Освобождението на Атлантида

Глава 14

Атлантида

Пещера под Храма на Нереидите

Съзнанието на Кийли се разкъса на парчета, преди да се събере отново. Оцветени в прекрасни цветове частици, приличащи на пясъчна буря, създадена от луд художник, се въртяха непрестанно около нея. Продължи няколко секунди, по някаква причина го знаеше, независимо че усетът й за време и пространство не бе в силата си. В един и същи момент съществуваше и не съществуваше в няколко различни реалности, но във всяка една от тях я държаха ръце, силни като стомана и бе притисната към здрави като скала гърди. Ако стоманата и скалите излъчваха топлина като от пещ и миришеха на кръв и мръсотия.

Внезапно водовъртежът изчезна и тя се приземи на крака на каменен под. Само силата на Джъстис и неговият баланс я държаха да не падне. Чакаше, стиснала силно клепачи, вдишваше бавно и накъсано, докато не се почувства достатъчно добре, за да отвори очи, да проговори и да се движи без опасността да изхвърли съдържанието на бунтуващия й се стомах.

Хватката му се затегна, като все повече и повече я притискаше в обятията си и страхът й надви гаденето. Отвори рязко очи и се опита, с всичката сила, която можеше да събере, да се изплъзне от прегръдката му Можеше да си спести усилието, защото да се пробва да се измъкне от него, беше сякаш да бута камъни по време на срутване, усещането бе еднакво.

Страхът се превърна в раздразнение. Имаше чувството, че главата й е на път да експлодира.

- Пусни ме - нареди му тя през зъби, гледайки в гърдите му Независимо, че на височина бе над средния за жена ръст - към метър и седемдесет и три - той бе значително по-висок, към метър деветдесет и три. По някакъв начин знаеше, че не иска да погледне в очите му Не и сега, когато я държеше в капана на желязната си прегръдка.

Най-накрая проговори отново, с онзи дрезгав глас.

- Не сме сигурни, че искаме да те пуснем, наша Кийли.

Направи й впечатление странният му начин на изразяване, говореше за себе си в множествено число. Преди да успее да измисли подобаващ отговор, хватката му се разхлаби и въпреки думите му, той я пусна. Веднага се дръпна назад от него, отказвайки да погледне към блузата и панталоните си, по които сега имаше кървави следи, причинени от допира им с окървавеното тяло на воина. Гаденето побеждаваше, но нямаше да му се даде. Вместо това се огледа наоколо, за да се опита да разбере къде се намира.

А след това щеше да разбере как бе дошла тук.

Мрачното пространство бе огромно, а таванът бе толкова високо, че едва успяваше да го види. Подът, украсен със сложна мозайка, й напомняше за пода, който бе виждала във видението с Нерей. Във влажния въздух се носеше слаба, приятна миризма на минерали.

Напомни й за горещата пролет в Калифорния.

- Къде сме? - започна с лесен въпрос, след като не знаеше колко нормален бе лудият мъж, който я бе отвлякъл. Просто защото бе мъжът от виденията й, или неговият зъл брат близнак, не значеше, че с него бе в безопасност.

Несъзнателно докосна дървената фигурка на врата си през блузата. Мъжът, когото бе видяла да седи до лагерния огън, бе като странно трансформирано фотографско копие на този воин. Накара я да се съмнява във видението си.

Да се съмнява в самата себе си.

- В пещера дълбоко под Храма на нереидите - отговори той. - Подходящо е, нали? След като нашата нереидска половина най-накрая пое контрола върху нас.

Добре. Време е да зададем очевидния въпрос.

- Върху вас? Кои сте вие? Винаги ли говориш за себе си в множествено число? - Може би не бе най-добрата идея да предизвика психозата му по този начин, но все пак бе археолог, а не психолог. След като дълги години я влачеха от един психиатър на друг, можеше да се каже, че бе квалифицирана и знаеше разликата.

Маниакално потискащо поведение, граничещо със социопатия. Пълна липса на чувство за реалност.

Диагнозите, независимо дали звучаха професионално, изгаряха ума й като киселина. Затова ли бе прекарала последните години в опити да убеди родителите си, че е нормална и с всичкия си, а точно сега реалността да й се изплъзне?

Избута съмненията си настрани и си пое дълбок и треперещ дъх. Събирайки всичко, което бе останало от побития й кураж, най-накрая погледна към него. От близо бе още по-ужасяващо подивял и още по-покоряващ, въпреки че нямаше никакъв смисъл. Макар да стоеше изправен пред нея, правеше впечатлението на хищник, готов да нападне жертвата си.

Което отново я върна към неудобното чувство, че точно тя бе неговата плячка.

Парцалите, които носеше изглежда бяха остатъците от блуза и панталони, които или са се разкъсали по време на битка, или пък от прекалено много тичане. Мускулестите му гърди ясно се виждаха под разкъсания плат, въпреки че и по двете имаше кръв и мръсотия. Стомахът й се разбунтува и тя бързо отмести поглед.

Кийли беше корава. Винаги трябваше да бъде такава. Но точно сега балансът й не се радваше на ситуацията, в която бе попаднала. Това, че не искаше да погледне към кръвта на човека, дал живота си за Джъстис, не я правеше страхливка.

Кожена каишка, пресичаща гърдите му, бе прикрепена към горната част на ножницата на гърба му. Владееше меча, така сякаш бе продължение на ръката му и си личеше, че го е използвал много пъти.

Кичурите коса около лицето му и мръсната му плитка бяха сини, както тя вече знаеше. Но не просто синьо. Нюансите на този цвят варираха от целия спектър - от най-тъмното среднощно синьо, към бледото синьо на лятното небе. Поне това можеше да види под кръвта и мръсотията, които покриваха почти цялото му тяло.

Строгите черти на лицето му бяха перфектни. Виждала бе римски статуи, които в сравнение с него не бяха нищо. Очите му или прекалено черни, или толкова тъмносини, така че светлината не можеше да ги отрази.

Устните му се извиха в съвсем лека подигравателна усмивка и тя осъзна, че се е вторачила

в него като полудяла от любов студентка по-дълго отколкото можеше да си признае.

Или го гледаше като някой, който се страхуваше за живота си.

- Мога да подсигуря повече светлина, ако искате да ме оглеждате по-задълбочено, милейди - предложи й той с дрезгав и съблазнителен глас. - Обаче открих, че след всичко, което се случи днес, не мога да владея себе си, а и твоето изучаване не ми помага да се въздържа и да не действам, воден от най-низшите си импулси.

- Не звучиш като побъркан човек - каза тя бързо, след което му се усмихна. - Съжалявам. Наистина. Не се опитвам да те измъчвам или да те разстройвам по какъвто и да е начин. -Опита се гласът й да бъде спокоен и равен, докато отстъпваше няколко крачки назад. -Въпреки това трябва да признаеш, че ми дължиш някакво обяснение. Но нека да започнем с това как дойдохме тук и как можем да се измъкнем, какво ще кажеш? След това можем да преминем на по-трудните въпроси, като например откъде ме познаваш?

Обмисляше дали да не му покаже дървената фигура и да го попита за нея, но реши да не го прави. Все още не. Установяването на връзка между тях двамата, без значение колко напрегната, не й се струваше много мъдро, като се имаше предвид сегашното му състояние.

Първо - да се разбере с лудия мъж, а след това можеше да изпада в истерична паника. Точно така. След като бе прекарала толкова нощи, пазейки гробниците от мародери, от които уж не се страхуваше, добре де, поне малко, я бяха научили да се държи хладнокръвно и да не показва страха си.

Той помаха с ръка и редица фенери, които обграждаха пещерата, грейнаха в синьо-зелена светлина. Ахна, не заради номера със светлините, а заради огромното пространство, което се разкри пред погледа й. Включително и голямо, приличащо на езеро, водно тяло, което сигурно бе минералният извор, който по-рано бе помирисала. Бавно се завъртя в кръг, докато разучаваше пещерата и блестящите скъпоценни камъни вградени в стената. Научното любопитство почти преодоля страха от това, което той смяташе да направи с нея. Или на нея.

- Това да не е геода? - промърмори, повече на себе си, но той отвърна.

- Да. Отчасти. Залата точно над нас е геода и е била използвана за лековитите ритуали в храма. Но това е само пещера, въпреки че във всяка стена е вграден скъпоценен камък, поне тези познати в Атлантида - отвърна й като бавно се приближи към нея. - По-красива си, отколкото си представях.

Внезапната промяна на темата я хвана неподготвена и тя веднага зае отбранителна позиция.

- Защо? Защо си си ме представял? И защо сме тук и кой, по дяволите, си ти? Чух че принцът и неговият брат, тоест другият принц казват, че си изгубеният им брат. Защо не си задно с братята си? Блудният син ли си или нещо такова?

Джъстис присви очи.

- Чула си доста. Колко време си била в Атлантида? Достатъчно дълго, за да може някой от тях да те обяви за своя? - гласът му бе нисък, видимо напрегнат, сякаш едва се възпира да не й се нахвърли.

Отново отстъпи назад, вдигна ръце напред и ги обърна с дланите към него, сякаш искаше да се защити и да сложи край на всякакви луди идеи, които му се въртяха в съзнанието.

- Вижте, господин Джъстис или принц Джъстис, или каквото предпочитате, не знам за какво говорите. Не принадлежа на никого. Не сме в дванадесети век. Вашият приятел Лиам дойде в офиса ми и ми даде възможността да изучвам Атлантида. Аз съм археолог и аз... - Тя спря. Не знаеше как да продължи.

Той се успокои донякъде и напрегнатите му мускули се отпуснаха за момент, но след това през лицето му премина прилив на нещо, наподобяващо отчаяние и отмъщение и той потрепна.

- Изглежда, че не можем да мислим трезво, когато ти си наоколо, Кийли. Може би трябва да си починем, докато се изкъпем, за да можем да продължим разговора си, когато не смърдим на кръвта и саможертвата на Фарнасий.

- Починем! Починем! - чу гласа си тя, който се извиси и заприлича на крясък, но не можеше да се спре. - Шегуваш ли се с мен? Току-що избяга от място, което не би трябвало да съществува, един жалък човечец се самоуби в ръцете ти с твоя меч. Трябва да се шегуваш Говориш за притежаване и нисши импулси, а сега искаш да си подремнеш?

Стисна силно юмруци и се огледа наоколо, за да намери нещо, с което може да се защити, като осъзна, че днес за втори път й се налагаше да прави това.

- Ако някога изляза от тук, ще си купя нож - каза раздразнено. - Или тейзър. А може би и пушка. Няма да спиш. Няма да си почиваш. Може да правиш само едно нещо и то е да ме измъкнеш от тук.

Когато мъжът посегна назад и извади меча си, Кийли разбра, че с нея е свършено. Майка й винаги бе казвала, че някой ден ще си изпати заради голяма си уста.

Не чак толкова известен археолог е убит от древен воин, върнат към живот. Възстановката може да намерите в Ютуб.

Но той само положи меча си на земята и свали каквото бе останало от ризата му. Кръвта и мръсотията покриваха тялото му и можеше ясно да види обезобразената му тъкан и поне дузина разрези, които показваха, че е бил раняван неведнъж. Някои от тези рани изглеждаха смъртоносни.

- Ранен ли си? - попита го. - Тази кръв, твоя ли е? Нуждаеш ли се от медицинска помощ Имам елементарни знания, ако можеш да ми намериш медицински принадлежности.

Той замръзна на място и зяпна в нея с изражение, което тя не можеше да разгадае.

- Помощ ли ми предложи?

Вбесена, скръсти ръце пред гърдите си.

- Да. Защо? Да не би да прекрачвам някое правило, което ми забранява да докосвам царствената ти особа. Защото трябва да ти кажа, че в момента разполагам със здравословна доза страх, която е на път да бъде победена от това, което прабаба ми би нарекла чист просташки инат.

Той премигна.

- Почиташ прабаба си, значи и двете сте бойци, не е ли така?

Този път бе неин ред да премигва, защото долови възхищение в гласа му

- Но.

- Не - прекъсна я той. - Няма такова правило, макар че нямам претенция към такова наследство. Техен полубрат или не, аз съм нежеланото копеле на един пленен цар. Просто не мога да повярвам, че ми предложи помощта си, след като се държах толкова зле с теб.

Опита се да разбере думите му, но не разполагаше с достатъчно знание, за да направи каквито и да е теории. В неговия случай сапунената опера за кралското семейство бе в пълна

сила, но на нея й трябваше повече информация, преди да започне да предполага.

- Така е. Имах предвид, че ще ти помогна, ако се нуждаеш от помощ - успя да каже, но дъхът й секна, когото той започна да се приближава към нея. Тогава една мисъл се появи в съзнание й. - Отново каза „аз“ , а не „ние“. Това... Можеш ли да ми обясниш?

Вървеше бавно, явно, за да й покаже че не представлява заплаха и когато я достигна, застана точно пред нея.

- Правиш ми чест, Кийли, и ще ти обясня, доколкото мога. Но преди това трябва да се изкъпя и да поспя. Ти също се нуждаеш от почивка.

- Не това отново. Виж, казах ти... - но когато погледна в очите му, забрави за какво е мислела. Синьо-зелени пламъци танцуваха в зениците му Очарована вдигна ръка, за да докосне лицето му. Разбира се, че се нуждаеше от почивка. Беше изморена, нали?

Толкова изморена.

Когато пръстите й проследиха чертите на скулите му, той потръпна под допира й като това действие събуди силната му сексуална чувствителност. Но слаб глас крещеше в съзнанието й, крещеше, че изобщо не е изморена и че трябва да избяга.

Докато гледаше в очите му, гласът затихна. Тя беше много, много изморена.

Клепачите й се затвориха и усети, че коленете й се отпускат. Тогава той я хвана преди да успее да падне.

- Отново ме прегръщаш - промълви тя. Сънят я връхлиташе на вълни, изпълнени с мир и спокойствие.

- Никой друг повече няма да те прегръща, Кийли - каза той и усети устните му, които много нежно докоснаха челото й. - Ти си моя!

Нещо в тези думи, нещо в тях не беше наред. Гъделичкаха съзнанието й в продължение на няколко секунди, преди да се предаде на съня. Щеше да го разгадае по-късно. Когато не бе толкова изморена.

Потъвайки все по-дълбоко в нежните вълни на дрямката, тя сънува за мечове, скъпоценни камъни и мъж с коса като цвета на сапфир, който люлееше и двамата.