Огнено сърце

ГЛАВА 5 Ейдриън

Тези дни Сидни прекара много часове в моето легло. Жалко, че не с мен.

Не разбрах много как разговорът с Инес наведе Сидни на мисълта да създаде антиалхимично мастило за татуировки, но никога не съм претендирал, че мога да отгатна какво се твори в главата ѝ. След като се зае с търсенето, нашият любовен час се превърна в изследователски. Тя не можеше да работи в присъствието на Зоуи и при все че Джаки доста често позволяваше на Сидни да се занимава с каквото пожелае, времето им също беше ограничено. Така че нашите романтични забежки минаха на заден план.

Ще излъжа, ако кажа, че не ми липсва старата схема, но в същото време исках тя да изобрети това мастило. Независимо че никак не харесвах Маркъс Финч, подкрепях стремежа му да сложи край на влиянието на алхимиците и опитите им да контролират съзнанието на хората. Сидни бе решила да не заминава с Маркъс и да не завърши процеса на разваляне на татуировката си, тъй като още не бе готова да приеме скитническия му начин на живот; освен това вярваше, че може да постигне повече, ако остане свързана с алхимиците. Това бяха благородни основания, но аз знаех, че другата – може би най-важната причина – беше, че тя не искаше да се раздели с мен.

Всъщност кого се опитвах да измамя? И аз не исках тя да ме изостави. В същото време непрекъснато страдах от угризения на съвестта, че по моя вина тя остава уязвима за опресняване на татуировката ѝ. Знаех също, че заради всеки откраднат миг, когато бяхме заедно, тя рискуваше да си навлече гнева на алхимиците. Макар Инес да твърдеше, че Сидни вече притежава имунитет срещу нови татуировки, и двамата искахме щатната ѝ лилия да бъде подпечатана, в случай че се случи най-лошото. Но не ставаше дума само за Сидни. Тя знаеше, че ако успее да открие лесно за производство мастило, което да неутрализира татуировките на алхимиците, ще придобие огромна власт.

Всъщност тези изследователски следобеди не бяха толкова лоши. Аз замъкнах боите и платната в спалнята и се трудех усилено над проклетия автопортрет, докато тя седеше на подлото с кръстосани крака, с лаптопа отпред, заобиколена от книгите си. Понякога така се увличаше в работата, че не забелязваше как аз зарязвах рисуването и само я съзерцавах. Може да звучи налудничаво, но за мен имаше нещо невероятно секси в комбинацията от замисленото ѝ изражение и небрежната поза, когато повдигаше крак и се навеждаше напред, за да прочете някакъв магически текст. Мороите избягваха слънцето, но докато наблюдавах как я осветяваха слънчевите лъчи, не се съмнявах, че хората са създадени за слънцето.

– Болеит е – заяви тя решително един ден.

Извърнах се от платното, върху което се мъдреше само една зелена линия.

– Като индийските мюзикъли?

– Болеит, а не Боливуд[5]. – Потупа екрана на лаптопа си. – Това е този тъмносин минерал, чието най-голямо находище Ел Болео се намира в Мексико. В книгите на Инес изчетох всичко относно механизмите за правене на магията. Описанията са с почти научен подход. Съставът на различните минерали и растения в природата влияе върху вида на отделните елементи на заклинанието, които могат да задържат магията. Кубичната структура на кристалите на болеита и изометричната система го правят отлично средство за потискане на четирите елемента, при това се задържа в кожата и неутрализира всяка ново добавена моройска магия. Специфичното тегло и идеалното цепене на този минерал на слоеве са допълнително предимство.

Единственото, което проумях от изложението, бяха думите "идеално цепене"[6], които ме наведоха на мисълта за една друга идеална цепка, но не можех да се отърся от усещането, че не говорим за едно и също.

– Хм, тогава какво е заключението?

Тя отметна глава назад, със сияещи очи.

– Не става дума само за минерала. Маркъс очаква с пътуването до Мексико да се сдобие с материал, който сам по себе си неутрализира действието на златното мастило. Но тук се крие нещо повече. Готова съм да се обзаложа, че неговият татуировчик владее магиите и омагьосва болеита, преди да го смеси е мастилото. Бунтовниците сред алхимиците всъщност използват човешка магия, без да го осъзнават.

Това вече го разбрах. Оставих четката и взех оставената наблизо висока чаша с вода.

– Излиза, че ти можеш да направиш същото? Да омагьосаш минерала и да създадеш от него мастило, с което да подпечаташ татуировката си?

– Не съм сигурна. Ще ми е нужна помощта на госпожа Теруилиджър, за да си изясня какво заклинание да подбера. Тук не пише какво точно бих могла да използвам, така че ще се наложи сами да го измислим. Никога досега не съм правила нещо подобно. – Намръщи се. – Още по-сериозен проблем е добиването на достатъчно количество болеит за производството на новото мастило. Напълно съм сигурна, че няма да открием този минерал в околностите на Палм Спрингс. Евентуално мога да го поръчам по интернет. или да потърся по-лесно достъпен заместител. Нещо от групата на халидите, което да притежава подобни свойства.

– И тогава ще бъдеш двойно защитена. – Това за мен бе най-важното в цялата история, а не толкова объркващия геологически жаргон.

– Да, ако успея да се справя. И ако Инес се окаже права, че вече съм защитена. – Лицето ѝ светна от вдъхновение. – И ще мога да спестя на Маркъс много сериозни неприятности. Той само си губи времето с тези пътувания до Мексико. Ако успея да произведа заместител на индиговото мастило, той ще се теме с местното му производство и така ще може да помогне на доста хора. Да се надяваме, че някой ден ще се появи, за да мога да споделя с него откритието си.

Аз само свих рамене.

– Защо да чакаме? Ще го открием в съня му. Не че наистина умирам от желание да прекарвам нощите си с него, но ще е по-поносимо, ако и ти присъстваш.

Лицето ѝ мигом се скова.

– Не. Никакви сънища.

– Необходимо е. Нали току-що каза, че може да си на прага на огромен пробив. Колкото и да ми е противна прическата му, Робин Худ Финч е твоят контакт с нелегалната съпротива. Длъжна си да се свържеш с него и да действате заедно.

– И ще го направя – заяви тя решително. – Следващия път, когато го видя. Той винаги се връща. Не е необходимо да прахосваш магията на духа за това.

– Не я прахосвам. Сънят може да е сладка награда, като юрта, Сейдж.

– Тъкмо за това ти говорих по-рано. Ти не можеш да се въздържаш от подобни неща – точно заради това те обичам. Но рискът си остава.

– Така ли? Някои хора – изключвам себе си, разбира се – могат да възразят, че цялата тази твоя мастилена мисия е невероятен риск. Ти смяташ, че непокорството ще вбеси алхимиците? А какво ще стане, ако узнаят, че е подклаждано от магия? Да не говорим какво ще направят, ако разберат за мен. – Размахах чашата с вода пред лицето ѝ, за да засиля ефекта от думите си. – Ти адски рискуваш, любов моя. Ако алхимиците узнаят дори за едно от тези твои прегрешения.

– Тогава какво? – попита тя предпазливо. – Смяташ, че трябва да спра?

– Не, разбира се, че не – успокоих я с повече увереност, отколкото изпитвах. Част от мен искаше тя никога да не се подлага на опасности, но това беше невъзможно. Или поне не и нашата реалност. – Защото зная, че не можеш. Това е работата ти. А сънищата, създадени с магията на духа? Те пък са моята работа. – Кимнах към лаптопа и книгите. – Не ме бива за всички тези проучвания и магически заклинания, но ми позволи да направя нещо подобно. Позволи ми да почувствам, че и аз допринасям с нещо за нашето дело.

Очите ѝ се разшириха.

– О, Ейдриън, ти и без това имаш такъв голям принос. Ти. Ти нямаш представа какво правиш. Ти си най-голямата радост в живота ми. Най-голямата радост, която съм имала.

– Тогава всичко е решено – заключих. – Ще проведем конферентен разговор в съня.

Любовта и възторгът ѝ секнаха.

– Почакай. Как така е решено? Как така преминахме от моето любовно обяснение към решението за съня?

– Това е логиката на Ейдриън Ивашков. Не се опитвай да я проумееш. Просто я приеми.

– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Кимнах сериозно.

– Това е така, защото не си свикнала да живееш спонтанно и непредсказуемо. Докато при мен неочакваното е очаквано. Нищо вече не може да ме изненада.

В очите ѝ заиграха лукави пламъчета.

– О, не съм толкова сигурна. Обзалагам се, че мога да ти кажа нещо, което никога не си подозирал.

– Пробвай.

– Ако успея да те изненадам, ще се откажеш ли от съня?

– Нека да чуем с какво можеш да ме изненадаш.

Тя се поколеба няколко секунди. Въпреки закачливия блясък в очите ѝ, долових леко притеснение.

– Ами. Вземам противозачатъчни.

Тъкмо отпивах вода и се задавих. Отне ми няколко мига, докато се изкашлям, преди да изграча немощно:

– Какво?

Тя сви рамене, невероятно спокойна, сякаш намекът за секс не беше нищо особено. И да, нямаше никакво съмнение. Бях изненадан. По-точно сащисан. Не биваше да се съмнявам в способностите ѝ.

– Ще е нужно известно време, преди хапчетата да започнат да действат, затова си казах, че трябва да съм подготвена, просто за всеки случай.

– За всеки случай? – повторих, все още напълно смаян.

Нервността ѝ много бързо бе изместена от задоволството и от моя смут.

– Хайде стига, нима ще ми заявиш, че не мислиш за това?

– О, повярвай, през цялото време само за това си мисля. Но не знаех, че и ти мислиш. Искам да кажа, предположих, че когато работата опре до секса, алхимиците са тъпкани с принципи за непорочност, брак и грях . И така нататък.

– При повечето е така – съгласи се тя. – Но аз? Моите принципи за любовта и секса са съвсем простички и се свеждат до следното: да правиш секс, когато има истински, дълбоки чувства и желание за обвързване. Един лист хартия невинаги означава това. А що се отнася до греха. Не зная. Когато сексът се превръща в нещо евтино. Ако го правиш с хора, на които не държиш. Когато е без значение.

Не знаех какво да ѝ отговоря, защото в моя живот сексът беше евтин, нещо като средство за разпускане. Трудно можех да си спомня имената на половината момичета, с които бях спал. Сидни беше напълно наясно с това, но не осъждаше поведението ми. Вместо това побърза да заговори за нещо друго – тема, която повече се очакваше от нея.

– И разбира се, отговорността е огромна. На пазара се предлагат милион видове хапчета, така че се наложи да съпоставя всичките данни. – И тогава, колкото и да бе невероятно, тя извади от чантата си диаграма, озаглавена "Сравнение на оралните контрацептиви". Беше написана на ръка, но никога нямаше да се досетите за това – толкова съвършени бяха пиниите и толкова спретнат бе почеркът ѝ. Диаграмата бе с изобилие от цветни маркировки, както и с колони, запълнени с трудноразбираеми термини като естрадиол и андрогенност.

Зяпах диаграмата с провиснала челюст, макар да знаех, че всичко това е типично за Сидни, която познавах и обичах.

– Ти се работила над това?

– Всъщност отдавна я подготвих. Не ми отне много време. – Погледна диаграмата и въздъхна. – При всички препарати се наблюдават странични ефекти. Имам предвид, че при повечето хора няма никакви проблеми, но понякога се стига до нежелани последствия, за които трябва да се внимава. Много от тях са свързани с напълняването.

Изучавах я внимателно, осъзнавайки каква голяма жертва е било това за нея. Независимо от новите ѝ здравословни навици, знаех, че тя постоянно се тревожеше за фигурата си, което беше смешно, имайки предвид колко страхотно изглеждаше.

– Удивен съм, че си поела този риск. Много добре знаеш, че съществуват различни начини за безопасен секс, при които не са нужни лекарства.

– Зная – съгласи се тя и остави диаграмата. – Но ние няма защо да се тревожим за болести, а този метод е един от най-ефективните. Мога да контролирам процеса. Моят лекар ми предписа хапчета, които съдържат минимални количества от веществата, оказващи влияние върху теглото.

Станах и седнах на леглото до нея.

– Обещай ми, че ако забележиш, че започваш да пълнееш, веднага ще престанеш да ги взимаш. Не искам да се опитваш да компенсираш увеличаването на теглото с някаква шантава диета.

Погледите ни се кръстосаха.

– Мислиш, че мога да го направя?

– Предпочитам да не рискувам да го разбера.

– И да рискуваш да не правиш секс?

– Сега не правя секс и се чувствам отлично – заявих великодушно. – Макар че. Хм, питам само от научна любознателност, кога мислиш, че ще.

Сидни се засмя и ме целуна леко по устните.

– Не зная. Когато съм готова. – Внезапно лицето ѝ помръкна. – А и трябва да мислим за Джил.

– Ах – въздъхнах, защото нямаше какво друго да кажа.

Джил. Джил, която можеше да надзърта в моя свят и да вижда всичко, което правя – включително и това, което вършех със Сидни. Знаех, че това силно притесняваше моята любима

– И нямах право да я упреквам. Да имаме неволен свидетел на най-интимните ни ласки не беше нещо, което се харесваше и на мен, особено когато този свидетел беше сладката и невинна Джил. Не че тя е останала все така сладка и невинна, след като пребиваваше в съзнанието ми. Подозирах, че именно Джил повече от всичко останало пречеше на физическата ми близост със Сидни. Имаше някои неща, които Сидни, макар и неохотно, бе приела, че Джил знае. Но имаше други, които не можеше да позволи.

Не можех да измисля нито доводи, нито утешителни думи. Не знаех как да избегна този проблем, а в никакъв случай нямаше да притискам Сидни да направи нещо, което ще ѝ причини неудобство и притеснение. Оставаше ми единствено да се надявам, че двамата с Джил ще усъвършенстваме самоконтрола да се блокираме взаимно. Моето бившо гадже, Роуз, имаше същата телепатична връзка с Лиса и те накрая добиха тази способност. ала това им отне няколко години. Можех ли да чакам толкова дълго заради Сидни? Взрях се внимателно в нея, докато държах ръката ѝ и отговорът тутакси изплува. Да. Да, можех.

Дарих я с усмивка, която се надявах да ѝ подейства окуражаващо.

– В такъв случай ще видим какво ще стане. Ако всичко е наред и няма странични ефекти

– Страхотно. Ако ли не, ще спреш да ги вземаш. В крайна сметка това е едно хапче, а не обвързване за цял живот. А междувременно има много други начини, да не те оставя да скучаеш.

Тя се усмихна и тутакси ми олекна на сърцето.

– Предполагам, че каквито и да са тези "други начини", едва ли ще са подходящи за Джил.

– Остави книгите си за малко и ще ти покажа.