Глава 29



Гробище „СветиДух“, Сейнт Луис

Мина доста време, откакто Аларик изпусна нервите си. След като прекара почти цялата нощ в търсене на Куин, Джак и Денал най-накрая успя съвсем вяло да се свърже с така интересното съзнание на Киун, за да може да ги проследи до това гробище само няколко часа преди залез слънце и, разбира се, отново да ги изгуби.

Носеше се като мъгла над надгробните плочи, повечето от които бяха от 1849 година. Явно тогава е върлувала някаква болест. Вероятно поредната епидемия на холера. Спомни си, че по това време бе направил всичко по силите си, за да помогне на човеците, като им даваше лекарства от Атлантида и ги лекуваше. Някой от тях го сметяха за ангела на смъртта, дошъл да ги прибере.

Засмя се при мисълта, но бе истина, все пак твърде много пъти се бе превръщал в носителя на смъртта. Но винаги се е ограничавал в убиването на човешките врагове. Доста пъти бе призоваван да помогне на воините. Трябваше да лекува и лекува, докато не изтощи силите си, а след това бе принуден да наблюдава как воини и хора умират в ужас.

Но не бе достатъчно, никога не беше достатъчно. Бе жертвал всичко, за да получи силата си, но дори и тя не стигаше.

Точно тази сила, премина през тялото му, сякаш чула името си или повикана от яростта му. Призова няколко водни стени и ги насочи към оградата на гробището, просто от раздразнение. След като първият удар направи част от оградата на трески, Аларик се насили да се успокои достатъчно, за да може да обуздае силата си. Следващата ударна вълна, мина през оградата и изчисти мръсотията и пръста, които я загрозяваха вероятно през последния век.

Но нито едно от тези действия не го накара да се почувства по-добре. Все още не можеше да намери Куин. Краткият проблясък, който го свърза с емоциите и съзнанието й, го бе довел тук, но отново бе изчезнал. Тя и сестра й Райли бяха акнаши - емоционални емпати. И като такива не само можеха да усещат емоциите на другите, но също така притежаваха способността да проектират собствените си емоции по начин, какъвто хората, дори и атлантите, не биха могли. Още от първата им среща, когато спаси живота й, можеше да се свързва с нея, без значение от разстоянието.

Връзката с нея му коства нещо малко: късче от черното му сърце и парченце от изсъхналата му душа. Куин дори не знаеше, че ги притежава, независимо че беше емоционален емпат.

Нейната дарба се смяташе за изгубена във водите на древните времена и все пак много такива дарби се връщаха към предишната си слава по време на тези мрачни и смъртоносни дни.

Изглежда, че светът бе на ръба на промяна, която лесно можеше да се равнява по сила с Катаклизма, който прати Атлантида на дъното на океана. Всяко едно решение или действие накланяше везните повече към мрачното или пък светлото бъдеще.

Само ако Посейдон им беше дал ясен път, който да следват. Боговете обаче не винаги бяха толкова прями. Само че той, върховният жрец на Посейдон желаеше не всичко да бъде само черно или бяло, а понякога да се намира и сиво. Като клетвата за безбрачие, обещанието никога да не се жени, което бе дал пред старейшините, когато му дадоха силата и ранга на върховен жрец.

Даде обет да изживее живота си напълно самотен като в замяна ще получи безгранична сила и ще може да общува с Посейдон. Но да бъдеш протеже на бога на моретата, предлагаше слаба утеха. А и да си признае - за него магията сама по себе си вече не бе така интересна и неустоима. Миналото, настоящото и бъдещето му се въртяха в безкрайния водовъртеж на неговата самота. Без надежда за топлина и утеха.

Без надежда за Куин.

Ако престъпеше клетвата си, това щеше да доведе до намаляване на силите му, нямаше да има право да води служби в храма и да съветва върховния принц. Нямаше да може да помогне на Атлантида, която бе на прага на въздигането си в света на хората.

Сега, след като народът му се нуждаеше от него най-много, нямаше да го изостави, без значение какво щеше да жертва. Изборът бе напълно ясен: или щеше да има Куин, или щеше да опази света си от всичко останало. А след като тя му бе заявила, че за тях няма бъдеще, изборът бе още по-ясен.

Водачът на бунтовниците и жрецът. Звучеше като лоша шега. Двойка, създадена в най-дълбокия кръг на ада, но двойка, която никога нямаше да е такава. Боговете вероятно са се посмели, в деня, когато са създали Куин и са решили тя да е жената, за която сърцето и душата му винаги ще копнеят. Нямаше да се изненада, ако все още се смееха, дори и в този момент.

Но нищо от това нямаше значение. Куин просто бе поредният бунтовник, съюзник в борбата с подивели вампири и шейпшифтъри, които искаха да превърнат хората в овце, за да могат да ги командват и поглъщат. Още един съюзник. Не би могла да бъде нищо повече, нито пък по-малко.

А ако успееше да убеди и себе си, може би тогава сърцето му ще спре да умира бавно и болезнено в гърдите му.

Въздъхна и прие плътска форма. Бляновете не му помагаха с нищо; вманиачаването в нещо непостижимо нямаше да доведе до никъде. Просто искаше да намери Куин, да намери всички и да подсигури безопасността им. Така и не успя да долови присъствието на Денал, а след като и двамата бяха атланти не трябваше да се затруднява с установяването на връзка между умовете им.

Но не успя, сякаш воинът бе спрял да съществува. Същото се отнасяше и за Джак. Умовете на шейпшифтърите тигри бяха прекалено животински устроени и Аларик не бе способен да го открие. Съюзник или не, Джак се радваше, че нещата стояха така. Червена пелена падна пред очите му при мисълта за шейпшифтъра. Дългогодишният партньор на Куин изпитваше към нея много по-дълбоки чувства, отколкото си признаваше и мисълта за двама им заедно, разкъсваше плътта на Аларик като остър меч.

Преди да успее да съсипе невинната ограда, нечии чужди емоции го разтърсиха. Смесица от ярост и болка. Уникалните цветове, вплетени в този емоционален отглас, му показаха източника. Беше Куин. Тя бе жива. Цветовете на залеза, сребристосивото и тъмночервеното в аурата й бяха така уникални и я различаваха от всички хора, които бе срещал.

Успокоение, копнеж и радост преминаха през тялото му, толкова силни, че го изгориха. Тя беше жива.

Куин бе жива.

И знаеше къде точно се намираше тя.

Призова силата си и я запрати по вратата на каменния мавзолей. Разби я на хиляди дървени парчета, а ключалката - разтопи. Тя беше жива и никоя врата или ключалка, създавани някога, не можеха да го спрат да отиде при нея, при цялото му уважение към семейство Денхам, които бяха издълбали фамилното си име на прага.

Без да си прави труда да приема формата на мъгла, той пое към отворената врата на криптата и не се изненада, като видя мрачно отворено пространство някъде навътре. Докато прекосяваше каменния под, кимна, за да отдаде уважението си към мъртвите. Когато стига отвореното пространство, видя стръмно стълбище, което водеше надолу към мрака.

Разбира се, че вампирите ще използват тунел под гробищата. Бяха толкова предвидими.

Аларик оголи зъби в свирепа, близо до усмивка, гримаса и тръгна по стълбите. Можеше да усети Куин, тя беше там, долу Нито трупове, нито вампири, нито всички демони от деветте кръга на ада бяха способни да го спрат да отиде при нея.

Тя бе негов съюзник. Бе неговото сърце. В една друга реалност, която не беше изпълнена с мрачно отчаяние, самота и смърт, тя бе неговата жена.

Прати мислите си чрез уникалната си мисловна връзка с нея. Куин, дойдох за теб. Ранена ли си?

Отговорът й достигна до него на минутата, но в тях нямаше страх, а само уязвимост. Неговата жена-воин.

Аларик? Знаех, че ще дойдеш.

Ранена ли си? Изпрати въпроса си още по-настоятелно, докато ускори крачка и се затича със свръхестествена скорост. Отговорът й, който малко се позабави, го накара да тича още по-бързо и междувременно да призове силата си.

Все още не, но Джак и Денал са. Намираме се на около три метра от вратата, но я пазят вампири. Чувствай се свободен да я гръмнеш и да я изкараш от пантите.

Точно пред себе си, в края на тунела, той видя барикадираната дървена врата. Призова още сила и премина през нея със скоростта на тропически тайфун. Вратата експлодира навътре и една от дъските имаше страхотния късмет да се забие в сърцето на един от пазачите.

Един е свален, остават още дванадесет.

Огледа наоколо, но сякаш се движеше със същата бързина, докато не вдигна Куин от пода, която държеше ръката си под странен ъгъл. Аларик я взе на ръце и нежно я понесе през мрачната и влажна стая, сякаш изобщо не тежеше. После я пусна и я подпря до стената, като призова воден щит, който да я защитава от заобикалящата ги опасност.

Завъртя се, за да огледа стаята и забеляза къде се намираха Джак и Денал. Джак бе в човешка форма, в безсъзнание или мъртъв в ъгъла на стаята, а Денал лежеше до него, но в неговия случай Аларик можеше да усети жизнената сила на воина - силна и устойчива.

Десетина вампири бяха заели позиции на заплаха, страх или подчинение, насочени към един много добре облечен вампир, който се бе облегнал на доста стар ковчег в центъра на стаята.

- Чувствам се засегнат, задето не ме покани на партито, Куин - каза сухо Аларик, като и за секунда не отмести поглед от вампирите. - Освен това, по-късно с теб ще обсъдим значението на израза „не съм ранена“.

Куин се засмя, но това не му попречи да чуе болката в гласа й. Очевидно ръцете й бяха счупени, но точно сега нямаше време да я излекува.

- Знаеш как съм. Винаги съм си падала купонджийка.

Суетният вампир вдига една вежда, с умисъл се прозя и оправи копчетата на ръкавелите си.

- Трябва да си още един от известните воини на Посейдон. Наистина, толкова ли е слаб Посейдон, че избира вас да го защитавате? Да не говорим, че пращате малко момиченце да ви върши мръсната работа.

Куин се опита да се измъкне от водния щит, но той бе създаден не само да защитава от външни влияния, но и от вътрешни. Нямаше да я пусне да излезе. Аларик много добре я познаваше и го беше предвидил.

- Малка е майка ти, ти...!

- Куин - Аларик каза тихо. - Целта му е да възпламени гнева ти. Може би трябва да ми позволиш да ти помогна?

- Добре, обаче взе да ти става навик - отвърна му - Това също ще го обсъдим по-късно. Давай тогава.

Вампирът отметна глава назад и се засмя.

- Май не можете да държите хората си под контрол, а? Вие, атлантите, трябва да сте отчаяни. - Той посочи към Джак. - Виждам, че също така работите и с шейпшифтърите. Смърди на джунгла, което значи, че не е вълк, но все още не съм му дал възможността да ни покаже косматата си страна.

Аларик призова енергийна сфера и съвсем небрежно започна да я подхвърля в ръката си, усмихвайки се, докато лидерът на вампирите се дръпна по-далеч от него.

- Ти трябва да си един от многото слуги на Анубиса. Вече започвам да се чудя дали няма някъде склад, където да ви държи.

- Глупави вампири - изкикоти се Куин.

- Аз съм Вонос и съм Приматорът - отвърна вампирът и кучешките му зъби се удължиха, докато изглежда губеше преднамереното си спокойствие.

- О, да. Още един слуга, който да замести Барабас, след като ние сложихме вето над политическа му кариера - отвърна Аларик като този път започна да върти сферите около пръстите си.

Вонос внезапно се изправи и извади един пакет обвит в кожа, който явно през цялото време е стоял в ковчега зад него. Държеше го в една ръка, а с другата дръпна връвта, с която бе вързано и кожената опаковка много леко се разтвори.

- Намирам този разговор за безкрайно отегчителен - каза Вонос.

Малко преди Аларик да реагира, Вонос насочи отвора на пакета към вампирите около него, които образуваха полукръг.

- Ако не ни се подчините, ще умрете. Винаги съм се възхищавал на тази човешка реплика.

Ослепителната жълта светлина, която се стрелна от пакета, бе със силата на слънчевите лъчи, затова Аларик разшири водния шит, който бе поставил около Куин, за да включи в обхвата му Джак, Денал и самия себе си. Със силата на светлината, лъчите, които излизаха от пакета се блъснаха във всички вампири с изключение на Вонос. Всички те експлодираха в цвърчаща киселина и опръскаха стените на гробницата. За щастие, щитът който защитаваше Куин и атланите бе достатъчно силен и не позволи нищо да им навреди.

Вонос подсвирна и отново зави предмета, оглеждайки внимателно района.

- Поне за едно слуховете не са преувеличени. Този скъпоценен камък никога не трябва да попада в неподходящите ръце. Бих казал, че в днешно време е много трудно да намериш помощ, но мразя клишетата. Приятно ми беше да се запознаем, атланти. С нетърпение очаквам следващата ни среща. И благодаря за малката играчка. Тази група я е пазила в тайна от нашата богиня стотици години, което е доста дразнещо, но какво друго да сторят?

Усмихна се към Аларик, разбира се, без да пропусне да покаже кучешките си зъби и подхвърли кесията пред себе си, за да го подразни.

- Мисля, че твоя вид го нарича Проклятието на вампирите. Подходящо е, нали?

След това вампирът, вдигна ръце във въздуха, все още здраво стискайки пакета, и изчезна.

Чисто електричество премина през Аларик. Ако това наистина беше легендарният жълт диамант, познат като Проклятието на вампирите, тогава той е един от липсващите скъпоценни камъни от Тризъбеца. Трябваше веднага да уведоми Конлан.

Зад Аларик, Куин се препъна и когато падна по гръб, всички мисли за стратегия, скъпоценни камъни и магия го напуснаха. След секунда той я държеше в прегръдките си, люлееше я, като внимаваше да не нарани счупената й ръка. Призова силите си и синьозелената лечебна енергия премина през тялото й, заздрави костите й и излекува всяка една рана и синина, независимо колко бе незначителна.

Отвори очи и той прекъсна лечението.

- Изглежда имаш още един навик. Чупя се и ти ме поправяш Съсипваш репутацията ми на корав лидер на бунтовниците - прошепна жената.

- Вече е съсипана - повтори той, а гласът му загрубя при спомена за отминал техен разговор. - Моята работа е да те пазя, така че да върви по дяволите репутацията ти.

Тъмните й очи изглеждаха огромни върху бледото й лице, и за секунда в тях проблесна изгарящата топлина на силна емоция. След това спусна клепачи и обърна глава настрани.

- Благодаря ти. Вече съм излекувана, така че можеш да ме пуснеш.

По-лесно би минал през огън, отколкото да я пусне. Всеки откраднат миг, всяко откраднато докосване, са тези, които винаги щеше да пази и да си спомня, през самотните нощи, дълго след като човешкият й живот е приключил.

Веднага след като стъпи на краката си, се дръпна назад от него и стисна юмруци. Докато тя се взираше в земята, той се възползва от възможността да се наслади на гледката пред очите си. Както винаги се изненада, когато погледна към избраницата на сърцето си. Винаги е смятал, че някоя царствена и спокойна красавица ще го омае и тази любов ще бъде несподелена.

Но Куин си беше... Куин. В целия си съзнателен живот никога не бе изпитвала спокойствие, а що се отнасяше до външния й вид? Беше по-слаба от всякога, със сурови черти, сякаш битките са изпили не само енергията й, но и съдържанието. Късата й черна коса, все още изглеждаше така, сякаш я е отрязала с макетното ножче, което държеше в джоба си, а дрехите й - окъсани и овехтели, вероятно взети от магазин за втора употреба.

Но, богове, беше красива.

Всичко се криеше в нейната личност, плам и чар, които грееха към него с цялата величествена сила на душата й. Сърцето й го зовеше толкова силно, че бе като фар в тъмнината на неговото съществуване.

Най-накрая погледна към него и когато погледите им се срещнаха, тя ахна. Знаеше какво бе изобразено на лицето му, затова не се опита да го отрече.

- Знаеш - каза бързо. - Винаги си знаела, и ще знаеш, че аз съм твой и все пак никога няма да сме заедно. Аз съм най-могъщият върховен жрец на Посейдон, който някога е съществувал, но съм прекалено слаб, за да крия колко дълбоки са чувствата ми към теб.

Коленичи пред нея и сведе глава.

- Ако искаш го отричай, но вече не мога да крия желанието, което изпитвам да те видя. Да те докосна. Ще се държа на разстояние, доколкото мога, но, моля те, позволи ми да се полюбувам, на това, което никога няма да имам.

Куин издаде звук между смях и ридание и падна на колене до него.

- Само ако животът бе приказка, аз щях да бъда принцесата, която трябва да спасиш. Поглеждам в очите ти и виждам щастливия край, който никога няма да заслужа. Болката, когато те виждам, е също толкова силна като тази, която изпитвам, докато нощ след нощ лежа в студеното си, празно легло. Копнеейки за теб. Искайки те. Нуждаейки се от теб.

Вдигна ръка в опит да докосне бузата му, но се спря само на няколко милиметра от кожата му.

- Дори и сега, когато трябва да проверя Джак и Денал, мислите и сърцето ми са изпълнени с теб. Ти ме караш да потъпквам дълга си и здравия си разум.

Аларик знаеше, че същото се отнасяше и за него, но вече не му пукаше.

- А ти си емоцията, която води със себе си музиката и светлината в моя свят, и в същото време болка, която сърцето ми едва успява да понесе.

Джак се размърда в ъгъла и това ги извади от емоционалния транс, в който бяха попаднали, гледайки втренчено в тайните, изписани в очите им.

- Бих дал век от живота си, за да мога само веднъж да вкуся устните ти, но няма да оскверня паметта на предишната ни целувка с тази обстановка.

Куин се приближи към него, гледайки устните му и за момент всяка мисъл за чест и разбира се, Денал и Джак, които бяха обградени от останките на мъртви вампири, излетя от главата й.

Нуждаеше се от нея повече, отколкото от следващия си дъх.

Но Денал издаде тих, пропит с болка стон и Куин погледна към него, след което се дръпна назад. Безгранично съжаление се изписа на лицето й, но тя стисна устни и се изправи, като внимаваше да не докосне Аларик.

Сякаш само един допир бе достатъчен, за да запали пламъците между тях, готови да прерастнат в пожар.

Той не се и съмняваше, че това щеше да се случи.

Аларик също се изправи и тръгна към Денал и Джак, радостен, че двамата бяха живи.

Засрамен, че не се бе погрижил за тях по-рано.

Но съсипан от загубата на близостта й.

Докато призоваваше силите си, за да излекува Денал и тигъра, изпрати молитва към Посейдон да му даде сила да устои на поглъщащите копнежи на душата си.

И се престори, че не е чул подигравателния смях на бога на моретата.


Загрузка...