Глава 7


Катедра по Археология.

Щатския Университет в Охайо, Калъмбъс, Охайо

Кийли скръсти ръце, осъзнавайки че и двамата мъже в претъпкания й офис могат да прочетат езика на тялото й като червен флаг за предупреждение, но изобщо не й пукаше.

- Не ме интересува колко е престижно, каква чест е за мен или пък кое правителство ме моли. Имам нужда от почивка.

Властният мъж в черния костюм отвори уста, за да каже нещо, но тя вдигна ръка, за да го спре.

- Вижте, господин Лиам...

- Само Лиам - отвърна той, с нотка на нетърпение в гласа.

Младата жена се вгледа в изсечените му скули и вълните на копринената му черна коса, която беше съвсем леко по-дълга, отколкото трябваше, за да мине за обикновен правителствен подлизурко. Широчината на раменете и гърдите му, в комбинация с извисяващата се височина, също не се връзваха с това да е прост чиновник. Не и с подобни мускули. От кога ли цивилните държавни служители бяха започнали да изглеждат като древни воини?

Древни воини? Откъде се взе тази мисъл?

Кийли премигна и внезапно всичко си дойде на мястото. Дървената фигурка, която почиваше върху гърдите й сякаш бе на път да прогори кожата й. Този Лиам приличаше на него. На нейния воин. Същият, който бе изработил рибката й. Имаше нещо в ъглите на скулите му, или пък в арогантната заповед, изписана върху лицето му

Може да са били братя. не, вероятно братовчеди.

От друга страна, нищо чудно часовата разлика да си правеше гаргара с мозъка й.

Като че способен да погледне през черепа й и да види мислите й, тъмносините очи на Лиам се присвиха и за секунда или малко повече в тях проблесна сребриста светлина, насочена към нея.

Супер. Страхотният номер със смяната на цвета на очите. Леле. Не беше просто изморена, бе достигнала съвсем различно състояние доста отвъд умората. Наподобяващо зомбиране може би. Внезапно почувства потребност да се защити и погледна към захвърлените си ръкавици, които лежаха върху бюрото й. Но тя не се нуждаеше от тях, всичко бе изчистено. Беше в безопасност в офиса си.

- Добре, Лиам. Ето какъв е проблемът.

Кийли повдигна рамене и раздвижи врата си в опит да облекчи напрежението, което я караше да се прегърбва.

- Прекарах осемнадесет месеца от последните две години в работа по Луперкале в

периоди от по три месеца. Осемнадесет месеца, три срутвания, една кражба и две пътувания до бърза помощ - тя поклати глава. - Човек би решил, че италианският ми се е подобрил значително досега.

Джордж Гренинг се обади от стола до вратата, в който се бе свил, очевидно опитвайки се да се вмести във възможно най-малко пространство с върлинестото си тяло. Кийли работеше с него от пет години. Джордж бе всепризнат изследовател, когото често публикуваха и искаше да прилича на Индиана Джоунс. Макар да беше начело на катедрата й, следователно и неин началник, и да имаше около петнадесет години повече опит от нея, все още не притежаваше самоувереност.

- Онази Луперкале! Същата пещера, в която вълчицата е кърмила Ромул и Рем, близнаците основатели на Рим! Бих дал лявата си ръка, да бъда поканен на разкопките.

Кийли присви очи, но откритото и приветливо лице на Джордж показваше възхищение, а не завист. Археологията бе един малък свят и академичната политика понякога залиташе към забиване на нож в гърба и завист, отколкото към истинско приятелство, както бе научила, болезнено ясно от собствен опит. Макар Джордж да я превъзхождаше по ранг в катедрата и по умения по време на разкопки, нейният специален... талант... я правеше доста търсена.

Търсена, въпреки факта, че никой от хората, с които бе работила досега, не знаеше, че не е просто обикновен човек. Всички й приписваха умения като „удивителни познавателни способности“ или не толкова обобщеното - „женска интуиция“.

Ако им кажеше, че артефактите буквално й говорят, щеше да координира бъдещите си разкопки от лудницата.

Лиам насочи цялата сила на погледа си, който казваше „Аз командвам“ към Джордж, който се сви още повече.

- Д-р Гренинг, колкото и да оценявам професионалното любопитство, нямам много време. Вероятно бихте могли да ни извините докато с д-р Макдърмът обсъдим условията на нашата молба?

Кийли едва не се разсмя на абсолютната наглост на този мъж. Току-що бе отзовал Джордж от собствения й офис.

- Джордж остава - каза равно тя, като вдигна диетичната си кола и отпи голяма глътка. Може би малко кофеин щеше да помогне. - И не сте единственият, който разполага с малко време. Отказах ви, така че може би е време да поемете по пътя си?

Лиам стисна зъби и поддържаната от него илюзия за добронамерено убеждаване, която бе носил като маска върху лицето си, избледня, оставяйки след себе си чиста арогантност и властност, отпечатани върху чертите му

- С голямо удоволствие бих приел вашия отказ, но моят върховен принц ми възложи тази мисия - изсъска й. - Запознати сме с дарбата ви, лейди Кийли. Знаем, че сте човек, способен да чете предметите и като такъв притежавате талант, който смятахме за отдавана изгубен във водите на времето. Поради тази причина и заради репутацията ви на брилянтен археолог с безукорна почтеност, за мен е чест да ви поканя в Атлантида.

Смехът секна в гърлото й, когато го погледна в очите, които сега горяха в чисто течно сребристо и я разсейваха.

- Как правите този трик с очите си? И сериозно? Атлантида? Изгубеният континент? Ти...

Внезапно осъзна първите му думи и хвърли обезпокоителен поглед към Джордж, който

гледаше с голям интерес към откачалката, обявил себе си за атлант.

- Моята дарба? Не знам за какво говорите, но изглежда сте побъркан. Атлантида, как иначе. Разбира се, нека ви запиша някъде.

Престори се, че разглежда календара, който стоеше на бюрото й, но фразата „човек, способен да чете предметите“ се завъртя в съзнанието й, докосвайки у нея нещо отдавна дълбоко заровено. Без да му обръща внимание, се усмихна сладко и съвсем неискрено на Лиам.

- Мога да вмъкна Атлантида след около две седмици, веднага след като приключа разкопките на Оз.

Мъжът дори не се усмихна.

- Не познавам този Оз, но приоритетите ви току-що се промениха.

- Вижте, ще повикам охраната на университета - подхвана тя, докато се изправяше и огледа бюрото си за нещо, което би могла да използва като оръжие, ако той станеше агресивен. Мраморният бюст на Филип Македонски щеше да послужи, но бе прекалено далече.

- Разбира се, че можете да се обадите на когото поискате - каза Лиам.

Но с движение, прекалено бързо, за да успее тя да го улови, той се наведе през бюрото и притисна някакъв предмет в ръката й, след което сключи пръстите й около него.

Всяко нейно нервно окончание регистрира мигновено неподправената старинност на гладкия камък в ръката й.

- Не! Не, ръкавиците ми... Не разбирате...

И тогава историята я обгърна. Векове на тленност я завъртяха във водовъртеж и тялото й се изви в болезнен спазъм, когато падна с вик върху бюрото си. А последното, което видя бе лицето на Лиам, излъчващо съвсем леко съжаление.

Неподготвена, изцяло и напълно неподготвена, тя изпадна в безсъзнание.

* * *

- Нуждая се от теб, мили мой - думите идваха от устните на Кийли, но гласът не беше нейният. Погледна надолу към копринената синя рокля, която носеше над сластното тяло и осъзна, че и то не бе нейно. Както често се случваше, тя бе в капана на видението - активен участник в живота на някой, който таеше силни емоции към предмета, който държеше.

Предметът. Лиам.

Спомени за офиса й се прокраднаха в съзнанието й, в тяхното съзнание, смътни, скрити зад завесата на видението. Погледна надолу към предмета и видя, че държи огромен сапфир, който блестеше така, сякаш в него се пробуждаха към живот и проблясваха цели малки вселени.

Гледката на ръце й отклони вниманието й от скъпоценния камък. Пръстени красяха всеки пръст и сребърни гривни звънтяха като камбани на китката й, докато движеше грациозните си ръце. Бледо бели ръце, които нямаха тен и не бяха белязани от безбройните ожулвания от редицата разкопки.

Ръце, които определено не бяха нейни.

Кийли огледа озарената от слънцето стая, възхитена от екзотичната й странност.

Мраморните колони във всеки един ъгъл бяха инкрустирани със скъпоценни камъни и блестящ, наподобяващ мед, метал. Легло, достатъчно голямо, за да побере десет души красеше центъра на стаята, драпирано с ефирни копринени завеси в бяло, синьо и кристално зелено. Стаята имаше и балкон, който гледаше към град от кристални и мраморни кули.

А отвъд това... купол. Те познаваха този купол. Той предпазваше Седемте острова от дълбините на океана. Седемте острова.

Атлантида.

Камъкът се изплъзна от внезапно изтръпналите й пръсти и полъх от студен въздух, подобен на шепот, се стрелна през стаята и се материализира пред нея под формата на мъж. Висок и скандално красив, мъжествената му красота зароди тръпка на страстно желание у нея. Той улови сапфира преди да падне върху мозайката, след което й го подаде. Камъкът улови лъчите и от сърцето му заблещукаха снопчета светлина.

- Не е в твой стил да си толкова непохватна, ми амара. Най-вече в такъв важен ден. Днес коронясваме новия ни крал.

Изглежда думите му отвориха врата към останалите й сетива и тя чу далечните звуци на много, много хора, които викаха и крещяха. Не от ярост, тонът им бе празничен. Ароматът на печено месо се носеше през стаята и неочаквано стомахът й изкъркори леко.

Мъжът се ухили широко, очите му светнаха с порочен хумор.

- Трябва да се погрижим за глада ти, любима, макар да се надявах да задоволя друг твой копнеж преди да тръгнем.

Кийли усети топлината по бузите си, но му се усмихна, все пак бе наблюдател в чуждо тяло.

- Нямаме време. Трябва да коронясаш новия крал, любов моя. Като върховен жрец на Посейдон това е твой дълг и твоя чест.

Той се наведе, за да положи целувка върху устните й и тя затаи дъх напълно подвластна на разтапящата топлина, която се развихри в тялото й.

- За мен ще е радост. Както и за теб, сигурен съм, да подариш това малко допълнение към Звездата на Артемида на неговата кралица. Макар Звездата сама по себе си да притежава силата да лекува сломеното съзнание на воина, този камък, от друга страна, има способността да успокоява нараненото сърце.

- Но какво ще излекува нараненото сърце на царство, което трябва да остане погребано под морето?

Веждите му се сключиха, а изражението му стана по-мрачно

- Дори и Посейдон не може да отговори на този въпрос. Седемте скъпоценни камъка от Тризъбеца бяха пръснати по всички далечни краища на земята преди Катаклизма. Докато не се върнат на полагащото им се място, Атлантида не може да се въздигне. Магията ще се обърне срещу себе си и куполът ще бъде унищожен.

Кийли ахна, думите на мъжа, нейния съпруг, кънтяха в стаята като нерадостна заплаха. За момент тя бе сигурна, че думите му са от голямо значение и за нейното време, но това усещане избледня, докогато умът на приемника й се бореше за контрол над собственото си съзнание, а нейният академичен ум се оживи при идеята за скъпоценни камъни със специални сили.

Той я сграбчи леко за раменете.

- Никога не трябва да говориш за това, защото никой освен краля, аз, а сега и ти не знае истината за Тризъбеца. Ако останалите знаеха, народът ни ще изгуби всякаква надежда.

Веднага й дойдоха наум дузина въпроси и се запита кога ще е най-подходящото време да ги зададе. Докато търсеше в ума на приемника си отговорите, които знаеше, че се съдържат там, на устните й се появи името. Неговото име.

Нерей.

Сякаш в името имаше сила и съзнанието на домакина й пое контрол над речта на Кийли.

- Нерей, любов моя, живот мой. Пожелавам им цялото щастие, на което ние се наслаждаваме.

Докато мъжът я придърпваше в прегръдките си, черните му очи заблестяха със синьозелен пламък точно в центъра на зениците му.

- Както и аз, Зелия, съпруго моя. Както и аз.

Кийли вдигна лице, за да посрещне целувката му и когато затвори очи, светът пред нея потъна в мрак.

* * *

- Д-р Макдърмът! Кийли! - крещеше й някой. Гласът бе приглушен от вълните на океана, които ромоляха накъде над купола. Куполът... Атлантида.

Кийли отвори очи и пред нея се разкри гледката на лицето на Лиам, над което се виждаха изтърканите плочки на тавана в офиса й. Шокирана и вече напълно наясно къде се намираше и коя беше, се загледа в тъмните очи на мъжа, който бе причината за това изживяване.

- Приличаш досущ на него.

Ръцете на Лиам се стегнаха около нея и тя осъзна, че я държеше във въздуха, обгърнал я като дете.

- Пусни ме, атланте! Веднага!

С очевидно нежелание я спусна надолу, докато краката й не докоснаха пода.

- Добре ли си?

- Сякаш ти пука, копеле. Имаш ли идея. - тя спря насред изречението, когато една ужасна мисъл мина през съзнанието й. Джордж. Ако е видял. всичките тези години, през които внимателно се бе крила.

Трескаво огледа стаята и почувства огромно облекчение, когато видя, че Джордж го няма, освен ако не е отишъл да повика лекарите от някое заведение за душевно болни.

Това вече нямаше да е на добре.

Насочи яда си към човека, който го заслужаваше.

- Имаш ли някаква представа какво се случва с мен, когато докосна предмет от древността, без да съм се подготвила?

Бавно пое дъх и се опита да предотврати реакцията си - реакция, която вече я настигаше. Тялото й се разтресе до такава степен, че едва успяваше да стои изправена, но когато Лиам се приближи към нея, за да й даде опора, тя се дръпна от него.

- Вземи и проклетия си сапфир.

Хвърли го към него и той го хвана, използвайки свръхестествените си сили, същите каквито мъжът във видението й бе демонстрирал.

- Нерей. Изглеждаш като него - повтори с горчивина в гласа. - Жалко, че не си такъв джентълмен.

Атлантът залитна назад, сякаш го бе бутнала и след това се приближи към нея.

- Нерей ли каза? Наистина си видяла Нерей? Носеше се слух, но... този спомен би трябвало да е бил вграден в камъка преди повече от осем хиляди години.

Побиха я тръпки и се опита да стигне до стола си, но той я хвана и я вдигна на ръце, а след това я положи на стария й захабен диван. Преди да успее да се възпротиви, мъжът свали якето си и го сложи на треперещите й рамене.

- Какво мога да сторя, милейди? - попита, клекнал пред нея. - Какво помага в такива ситуации? Бъдете сигурна, че ще получите искрените ми извинения, но те ще почакат, докато не подсигурим благосъстоянието ви.

Премигна, изненадана от внезапната му загриженост.

- Не знам. ами, чай. Всъщност топъл чай с много захар би ми помогнал. Джордж може. - огледа се и си спомни, че Джордж си е отишъл. - Къде отиде?

Лиам стисна устни в сурова линия.

- Побягна като уплашен заек, когато изпаднахте в безсъзнание. Помислих си, че е тръгнал да търси по-висша фигура или медицинска помощ Бях принуден да го предотвратя.

Кийли веднага се разтревожи.

- Какво си му сторил?

- Не му нанесох дълготрайна вреда, милейди. Просто си почива, а спомените му са някак си променени. Един малък талант, който притежавам - посочи с ръка той и когато тя завъртя глава в тази посока, видя Джордж да лежи на пода зад бюрото й - припаднал. Кожата му беше също толкова бяла, колкото и ризата му.

- Сигурен ли си, че е добре? Трябва да се обадим.

- Кълна се в живота и честа си, че ще повикам помощ след няколко минути.

Тя се успокои, тъй като той бе способен да възпре всякакви опити от нейна страна да потърси помощ, а и лицето на Джордж, изглежда, започваше да порозовява и да придобива по-здрав вид.

Няколко минути по-късно, когато спря да трепери достатъчно, че да мисли последователно, погледна към фактите.

- Наистина сте избрали интересен подход, за да ме накарате да ви придружа.

Той вдигна глава с такава арогантност, че Кийли заподозря, че във вените му наистина течеше кръв на върховен жрец.

- Избрана сте измежду само петима учени да бъдете допусната в Атлантида, докато се подготвим да обявим на всеослушание нашето съществуване пред света. Наистина ли трябва да ви принуждавам, д-р Макдърмът?

Остана загледана в него още няколко минути, знаейки, че няма как да му откаже. Атлантида. Кой археолог не би зарязал всичко, за да бъде един от първите, който да изучи чудесата й? Би дала всичко за такава възможност. Винаги го е правела. Да жертва приятелства и връзки, само заради тръпката от пътешествието. Вълнението, съпровождащо откритието.

Рискува работата си като не се вслуша в шефа си, за да отиде в Луперкале. Какво ли щеше да рискува за Атлантида?

Нямаше и съмнение, че наистина съществуваше. Не и след видението. Или поне е съществувала преди хиляди години. Виденията на Кийли никога не грешаха.

И все пак, увереността, че все още е там, за да бъде намерена, бе въпрос на логика и вяра. Логиката никога не е била силната й страна. Казваше й да си седне на задника и да изпрати Лиам до вратата.

Но Атлантида! Дори самата мисъл прогонваше умората от часовата разлика. Шансът, че беше повече от една трескава фантазия, мечта на всеки един археолог, историк или учен по целия свят, си струваше преследването. Знаеше, че е взела решението си в момента, в който бе видяла кристалните кули.

Дразнеше я фактът, че е готова да се даде толкова лесно, най-вече след като така я удари под кръста с номера със сапфира.

- Ще ви дам отговор след четиридесет и осем часа - каза тя решително.

Очите му светнаха развеселени.

- За съжаление, се нуждая от отговора ви в следващите четиридесет и осем секунди или ще изтрия спомените ви за тази ни среща, след което ще се заема със следващия археолог от списъка си. Мъж на има Лойд, ако не се лъжа. Може и да не притежава дарбата ви, но... -Той остави заплахата неизказана.

Кийли мигновено бе обхваната от побъркваща ярост, която изгори и последните останки от шока й. Д-р Лойд винаги бе един от първите, които правеха снизходителни коментари за нейната „женска интуиция“, най-често от първия ред в публиката, на социални срещи, където представяше важни документи.

Обикновено, докато правеше това, гледаше втренчено в гърдите й.

Нямаше начин да допусне непохватните му ръце в близост и до най-дребното петънце мръсотия в Атлантида. Сложи ръце на хълбоците си и погледна към Лиам.

- Лойд! Та той не може да изкопае дори хартиена торбичка. Теориите му относно... -гласът й затихна, когато на лицето му се изписа усмивка, която не успя да потисне.

Играел си е с нея през цялото време.

- Добре. Браво. Не е много благородно като за върховен жрец, но върши работа. Много добре, господин Лиам. На ваше разположение съм. Само трябва да взема оборудването си и да се погрижа за няколко лични неща.

Той поклати глава.

- Що се отнася до личните ви дела, ще ми дадете списък и всяка една задача, която трябва да свършите ще бъде препращана на стюардите ни. Оборудването ви вече е готово, смятам, че в чантата на пода се намират всичките ви инструменти.

- Как.

Наведе се и вдигна тежката й чанта, сякаш изобщо не тежеше. Може би с такива мускули като неговите наистина беше така.

- Асистентката ти беше много полезна.

Кийли го изгледа.

- Сигурна съм, че е била след като е оплакнала окото.

Порочна усмивка се настани на лицето му и приликата му с върховния жрец от видението й стана още по-осезаема.

- Смятам, че терминът е „адски секси“. Може да ми го разясниш по време на пътуването

ни.

- Разбери го сам - измърмори тя, докато взимаше ръкавиците си и когато ги сложи на ръцете си, огледа офиса си за последно. - На ваканция съм, няма да липсвам на никого. Води, МакХоти.

Мъжът вдигна вежда.

- Прощавай?

- Да. Да, трябва да поискаш прошката ми - отвърна тя, но нямаше намерение да се заяжда с него. Докато следваше Лиам, Кийли се замисли в какво се забъркваше, но не можеше да възпре тръпката вълнение. Атлантида. Самата тя я бе видяла, а виденията й никога, никога не лъжеха.

Това бе приключението на живота й и беше само нейно. Едва не се засмя на глас, като си представи израженията на лицата на всичките психолози, които родителите й бяха наемали.

Свръхразвито въображение, граничещо с психоза, как ли пък не. Д-р Кунц, отивам в Атлантида.


Загрузка...