Глава 5


Октомври, 1776 година

Бившите Британски колонии в Северна Америка

Джъстис стоеше и безмълвно наблюдаваше дълго време след като прахта, вдигната от копитата на коня, се бе спуснала обратно върху скалистата земя. Последните лъчи на залязващото слънце огряваха едва очертания път, сякаш го благославяха. Дори природата одобряваше новините на ездача.

Независимост.

Най-вероятно от началото на юли, когато тези дръзки и безумно смели хора бяха обявили свободата си и бяха отхвърлили британското управление. Вече бяха свободни от подтисничеството на далечната монархия. Свободни да се борят за съществуването си на земя, която криеше както познати, така и непознати опасности. Разбира се, след това щяха да отидат твърде далеч и да се опитат да завладеят онези, които са живели по тези земи много преди новодошлите да се появят от далечните си брегове.

Моделът никога не се променяше. Винаги битки и завоевания. Триумф или падение. Мирът бе една илюзия, видение на побъркан човек.

- Знаехме, че ще се случи - каза Вен, приближавайки се до него. - Определено ми харесват тези колонисти. Куражлии с характер. Обаче местните може и да имат някое и друго възражение по въпроса. Най-вече вождът на племето Илини. Добър човек е, сдържан, но никога няма да позволи да го натикат в ъгъла без бой.

Джъстис въздъхна.

- Имаш право. Иска ми се да не беше така - после се обърна и застана срещу необичайната гледка на един атлантски принц, който носеше шапка от кожа на миеща мечка. - Куражлии с характери?

Венджънс изсумтя.

- Характер, а не характери. Опитай да не изоставаш.

Вен обичаше да се смесва с местното население. Сега се представяше за ловец на дивеч. Джъстис се ухили, припомняйки си колко много се разочарова Вен, когато разбра, че вече никой в Рим не носи роби.

- Това е друга дума за кураж. Много от тези мъже биха станали добри воини, ако някога решат да се изправят срещу шейпшифтърите и вампирите.

- Характер или не, едно голо оръжие и пълен с боб стомах няма да им помогне особено в битка срещу свърталището на вампири - отвърна Джъстис. - И не, все още нямам желание да нося шапка, изработена от мъртво животно, така че спри да питаш.

- Хубаво, продължавай с трагично скучното си съществуване. И без това приличаш повече на местен, отколкото на френски ловец.

Така беше. Плитката, която стигаше до кръста му, му лепваше клеймото на индианец или по-лошо - според някои фанатизирани умове - на мелез. Този факт му бе посочен любезно от реакциите на мнозина от по-благоуханните жители на няколкото села, в които си бяха направили труда да спрат по време на тази си мисия.

Един или двама от най-дръзките бяха изразили коментар в този дух. После бяха забелязали износената дръжка на прибрания меч, преметнат по диагонал през гърба му Или вероятно просто разпознаха обещанието за безжалостна смърт в очите му

Така или иначе нито един от тях не посмя да подхвърли друга забележка.

Джъстис разбираше присъщото лицемерие, което проявяваше, наричайки някого хищник. Но, в края на краищата, да познаваш себе си бе просто един по-възвишен вид свобода. Ако някой като него би могъл да претендира за свобода, който се е врекъл с меч, пот и душа на бога на моретата.

- Представи си реакцията на Посейдон, ако атлантите подпишат декларация за независимост - каза сухо.

Вен го зяпна с отворена уста, а после отметна глава назад и избухна в толкова висок и продължителен смях, че конете се раздвижиха неспокойно.

- Отново те питам, защо коне? Когато можем да пътуваме под формата на мъгла с много по-малко усилия. - Джъстис нарочно отстъпи няколко крачки назад. - Да не споменаваме и по-малкото смрад.

- Вампирите няма да очакват голяма съпротива от група ловци - отвърна Вен. -Положението ще е различно, ако силни мъжаги като нас се материализират в редиците им.

- Поне на наша страна ще е елементът на изненадата - заяви Джъстис за пореден път. Знаеше, че ще изгуби спора. Отново.

- Ооо, те ще са изненадани. Всички ще се изненадат като разберат, че такъв красавец като теб всъщност знае как да използва този меч. - С тази последна хаплива забележка, Вен се насочи обратно към лагерния огън, за да се присъедини към останалите, без да спира да се смее.

Джъстис не можа да възпре усмивката, потръпваща в ъгълчетата на устните му. Вен олицетворяваше всичко, което един по-голям брат трябваше да бъде. Жалко, че по-скоро щяха да изгният в деветия кръг на ада, преди някой да узнае, че той действително бе негов брат.

Усмивката му изчезна, още преди да е имала шансът да се появи. Подобно на всяка надежда, която някога бе таял да се сдобие със семейство.

* * *

След като вечерята бе хваната, сготвена и почти изядена, ако не се броеше Бастиян и шестата или седмата му порция, Джъстис се настани до огъня в очакване на пълния мрак. Тъй като не знаеха къде точно е свърталището на вампирите, най-добрата тактика бе да ги изчакат да се събудят и да излязат на лов за свежа кръв. Малкият град, който вече твърде дълго използваха за лична трапеза, се намираше недалеч от тук.

Това кръвно потомство бе достатъчно странно, за да привлече вниманието на атлантите, дори повече от обикновено. За разлика от повечето сборища, които оставаха малки поради вроденото нежелание на кръвопийците да бъдат предани на някого и да се кланят на по-висши от тях, според слуховете, това беше огромно. Може би стотици вампири, всичките на едно място.

Говореше се, че водачът им притежава специално оръжие. Скъпоценен камък, който можел да унищожи собствения му вид и действал обезкуражаващо на всеки от вампирите, който бил достатъчно смел в желанието си да си тръгне. Тук, на границата, слуховете и историите често се разпространяваха като горски пожар, но Конлан бе пожелал да разследват случая. Това и правеха, опънали лагер като истински жители от запада.

Или, както на Вен му се искаше да вярва, заедно с шпорите, характера и всичко останало. Джъстис поклати глава с усмивка и огледа малкия и ненатрапчив лагер. Той бе техният камуфлаж. Намираше се достатъчно близо, за да чуят уговорения сигнал от камбанен звън и достатъчно далеч, за да изглеждат безобидни в очите на всеки вампир, който бе на пост.

Затова сега чакаха. Изглежда, че по-голямата част от живота на един воин преминаваше в това занимание повече отколкото Джъстис бе предполагал. Това беше и причината да се захване с дялкане. Предоставяше му средство, с което да фокусира мислите си преди да се изправи пред оглушителния шум и яростта на битката.

Въртеше парчето дърво в ръцете си отново и отново, докато се питаше какъв силует щеше да открие в гладката му текстура. Малкият вагон, голямата ябълка и конят, които вече бе приключил, лежаха върху квадратна кърпичка от атлантска коприна, положена върху сгънатото покривало което слагаше под седлото си.

Бастиян приклекна до него с чиния, пълна с препечено месо и неизменния боб в едната си огромна ръка, и кимна с глава по посока на парчето дърво, придавайки си преувеличено похотливо изражение.

- Какво ще кажеш за жена в цял ръст?

Джъстис се засмя и поклати глава. Никой от заселниците по тези места, които често се разбягваха при вида на Бастиян, не би повярвал на склонността му да се шегува с побратимите си воини. Един поглед към високия повече от два метра воин бе достатъчен, да предотврати доста неприятности преди дори да са започнали. Поне всяка неприятност, свързана с човеци. Бяха нужни повече от няколко атлантски воини, за да накарат местното население от шейпшифтъри дори да повдигнат вежди.

А що се отнася до вампирите? Те вече бяха мъртви и вероятно смятаха, че няма какво толкова да губят.

Вен хвърли още един клон в огъня.

- Да не казваш, че единственият начин Джъстис да се уреди с жена, е като я извае от парче дърво? - попита той.

Джъстис не им обърна внимание, а остави потока от закачките им да го залее, докато се опитваше да вникне в дървото. Стараеше се да усети и чуе какво му казва.

Не дълбаеше жена. Беше нещо по-опростено.

Простичко.

Нещо, което му напомняше за дома и отекваше в студените дълбини на морето. Спомен за мястото, на което принадлежеше. Спомен, запазен в съзнанието на един воин, задължен да патрулира из тази прашна и скалиста пустош.

Затвори очи и с пръсти проследи очертанията на парчето дърво. Внезапно разбра, сякаш винаги е знаел.

Риба. Беше риба.

Почти можеше да почувства как ушите му пламват. Пресвети Посейдон, останалите щяха да го спукат от подигравки заради това. На фона на всички останали обикновени неща, да му се падне проклетата риба.

Това беше положението. Преди много време се бе научил да не се опитва да наложи различна форма от тази, която самото дърво му е показало. Във всеки случай тази риба беше различна. От вид, който кръстосваше широките дълбини, в които се простираше Атлантида, скрита и в очакване.

Концентрира се над рибата. Никаква политика. Не сега. Тази риба, никога не бе виждала и най-слабото отражение на слънчева светлина. Пасажи плуваха край купола и децата обичаха да ги наблюдават. Когато светлините от Седемте острова ги докоснеха, те засияваха в богато и полупрозрачно зелено.

Изумруди, облени в лунна светлина.

Сякаш призовано от силата на съзнанието му, едно лице се появи в ума му Лице на жена. Смееше се, но в очите й се таеше бремето на тъгата.

В очите й с цвят на изумруд.

Бастиян го побутна по рамото, което го изтръгна от видението. Джъстис не знаеше дали трябва да чувства облекчение или съжаление. И двете възможности не му харесаха.

- Да не сънуваш дървената си жена, приятелю?

- Не е жена, а само риба.

Пренебрегвайки смеха им, наведе глава към дървото. Можеше да си я представи. Елегантните й извивки и чертите на лицето й.

Не! Не нейното лице. Рибата. Просто риба.

И все пак.

Все пак нещо повече. По някаква причина, нещо или по-скоро някой, блестеше като изумруд в крайчеца на съзнанието му.

Щеше да я завърши през следващите няколко дни и вероятно да я даде на някое от местните деца. Нямаше смисъл да я задържи. Нито пък да я занесе в Атлантида.

Все пак, като се оставеха настрана виденията за някакви си изумруди, това си беше просто една риба.


Загрузка...