Огнена Сиена

1.

Един от хеликоптерите излетя и с проблясващо на утринното слънце витло се отдалечи в синевата, но доколкото Малоун можа да прецени, мъжът, когото бе видял да пристига първия ден, не беше на борда му. Приключвайки с гимнастическите си упражнения край басейна и оглеждайки имението, си каза, че едва ли ще успее да измисли начин да измъкне Сиена оттук. Веднага щом свърши портретите и си тръгне — ако изобщо го оставят да си тръгне, — трябва да обясни на Джеб как да я измъкнат. Обаче след като вече се бе запознал с охраната на имението, започваше да му става ясно, че и най-добрият екип щеше да се сблъска с непреодолими трудности.

Към притесненията му се прибави още едно: за първи път, откакто бе дошъл, не я виждаше да излиза на езда. Това бе толкова важна част от всекидневния й живот, че можеше да допусне само най-лошото. Да не би Беласар да е решил, че един портрет е достатъчен и че вече е време да се отърве от нежеланата си половинка?

Връщайки се обратно в стаята си, за да вземе душ и да се преоблече, той се опита да си внуши, че причината за отсъствието й е най-обикновена. Може да не се чувства добре например и в този случай щеше да прати някого от прислугата да му каже, докато закусва. Но докато седеше сам на терасата, никой не дойде.

— Чудя се — каза той на прислужничката, поднесла кафето — дали знаете защо мадам я няма тази сутрин. Да сте чули нещо случайно?

— Не, мосю, не съм чула нищо.

Половин час по-късно Сиена все още я нямаше и Малоун бе принуден да се примири, че днес тя няма да дойде. Със свит от лошо предчувствие стомах, той реши, че единственото, което може да направи, е да помоли някого от прислугата да почука на вратата й и да види какво се е случило. Пулсът му се ускори, когато си представи, че в момента може би е в безсъзнание от наркотика, даден й от Беласар. Напрегнат до крайност, той стана да изпрати някого да провери какво става… и замръзна от облекчение, като я видя да изкачва стъпалата към терасата.

2.

Бе обута в прашни ботуши, избелели дънки и дънкова риза, сякаш се бе готвила да излиза на езда, но в последния момент се бе отказала. Дългата й коса бе вързана на опашка, подсилваща класическото очертание на брадичката и скулите й. Обаче изтеглената назад коса подчертаваше и още нещо — някаква суровост, каквато Малоун не бе виждал до този момент у нея. Гняв. Нещо бе станало. Колкото и голяма уязвимост да се криеше зад красотата й, тази сутрин тя не си личеше.

— Радвам се да те видя — каза Малоун. — Когато не се появи на закуска, започнах да се притеснявам.

Без да каже нито дума, Сиена тръгна с решителна крачка към него — ботушите и дънките подчертаваха дългите й бедра и стегнатата от колана тънка талия.

— Какво има? — попита Малоун. — Изглеждаш така, сякаш…

— Закъснях. — Думите й излизаха накъсани. — Губим време.

— Губим време ли? За какво става въпрос?

— Да започваме работа.

— Ама какво има? Кажи ми какво…

Сиена се извъртя, прекоси терасата и с твърда крачка се насочи към солариума.

Озадачен, Чейс я последва, впечатлен от твърдата походка и изправената й стойка. Въпреки че в солариума бе светло, вътре бе все пак по-тъмно, отколкото вън, и минаха една-две секунди, докато очите му се адаптират.

Озадачението му прерасна в смайване, а след това и в тревога, като я видя сърдито да си разкопчава ризата и да я хвърля на пода.

— Чакай малко — заекна той. — Защо…

Тя дръпна сутиена си и го хвърли по посока на ризата.

— Би ли ми казала, моля, какво става? — продължи Чейс с разтреперан глас. — Не мога да…

— Приготвям се за работа! — накъсо го информира тя и си събу ботушите и чорапите.

— За бога, спри! Какво е станало? Кажи ми защо…

— Правя това, което иска мъжът ми!

С яростни движения тя разкопча колана си, събу дънките и дрънчейки с катарамата, ги хвърли на пода. Миг след това белите й бикини ги последваха. С последен предизвикателен жест тя развърза косата си, тръскайки я да падне върху рамене й. Побесняла от гняв, Сиена застана пред него — кожата й, с цвят на печена сиена, бе еднаква от главата до петите.

— Какво чакаш? — попита го тя с треперещ от ярост глас. — Взимай си проклетия скицник и започвай!

Малоун бе загубил дар слово. С последни усилия на волята успя да си поеме дъх и да каже:

— Не искам така.

— А как? Да заема предизвикателна поза? Това ли искаш?

— Не.

— Тогава какво, по дяволите, искаш? Престани да ме правиш на луда и ми кажи какво искаш да правя!

— Облечи си ризата. — Той се наведе, вдигна я и й я подаде.

Тя не помръдна, вперила унищожителен поглед в него.

— Сериозно говоря — каза Малоун.

— Прие поръчката, нали?

— Очевидно.

— И знаеше, че на втория портрет ще бъда гола.

— Да.

— А не мислиш ли, че би било проява на вежливост да споделиш това и с мен? През цялото време, докато ме гледаше така втренчено, ми беше много приятно. Защото ти не ме гледаше така… — Тя с усилие си наложи да спре за миг и да подреди мислите си. — Ти просто… ми се възхищаваше. Без никакви задни мисли. Караше ме да си мисля… хубави неща за самата мен. Казвах си: „Ето най-сетне един мъж, който гледа на теб като на личност, а не като на предмет.“ И ето че изведнъж разбирам, че за теб това е било само работа и нищо повече. Накарай тая кучка да се отпусне и гледай да свършиш онова, за което ти плащат, нали?

— Не — отвърна Малоун. — Не беше само работа. Моля те!

Той продължаваше да протяга ризата към нея.

Тя я дръпна гневно. Яростният й поглед не помръдна от него, но той не отклони очи нито за миг, погледът му не трепна, за да не й даде повод да си помисли, че не е искрен.

Със сърдити движения тя навлече ризата.

— Чуй ме сега — започна Чейс. — В началото това беше само работа, да. Не те познавах. Първата ни среща протече малко неловко и аз си помислих, че няма да се разбираме. Стори ми се, че това е най-трудната работа, с която съм се захващал, и ми се прииска никога да не бях я приемал.

Гневният й поглед не се отмести.

— Но дните минаваха и ние постепенно се опознахме — продължи Малоун. — Нещо повече. На нас сякаш ни харесваше да си говорим. Всеки ден очаквах с нетърпение да дойде сутринта, да се видя с теб на закуска и да продължим работата. И тя стана много важна за мен. Тогава разбрах, че през живота си не съм правил по-добра работа. Просто защото никога не съм имал по-добър обект.

Тя продължаваше да го гледа гневно.

— И с всеки изминал ден, колкото повече наближаваше да довърша портрета — не спираше Малоун, — толкова повече растеше напрежението у мен, защото знаех, че скоро ще се наложи да започна втория портрет. Обаче не исках да довърша първия. Да си говоря с теб, да се поставям на твое място, предавайки ти моето въображение… всичко това бе станало толкова важно за мен, че не ми се искаше да свършва. Знаех, разбира се, че някой ден все трябва да го завърша. Не можех да отлагам безкрай. Но не можех и да настроя съзнанието си към мисълта какво би било да те рисувам и при по-различни обстоятелства, като се има предвид колко е напрегната ситуацията и как трябва отново да те гледам така втренчено, да опознавам тялото ти така, както вече съм опознал лицето ти. Мога да нарисувам всичко, стига само да настроя съзнанието си към него. Но ако то трябва да бъде най-доброто нещо, правено от мен, не мога да бъда обективен. Това, което ще чуеш сега, е може би най-странното нещо, казвано ти от мъж досега. Предвид отношенията, установени вече помежду ни, последното нещо, което исках на този свят, бе да те видя гола. Изпитвах удоволствие просто като изучавах лицето ти и нямах никаква представа как ще се оправям с този проблем, когато му дойде времето.

Последните думи на Малоун отекнаха като че ли в празно пространство. Тишината се сгъсти, натежа и накрая бе нарушена от стъпките му по плочите: той се запъти към ъгъла, където бяха дънките й, вдигна ги и й ги подаде. Ризата, закопчана вече, бе достатъчно дълга, за да скрие голотата й. Въпреки това, той искаше тя да се отпусне съвсем.

От лявото й око се плъзна сълза.

— Защо Дерек иска такъв портрет? Нищо не мога да разбера!

— Единствената причина, която мога да посоча, е тази, която той ти изтъкна — излъга Малоун. — Той иска да запази красотата ти, да я направи вечна.

— Включително и тялото ми?

— Включително и тялото ти.

— Още малко и ще вземе да ме застреля и да ме препарира — каза тя с горчивина в гласа.

Казаното от нея бе толкова близо до истината, че Малоун положи всички усилия да не реагира.

— Като съм толкова хубава, защо не иска да ме гледа? — Гласът на Сиена трепна. — Според него всичко, което правя, е погрешно. Държи се с мен така, сякаш правя грешка след грешка. Презира ме. За какво му е портрет на жена, която го дразни толкова?

Сълзите вече обилно течаха по бузите й, зачервявайки очите й, излагайки на показ огъня под загорялата й кожа. Преди Малоун да успее да реагира, тя вече бе облегнала глава на гърдите му, вкопчвайки се в него с отчаянието на давещ се човек. Раменете й се повдигаха, тресейки се от плач. Косата й ухаеше на кайсии, кожата й го изгаряше. Сълзите й капеха по ризата му, просмукваха се през рехавия плат и го пареха като нажежено желязо. В същото време гърдите й се притискаха към неговите, карайки го да усеща болезнено остро липсата на необутите още дънки. Краката й бяха голи, бедрата й под ризата…

— На такава техника ли ви учат в художественото училище? — попита Беласар от вратата.

3.

Със стреснато ахване Сиена рязко се дръпна от Малоун и се извърна към мъжа си.

— Нещо като художествено насърчение? — попита иронично Беласар. — Само че не е ясно художникът ли насърчава модела или моделът — художника.

— Не е това, което си мислиш — каза Сиена.

— А ти откъде знаеш какво си мисля? В края на краищата от теб се искаше да си свалиш дрехите. А ако се страхуваш да не съм си помислил, че между вас има нещо, не се притеснявай. Никога не съм се съмнявал, че ще ми останеш вярна. Нямаш смелост за противното.

Сиена се сви като ударена.

— Освен това още не съм чувал за такъв похват, при който жената, с цел да се направи на сексуално привлекателна, олива партньора си със сълзи и сополи. — Беласар се приближи и прокара опакото на дланта си по мокрото лице на Сиена. — Виж се на какво приличаш, скъпа. Така изглеждаше първия ден, когато те видях в Милано. Тогава не беше никак фотогенична, също като сега. Вид, в който едва ли ще ми се иска да те видя нарисувана.

Раменете на Сиена продължаваха да се разтърсват от дълбоките и приглушени хлипове.

— Носът ти е протекъл. Устата ти… Как, за бога, искаш този човек да си върши работата?

Малоун забеляза, че Беласар не се обърна нито веднъж към него.

— Иди си в стаята и се измий — продължи Беласар. — А следобед да си се оправила и да си готова за позиране.

Устните на Сиена трепереха.

— По дяволите, какво чакаш още? — викна Беласар. — Действай! Поне веднъж в живота си направи нещо както трябва.

Със замъглени от сълзите очи тя погледна към мъжа си, после извърна разкривеното си от мъка лице към Малоун. След това рязко се завъртя и изтича навън.

Събрал цялата си воля, Малоун едва се удържа да не се намеси и да спре унижението, на което я подлагаше Беласар. Яростта, която го бе накарала да приеме поръчката му, закипя в него с двойно по-голяма сила. Желанието да се разплати с търговеца на оръжие бе нараснало повече от всякога. Но не тук и не в този момент, непрекъснато си повтаряше той. Да скочи върху него сега, да му счупи ръцете и краката, както и много други кости, преди телохранителите на свой ред да скочат върху него, не бе наказанието, което Беласар заслужаваше. С това нямаше да помогне на Сиена. Нито пък по този начин щеше да успее да я изведе от имението. Дръж се, повтаряше си непрекъснато той.

Сиена изчезна по алеята навън и тишината вътре се сгъсти. Солариумът сякаш изведнъж се стесни.

— Искам да чуя професионалното ви мнение за една работа — каза Беласар.

— Ще се постарая да ви отговоря на всеки въпрос, свързан с рисуването.

— Не става въпрос за рисуване.

4.

Тракането на картечните откоси започна да се чува по-ясно. Докато се приближаваха към стрелбището, Малоун забеляза, че обрамчената от изрядно подстригани храсти алея, избрана от Беласар, заобикаля Манастира. Освен това забеляза, че охраната е по-многочислена и си спомни думите на Сиена, че й е забранено да ходи из тази част от имението.

„Тогава защо Беласар ме води тук? — запита се Малоун. — Дали не го прави, защото знае, че няма да успея да кажа на никого какво съм видял, тъй като мъртвите не говорят?“

Стрелбата спря за миг, после започна отново. От мощния и плътен звук Чейс определи, че се стреля с картечница 50-и калибър, а учудващо бързият ритъм на огъня го накара да заключи, че проблемът, за който Беласар бе споменал — как да се компенсира топлината, генерирана от по-бърз подаващ механизъм, — вече е решен.

Храстите останаха встрани и двамата излязоха на открито пространство, в центъра на което се виждаха няколко дървени огневи точки, прилични повече на улични сергии, с тази разлика, че макар всички да бяха с покриви, нито една нямаше задна стена. Там, където биха били изложени плодовете и зеленчуците, се виждаха далекогледи за установяване на попаденията, както и скоби за захващане на оръжия, чиито оптически мерници се нуждаеха от прострелване.

Между две от тези съоръжения се виждаше картечница, монтирана на триножник. Мъжът в сивите работни дрехи до нея си свали наушниците, наведе се над затворния механизъм, после посегна към кутията е инструменти до него. От дясната страна на картечницата имаше метална кутия, от чийто край излизаше лента с патрони, дебели и дълги колкото пръст, и влизаше в затворния механизъм на оръжието. Земята наоколо бе зарината от месингови гилзи, весело проблясващи на слънцето.

Малоун обаче огледа съвсем бегло тези подробности, тъй като вниманието му бе привлечено от онова място, към което бе насочена цевта на картечницата. Това бе обширно пространство — неколкостотин квадратни метра, — в което имаше цяло селище, почти унищожено от експлозии и едрокалибрени куршуми. В бетонните стени зееха огромни дупки. Проснати на земята стени, пропаднали тавани. По местата, които по-рано са били улици, а сега бяха просто изровена от взривове и с дълбоки ями земя, се виждаха обгорелите останки на коли и камиони.

Движенията на мъжа в сивите работни дрехи привлякоха вниманието на Малоун — чул шума от стъпки зад себе си, човекът се изправи. Погледът на Потър зад дебелите стъкла се втвърди, като видя художника.

— Вие сте били всестранно развита личност — забеляза Малоун.

— О, ще се изненадате колко много неща мога да правя. — Потър се извърна към Беласар: — Тоя не бива да идва тук.

— Искам да му покажа нещо.

— Но това е против твоите правила.

— И тъй като са мои, значи мога да ги нарушавам. — Беласар посочи картечницата. — Ако си приключил с прострелването й, иди да вдигнеш някоя и друга мишена.

— Но…

— Прави каквото ти се казва. Не ти плащам да спориш.

Челюстните мускули на Потър потрепнаха. С кос поглед към Малоун, от който не оставаше и капка съмнение кого обвинява за грубото отношение, той отиде до една от огневите точки и щракна някакъв ключ. За миг Чейс помисли, че получава зрителна халюцинация. Изтерзаното село като че ли оживя. Между сградите започнаха да пробягват войници. Цивилни панически търсеха прикритие. По разровените улици заръмжаха джипове. Отдясно се показа един БТР и се насочи към центъра на селото. Зад него се заклатиха два камиона с каросерии, покрити с брезент.

Всичко това наистина бе измама. Войниците и цивилните бяха пластмасови манекени, облечени според ролите си. Движеха се по начин, който подсказваше, че са закрепени към подвижна лента, скрита под земята. БТР-ът и камионите също се движеха по подобна лента.

— Страхотно! — призна Малоун.

Беласар кимна, сякаш не бе очаквал друга реакция.

— Клиентите ми искат да им демонстрирам оръжията си в условия, възможно най-близки до действителните.

— Все едно си имате свой собствен комплект електрически влакчета.

Беласар го погледна изненадано.

— Едно време имах съученик, който много обичаше да си строи линии и влакчета само за да си доставя удоволствието да слага фойерверки под мостовете и водните кули и да ги вдига във въздуха — каза той. — Никога не съм виждал човек, който толкова много да обича да разрушава… А сега нека видим вие колко обичате да разрушавате.

— Какво искате да кажете?

— Елате тук и пробвайте това оръжие. Били сте в морската пехота, нали? После ще ми кажете мнението си на специалист за това как чувствате 50-калиброва картечница, но с по-бърз зареждащ механизъм.

— Опасявам се, че мнението ми не струва кой знае колко. От години не съм пипал оръжие.

— Оръжието е като велосипеда. — Изявлението му прозвуча като команда. — Човек никога не забравя.

— Дерек — обади се предупредително Потър.

— Ти не се меси. — Погледът на Беласар не се отместваше нито за секунда от очите на Малоун.

— Добре — вдигна ръце Чейс, все едно се предаваше. — Не съм сигурен какво искате да докажете с това, но ще се хвана.

Малоун тръгна към картечницата, Потър си сложи наушниците и след това ръката му се плъзна под работната дреха — вероятно да извади бързо пистолет, ако се наложи, каза си Чейс. Охраната наоколо свали автоматите от раменете си.

— Вземете това, ще ви трябва — обади се Беласар, подхвърли му чифт наушници, после си сложи своите.

Малоун нахлузи наушниците. Забелязвайки колко напрегнат е Потър, той нарочно започна да се бави, преструвайки се, че оглежда оръжието. После насочи цевта му към селото.

— Нещо по-специално да искате да разруша? — обърна се той към Беласар.

— Ей онзи камион вдясно.

От наушниците гласът му долиташе приглушен.

Когато Малоун се прицели и натисна спусъка, внезапният оглушителен трясък и диво тресящият се метал го накара да си помисли, че в ръцете му се мята мощно животно. Бе очаквал насочен нагоре откат и се бе подготвил да го компенсира. Обаче силата на това чудо далеч прехвърли границата на очакванията му. Откатът от невъобразимо бързата стрелба дръпна цевта на картечницата рязко нагоре. Малоун с усилие я върна надолу и я насочи към камиона. Ако не бе съсредоточил цялото си внимание да овладее оръжието, щеше да зяпне от изненада какви разрушения нанася то. Плътният поток куршуми разпиля каросерията на камиона, стигна до кабината и целият камион започна да се разпада на парчета. Малоун пусна спусъка, но ръцете му продължиха да вибрират. Всеки, който не бе запознат с 50-калиброво оръжие, щеше да си изкълчи раменете, Чейс бе сигурен в това.

— Да не би тия куршуми да са с подсилен заряд?

Беласар сви рамене.

— Какво е мнението ви за този модел?

— Ако не намерите начин да стабилизирате този откат, никой няма да може да се оправя с това нещо.

— Не знам за какъв откат говорите.

Беласар пристъпи към оръжието, прицели се и натисна спусъка.

Действието му свари Малоун неподготвен.

Картечницата ревна с накъсания грохот на локомотив, втурнал се с пълна скорост напред, а Беласар, обхванал здраво оръжието, без никакво видимо усилие потискаше мощния откат нагоре. Празни гилзи хвърчаха във въздуха с такава скорост, че се сливаха едва с друга в непрекъснатото движение. Широките рамене на Беласар, мускулестите му гърди и твърдо изправената стойка дадоха повод на Малоун да помисли, че възрастният мъж често се упражнява и вероятно вдига тежести — беше в прекрасна физическа форма, особено за човек на неговите шестдесет и една-две години. И това, което Малоун в момента виждаше, бе открита демонстрация на сила, далеч надминаваща всичките му очаквания. Лекотата, с която Беласар се справяше със смазващия откат, внушаваше страхопочитание. Той нацепи втория камион на трески, после насочи картечницата към джиповете, направи и тях на парчета… и войниците… и цивилните… и накрая насочи оръжието към БТР-а, нанасяйки такива поражения на бронираната машина, каквито Малоун би сметнал за немислими, ако не ги бе видял със собствените си очи. От огромните гуми се разхвърчаха едри черни парцали, машината се килна настрана, единият люк зяпна отворен и отвътре заизлизаха гъсти кълба дим, примесени с пламъци. „Исусе Христе, тия боеприпаси са с бронебойни куршуми“, помисли си Чейс и точно в този момент Беласар пусна спусъка, завъртайки картечницата към него.

Сърцето на Малоун подскочи. И май не само неговото. Виждайки как цевта се завърта и покрай него, Потър моментално се просна на земята, а охраната се пръсна панически във всички посоки, дирейки укритие.

Очите на Беласар гледаха право в гърдите на Малоун. Въпреки усилието, с което очевидно бе контролирал картечницата и нанесъл ужасяващите щети на селцето, мъжът изглеждаше така, сякаш му бе струвало не повече, отколкото да управлява лека кола.

— А сега ще ти покажа какво значи да се намираш от другия край на отката — каза той. — Как ще ти харесат неколкостотин куршума в гърдите?

— Нещо май не разбирам.

— Не, не мисля, че не разбираш. Според мен знаеш много добре за какво става въпрос.

„Исусе Христе, да не би да знае за Джеб?“, запита се Малоун. Нямаше време да мисли. Не биваше да допуска и най-малкото съмнение, че са го хванали в крачка за каквото и да било.

— За да няма място за недоразумения, защо не бъдете малко по-точен?

— За глупак ли ме мислиш?

— Никога не съм ви мислил за глупак.

— Мислиш ли, че не съм знаел какъв ефект ще окаже върху теб общуването с жена ми по цял ден? Мислиш ли, че не съм очаквал да не усетиш влечение към нея, след като си съблече дрехите? Напълно ясно си давах сметка, че няма начин да не си представиш как правиш любов с нея.

Ударите на сърцето на Малоун малко се поуспокоиха. Значи не става въпрос за Джеб.

— Добили сте погрешна представа за…

— Млъквай! Искам едно нещо да ти стане напълно ясно. Не мога да контролирам онова, което чувстваш, когато си с жена ми. Но ако някога само се поддадеш на тези чувства, ако само я докоснеш по начин, по-различен от този, на който преди малко станах свидетел, ако реагираш към нея повече, отколкото се очаква от един художник да успокои модела си, ще те довлека ето тук и… Моята жена принадлежи на мен. Не обичам хората да пипат онова, което е мое. Ясно ли е?

— Съвсем.

— Сигурен ли си, че си разбрал?

— Абсолютно.

Беласар завъртя цевта обратно към селцето, натисна отново спусъка и започна да разбива стените на парчета, докато и последният патрон от лентата не изчезна в затвора. С яростен поглед той огледа развалините, тресейки се цял, но не от жестокия откат. Когато отново проговори, гласът му бе рязък като изстрел:

— А сега изчезвай оттук и се хващай за работа!

5.

— Съжалявам.

Малоун вдигна поглед от скицата, която правеше по памет. На прага на солариума бе застанала Сиена. Бе си помислил, че е невъзможно едно лице, така влажно и зачервено от сълзи, да се оправи толкова бързо, но явно бе сбъркал. Тя бе облечена в широк пуловер и също такава, дълга до глезените пола — и двете неща бяха сини, напомнящи му за безкрайната синева на Карибско море, на която обичаше да се любува от плажа пред дома си на Козумел. „Обичах“, наблегна мислено той на миналото време. Въпреки че Беласар бе обещал да върне имота в предишното му състояние, Малоун повече никога нямаше да се върне там.

— За какво съжаляваш? — попита я той.

— За сцената.

— Ти не си направила никаква сцена. Мъжът ти я направи.

— Не. Искам да се извиня за това, че се държах непрофесионално. И двамата имаме да вършим работа. А аз не успях да се справя както трябва с моята.

— Не е голям проблем. Трябваше да изясним някои неща.

— И след като вече всичко е изяснено… — Сиена хвана края на пуловера и понечи да го издърпа нагоре.

— Престани!

— Не искам да ядосвам Дерек още повече. Не си го виждал, когато се разгневи. Трябва да направим този втори портрет. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Седни.

— Седнала ли искаш да ти позирам?

— Искам да седнеш и да се успокоиш малко, а аз ще ти поговоря през това време.

— Не, моля те, имаме работа! Ако Дерек види, че си губим времето…

Малоун стисна челюсти.

— Аз съм този, който прави портрета. Остави ме аз да се притеснявам за съпруга ти. Искам да седнеш. Моля те!

Сиена нервно отправи поглед към вратата. После неохотно се подчини.

Чейс взе друг стол. Отнесе го срещу нея и го възседна, отпускайки лакти на облегалката, надявайки се, че свободната му поза ще помогне на Сиена да се отпусне. После тихо заговори:

— Когато мъжът ти дойде тук тази сутрин, каза, че си изглеждала така, както когато те е видял за първи път в Милано. Каза още, че не си ставала за снимка.

Сиена сведе поглед към ръцете си.

— Какво искаше да каже? — попита я той.

Нещо в очите й сякаш я отнесе някъде далеч оттук. Мълча толкова дълго, че Малоун помисли, че няма да отговори.

— Тогава бяха много лоши времена за мен.

— Кога е било това?

— Преди пет години.

Той чакаше.

— Аз…

Чейс я насърчи с поглед.

— Трябва да разбереш… — Сиена пое дълбоко дъх. — Моделите са най-несигурните в себе си жени, които съществуват на този свят.

Той мълчеше, страхувайки се, че ако проговори, може да я стресне и тя ще млъкне.

— Непрекъснато се мъчим да се убедим, че сме нещо повече от красиви кукли. Страхуваме се от старостта. Винаги си мислим, че най-добрите ни дни са вече зад гърба ни.

Малоун с усилие се въздържа от коментар.

— О, изключения има. Но аз не бях такова. Представяш ли си какво е да трябва да си непрекъснато толкова слаба, че да се страхуваш да хапнеш и два залъка, защото и при най-малкото количество храна, изядено от теб, камерата показва лекото издуване на корема. Да издържаш на глад колкото е възможно повече. Или пък ако ядеш, след това веднага да се мъчиш да го повърнеш. И по някое време няма начин да не опиташ малко кокаин. От него не се напълнява и макар и за кратко, те кара да се чувстваш добре, затова пробваш още малко, а междувременно, при толкова много хора, опитващи се да те манипулират, започваш да се надяваш да намериш някой мъж, по-силен от останалите, който да ти помогне да си подредиш живота. А като го намериш, изведнъж разбираш, че е най-обикновен кучи син, който иска да контролира всичко и…

Сиена бе започнала да говори все по-бързо и по-бързо и изведнъж като че ли се усети, че не е сама и Малоун седи срещу нея и внимателно я слуша.

Този път той рискува да се обади:

— Кажи ми какво искаше да каже мъжът ти, когато заяви, че не си ставала за снимки.

— Тогава ядях толкова малко, че бях станала слаба дори за снимане. Даже още по-лошо — кокаинът придаваше на очите ми особен мътен блясък. И като капак на всичко мъжът, с когото живеех тогава, ми бе цепнал устната и двете ми очи бяха насинени.

На Малоун едва не му стана лошо.

Пръстите й нервно мачкаха края на пуловера.

— Това се случи в Милано. Бях там за есенните ревюта, но след като оня ме би, не можех да се явя на работа. Останах си в хотела, докато оня тип излезе да сваля всичко, което му падне, и ето че изведнъж на вратата се почука. Когато отидох да отворя, на прага стоеше Дерек. Никога няма да го забравя. Бе облечен в смокинг, а в ръцете си държеше букет червени рози. Замаяна от кокаина, аз присвих очи и се взрях в това красиво, загоряло от слънцето лице и — кълна се — за момент си помислих, че пред мен е Росано Брази, италианският актьор. Нямах представа откъде е научил къде съм. Той протегна ръка, вдигна брадичката ми леко нагоре и каза: „Дойдох да се погрижа за теб. Не губи време да си събираш багажа. Наметни си само палтото и тръгвай с мен.“ Аз премигнах. После кимнах. Дори не си взех палтото. Просто дръпнах вратата зад себе си и той ме отведе в чакащата долу лимузина.

— Да, но ти ми каза, че си имала любящо те семейство. Защо си се чувствала толкова несигурна?

— Не съм казала, че съм имала любящо семейство. Казах, че родителите ми ме обичаха.

— Не разбирам.

Сиена преглътна с усилие.

— След като на дванадесет години загубих родителите си, отидох да живея при чичо ми. А той непрекъснато ми посягаше. Когато жена му я нямаше, той…

В гърлото на Малоун се надигна горчилка.

— Няколко пъти ме принуди да…

— Исусе Христе!

— Предупреди ме, че ако кажа на някого, ще ме изхвърли навън. Ще спя по канавките, плашеше ме той. Не можех да се концентрирам и училището никак не ми вървеше. Всяка вечер плачех, докато накрая заспивах, изнурена от плач. И накрая се затворих в себе си, в свой измислен свят. Четях само модни списания и си представях, че съм модел и водя живот като в приказките. Това продължи до шестнадесетия ми рожден ден. И когато веднъж той пак се промъкна в стаята ми, аз се развиках, че повече няма да го правя. Жена му и децата се събудиха. Моята стринка не повярва на разказа ми. Той ме би до посиняване, като непрекъснато повтаряше, че съм лъжкиня и че не трябвало да ми вярват. После два дни не можех да легна на гърба си от болки. На третия ден, когато всички бяха на работа, откраднах парите, които стринка ми криеше от него под една саксия. Надявах се, че като открие липсата им, ще си помисли, че той ги е намерил и ги е похарчил за пиене. Събрах си багажа и хванах автобуса за Чикаго, където се настаних в един пансион и започнах да работя какво ли не. Но нито за миг не спрях да мечтая да стана като една от тези жени по модните списания. Намерих фирма, която даваше вечерни уроци за модели. Работих с такова упорство, каквото човек трудно може да си представи, само и само да осъществя мечтата си. И ето че от модел на бельо в един вестник, а след това на бански за един каталог, после за „Вог“, за кориците на „Космополитън“ и на всяко модно списание, за което ти дойде наум, аз най-сетне постигнах мечтата си. Бедата обаче бе там, че не беше това, за което си бях мечтала. Нямаше никаква приказка. Беше най-обикновена търговия с робини.

— Какво стана, когато тръгна с Беласар?

— В лимузината, на път за летището, той огледа синините по лицето ми. После каза, че не може да понася да унищожават красотата. Каза ми още, че ще се погрижи никой повече да не наранява лицето ми, нито пък ще ми позволи сама да се наранявам с кокаин. Доведе ме тук. После намери пластичен хирург и му каза да направи операцията така, че да не остави никакви белези. След това нае психолог — специалист по смущения в храненето, който ме излекува от схващането, че храната ми е враг номер едно. Минаха шест месеца, преди Дерек да одобри резултата. Беше толкова горд. Казваше, че той ме е създал. Обикаляше и ме оглеждаше от всички страни, радваше се и говореше, че без него моята красота нямало да я има. — Тя сви рамене с безразличие. — И беше прав. Както бях тръгнала по наклонената плоскост, щях да съм мъртва за същото време, което му отне да ме възкреси.

— Значи ти е дал онова, от което си имала нужда. Най-накрая си имала човек, който да се грижи за теб.

— Допреди три месеца.

Малоун учудено сви вежди.

— Какво е станало тогава?

— Той се върна от едно пътуване по работа и изведнъж се промени. Започна да се оплаква от това, че в ъгълчетата на очите ми се появявали бръчици. После заяви, че видял бял косъм в косите ми. Предупреди ме да се въздържам от мимики — това набръчквало челото, твърдеше той. Непрекъснато се питах какво ли толкова е станало по време на това пътуване, че го е променило толкова. Да не би да се е влюбил в друга жена? Когато го попитах, той побесня. Започна да ми разправя, че съм си въобразявала какво ли не, че трябвало да умея да се владея. Боядисах си косата, опънах си все още невидимите бръчици покрай очите, с всички сили се стараех да му угодя. Но това като че ли още повече го ядосваше. Каквото и да направех, все не беше както трябва. И накрая започнах да очаквам отсъствията му с нетърпение. Поне известно време имах покой. Всеки път обаче, като се връщаше, ставаше още по-критичен.

Малоун отвори уста да каже нещо насърчително, но остана така, защото нещо зад гърба му накара Сиена да се скове от страх.

Тя скочи на крака като ужилена.

— Честно, Дерек, тъкмо обсъждахме в каква поза да застана. Точно щяхме да започваме. Кълна се!

Беласар стоеше на прага.

— Летим за Истанбул. Да си готова в пет. — После погледът му се премести върху Малоун и очите му се присвиха. — Имате две седмици, за да приключите работата си.

— Това време може да не ми стигне.

— Направете така, че да ви стигне.

— Когато се съгласих да направя портретите, ви казах, че ще ги направя така, както аз смятам за добре. Вие приехте тези условия.

— Условията се промениха.

— А как да работя без модел? Колко време ще отсъства Сиена?

— Колкото е необходимо.

— Е, колкото по-дълго я няма, толкова по-късно ще си свърша работата.

Очите на Беласар потъмняха.

— Май започвам да се съгласявам с Алекс. Беше грешка, че се захванах с вас. Пет часът.

Той се извърна гневно и излезе.

Гледайки го как се отдалечава, Сиена потръпна.

— Колко е часът?

— Минава три.

— Боже! И време даже не ми дава достатъчно.

Тя се изправи и Малоун побърза да попита:

— Какво има в Истанбул? Какво е толкова важно?

Гласът й бе напрегнат.

— Когато ме взема със себе си, това е винаги по работа. На някои от клиентите на Дерек им е приятно да общуват с мен. Когато съм наоколо, на него му е по-лесно да преговаря с тях.

Чейс кимна с разбиране. Естествено, щом се е оженил за такава красива жена, Беласар в техните очи ще е велик мъж.

— Повече не мога да говоря.

Докато тя се отдалечаваше, Малоун продължи да мисли. Дааа, с такава ослепителна красота е лесно да замаеш всеки клиент, да притъпиш неуловимо чувството му за правилна преценка. Но какво ще стане, когато тази красота започне да дава признаци на повяхване? Лошо за непоклатимите стандарти на съпруг, който не би искал нищо, по-различно от съвършенството. Лошо във всякакъв смисъл на думата. Когато някой спре да си върши работата, започват да му търсят заместник.

6.

Слънцето вече се бе спуснало ниско и терасата тънеше в сянка. Все пак не бе залязло съвсем и въртящите се витла на хеликоптера проблясваха на лъчите му. Малоун гледаше как Сиена, Беласар и Потър, както и трима телохранители, се качват в очакващата ги машина. Тя бе облечена в елегантен костюм, красотата й бе поразителна, но дори от това разстояние той видя с каква неохота се качва в хеликоптера. Всъщност походката й бе на добре облечен затворник, комуто предстои съд. Или погребение.

Сравнението го накара да потрепери. Докато гледаше отлитащата машина, в гърдите му се надигна пронизващото чувство, че се разделя с близък човек.