Глава 2


В наши дни.

Катедра по Археология.

Щатския Университет в Охайо, Калъмбъс, Охайо

Д-р Кийли Макдърмът отключи вратата на кабинета си, радостна че малцината студенти, които бродеха из дългия, осветен от флуоресцентни лапми коридор, не й обърнаха внимание. Нямаше настроение да отговаря на каквито и да било въпроси след дългия полет от Рим.

Докато внасяше тежката чанта със своите скъпоценни инструменти в офиса си, мислено си отбеляза да поръча нова мистрия „Маршълтаун“. Нейната бе виждала и по-добри дни, а като повечето археолози, причисляваше инструментите си към най-ценните си притежания. Е, може би щеше да запази старата по сантиментални причини. Беше й първата и я бе отвела до него.

Нейният воин.

Погледна надолу към малката издялана от дърво риба, която почиваше отпред върху блузата й на сребърна верижка. Старата „Маршълтаун“ бе открила тази деликатно издялана рибка. Откакто преди три години я докосна, бе прекарала повече време, отколкото трябваше, изгубена във видения за доста порасналия си въображаем приятел: воина със синя коса, живял преди стотици години. Той бе издялал рибата, седнал край лагерен огън, смеейки се и говорейки с приятелите си. Бе затаила дъх във възхита, когато го зърна за първи път. Беше красив, толкова първично мъжествен, че гледката едва не отне дъха й.

Съдейки по коприненото чудо на разноцветната му коса, високите скули, здравия врат и широките рамене на мускулестото му тяло, той трябваше да позира за скулптура, вместо да прави такава от дърво. Чертите и мускулестите му извивки бяха така добре изразени на блещукащата светлина от огъня във видението й, докато мъжът стоеше там само по панталони с глава наведена надолу към това което дялкаше.

Дори сега, вероятно стотици години след като този лагерен огън бе угаснал, емоционалният отглас от допира му сияеше, блестеше през сетивата й като почти осезаема ласка всеки път, когато рибата се допреше до кожата й.

Без значение, че воинът й лежеше в гроба от много време. Типично в неин стил да се прояви като откачалка, която копнее за мъж, умрял преди стотици години. Но когато докоснеше издялканата фигура, тя й носеше спокойствие. И все пак, дори сега я обливаха горещи тръпки, предизвиквайки чувствени копнежи у нея, които бе смятала за също толкова мъртви, колкото и цивилизациите, които изучаваше. Копнежи за него, а не за някой жив, достижим мъж.

Винаги за него.

Погали перката на малката, странна риба и отново се почувства сякаш той е с нея. Едно от няколкото преимущества да си медиум на допира. Лицето й се изкриви в горчива усмивка. Загуби всичките си приятели, но си намери готин, мистериозен воин, който да й прави компания.

Въздъхна и за хиляден път си пожела поне да знаеше името му Както и да е! Който и да беше той, не бе негова вината, че тя е откачалка без приятели. Определено ще запази мистрията.

След като най-накрая се отърси от мечтите си, затвори вратата на офиса си и се огледа. Заобикаляха я спомени от пътуванията и разкопките й - отливки на някои от находките й и няколко скъпи за нея дарове от местното население. Разноцветна керамика и малки фигурки от дърво се бореха за пространство на рафтовете, докато по стените висяха стратиграфски рисунки в рамки, всяка от които показваше слоевете история в разкопката, която изобразяваше.

Безценните й книги изпълваха претъпканите и опасно натежали рафтове в личната й библиотека и стояха наредени до стените в нестабилни купчини. Ако се съдеше по вида на няколкото сантиметра прах върху всяка свободна повърхност, секретарката на катедрата бе последвала инструкциите на Кийли да се погрижи офисът й да остане напълно необезпокояван, докато нея я няма.

Изпусна несигурна въздишка на облекчение, тъй като най-накрая се бе завърнала на единственото място, което през последните години се доближаваше до усещането за дом. Стерилният апартамент, в който складираше няколко лични вещи никога не е бил неин дом. Бе просто място, където можеше да отиде да си вземе душ и да се преоблече. Винаги беше тук в офиса си, в класната стая или на някоя разкопка, с куфар под ръка.

Но тук бе избрала внимателно всеки един предмет. Нищо, което би могло да я обезпокои -нито дори един-единствен предмет, който би я хвърлил във водовъртежа на нечий чужди емоции - нямаше място в тази стая.

На това място най-сетне можеше да свали ръкавиците си.

Когато ги изхлузи от ръцете си и ги хвърли върху ръба на бюрото, облак прах се изстреля във въздуха и погъделичка носа й. Добре, нещата й не бяха пипани, което бе добре - дори страхотно, но след като вече се бе прибрала, идваше ред на малко почистване.

По-късно.

Отпусна се в стола си и затвори очи, позволявайки на вълните на изтощението да я погълнат. Дори и след всичките години на пътешествия така и не се научи да спи в самолети. Трябваше да бъде нащрек за нежелани докосвания. Възможността, главата й да се килне настрани, докато подремваше, бузата й да се допре до седалката, отприщвайки емоциите на хиляди ядосани, нетърпеливи, ужасени или с други думи напрегнати пасажери директно в уязвимия й мозък, бе огромна.

Погледна към възстария безформен диван на червени и зелени райета, който се намираше срещу една от стените, питайки се дали една дрямка нямаше да й дойде добре преди да се захване с камарата документи, стотиците гласови съобщения и всичко останало, което се струпваше по време на отсъствие.

Отново въздъхна и вдигна слушалката на телефона. Щеше да свърши малко от работата сега и така щеше да почувства, че е заслужила дрямката. Набра кода си, отне й само няколко секунди, за да си го спомни, намери лист и химикалка и зачака съобщенията, които щяха да я затрупат.

„Нямате нови съобщения“

Кийли премигна, след което вдигна рамене, сигурна, че е объркала кода. Погледна последния лист от бележника върху бюрото си, където беше написала с молив цифрите за случаи като този и ги набра отново.

„Нямате нови съобщения “

Оставяйки бавно телефона, усети познатата киселина да започва да се надига в стомаха й. Лошата храна в самолета и липсата на сън не помагаха особено, когато човек се чудеше защо никой от колегите му не си беше направил труда да му се обади повече от три месеца.

Знаели са, че е заминала. Разбира се. Това беше. Това, че винаги когато се прибираше у дома, бе посрещана от вълна от съобщения, не значеше нищо. Или най-малкото свидетелстваше, че хората най-накрая са помъдрели и са й се обаждали на телефона с международен обхват, а не тук, където не беше.

Където не е била.

Само че... не бе получила много обаждания и на терена. Разбира се, беше игнорирала няколко от Джордж в първите дни на разкопките. Вълнението от откритието бе погълнало всяка частица от вниманието й.

Известната Луперкале, светилището за което римляните вярвали, че е пещерата, където основателите на Рим, близнаците Ромул и Рем, били кърмени от вълчица.

Когато екипът спусна сондите и видя очертанията на имперския орел точно както бе описан в текстовете от шестнадесети век, точно на върха на сводестия таван, всички в стаята започнаха да крещят.

Дори сега студени тръпки затанцуваха по гръбнака й при самата мисъл. Едно от най-великите археологически открития на всички времена и тя бе там. Естествено, че не бе имала време да върне обажданията на шефа си. Много малко от колегите й си правеха труда да й звънят, когато пътуваше, те разбираха.

Нали?

Само дето изглежда всички останали от катедрата се обаждаха един на друг, когато са на разкопки. Споделяйки вълнението и чудото на откритието. Бе подочула няколко разговора по време на събранията на персонала в редките случай, в които беше успяла да ги посети. Но някак си тя не бе включена в този колегиален кръг.

Разбира се, имаше склонност да държи хората на разстояние. Причината не беше в ръкавиците: в днешно време със „Сделка или не“ и Хауи Мендел1, който открито говореше за своето ОКР2 , никой не би сметнал един самообявил се мизофоб3 за нещо прекалено странно. Но все пак, когато хората се сприятеляваха, те се прегръщаха. Докосваха се. Искаха от нея да докосва разни неща. Да подържи нечие бебе. Да погали домашния любимец. Да се възхищава на някоя нова покупка, с която са се сдобили.

Бе прекалено трудно да избегне всичко това. Прекалено трудно и подозрително.

Не можеше да им каже истината. Никога не би могла да им признае истината. Бе научила този урок по трудния начин с няколко близки приятели от гимназията, а след това и с единствения мъж, когото някога бе смятала, че обича. Беше я напуснал. Нарече я изрод.

По онова време не успя да го отрече. Дори и сега не можеше.

Но това не беше от значение, когато работеше. За какво са й притрябвали връзки, когато античният свят се разкриваше пред собствените й очи? Бе разчитала да остане поне още шест месеца в Луперкале.

Трябваше досега да е проумяла, че не може да разчита на никого и на нищо.

Сега, след като шейпшифтърите излязоха от сенките, интересът към мита за Ромул и Рем бе поел по съвсем различен път. Да не споменаваме и промяната на юрисдикцията. Италианският контингент на Европейските вълци се намеси в разкопките и изрита екипа й.

- Ще ви се обадим, ако имаме нужда от вас, д-р Макдърмът - едва ли не й се присмя в лицето един от тях, когато я изхвърли от щабквартирата на експедицията. - Но не сдържайте дъха си.

Смехът, който я беше последвал навън, бе отекнал със смущаваща нотка на лудост, породена от лунната светлина. Не се беше възпротивила, вземайки предвид смрачаващото се небе и близостта на пълнолунието.

В края на краищата, не бе стигнала до тук като се бе държала като самоубийца.

Отърсвайки се от спомена, осъзна, че все още държи вече даващия свободно телефон в ръка. Постави го на мястото му, докато отново оглеждаше прашния си офис. Скромно приветствие или същинско пренебрежение?

Забавно бе как едно толкова простичко нещо, като липсата на телефонни съобщения, можеше да промени цялостната гледна точка на един човек.

Телефонът работеше двустранно, припомни си като отново се пресегна към него. Имаше един човек, който винаги щеше да отвърне на обажданията й. Със свободната си ръка прокара пръст по прашния ръб на единствената поставена в рамка снимка върху бюрото й. Жената, която се усмихваше нервно срещу камерата, приличаше толкова много на Кийли. Червената й коса бе по-малко жизнена. Чертите около устните й - по-изразени. Атлетичната фигура се бе поотпуснала през годините, но тя все още бе красива жена.

Някога Кийли я смяташе за най-красивата в целия свят. Преди докторите, липсата на вяра и съмнението.

Телефонът даде свободно четири пъти, преди да се чуе познатото щракване. Нещо в телефонните линии из горите на източен Охайо винаги придаваше на сигнала странно звучене, сякаш говореше в стъклен буркан.

Или лошата връзка или отгласът от двадесет и осем годишно взаимно разочарование.

- Ало?

Кийли преглътна, след това успя да проговори, въпреки внезапно появилата се буца в гърлото й.

- Здравей, мамо.

- Кийли?

Младата жена потисна познатото нетърпение. Кой друг може да е? Родителите й не пожелаха да рискуват с втора бременност, след като Кийли бе... дефектна.

- Да, мамо. Аз съм. Как си? Как е татко?

- О, прибра ли се най-накрая от онова ужасно място? Току-що гледахме по новините, че вампирите се опитват да завземат руския трон. Жената каза нещо от сорта, че е принцеса Анастасия, която била превърната във вампир, когато семейството й било избито. Мислиш ли, че това може да е истина? Стоиш на закрито след мръкване, нали? Засадихме втора реколта с чесън и я продаваме като кексчета, макар че кой ли би искал чеснови кексчета.

Нали...?

- Мамо! - прекъсна я Кийли, като междувременно се удивляваше от факта, че майка й не си беше поела въздух нито веднъж по време на тази върволица от въпроси. - Да, мамо. У дома съм си и съм добре.

От опит знаеше, че не трябва да отговаря на всеки един въпрос, иначе разговорът никога нямаше да се върне в правилната посока.

- А ти как си? Как е артритът? Как е татко?

- Ами, добре сме, миличка. Но баща ти се притеснява за теб, още повече, че не се бяхме чували от доста време. Имаше ли проблеми свързани със. състоянието ти?

Вина, примесена с болка, се впи в Кийли. Поради някаква причина родителите й я нараняваха най-дълбоко, макар да й мислеха доброто.

Или по-скоро точно защото й мислеха доброто.

- Мамо, знаеш, че моето състояние не е болест. Просто имам способности на медиум. Когато докосвам обекти, получавам видения. Мамо, обсъждали сме го с години.

Настъпи тишина в слушалката, а след това долови тихия звук на подсмърчане, сякаш майка й се опитва да не заплаче. Отново.

Кийли се запита колко ли дъщери разбиваха сърцата на майките си само със самото си съществуване, но се опита да се отърве от мисълта, когато киселината в стомаха й се надигна нагоре със силата на циклон.

- Все още ли трябва да носиш онези ръкавици, за да избягваш какъвто и да било контакт? Виждала ли си се д-р Кунц? Казва, че ако отново опитате хипноза.

- Не, никога повече няма да отида при д-р Кунц, мамо. Той мисли, че съм луда. Отказа да ми повярва, дори и след като му дадох доказателство, като прочетох спомените от моливника, който синът му бе направил за него.

- Това не беше много възпитано, Кийли. Да си измисляш истории за бедното момче и за това как е заключвал сестра си в килера - отбеляза майка й с хладен глас.

- Не беше история и ако го беше наблюдавала отблизо, докато му разказвах видението си щеше да разбереш, че е подозирал, че синът му я тормози. Както и да е, не мога да се върна дори и да имах желанието. Д-р Кунц ме уволни като свой пациент.

Не бе знаела, че психолозите могат да правят това, да уволняват пациенти, но излизаше, че в крайна сметка могат. Като повечето хора видели „таланта“ й лично и отблизо, той не искаше да има нищо общо с нея. Може би имаше и малко ирония. Дори и психолозите я смятаха за откачалка. Вероятно не трябваше да се замисля върху това, дори и в своята самотна несигурност.

Надяваше се поне лекарят да е успял да усмири сина си.

- Може ли да говоря с татко?

- Ами, той е, хм. - гласът на майка й заглъхна. - Подремва си.

Да бе. Буцата в гърлото на Кийли внезапно се върна, още по-голяма.

- Мамо, татко през целия си живот не е лягал да подремне през деня. Не можа ли поне да се опиташ да измислиш нещо правдоподобно?

- Кийли, знаеш, че той те обича. Просто не знае как да се справи с твоя. проблем.

- Точно така, мамо. - Опита се да не показва горчивината в гласа си, но дори тя самата можеше да усети, че се е провалила. - Моят проблем. Е, ами трябва да затварям. Имам стотици гласови съобщения и писма, на които да отговоря. Сещаш се, от хора, които искат да говорят с мен.

- Кийли! Не е честно! Знаеш, че винаги се радвам да се чуя с теб.

Младата жена смекчи тона си.

- Зная, мамо. Мислех си тази седмица да ви посетя. Можем да отидем до...

- О, миличка, тази седмица не е удобно. Ние, ъъъ, ние сме прекалено заети. Ще ти се обадя събота или неделя и ще си побъбрим, става ли?

- Добре, мамо. Става. Тази събота или неделя. Об.. - гласът на Кийли заглъхна, но си пое дълбоко въздух и се насили да изрече думите. Насили се да изрече думите на майка си, която дори не искаше да я види. - Обичам те, мамо.

- И аз те обичам, миличка. Ще се чуем скоро.

След като затвори телефона, Кийли положи глава в ръцете си, там, на прашното бюро, насред притихналия си офис и най-накрая се предаде на сълзите.


1 Хауи Мендел - американски актьор. - Б.пр.

2 Обсесивно-компулсивно разстройство - характеризирано от недоброволни натрапчиви мисли. - Б.пр.

3 Мизофоб - човек, които изпитва мания за чистота. - Б.пр.

Загрузка...