърз за Чейс, жестът бе достатъчно красноречив. Кафенето си имаше стандарти. Щеше да бъде по-добре Малоун да отиде някъде на друго място.

Сиена не му даде възможност да довърши мисълта си. Бързо зададеният от нея въпрос съдържаше дума, която прозвуча на Малоун като „собственик“. Отговорът на сервитьора, придружен от съответните жестове, му даде да разбере, че собственикът не се занимава с проблеми от подобно естество.

Сиена се обърна към Малоун:

— Помниш ли името на собственика?

— Пиер Бене.

Споменаването на името на шефа му накара келнера да се отнесе по-сериозно към въпроса. После Сиена каза на сервитьора името на Малоун, сочейки го и прибавяйки нещо, което прозвуча на Чейс като „Шефът ти ни очаква“.

Ефектът бе моментален и неочакван. Сервитьорът впери ужасен поглед в Малоун и потокът френски думи, изригнал от устата му, изразяваше безкрайна изненада.

— Какво има? — попита Чейс разтревожено. — Какво казва той?

— Знае кой си, но никой не ни очаква.

— Какво?

— Операцията била отменена.

— Исусе Христе, поредната задънена улица!

— Още по-лошо. Смятат те за мъртъв.

6.

— Чейс, това е ужасно! Нямам думи да ти кажа колко скапано се чувствам — каза Джеб.

Разговорът се провеждаше дванадесет часа по-късно. Намираха се в апартамент над кафенето, където Джеб, запъхтян от бързото изкачване на стълбите, бе вперил изумен поглед в Малоун. Лицето му бе почервеняло от усилието и той изглеждаше малко по-пълен от последната им среща.

— Бях във Вашингтон, когато научих. И дойдох по възможно най-бързия начин. Не искам да си мислиш, че съм те оставил на произвола на съдбата.

— Точно това ми мина през ума.

— Божичко! — Джеб плесна коленете си с длани. — През много неща сме минали с теб, приятелю. Ти ми спаси живота. Заклевам ти се, че никога не съм и помислял да те изоставя без подкрепа. Погрижиха ли се за вас?

Малоун посочи чашите и чиниите на кухненския плот.

— Не знам какво си им казал по телефона, но кажи-речи на всеки кръгъл час идваха с подносите.

— Боже господи, лицето ти! Какво е станало с него?

— Трябваше да го видиш как изглеждаше, преди да го почистят! — отвърна Чейс и му обясни как е получил нараняванията.

— Копелето му мръсно!

— Същата мисъл мога да я изразя и с по-силни думи.

— Ами… — Джеб се извърна към Сиена. Малоун му я бе представил още с влизането му тук, но оттогава по-голямата част от разговора бе посветена на извиненията на Джеб. И му личеше, че полага усилия да не я зяпа смаяно. — Ранена ли сте?

— He. — Сиена преценяващо го изгледа. — Но след всичко случило се не съм изпълнена с кой знае каква увереност.

— Не ви обвинявам, ако си мислите, че не си разбирам от работата. Но ви моля да ме изслушате. — Джеб объркано прокара пръсти през късо подстриганата си руса коса. — Чейс, след като се сдърпа с Беласар в „Содби“, ти просто изчезна от лицето на земята. Последния път, когато са те видели, бил, когато Беласар те боднал с пръстена си и хората му те извлекли от „Содби“.

Сиена не знаеше за тези подробности и сега се наведе разтревожено напред.

— Знаехме също така, че си отпътувал в лимузината на Беласар. И след това… пуф — няма те. Два дни по-късно от Ийст Ривър бе изваден труп с толкова размазано лице, че не можеше да се идентифицира. Без зъби и без пръсти. Лицето беше обгорено с горелка.

Сиена пребледня.

— И беше облечен като теб. Колкото теб висок и с твоето тегло. В джоба на якето му имаше ключ от „Паркър Меридиън“ — хотела, в който ти беше отседнал. И сега сигурно разбираш защо сме направили такова заключение.

— Само че преди това хората на Беласар вече бяха взели багажа ми оттам и ме бяха отписали от хотела — възрази Малоун. — Като сте разбрали, че вече не съм регистриран в хотела, трябвало е да ви стане ясно, че този труп не е бил моят.

— Работата е там, че никой не те е отписвал от хотела.

— Какво?

— Ти още фигурираше в списъка като гост на хотела. Дрехите и нещата ти още си бяха там, когато се качихме в стаята ти.

— Нечии други — да, но не и моите. Чантата ми беше в самолета на Беласар. Направихте ли си труда да сравните евентуалните косми по тези дрехи с тези от дома ми в Козумел? Опитахте ли се да сравните проби от ДНК-то на този труп с мо…

— С какво да ги сравним? Чейс, твоят дом повече не съществува! След като ти си тръгна, булдозерите го изравниха със земята. И камионите отнесоха остатъците.

За миг Малоун изгуби дар слово.

— Но… Беласар ми каза, че е спрял булдозерите. Каза ми, че щял да възстанови… — Гласът му се превърна в хрип. — Точно както ми каза, че хората му са ме отписали от хотела.

— Но дори и тогава не се отказах — продължи Джеб развълнувано. — Опитах се да намеря някой, който евентуално те е видял да слизаш от самолета на Беласар. Безуспешно. Проверих дали властите на летището в Ница са те отметнали като влизащ в страната, но и там нямах късмет. После зачаках някакъв знак от теб. Нищо. Това са пет седмици, Чейс. Отписахме те. Изобщо не очаквах да те видя пак. С всички сили се стараех да накарам шефовете да не го правят, но накрая вече нямаше накъде и те удариха катанеца.

Малоун бе свел поглед и се взираше в ръцете си.

— Ще те разбера, ако ме гледаш накриво — каза Джеб, — но какво би направил ти на мое място? Кълна се — никой от нас не е виновен за това!

Костюмът на Джеб бе измачкан от дългия полет. Очите му бяха зачервени от безсъние. Якото му тяло сякаш бе подпухнало от дългото стоене на едно място.

— Всичко е наред — каза Чейс.

— Наистина искам да изчистя този проблем, приятелю. Не искам да мислиш, че съм те подвел.

— Не мисля. Всичко е наред. Пак сме на линия.

— Сигурен ли си? Лошо няма, така ли?

— Абсолютно.

— А докато вие тук се кълнете във вечна любов, мъжът ми продължава да ни търси. — Тонът на Сиена говореше, че каквото и да изпитва Малоун, тя самата не се чувства особено сигурна. — Непрекъснато ми се струва, че хората му всеки момент ще нахлуят през тази врата. Как ще ни помогнеш?

Джеб за първи път я погледна право в лицето.

— За мен ще бъде удоволствие да ви докажа, че си разбирам от работата.

7.

След падането на нощта на тридесет километра източно от Ница, на тесния крайбрежен път, спря един ван. Малоун и Сиена слязоха, придружени от Джеб и още трима въоръжени мъже. Докато ванът тръгваше, шестимата се заспускаха внимателно надолу по скалистия бряг до мястото, където ги чакаше надуваема лодка с извънбордов мотор. На около километър навътре в морето те се качиха на малък товарен кораб и поеха към Корсика.

— След два дни ще бъдете прехвърлени на американски самолетоносач, маневриращ из тези води — каза им Джеб, след като съгласува графика по защитената от подслушване радиостанция. — Оттам със самолет ще ви откарат до една наша база в Италия, а оттам… — разпери той ръце — …у дома.

— Където и да е това — промърмори Сиена.

Тримата седяха в слабоосветения камбуз, докато другите останаха на палубата, наблюдавайки околността за светлини.

— Какво да ви донеса? — попита ги Джеб. — Кафе? Горещ шоколад? Нещо по-силничко?

— Горещ шоколад звучи добре — обади се Сиена.

— За мен също — каза Малоун.

— Ей сега — отвърна Джеб. — А след това, като знам какво сте преживели и сигурно сте изтощени… На кърмата има нарове.

— Много съм напрегната, за да спя — каза Сиена.

— Тогава защо не поговорим по работа?

— Не може ли да почака до сутринта? — попита Малоун.

— Не насилвам нещата. — Джеб разкъса опаковката на сместа за горещия шоколад. — Както каже Сиена.

Във въздуха се носеше мирис на нафта.

— Всичко е наред. — Тя въздъхна уморено. — Давай да свършваме и с това.

— Ще отнеме повече време, отколкото си мислиш — каза й Малоун.

Корабът леко се полюляваше на вълните.

— Чейс, опитвам се да го направя колкото е възможно по-приятно — каза Джеб. — Ще се движим с такава крачка, с каквато тя поиска.

— Тогава аз започвам първи — каза Малоун, давайки й възможност да си почине. — В имението видях двама души.

Ръката на Джеб, наливаща горещия шоколад в една от чашите, застина във въздуха.

— Бяха руснаци — продължи Чейс. — Единият от тях докара с хеликоптер няколко сандъка апаратура. И когато работниците започнаха да пипат малко по-непохватно, той се притесни много, сякаш се страхуваше какво може да стане, ако нещо вътре се счупи. Успях да се добера до сградата, където бяха настанени двамата руснаци, и ги видях през прозореца. В сандъците имаше лабораторна апаратура.

Сиена сви вежди, давайки си сметка колко малко е знаела за дейността на Малоун в имението.

— Лабораторна апаратура? — попита Джеб. — За какво?

— Да пукна, ако знам!

— Я ми ги опиши тези руснаци.

— Мога да направя нещо по-добро от това.

— Какво искаш да кажеш?

Въпросът на Джеб бе изписан и на лицето на Сиена.

— Намира ли ти се някой и друг лист хартия тук?

Джеб се разрови из чекмеджетата и шкафовете и накрая донесе бележник с жълта хартия двадесет на петнадесет сантиметра и молив.

Малоун подреди мислите си, без да бърза, и започна да рисува, припомняйки си чертите на двамата руснаци от рисунките, които им бе правил само преди две нощи. Толкова пъти ги бе повтарял, че сега с лека ръка нахвърляше формата на лицата и чертите им. От време на време от клатенето на кораба ръката му трепваше и моливът правеше излишно движение, но той бързо изтриваше сбърканото и продължаваше да добавя нови и нови детайли.

Времето сякаш спря. Чак когато моливът спря танца си по хартията и лицата бяха завършени, той разбра, че са минали двадесет минути. Сякаш бе забравил за миг къде се намира. Но се сепна и бутна скиците към Джеб.

— Да ти изглеждат познати?

— Опасявам се, че не. — Джеб отнесе листовете под лампата. — Но са достатъчно ясни и съм сигурен, че някой от Управлението ще ги разпознае. Ясни ли казах? По дяволите, те са почти снимки. Това, дето сега го направи… Никога не съм виждал подобно нещо.

Малоун се извърна към Сиена:

— Ако не си уморена, искам да опитам нещо.

— Какво е то?

— Мисля, че ще спести време, когато те разпитват. Все пак може да почакаме и до утре, ако…

— Не, ти възбуди любопитството ми.

— Онзи човек, с когото мъжът ти се срещна в Истанбул, каза ли си името?

Въпросът свари Джеб неподготвен и той се наведе напред, внезапно заинтригуван:

— Какъв човек?

— Никога не съм чувала имената на хората, с които Дерек прави бизнес — отвърна Сиена. — И дори когато съм била с него, тези, с които се срещаше, избягваха да се обръщат един към друг дори с малките си имена.

— Истанбул ли? — настоя Джеб. — Кога беше това?

Сиена му каза и добави:

— Беше много важна среща. Дерек се беше притеснил доста за нея.

— Ние се опитваме да следим дейността на мъжа ти — каза Джеб, — но за тази среща и представа си нямах.

— От това доверието ми към вас изобщо не нараства — промърмори Сиена.

Джеб заби поглед в чашата си.

Малоун взе молива и го надвеси над хартията.

— Я ми го опиши.

Сиена кимна с разбиране:

— Имаше вид на човек от Близкия изток.

— Опиши ми формата на лицето му.

Тя вдигна поглед над главите им, напрягайки паметта си.

— Продълговато.

— Тясно, широко?

— Много тясно.

— Мустаци, брада?

— Тънки мустачки.

— Извити или прави?

Докато Джеб, крайно заинтригуван, гледаше очаровано, Малоун бавно нанасяше чертите на лицето, описвано му от Сиена. По-голямата част от въпросите се отнасяха до пропорциите му — форма на устните, на носа, на очите. Високо или ниско чело? На колко години изглежда? Към петдесетте? Чейс добави бръчици около очите и по челото му.

— Горе-долу така ли изглежда?

— Устните му бяха по-пълни.

Той нанесе корекцията.

— Очите му гледаха някак по-остро.

— Чудесно.

Малоун откъсна хартията от бележника, прекопира детайлите от първата груба скица без размазаните от гумата петна и плетеницата излишни линии. Съсредоточи работата си върху очите, добавяйки остротата, за която бе споменала Сиена.

— Да кажеш нещо за скулите му?

— Често изглеждаше така, сякаш е лапнал нещо кисело. Бузите му бяха вдлъбнати.

Моливът в пръстите на Чейс затанцува по-бързо.

Джеб заобиколи масата и застана зад гърба на приятеля си.

— Божичко, познавам го!

— Какво?

— Когато ми възложиха да работя срещу Беласар, трябваше да се запозная и с всички други контрабандисти на оръжие. Това е Тарик Ахмед, най-големият му конкурент. Преди около две години двамата се споразумели кой на коя територия да работи, за да не си пречат един другиму. Беласар взел Африка, Европа и Южна Америка, а Ахмед — Близкия изток и Азия. Беласар го изработи в Ирак, а Ахмед го преметна в Етиопия. Но в общи линии двамата се разбираха, особено когато ставаше въпрос за проблеми с други търговци на оръжие, опитващи се да работят на тяхна територия. За какво тогава им е трябвало да се срещат? Да не би примирието им да е към края си?

— Нямам ни най-малка представа — отговори Сиена. — В мое присъствие мъжът ми никога не говореше за бизнес. По косвен път научих как е натрупал богатството си.

— Искаш да кажеш, че той никога не е споменавал нечие име, нито пък нещо за сделките си?

— Точно така.

— Тогава за какво сте разговаряли?

— Много малко разговаряхме. След като Дерек се ожени за мен, аз станах просто поредният предмет от колекцията му.

Разочарованието, изписано по лицето на Джеб, направо можеше да се пипне с ръка. Явно бе очаквал нещо повече от нея.

— Точно затова исках веднага да ти направя тези скици — намеси се Малоун. — Това е единственото съществено нещо, което ще излезе от цялата работа.

— Може и да не е. Преди да сме ви разпитали и двамата, трудно е да се каже какво ще излезе. Нещо, което сега не си спомняте, някоя изтървана дума, дочута от вас, но сметната за маловажна…

— Колкото по-бързо го направя, толкова по-скоро ще съм свободна. Значи това е първата работа утре сутринта, така ли?

Джеб кимна.

Сиена и Малоун се надигнаха от масата и се отправиха към кърмата, но Джеб го спря с небрежен жест, сякаш току-що се е сетил за нещо:

— Ъъъ… Чейс, може ли да поговорим за минутка?

— Разбира се.

— На палубата.

— Разбира се — повтори Малоун озадачено и докосна рамото на Сиена. — Ще се видим по-късно.

Тя докосна ръката му в отговор и изчезна в сенките на кърмата. Звездният покров над главите им сияеше. Не можеше да си спомни да е виждал някога толкова много звезди. Хладният бриз леко рошеше косата му.

— Имам нужда от малко пояснение.

— За?

— Просто искам да се уверя, че това не е плод на въображението ми. Като те гледам как се грижиш за нея… как я докосна по рамото преди малко… Има ли нещо между вас?

— Моля?

— Е, въпросът ми не е чак толкова труден. Има ли нещо емоционално между вас?

— Какво, по дяволите, те засяга това?

— Виж сега… като твой водещ…

— Мой водещ?

— Ти не си минал необходимата психологическа подготовка, така че нека ти обясня някои неща. Работата много се обърква, когато някой оперативен агент се обвърже емоционално с информатора си. Между многото други неща ти губиш и обективността си. И може да пропуснеш нещо важно, което да е полезно за нас.

— Говориш така, сякаш работя за вас — възнегодува Малоун.

— Е, какво му викаш тогава на това, което правим с теб?

— Когато се захванах с тази работа, ти казах, че мотивите ми са лични. Нямат нищо общо с Управлението.

— Да, но сега имаш огромна нужда от него — отвърна Джеб, — затова няма да е зле да премислиш ситуацията още веднъж. Тя е най-красивата жена, която съм виждал в живота си. Афинитетът ти към нея е повече от разбираем. Обаче Беласар иска да се добере повече до нея, отколкото до теб. И ако сте заедно, удвояваш шансовете му да се добере и до теб.

— Не и ако си вършите работата както трябва.

Джеб извърна поглед към мастиленочерните води около тях, мъчейки се да се успокои.

— Просто се опитвам да ти помогна като на приятел. Правиш грешка.

— Грешка ще е, ако пропусна шанса да бъда с нея.

— Хей, полагам всички усилия да бъда тактичен с тази работа — възкликна Джеб. — Не за първи път възниква подобна ситуация. При девет от десет случая, когато агент завърже романтична връзка с информатор, тя се разпада още когато напрежението по задачата намалее. Приятелю, мисля, че си тръгнал по наклонената плоскост.

— А аз мисля — в гласа на Малоун се промъкнаха сурови нотки, — че е по-добре да престанеш да ме смяташ за един от оперативните си работници.

— Както кажеш.

— Точно така — натърти Чейс. — Както аз кажа.

8.

Разпитът започна веднага сутринта. Продължи през целия ден, докато накрая не ги прехвърлиха на самолетоносача. Починаха си малко по време на полета до базата в Италия, но веднага след като американският С–130 отлетя оттам на път за Съединените щати, Джеб поднови разпитите. Един от въоръжените мъже с него му помагаше, разпитвайки понякога Малоун, понякога Сиена, и винаги го правеха в отдалечени места, за да избегнат евентуално подслушване. Джеб и неговият човек понякога разменяха местата си — целта беше разпитваният да не свиква с един и същи начин на задаване на въпроси. Освен това водещият разпита можеше да зададе въпрос, който другият разпитващ вече е задавал, но да го перифразира по такъв начин, че да подтикне паметта на разпитвания.

Всъщност това не беше разпит, макар че настоятелната и като че ли несекваща последователност на въпросите се свеждаше до един главен въпрос. За Сиена това беше кошмарната задача да възстанови петте години на брака си с Беласар. За Малоун периодът беше само пет седмици, но винаги когато го викаха отново и отново да отговаря на безброй въпроси, излизаше все по-уморен и това го караше да изпитва дълбоко съчувствие към Сиена, питайки се как ли се чувства, след като се налага да си спомня толкова много неща.

Още от самото начало на разпитите на Чейс и Сиена им бе забранено да се виждат. Смяташе се, че двамата могат да сравняват казаното от тях на разпитите, като по този начин „замърсят“ паметта си, опитвайки се да съгласуват спомените си. Единствените, на които бе позволено да сравняват, бяха Джеб и неговият помощник и те го правеха с неизтощимо усърдие, опитвайки се да открият несъответствия, използвайки ги като основа за задаване на още и още въпроси, които евентуално биха подтикнали паметта към нови и нови отговори.

След като транспортният самолет кацна във военновъздушната база „Андрюс“, групата бе откарана с хеликоптер, който кацна в една голяма ливада във Вирджиния, оградена отвсякъде с гори. Там, за голямо неудоволствие на Малоун, отново не ги събраха със Сиена — качиха ги в различни коли и ги откараха в ниска модернистична сграда от метал и стъкло. Беше по-малка от тази на Беласар. Материалът и дизайнът изобщо не бяха същите. Обаче не можеше да потисне чувството, че много малко неща са се променили, че се намира отново там, откъдето е започнал. Градинарите, които не проявяваха никакъв интерес към градинарство и които нямаха никаква работа тук по това време на сезона — края на март, подсилваха подозренията му, че не са никакви градинари, а охрана.

Колата със Сиена пристигна първа. Докато Чейс слизаше от неговата, трима души вече се бяха спуснали и я водеха към двойните стъклени врати на сградата. Сиена само за миг успя да го зърне през рамо — с нещастния й поглед, вперен в него, тя му заприлича на уплашено животно, поведено към клетката му, — след това изчезна. Джеб не се виждаше никакъв. Тъй като наоколо нямаше на кого да се оплаче, Малоун се остави да го заведат вътре.

Таваните в сградата бяха високи, а подовете — постлани с плочи. Имаше коридори вляво, вдясно и напред. Нямаше начин да разбере накъде са отвели Сиена, но той бе отведен по левия коридор и настанен в стая в края му. Бе просторна, с ведомствена мебелировка. Обаче това, на което Малоун обърна най-голямо внимание, беше огромният прозорец, който бе неотваряем, а необичайната му дебелина му подсказа, че е и противокуршумен. Гледаше към плувен басейн, чието зимно покривало още не бе свалено, а по-нататък се простираха унилите, лишени от зеленина хълмове. Виждаха се и тенискорт, конюшня и полоса за езда, които явно отдавна бяха занемарени. Много се съмняваше, че ще бъдат използвани и по време на престоя им със Сиена тук. Видя как отдолу един „градинар“ вдига поглед към неговия прозорец. Обръщайки се към стаята, той впери очи в миниатюрната камера, монтирана в горния срещуположен ъгъл на стаята.

Краката го боляха от толкова много пътуване по въздуха. Главата му се пръскаше, а очите му пареха от недоспиване. От два дни не бе имал възможност да говори със Сиена. Къде, по дяволите, я бяха отвели? Какво правеха с нея? Непрекъснато му се струваше, че още е в имението на Беласар.

— Лайнарски работи — каза той към камерата.

После отиде до вратата и се опита да я отвори, но тя се оказа заключена. От дясната й страна на стената имаше клавиатура с цифри и явно само оттам можеше да се отвори.

— Хей! — задумка той по вратата. — Ако има някой отвън, отворете!

Никакъв отговор. Той задумка по-силно.

— Отворете тая шибана врата!

Нищо.

— Прекрасно.

Малоун сграбчи настолната лампа от нощното шкафче и с все сила я запокити към прозореца. Лампата стана на парчета, но на стъклото му нямаше абсолютно нищо. Тогава той взе лампата от другата страна на леглото и я тресна в огледалото над бюрото, закривайки лицето си с ръце да не го удари някое парче. После дръпна едно от чекмеджетата на гардероба и го стовари върху стъкления плот на масичката в ъгъла. Извади още едно чекмедже и го запрати по осветителното тяло на стената, правейки го на сол. Тъкмо извади трето чекмедже и се приготви да разбие огледалото в банята, когато вниманието му бе привлечено от металически звук откъм вратата и той се спря.

Някой отвън превърташе топката.

Влезе Джеб, клатейки глава укорителено. Костюмът сякаш стягаше едрото му тяло.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Къде е Сиена?

— Когато свършим, ще я видиш.

— Не, ще я видя сега — изръмжа Малоун и тръгна да го заобикаля.

Джеб го спря, слагайки ръка на рамото му.

— Сега не може.

— Махни се от пътя ми!

— Виж какво, тук има правила, които трябва да спазваме.

— Вече няма да ги спазваме. Къде е тя?

— Чейс, правиш голяма…

Малоун отмести ръката му, излезе от банята и тръгна да излиза в коридора.

— Стой!

Пред него застана въоръжен мъж и вдигна ръка с възпиращ жест.

— Сър, ще трябва да се върнете в…

— Върви по дяволите! — Малоун го блъсна встрани. — Сиена!

— Стой! — повтори Джеб.

Излязъл в коридора, срещу него тръгна втори въоръжен мъж и го блъсна назад. Малоун се престори, че губи равновесие. И когато въоръженият се приближи, за да го блъсне втори път, Чейс стегна пръстите на дясната си ръка и ги заби в диафрагмата на мъжа. Издавайки хъхрещ звук и пребледнявайки като платно, мъжът грохна на колене. Малоун моментално се извъртя и нанесе жесток удар в гърдите на другия пазач, който се бе спуснал срещу него. Онзи отскочи назад като дръпнат с въже и рухна по гръб на пода.

Без да излиза от бойната си поза, Малоун се извърна към Джеб:

— А ти няма ли да участваш?

— Господин Малоун.

Той се извърна към приличащия на бюрократ мъж, наближаващ шестдесетте.

— Мисля, че трябва да поговорим.

9.

Мъжът бе с оредяла посивяла коса, среден на ръст и тегло, но скованата му стойка и заповедническият поглед, леко увеличен от стъклата на очилата в метална рамка, му придаваха присъствие, неотговарящо на вида му. Придружен от двама помощници, той току-що бе излязъл от една стая, малко по-нататък по коридора. Бе оставил вратата отворена.

— Сиена там ли е?

Възрастният разпери ръце.

— Вижте сам.

Малоун мина покрай първия пазач, без да обръща внимание на опитите му да се изправи. С бърза крачка подмина и бюрократа и влезе в стаята, която се оказа офис със стъклени лавици по стените, бюро с компютър върху него и цяла редица монитори за вътрешно наблюдение, на единия от които се виждаше стаята му. Сиена я нямаше в офиса, нито пък я забеляза на някой от екраните.

— Казах ви всичко, което знам — обърна се Малоун към възрастния, влязъл след него с помощниците си и Джеб, който затвори вратата след себе си. — Не се захванах с тази работа, за да се държите с мен като със затворник. Къде е Сиена? Искам да я видя.

— Да, във вашето досие е отразено, че имате проблем с подчинението.

— Искате да видите на какво викам аз проблем ли?

Малоун вдигна компютърния монитор от бюрото и го запрати на пода. Екранът му се пръсна.

— Да ви покажа още един проблем?

— Вие сте проблем. Изразихте се достатъчно ясно. Нека сега се изразя и аз.

— Защо все пак имам чувството, че нещо не можем да се разберем?

— Десет минути.

— Какво?

— Трябва да разберете някои неща.

Малоун се напрегна и изгледа подозрително мъжа.

— Доста дълго пътуване изкарахте. Седнете. Искате ли да хапнете нещо? Или пък да пийнете?

— Десетте ви минути отлитат.

— Казвам се Джереми Ластър.

— Съмнявам се дали това е истинското ви име, но щом така желаете, добре, вие сте Джереми Ластър.

Мъжът въздъхна.

— Като се имат предвид отношенията ви с госпожа Беласар — натърти на „госпожа“, като че ли Малоун не бе наясно, — мога да разбера защо проявявате такова нетърпение да я видите, но известно време това няма да ви бъде разрешено.

— Колко дълго ще бъде това известно време?

— Невъзможно е да се каже.

— Така си мислите вие. — Малоун тръгна към вратата.

— Имам още девет минути — каза Ластър.

Чейс се поколеба дали да не продължи напред и да се опита да излезе, после се извърна към Ластър:

— Използвайте ги.

— Казахте вече, че не сте свързан с нас. При това положение е трудно човек да ви съобщи някои неща. В Управлението се работи на принципа „не бива да знаеш повече от онова, което е необходимо за работата ти“. И тъй като сте външен човек… — Ластър вдигна безпомощно рамене.

— Започни работа при нас и ще ти съобщя всичко, това ли искате да ми кажете?

— Пази боже! Видях вече достатъчно, за да се убедя, че не ставате за нас.

— Радвам се, че поне за едно нещо имаме еднакво мнение.

— Това, което се опитвам да направя, е да изясня колко необичайни са обстоятелствата, които ме карат да ви обясня всичко. — Ластър се приближи до бюрото и взе някакъв лист. — Това е декларация за неразгласяване. Тя забранява да разгласявате онова, което ще ви кажа. Наказанието за нарушаването й е доста сурово.

— Необозначен гроб в гората, а?

— Дръжте се сериозно.

— Че кой се шегува? — Малоун взе документа и го прочете. — Значи трябва да подпиша и тогава ще ми кажете всичко, така ли?

Ластър му подаде химикалка.

Чейс нетърпеливо се разписа.

— Чудесно. Почвайте да говорите.

— Най-сетне някакъв напредък. — Ластър взе документа, сложи го в куфарчето си и извади оттам черно-бяла снимка на мъжа, когото Сиена бе видяла в Истанбул. Бе доста близка със скицата на Малоун. — Както ви каза господин Уейнрайт, този човек ни е познат. Тарик Ахмед. Друг търговец на оръжие на черно. Извънредно много искаме да узнаем каква е била целта на срещата им. И мислим, че отговорът е свързан с двамата мъже, които сте видели в имението на Беласар. — Ластър извади още две черно-бели снимки. — Благодарение на прецизните ви скици нашите хора от руския отдел разпознаха в тяхно лице Василий Грибанов и Сергей Булганин. — Направи пауза. — Специалисти по биологически бойни оръжия.

— Биологически…

— През 1973 година руснаците започнаха програма за разработка на биологическо оръжие, наречена „Биопрепарат“. Грибанов и Булганин се включиха през 1983-а. Разнородните специалисти са се занимавали с различни болести. Марбург6, антракс, белодробна чума. Грибанов и Булганин си избрали едрата шарка.

Малоун изстина.

— Но аз мислех, че едра шарка вече няма.

— Изкоренена е от населението, така е. Последният заразен бил регистриран през 1977 година. Но в случай че се върне, Световната здравна организация решила известно количество от вируса да бъде замразено и запазено за научни цели. Съединените щати имат малко. Също и руснаците. И както знаете, учените много обичат да се ровичкат. Грибанов и Булганин решили, че в естествената си форма едрата шарка не е достатъчно смъртоносна. И променили генетичния код на вируса, за да го направят по-агресивен.

— Но това е лудост! — Кожата на Малоун изведнъж го засърбя, сякаш го бяха заразили.

— Осем години Грибанов и Булганин работили, несмущавани от никого, провеждали експерименти, правели тестове. Обаче през 1991 година Съветският съюз се разпада и парите за научни изследвания секват. Двамата се оказват без работа. И предлагат уменията си на друг работодател.

— На Беласар.

Ластър кимна.

— Както се оказа, Ахмед се отнася по-безотговорно към сигурността си, отколкото Беласар. След като съсредоточихме наблюденията си върху неговите сътрудници, успяхме да научим за срещата в Истанбул. Изглежда, Беласар няма никакви задръжки да продаде биологическо оръжие на всеки, който му плати цената, назована от него, обаче не иска да бъде свързан директно с оръжието. И затова предпочита да го продаде на Ахмед, а след това да го остави да се отърве от него, както намери за добре. Ето защо срещата между двамата не е протекла толкова гладко, колкото е очаквал Беласар. Ахмед е разбрал, че щом ще поема риска да продава такова оръжие, значи трябва да иска по-добри финансови условия от тези, които му се предлагат. Беласар пък му възразява, че Ахмед не бива да е толкова алчен. Огромната печалба на Ахмед е гарантирана, след като продаде оръжието.

— На кого?

— Това е едно от нещата, които се надяваме госпожа Беласар да ни каже.

— Тя не знае.

Ластър го гледаше втренчено, без да помръдне.

Малоун поклати глава с отвращение.

— А каква е работната система на това оръжие?

— Микроскопична пудра, разпръсквана от аерозолни флакони. Най-добрият метод е флаконите да се отворят от самолет, летящ над някой град. Специалистите ни смятат, че половин дузина флакони, отворени във ветровит ден, могат да заразят десетина квадратни километра.

— Но тогава нещата излизат извън контрол! — изуми се Малоун. — Преди още жертвите да са усетили симптомите, някои от тях може да се качат на самолети и да разнесат заразата по целия свят. Това ще доведе до глобална епидемия.

— Не и в този случай — възрази Ластър. — Оръжието има предпазител, който не му позволява да се разпростре извън подложената на нападение зона.

— Предпазител?

— Това, което прави оръжието уникално, е, че Грибанов и Булганин са променили генетичния код на вируса по такъв начин, че той не може да зарази никого, ако не е комбиниран с един друг вирус — почти безвреден и много рядък.

— Защо? Какво ще постигнат с това?

— Първо разпръскваш слабия вирус. Веднага щом населението в набелязаната зона се зарази от него, пускаш смъртоносния вирус. Слабият вирус има задача да активира смъртоносния и работата става. Обаче никой, който не е заразен от слабия вирус, няма да се зарази и от смъртоносния, така че всеки, макар и заразен от силния вирус, но недокоснат от слабия, където и да ходи, няма да разнася никаква зараза, защото хората, с които евентуално ще контактува, няма да имат в себе си активиращия слаб вирус.

— Освен ако някой, вече заразен със слабия, не е бил в тази страна.

— Пак няма да стане.

— Защо?

— Слабият вирус е активен само шест часа. Ако през това време не се комбинира със силния, умира. Хич не го бива да пътува. Докато някой прелети от Тел Авив до Рим, Париж или Ню Йорк, да речем, вирусът ще е вече умрял. И който и да дойде със смъртоносния вирус, не може да пренесе никаква зараза.

— Исусе Христе!

— Това се казва количествен скок в представата какво може да бъде едно оръжие — каза Ластър. — Контролирано масово унищожение на човешки живот, без обаче да пострада никаква инфраструктура.

— Защо им е трябвало да разработват такова оръжие? — намеси се и Джеб. — Колко богат иска да стане тоя Беласар?

— Тук не става въпрос за пари, а за власт — отвърна Малоун.

Ластър кимна:

— Така предполагат и нашите психолози, но съждението им е теоретично. Никога не сме влизали във връзка с човек, прекарал толкова време с него, колкото вие. С изключение на…

— Сиена.

— Тя знае механизма, тласкащ емоциите му. В усилието ни да го отстраним от бизнеса нито едно наблюдение от жена му не е маловажно. Не бива да подценяваме нищо, чуто от нея.

— В такъв случай разпитите ви могат да продължат безкрайно.

Ластър разпери ръце безпомощно.

— Скапаняк такъв!

— Заложен е животът на милиони.

— Това не означава, че тя трябва да е затворничка.

— Беласар никога няма да спре да я търси. Честно, мислите ли, че ако я пуснем оттук — независимо под каква самоличност, — той няма да я намери? За нея това е най-безопасното място на света.

— Тогава защо не ми давате да я видя?

— Защото ако тя чувства към вас онова, което вие чувствате към нея, колкото по-дълго време не ви вижда, толкова повече ще се разстройва. Това ни дава известно предимство. Не сме уверени, че можем да й се доверим. Може би има някакви вътрешни задръжки, които не й позволяват да предаде мъжа си. Може би крие важна информация. Но ако знае, че не ще ви види, докато не ни убеди, че няма какво повече да ни каже, ще има по-голяма мотивация да ни информира за всичко.

— Да те нарече човек скапаняк, значи да се изрази много меко — каза Малоун. — Искате да отстраните Беласар от бизнеса? Ами изпратете една оперативна група и го очистете. Затрупайте го с бомби. Изгорете всичко до основи и го посипете със сол.

— Ще ни бъде много приятно да го направим.

— Тогава защо…

— Защото трябва да сме сигурни, че биологическото оръжие е обезопасено. Когато оперативната група тръгне да си върши работата, това ще бъде в подходящо време и след получаване на съответната информация.

— Двамата със Сиена ви дадохме цялата информация, с която разполагаме.

— Трябва да се провери.

— Искам да я видя.

— Нямате никакъв проблем.

Ластър посочи един от мониторите.

Малоун се приближи и усети как сърцето му заби по-бързо. На него, гледана в гръб, Сиена гледаше навън, застанала пред голям прозорец, подобен на този в неговата стая. Образът бе черно-бял и зърнест, даван отгоре надолу към нея от срещуположния ъгъл на стаята. Обективът бе с ефект на рибешко око и леко изкривяваше. Нищо обаче не можеше да скрие красотата й.

— Тази вечер пак ще я разпитваме за сестрата на Беласар — каза Ластър. — Нищо не знаехме за нея. Нужни са ни още подробности.

— Абе я се скрий някъде!

10.

Когато Малоун се върна в стаята си, всичко в нея бе възстановено: стъклото на масичката, осветителното тяло и огледалото бяха подменени, парчетата — грижливо пометени. Забелязал, че вратата на гардероба е открехната, той я отвори и видя окачените на закачалки дрехи: спортно яке, две ризи, дънки, един панталон — всички с неговия размер и чисто нови. Дааа, въздъхна той, съвсем като у Беласар.

Небето навън помрачняваше, всеки момент сигурно щеше да завали и голите клони унило се поклащаха от лекия ветрец. Той се приближи до прозореца и първите капки зачукаха по стъклото. Лампата в стаята не светеше. Небето потъмня още повече и в стаята стана тъмно като привечер.

Трябваше да направи още един опит да я види.

„Какво, с тия двамата отвън, които само чакаха повод да му го върнат?“, запита се той. Един от помощниците на Ластър държеше в ръка нещо, подозрително приличащо на плоските калъфчета, в които лекарите си носят спринцовките. Малоун бе сигурен, че ако направи нов опит да види Сиена, ще го упоят като нищо.

Като Беласар с пръстена в „Содби“.

„Спокойствие, спокойствие — заповтаря си той. — Вземи се в ръце. Обмисли нещата.“

Точно така, минаха му през ума думите на Ластър. Дори ако двамата със Сиена разполагаха със свободата да си тръгнат оттук, когато поискат, какво щяха да направят? Малоун бе разчитал Управлението да разреши проблема им, обаче Ластър кажи-речи бе признал, че Управлението не предлага никакво решение. Беласар непрекъснато щеше да се опитва да ги намери и с неговите възможности най-накрая щеше да успее. А през това време те щяха да се стряскат и от собствените си сенки. Наистина имаха нужда от Управлението, което — ако не друго — поне можеше да им набави нови самоличности и документи. Как щяха да се крият без нови кредитни карти, шофьорски книжки и паспорти?

Дъждът чукаше по прозореца. Беше станало още по-мрачно и Малоун виждаше собственото си разстроено отражение в стъклото.

Някой почука на вратата. Обръщайки се, той я видя да се отваря и забеляза, че в подалата се ръка няма ключ. Изводът сам се натрапи: макар че вратата отвътре можеше да се отвори само ако се набере правилният код на клавиатурата до нея, отвън тя се отваряше просто като завъртиш топката.

Влезе Джеб с виновен израз на лицето, понесъл в една ръка пакет от шест бири, а в другата — бутилка „Джак Даниълс“.

— Примирие?

— Ти здраво ме преметна.

— Измъкнаха работата извън моя контрол.

— А изобщо някога била ли е под твой контрол?

— Така си мислех. Но явно съм бъркал. Може ли да вляза?

— Откога затворникът има право да дава разрешение?

— От днес.

Чейс въздъхна и му махна да влиза.

— Какво предпочиташ? — попита го Джеб, слагайки бирата и уискито на бюрото.

— Например някой и друг паспорт.

Джеб го изгледа учудено.

— Комплект нови документи за самоличност — поясни Малоун. — Колкото да ми вдъхнат малко увереност в бъдещето.

Приятелят му отвори уста, затвори я, помисли малко и накрая каза:

— Ще видя какво може да се направи.

— А аз си мислех, че вече действате по въпроса.

Джеб отклони темата:

— Какво искаш за вечеря?

— Да не си станал шеф на продоволствието?

— Просто искам да ти е приятно.

— Още малко и ще започнеш да оставяш шоколади на леглото ми.

— Хайде стига де! Вярно, че работата се закучи. Има обаче едно нещо, което казват за истинските затвори: „Може да ти бъде лесно, но може да ти бъде и трудно.“ Защо просто не си пийнем, да хапнем по един стек на вечеря и след това да гледаме „Лейкърс“, а? Нещата можеха да бъдат доста по-зле.

— Искам да я видя.

— Знам, приятелю.

— Заведи ме при нея.

— Съжалявам. Наистина съжалявам! Доколкото знам, тя е настоявала за същото.

Сърцето на Малоун се преобърна.

— Само това повтаря. Слушай, ако зависеше от мен… — Джеб завъртя капачката на бутилката. — Но Ластър е решен да я накара да си припомни всичко. И смята, че ако й даде това, което иска, защо тогава ще й трябва да ни помага?

— Двамата с него някой ден ще седнем и хубавичко ще си поговорим.

Дъждът шибаше по прозорците с все сила.

— Имаш ли чаши? — попита Джеб.

— В банята сигурно има.

Разнесе се тътен от гръмотевица.

— Ще ида да видя — каза Уейнрайт.

Следващият тътен разтърси сградата. Дебелината на стъклото се оказа недостатъчна да заглуши долетелия отвън вик.

Джеб замръзна на място.

— Това не беше гръмотевица — каза Малоун.

11.

— Исусе Христе!

Джеб се втурна към вратата, натрака кода на клавиатурата и изхвръкна навън, следван плътно от Малоун. Откъм дъното на коридора се чуваше суматоха, тичащи стъпки, панически викове.

— …някъде отзад!

— Пробито е…

Отвън проехтя откос от автомат, последван от изтерзан вик, и нова експлозия разтърси стените. Джеб хукна по коридора, крещейки на Чейс:

— Не мърдай оттук!

Как не, каза си Малоун, спускайки се подир него. Двамата от охраната, с които се бе бил преди, бяха във фоайето с извадени пистолети, насочени към главния вход. По другите коридори идваше тичешком още охрана.

Още по-силна стрелба, трета експлозия.

„Трябва да намеря Сиена“, помисли си Чейс.

Застанал във фоайето, без да знае накъде да поеме, той се извърна към средния коридор и видя Ластър и двамата му помощници да излизат от една стая някъде по средата. Лицето на Ластър бе бледо; той затръшна вратата след себе си, сграби протичалия покрай него пазач за рамото и го попита нещо.

Малоун се обърна към мъжа, когото бе ударил в корема:

— Дай ми пистолет.

С оросено от пот чело пазачът не отместваше поглед от входната врата и като че ли не го чу.

— Мамка му, ти не чуваш ли бе? Трябва ми пистолет!

— Върни се в стаята — викна Ластър, приближавайки се към него.

— Къде е Сиена?

Входната врата бе разтърсена от силна експлозия. Откъм дъното на средния коридор се появи пушек. Въпреки че сградата бе направена от метал и стъкло, усилени да издържат на нападение отвън, вътрешните дървени стени и греди се бяха запалили. Вън стрелбата се усили. После изведнъж се пренесе вътре. Ушите му писнаха от оглушителния откос на нечий автомат. Последва бърза стрелба от пистолет. Димът започна да се сгъстява.

— Върни се в… — започна Ластър отново, но бе прекъснат от невъобразимо силния в затвореното пространство трясък на стрелбата.

— Кажи ми къде е Сиена!

— Нямам представа откъде тия… — Ластър се извърна към единия от помощниците си: — Върви да доведеш жената!

Мъжът впери поглед в кълбящия се срещу него облак дим и се дръпна назад.

— Бягай да я доведеш! — повтори Ластър.

— Къде е тя? — изрева Малоун. — В стаята, откъдето току-що излезе ли?

Без да му обърне внимание, Ластър рязко се извърна към главния вход, откъдето се разнесе още една експлозия.

— Майната ти!

Малоун пое дълбоко дъх и се гмурна в облака дим. Очите му моментално се насълзиха и зрението му се замъгли. Май бе някакъв отровен газ, но в момента нямаше никакво време да мисли за това. Трябваше да намери Сиена. В кълбящата се около него мъгла не можеше да разбере докъде е стигнал.

Стигна до една врата, завъртя топката й и я блъсна.

— Сиена!

В стаята нямаше дим. Чистият въздух изпълни дробовете му. Веднага след това започна да нахлува пушек, но не преди да види, че в помещението няма никой. Нямаше дори чаршафи на леглото. Влезе малко по-навътре, където димът още не бе стигнал, пое няколко пъти дълбоко дъх и отново изхвръкна в изпълнения с пушек коридор.

— Сиена!

Бутна следващата врата и отново попадна на празна стая.

Някъде откъм края на коридора му се счу приглушен вик:

— Чейс!

Дали не си въобразяваше? Дали не чуваше онова, което искаше? Той изтича към следващата врата и когато се втурна вътре, тя вече тичаше срещу него. Кашляйки, Чейс понечи да затвори вратата, за да не пуска дима вътре, но навреме се сети, че така ще се заключат и няма да могат да излязат. Грабна един стол и го сложи на прага.

Двамата се прегърнаха. Искаше му се да я държи в обятията си вечно, но стрелбата я стресна, а пък и димът започна бързо да изпълва стаята.

— Помагай — каза й той. — Трябват ни мокри кърпи.

Влязъл в банята, напълни мивката със студена вода. Сиена грабна две кърпи от закачалката и ги натопи вътре.

Стрелбата се приближаваше, а димът започна да изпълва и банята.

Кашляйки конвулсивно, Малоун притисна прогизналата кърпа към лицето си. Макар че така бе трудно да се диша, влагата филтрираше известна част от дима. „Обаче така няма да изкараме дълго“, каза си той. Сиена вече бе покрила лицето си с другата кърпа и двамата се отправиха към вратата.

Чейс ритна стола настрана, стисна Сиена за ръката и заедно излязоха в хаоса на коридора. Някой профуча покрай тях, без да ги забележи. Изстрелите, отекващи от другия край на коридора, накараха Малоун да се сниши, принуждавайки и Сиена да стори същото. Без да се бави, той я поведе надясно — към фоайето, където бе оставил Ластър и двамата му помощници. Джеб. Къде беше той?

Без да вижда къде стъпва, Малоун се спъна в нещо и едва не падна. Труп. Сиена зад него хлъцна. Той пусна ръката й и се наведе над тялото. Ръката му напипа топла лепкава течност, покрила бездиханната гръд. Трупът бе в костюм и Чейс се запита дали не е някой от помощниците на Ластър. Напипа дясната му ръка, намери пистолета и го пъхна под колана си. Пребърка вътрешните джобове, намери портфейла и също го взе.

Пъхайки портфейла в джоба на дънките си, той побутна Сиена нататък по коридора. През мократа кърпа ставаше все по-трудно да се диша: димът се беше сгъстил още повече. Сиена се разкашля силно. Малоун обаче не се притесни, че могат да ги чуят: наоколо вреше и кипеше от изстрели, от бързи стъпки, викове цепеха гъстата мъгла, стрелбата откъм коридора зад тях не секваше.

Той се бе прилепил до стената, докато изведнъж тя свърши. Бе стигнал до фоайето. Обаче там като че ли нямаше никой. Изстрелите, виковете и стъпките долитаха до тях вече някъде отдалеч и единственият близък звук бе пращенето на все още невидимите пламъци. Да не са ги избили всички?

— Чейс! — извика нечий глас.

Малоун се извъртя рязко.

— Чейс!

Хрипкавият глас принадлежеше на Джеб. Някъде отдясно.

Страхувайки се, че някой може да го използва за примамка, опрял пистолет в слепоочието му, Малоун отмахна кърпата от лицето си колкото да прошепне на Сиена:

— Хвани ме отзад за колана и не се пускай!

После отново притисна кърпата към устата и носа си. Не че вършеше кой знае каква работа. Димът вече можеше сякаш да се реже с нож. Докато тя го хване за колана, той извади пистолета.

— Чейс!

Джеб като че ли се чуваше от по-близо. И внезапно изплува от дима пред тях със зачервени очи и стреснат от пистолета, насочен към него.

Димът дращеше жестоко гърлото и Малоун едва успя да прохъхри:

— Изведи ни веднага оттук!

Приятелят му го задърпа за ръката, теглейки го надясно. Отвън прогърмяха два изстрела и Сиена стисна колана му още по-здраво. Джеб стигна до една врата, отвори я бързо ги дръпна в някаква слабоосветена стая. Въздухът тук бе относително чист и тримата задишаха трескаво, прочиствайки дробовете си от дима. Джеб побърза да затвори вратата.

„Но това е капан — помисли си Малоун. — Как ще се измъкнем от сградата сега?“ И почти веднага забеляза бетонните стъпала, водещи надолу.

— Това е тунел за обслужващия персонал, обикаля басейна и излиза от другата му страна.

На Чейс повече обяснения не му трябваха. Двамата със Сиена хукнаха надолу. Стигнали края на стъпалата, те спряха само за миг, колкото да дадат време на Джеб да намери ключа и да запали осветлението. Намираха се в дълъг бетонен коридор с врати от двете страни. По тавана минаваха тръби, извиващи се покрай осветителните тела.

Чуваше се само тежкото им дишане. Малоун и Сиена захвърлиха кърпите, минавайки покрай пералното помещение. Зад тях шумно се тресна врата. Тримата хукнаха още по-бързо.

Коридорът рязко сви вляво и те попаднаха в неосветена част. Беше хладно, мокро и миришеше на мухъл. Завил зад ъгъла, Чейс веднага се скри зад него и насочи пистолета назад към коридора.

От другия му край по бетонните стъпала затрополиха стъпки. Появиха се четирима мъже, въоръжени с автомати, единият от които викна:

— Всяка стая да се провери!

Тъй като хората се разделиха, Малоун не откри огън, както бе възнамерявал. Бяха много и освен това твърде далеч. Извърна поглед към Джеб, чиито втренчени в него очи сякаш прочетоха мислите му. Приятелят му кимна към тъмнината на тунела, сякаш казваше: „Най-добрият ни шанс е да се омитаме оттук по възможно най-бързия начин.“

Надявайки се, че от шума, който четиримата мъже вдигаха, няма да ги чуят, Сиена, Чейс и Джеб затичаха нататък. Но колкото повече се отдалечаваха от осветената част, толкова по-тъмно ставаше. Наложи се да забавят малко и да протегнат ръце напред, за да не се блъснат в нещо.

Стъпалата завариха Малоун неподготвен, когато левият му крак се удари в тях. От дясната страна напипа метално перило, хвана се за него и тръгна нагоре, но в същия миг замръзна, като чу гласа зад себе си в коридора:

— Чувам нещо!

Чейс продължи нагоре. Сиена тичаше запъхтяна до него, а Джеб вече бе стигнал горе и се занимаваше с нещо, което тракаше и вдигаше шум като отключваща се желязна врата.

— Насам! — викна заповеднически гласът.

Боже господи, помисли си Малоун. Докато стъпките на мъжете се приближаваха, Джеб най-сетне отвори вратата. Пантите й ръждиво изскърцаха и вътре се разля сивкава светлина.

— Зад оня ъгъл! — извика един от преследвачите им.

Изрязани на фона на светлината зад тях, силуетите на мъжете се появиха иззад ъгъла и вдигнаха автоматите.

Малоун стреля, улучи един от тях, стреля пак, стараейки се да поеме отката както трябва. Останалите трима веднага се скриха зад ъгъла. Единият изпсува, но Чейс едва го чу: ушите му болезнено пищяха, сякаш някой го бе плеснал силно по тях.

Той се обърна и изтича нагоре по стълбите, излизайки в помещението на поддръжката. Сиена буташе някаква маса към вратата, а Джеб я затръшна зад гърба му. Мътната светлина, проникваща от отсрещната врата, разкриваше помпата, филтрите и бойлера за плувния басейн, но Малоун не им обърна внимание. Без ключ не можеха да заключат вратата отвън. Той се спусна да помогне на Сиена да премести масата и в момента, в който я блъснаха до вратата, от другата страна прозвучаха изстрели и на желязната повърхност цъфнаха няколко пъпки, но куршумите не можаха да я пробият. Масата обаче не бе достатъчно тежка, за да попречи на тримата мъже да я изблъскат.

Джеб вдигна тежка пластмасова бутилка с надпис ХЛОР и я тръшна върху масата. Чейс последва примера му с втора бутилка. Барикадата нарасна, но все още не бе достатъчно тежка. Ония от другата страна всеки момент щяха да я напънат с рамо.

Тримата тръгнаха под покритата с навес площ покрай басейна. От притъмнялото небе се лееха потоци дъжд и барабаняха по покривалото на плувното съоръжение. Насочил пистолета напред, Малоун напрегнато огледа затревената площ, конюшнята, тенискорта и потъналите в мъгла хълмове наоколо. Извръщайки се наляво, видя обхванатата от пламъци сграда и суетящите се около нея фигури. Шумът от пожара сигурно бе заглушил изстрелите му. Нямаше начин да разбере дали тези хора са на Ластър или на Беласар. Ако се окажеха на Беласар, не биваше да прави засада на ония тримата: изстрелите му по тях, когато излезеха от помещението, щяха да привлекат онези пред къщата. Единственото решение бе да се скрият някъде.

Конюшнята, каза си Чейс. Махна на Джеб и Сиена да тичат към вратата, водеща към широка алея. След горещината в коридора дъждът беше като приятна милувка. Скоро обаче дрехите му прогизнаха, започнаха да залепват по него и по тялото му пробяга студена тръпка.

Обувките му се подхлъзнаха по калта. С мъка запази равновесие и хукна още по-бързо. От леещия се като из ведро дъжд се беше смрачило достатъчно, за да се надяват, че няма да ги забележат. Конюшнята вече бе близо. Цапайки през локвите, тримата стигнаха до една врата.

Правоъгълната постройка не бе използвана от доста време. В единия ъгъл се виждаше ремарке за коне, покрито с прах и паяжини. Десетте бокса, разположени от двете страни, бяха празни, ако се изключеше гнилата слама и още по-големите паяжини.

Мъчейки се да сдържа дишането си, Малоун впери поглед през отворената врата към района около басейна. Докато все още имаше време, той извади пълнителя, за да провери колко патрона са останали. В никакъв случай не би трябвало да е пълен: преди да го застрелят, човекът, от когото го бе взел, сигурно е стрелял. Оказа се прав. Оръжието — 9-милиметрова „Берета“, същият тип пистолет, който Чейс бе имал, когато бе военен — побираше шестнадесет патрона, от които бяха останали само девет.

— Виждате ли нещо? — попита Джеб.

— Ей там — посочи Сиена към брулената от дъжда алея, по която право към тях тичаше въоръжен с автомат мъж.

— Обаче не виждам другите — каза Малоун и мигновено разбра. — Мамка им, разделили са се! Ще ни атакуват от три страни.

Джеб извади своя пистолет.

— От двете страни няма врати. Ще наблюдавам тази от другия край.

— А аз какво да правя? — попита Сиена.

— Нямаме повече пистолети. Затова се скрий.

— Единия го виждам — обади се Джеб от другия край. — Още е далеч и не мога да стрелям.

Малоун не изпускаше от поглед онзи, който тичаше по алеята. Човекът изведнъж се скри зад оградата, обрамчваща я от двете страни.

— Този се скри и явно ще се мъчи да се промъкне насам, без да го видим.

— Да, но къде е третият?

Напрегнал зрението си, Чейс каза на Сиена, без да се обръща:

— Скрий се зад ония бали сено.

Обаче като погледна към нея, не я откри на мястото й и бързо се озърна. Видя я да се качва по дървена стълба, водеща към платформа над него.

— Какво пра…

Но не довърши изречението си, защото цялото му внимание се насочи към въоръжения на алеята, който изведнъж се появи при отворените порти на конюшните и се втурна през дъжда, за да се скрие зад един от навесите.

Малоун се прицели, чакайки го да се появи всеки момент от другата страна.

Над него, всред шума от дъжда, барабанящ по покритата с гофрирана ламарина конюшня, се чу гласът на Сиена:

— Тук има прозорче.

— За бога, внимавай! — извика той, без да отделя поглед от ъгъла на навеса.

— Виждам къде се е скрил зад навеса. Той…

От рязко настъпилата тишина Чейс изстина.

— Маха на някого, който се намира някъде вдясно от теб — продължи тя и той си отдъхна. — Сочи към едната страна на постройката. Третият сигурно се е насочил нататък. Ще се промъкне към нас откъм незащитения ни ъгъл.

Няколкото последователни тупкания откъм страната на Джеб му прозвучаха като попадения на куршуми в дърво.

— Божичко, добре ли си? — уплаши се Малоун за него. — Не чух никакви изстрели.

— Стреля със заглушител — отвърна Джеб.

Някаква мисъл се завъртя в главата на Чейс, но още преди да успее да смели информацията, човекът зад навеса се подаде и стреля бързо три пъти по отворената врата. Малоун се притисна до стената и куршумите се забиха в дъските на яслата зад него. Отново не се чуха никакви изстрели, и за това не бяха виновни все още пищящите му уши. Този тип също стреляше със заглушител. Защо?

— Оня зад навеса отново гледа към някого вдясно от теб — чу се гласът на Сиена отгоре. — Право към незащитената страна на постройката. Имам чувството, че третият е вече близо до другия й край.

Малоун разбра. Онзи зад навеса щеше да продължи да стреля, за да отвлече вниманието му, докато третият щеше да се промъкне до вратата и да го изчака да се появи, за да отговори на огъня. В момента, в който Чейс издадеше местоположението си, третият щеше да направи хода си.

— Оня зад навеса току-що кимна — обади се Сиена отново. — Готови са.

Приготвил се да стреля по човека зад навеса, Малоун дръпна спусъка още при първия признак на движение, изстрелвайки бързо един, два, три куршума. Човекът залитна назад и в същото време Чейс плонжира през вратата и стреляйки надясно към мястото, което му бе посочила Сиена, пльосна в калта. Онзи зяпна изумен и още преди да насочи пистолета си към него, куршумите на Малоун го пронизаха в гърдите.

Драпайки на четири крака, Малоун отново влезе бързо вътре. Вперил внимателен поглед в онези, които бе улучил, за да види дали няма да се раздвижат, той изведнъж усети, че Сиена е вече до него. Миг след това към нея се присъедини и Джеб.

— Последният отпраши към гората. Но ония от къщата тичат насам.

— Те работят за Ластър — каза Чейс.

— Откъде знаеш?

Мисълта, която се бе завъртяла в главата му преди малко, се избистри.

— Ония, дето ги застрелях, нямаше да стрелят със заглушители, ако не се страхуваха, че ще ги чуят. Хората на Ластър са успели да отбият нападението.

— Да — отвърна Джеб. — Виждам Ластър.

— Иди и му кажи, че сме живи и здрави — каза Малоун.

— А вие няма ли да дойдете с мен?

— Двамата със Сиена трябва да останем за малко насаме.

Джеб се поколеба, замислено разтривайки лявото си бедро, ранено през онази нощ в Панама, когато Малоун му бе спасил живота.

— Ами… добре. — Помисли още малко. — Заслужихте си го.

Той излезе навън и шляпайки през локвите, се насочи към бързо приближаващата група.

Загледан в отдалечаващия се гръб на приятеля си, Чейс дръпна Сиена навътре.

— Те едва не проиграха шанса си. Не могат да ни защитят. Твоят мъж нямаше да ни намери толкова бързо, ако няма информатор вътре в Управлението.

Очите на Сиена потъмняха при мисълта за Беласар.

— И той веднага ще научава, където и да се опитат да ни скрият. Единственият начин е да се постараем да се справим сами. Да отидем някъде, където няма да сме в затвор и да ни държат отделно.

— Не искам никога повече да се отделям от теб — каза тя.

Малоун я хвана за ръката и я поведе към задната врата. Студеният дъжд бе преминал в неприятен ръмеж, когато двамата излязоха и хукнаха към мрачината на близката гора. След няколко минути щеше да стане твърде тъмно, за да могат хората на Ластър да ги проследят. „Може би ще успеем да направим широк кръг, да се върнем и да откраднем някоя кола — помисли Малоун. — А може и да…“ Колкото и малко да бяха възможностите им, свободата на избора го поободри. Портфейлът от онзи мъртвец бе в джоба му. Имаше пари, кредитни карти, документи. Знаеше, че Ластър рано или късно ще разбере чия самоличност използва. Човекът на Беласар щеше да предаде информацията по-нататък. Това обаче бе проблем, който му предстоеше да решава утре. Засега двамата със Сиена бяха свободни и само след миг потънаха в сенките на дърветата.