От милост

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Имаше несъмнени преимущества в това да работиш за правителството и да познаваш високопоставени личности. В десет сутринта Тео вече разполагаше с цялата информация, от която се нуждаеше относно братята Карсън. Това, което бе научил за тези мошеници, здравата го ядоса. Вече разполагаше и с всички искове и писмени предупреждения, които трябваше да се подадат, благодарение на старателните стажанти в службата си и експедитивните куриерски услуги.

Това, което Тео планираше да направи, съвсем не бе традиционно и вероятно би било отхвърлено в съда, но засега това не го тревожеше. Надяваше се да разреши проблема на Даръл, преди двамата братя да се ориентират. От това, което бе научил за адвокатите на двамата братя, съдеше, че те са дребни играчи, които твърде късно щяха да осъзнаят, че са били манипулирани.

Тео разполагаше и с още едно предимство, което не бе използвал досега. Като служител на Министерство на правосъдието можеше успешно да сплаши тези дребни хитреци с данъчната служба.

Подсвиркваше си весело, докато приготвяше закуската. Мишел влезе в кухнята, точно когато той подреждаше масата.

Самата Мишел изглеждаше доста апетитна. Облечена в тесни избелели дънки, които подчертаваха дългите й крака и прилепнала бяла тениска, която й стигаше точно над пъпа, тя му се стори още по-секси от предната вечер, а не бе предполагал, че това е възможно. Бог да му е на помощ, тази жена ставаше все по-привлекателна.

Тео й подаде чаша сок.

— Искаш ли да се повеселиш?

Не това бяха първите думи, които тя очакваше да чуе.

— Как по-точно? — попита тя предпазливо.

— По адрес на захарната фабрика.

Не й се вярваше, но всъщност се почувства леко разочарована.

— А? Да… да, разбира се. Мога ли да ти помогна?

— Естествено, но първо си изяж закуската. Всичко е готово. Обичам да готвя — добави той ентусиазирано, сякаш току-що бе осъзнал този факт. — Действа ми успокояващо.

Тя погледна масата и се засмя.

— Да отвориш кутия с корнфлейкс и да извадиш млякото от хладилника, не може да се нарече готвене.

— Направих и кафе — похвали се той.

— Което на прост език означава, че си натиснал едно копче. Аз бях заредила кафе машината снощи.

Той й предложи стол, подуши парфюма й и веднага пожела да се приближи още повече до нея, но вместо това се дръпна назад и се облегна на чешмата.

— Изглеждаш добре днес.

Тя придърпа края на тениската си.

— Не намираш ли, че тази блузка е твърде тясна?

— Защо мислиш, казах, че изглеждаш добре?

— Всеки път, когато я облека, веднага я свалям и обличам нещо друго. Сега са модерни такива — добави тя, сякаш се защитаваше. — Подари ми я приятелката ми, Мери-Ан и каза, че трябва да ми открива пъпа.

Той издърпа избелялата си синя тениска нагоре, докато му се показа пъпът.

— Ако модата е такава и аз се присъединявам.

— Ще се преоблека — каза тя, за да отвлече вниманието си от стегнатия му плосък корем. Тео бе в отвратително добра форма, което бе истинско чудо предвид количеството вредна храна, която поглъщаше.

— Харесва ми как си облечена — възпротиви се той.

— Не, ще се преоблека — каза тя отново. — Трудно ми е… да се чувствам удобно в кожата си напоследък.

— Какво имаш предвид?

— Прекарах толкова години в опити да не приличам на момиче.

Той помисли, че тя се шегува и се засмя.

— Така е — настоя тя. — Докато учех медицина, правех всичко възможно да омаловажа очевидния факт, че съм жена.

— Но защо? — попита той удивен.

— Деканът на единия от факултетите бе изключително предубеден срещу жените лекарки и правеше всичко възможно, за да вгорчи живота ни. Беше голям гадняр — добави Мишел. — Той и приятелите му ходеха да пият с момчетата от курса, като преди това засипваше момичетата с курсови работи и допълнителни задачи. Не ми тежеше, но не ми харесваше двойният стандарт. Ако някоя студентка се оплачеше, положението ставаше още по-лошо. Единствената алтернатива бе да отпадне, каквото всъщност бе желанието на декана. — Изведнъж се усмихна. — Една вечер, докато с няколко колежки се наливахме с маргарити, се досетихме какво е обяснението.

— И какво беше то?

— Ами че деканът се страхува от нас. Не забравяй, че в този момент бяхме изтощени и доста замаяни от текилата.

— А измислихте ли и някаква причина да се страхува от вас?

— Умовете ни. Той е знаел истината.

— Каква истина?

— Че жените са много по-умни. — Тя се засмя и добави: — Страхът и несигурността са били в основата на неговата предубеденост. Помня, че в онзи момент това прозрение ни се стори гениално. Не че не беше вярно, но ние бяхме твърде пияни, за да го оценим или признаем. Сега естествено си знам, че това е пълна глупост — не сме били нито повече, нито по-малко способни от мъжете лекари. Все пак това, че успяхме да му се надсмеем и да се почувстваме доволни от себе си, ни помогна много в онези трудни времена.

— Стажът ти също ли бе толкова труден?

— Не, стажът бе съвсем различен. С всички ни се отнасяха по един и същ стереотипен начин по двайсет часа на ден седем дни в седмицата. Нямаше значение, че съм жена. Трябваше само да умея да тичам бързо. Беше много тежко да издържиш физически — призна тя. — Научих се как да подремвам права за петнайсет минути. Имах късмета да се обучавам при един много способен хирург. Той беше отвратителен, но двамата се спогаждахме. Тогава почти не събличах униформата, изобщо не помислях за мода.

— Моята лекарка е жена.

— Без майтап.

— Да. Тя ми извади апендикса.

— Аз не съм твоя лекарка. Ако беше така, щях да те поставя на диета за ограничаване на мазнините и солта.

— Споменах ли, че не харесвам лекарката си и никога не спазвам съветите й? Що се отнася до дрехите, няма значение какво носиш, Мишел. Мъжете ще се заглеждат по теб, независимо с какво си облечена. Само се надявам братята Карсън да не се зазяпат през прозореца по теб, докато аз правя всичко възможно да им изкарам акъла от страх.

— Ще използваш такава тактика? Супер.

— Мислех, че ще одобриш.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще зяпат през прозореца? Не може ли да вляза с теб?

— Съжалявам. Няма да ги видиш как се потят.

— Защо не?

— Защото не искам да чуеш това, което ще им кажа.

— Човек никога не знае. Може да се наложи да даваш показания срещу мен в съда.

— Какво точно си планирал да направиш?

Тео взе захарницата от плота и седна срещу Мишел.

— Почакай и ще видиш. — Той грабна кутията с корнфлейкс и си сипа доста щедро. — Повече ми харесва подсладеният корнфлейкс — отбеляза той, докато сипеше обилно захар.

Ставаше й зле, дори само като го гледаше.

— Имам чувалче захар в килера. Защо не си го вземеш и да си хапваш направо от него?

— Скъпа, сарказмът рано сутрин не е добре дошъл. Искаш ли кафе.

— Кафето аз го направих, не забравяй. Обикновено пия диетична кола за закуска.

Той се засмя.

— А критикуваш моите хранителни навици.

Тя си извади кутийка кола от хладилника, отвори я и отпи продължително.

— Не звъня ли някой на вратата сутринта?

— Изпратиха ми някои документи по куриер от Ню Орлиънс. Направо е удивително, че шофьорът намери къщата ти. Моите указания за адреса бяха доста мъгляви.

— Имаш офис в Ню Орлиънс?

— Имам приятели там. След като говорих с Даръл, се обадих на някои приятели в Бостън. Тъй като не съм запознат със законите в Луизиана, се наложи да използвам връзките си.

— Според мен, ако един работник пострада, докато е на работа, има право на трудово обезщетение.

— Има изключения.

— Какви?

— Ако работникът е направил нещо, с което да причини инцидента, например, ако е отишъл на работа пиян, може да му откажат обезщетението.

— Или ако е използвал машина, за която е знаел, че е неизправна?

— Този аргумент ще използват братята Карсън.

— Но ти си подготвен за него.

— Да.

— Защо действаш толкова бързо?

— Не искам да карам Даръл да чака. Няма да остана тук дълго и искам да разреша този проблем, преди да си тръгна.

Тя сведе глава и се загледа в купичката с корнфлейкс. През цялото време знаеше, че Тео ще си замине. Разбира се, че знаеше. И това бе причината тя да се опитва да не се привързва към него. Имаше само една малка пукнатина в нейния план. Колкото и да не искаше да си признае, тя желаеше да се вкопчи в него и да не го пусне да си отиде.

Дяволите да го вземат. Той беше виновен за всичко. Ако не я бе целунал, тя нямаше да се чувства толкова нещастна сега.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не. Защо питаш?

— Изражението на лицето ти… сякаш искаш да удариш някого.

— Просто си мислех.

— За какво?

Тя избута недокоснатата си закуска настрана, облегна се назад и скръсти ръце.

— За неспецифичните вируси. — В гласа й се прокрадна нотка войнственост.

— Това е последното нещо на света, което бих предположил. Вируси, боже господи.

— Неспецифични вируси — поправи го тя.

— Добре де, неспецифични вируси. Та какво по-точно си мислеше за тях?

— Те са коварни… и разрушителни заради начина, по който атакуват тялото. В единия момент се чувстваш добре и бодър, а в следващия — гърлото ти е възпалено и цялото тяло те боли. Лимфните ти възли се подуват и не можеш да преглъщаш. И когато си мислиш, че не може да стане по-лошо, започваш да кашляш и получаваш най-различни вторични усложнения.

Той се взира в нея няколко секунди и после попита:

— И си мислеше за това защото?…

Защото ти ще си заминеш, затова. Тя повдигна рамене.

— Защото съм лекар и си мисля за такива неща.

— Добре ли се чувстваш?

— Да, но кой знае как ще се чувствам след пет минути. Жестоко е… как те нападат тези вируси. Съвсем неочаквано. — Тя щракна с пръсти и кимна.

— Но ако не са смъртоносни, човек рано или късно ги побеждава, нали?

— Да, побеждава ги — каза тя намусено.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Имам чувството, че съм хванала някакъв вирус.

— Нали току-що каза, че се чувстваш добре — изтъкна той.

— Не искам да говорим повече за това. Болните хора ми действат потискащо.

— Мишел?

— Да?

— Ти си лекар. Нещо не разбирам, нали лекуваш болни хора по цял ден?

Тя осъзна колко детински се държи и опита да измисли извинение за лудостта си.

— Не си падам по ранното ставане.

— Не правиш ли повечето операции рано сутрин?

— Да, но пациентите ми са вече под упойка и не се интересуват в какво настроение съм. Ти добре ли спа? — попита тя, като съзнателно смени темата.

— Да. А ти?

— Да. Беше голямо облекчение, че телефонът не ме будеше. Твоят приятел Ноа обади ли се вече?

— Не още.

— Той ще трябва да дойде дотук, за да му дадем ключ за клиниката. Ще трябва да го изчакаме.

— Ноа няма да се нуждае от ключ.

— А как ще влезе?

— Ще си отключи с шперц, не се тревожи. Няма да счупи нищо. Гордее се с това, че е бърз и тих.

— Имате ли уговорка да се срещнете някъде в уречен час?

— Не. Но това не ме притеснява. Ноа ще ме намери. Какво си планирала за днес?

— След като не искаш да започвам с разчистването в клиниката, преди Ноа да е огледал, днес съм свободна. Със сигурност трябва да се обадя на доктор Робинсън и да науча за трудните му пациенти — каза тя. — И единственото друго нещо, което трябва да направя, е да те завлека на тренировката по футбол в три часа. Ти обеща на господин Фрилънд да се отбиеш, а тъй като аз съм лекар на отбора — използвам това определение в доста широк смисъл, — трябва да присъствам на тренировката.

— Нуждаят се от лекар на тренировките? — попита той ухилен.

— О, да — кимна тя. — Момчетата доста често се контузват, когато се блъскат, независимо че носят шлемове и наколенки. Миналата седмица имаше едно извадено рамо, а преди два дни — едно доста лошо изкълчено коляно. Момчетата са ужасни, но не споменавай на никого, че съм го казала. Като говорим за господин Фрилънд, той ти написа една цифра на онзи лист хартия. Погледна ли я и беше ли впечатлен, както той очакваше?

— Да, прочетох цифрата. Не мога да кажа, че бях впечатлен.

— Значи си бил развеселен?

Той кимна.

— Печеля за една седмица повече, отколкото той ми предложи като годишна заплата.

— Хората по тези места не са богати.

— Разбирам.

— Освен това съм сигурна, че той е предположил, че ще изкарваш пари и като работиш като адвокат.

— Аха.

— Ще си облечеш ли костюма, преди да отидем във фабриката?

— Какво им има на тези ми дрехи?

— Дънките. Подходящи ли са, когато се каниш да сплашваш някого?

— Няма значение с какво си облечен. Важно е държането. Кога ще си готова да тръгваме?

— Дай ми десет минути.

Тя натрупа чашите и чиниите в мивката и бързо се качи горе да смени блузата си с не толкова разголена. Междувременно Тео си приготви книжата.

Докато изкарваше колата, Тео каза:

— Искам първо да се отбием в магазина „Секънд енд Виктор“. Знам, че е в Сейнт Клеър, но ще трябва да ме упътиш.

— Лесно е. Точно зад „Макдоналдс“.

— Добре. Тъкмо ще си купя едни картофки, за да издържа до обяда.

— Кръвта ти сигурно е гъста като сироп.

— Не, не е. Имам нисък холестерол и достатъчно от важните съставки.

Мишел го насочваше по улиците на Сейнт Клеър.

— Тук завий наляво. Защо ще ходиш точно в този магазин?

— Ще купувам ограда. А, ето го. Той спря на паркинга, но остави двигателя запален и слезе. — Вече се обадих да поръчам това, което ми трябва, така че няма да се бавя. Само трябва да платя — каза той и затвори вратата.

Мишел изчака в колата, където климатикът работеше и бе приятно прохладно. Навън бе горещо и задушно, в прогнозата за времето бяха дали осемдесет процента вероятност за гръмотевична буря следобед. Вдигна косата си и повя на врата си. Още не бе свикнала с влажния климат в Боуън. Нито със забавеното темпо на живот. Беше свикнала вечно да търчи, а сега трябваше отново да свиква да не бърза.

Тео се върна след десет минути. Мишел умираше от любопитство защо е решил да купува ограда, но нямаше намерение да задава въпроси. Ако той искаше да й каже, щеше да й каже, когато реши.

Издържа, докато Тео паркира колата пред банката в Сейнт Клеър, която бе точно на три пресечки от магазина.

— Ограда ли купи?

— Аха.

— Каква по-точно?

Той преглеждаше купчината листи, които бе пъхнал между седалките.

— От стомана. — Издърпа два листа, на които имаше официални на вид документи, слезе от колата и я заобиколи, за да й отвори вратата.

— Тя е ужасно скъпа.

— Струва си.

— И?

— И какво?

— И защо я купи?

— Нещо като утешителна награда. Защото няма да си купя по-голям пистолет.

Той знаеше, че тя не разбира нищо. Мишел се беше качила в колата, когато малкият Джон-Патрик му бе казал за рождения си ден.

— И в Бостън продават огради.

— Така е.

Изведнъж й просветна.

— Това има ли нещо общо с Лоис?

— Лоис коя?

Мишел се предаде.

— Няма да ми кажеш, така ли?

— Точно така. Аз съм силен и мълчалив мъж.

— Мразя силните и мълчаливи мъже. Те най-често страдат от инфаркти.

Той отвори вратата широко.

— Скъпа, никога ли не мислиш за нещо друго, освен за медицина?

Само ако знаеше. Откакто той бе дошъл, единственото нещо, за което тя успяваше да мисли, бе, че иска да спи с него. Но нямаше да му го признае.

— Разбира се, че мисля и за други неща. Искаш ли да знаеш какво си мисля в момента?

— Пак ли се разболяваш?

Тя се засмя.

— Кога съм се разболявала?

Тео тръгна към охраната, после спря, за да направи път на Мишел да влезе първа. Знаеше, че пистолетът му ще задейства алармата. Показа служебната си карта на възрастния пазач и изчака. Постави кобура с пистолета и документите в специалното чекмедже.

Пазачът махна на Тео да влезе.

— Как мога да ви помогна, господин полицай?

Тео не го поправи.

— Имам уговорена среща с управителя на банката. Може ли да ме упътите къде е кабинетът му?

Пазачът кимна енергично.

— Разбира се. Господин Уолбаш е в дъното. Ще го видите на бюрото му зад стъклената стена.

— Благодаря.

Тео настигна Мишел, посочи един стол във фоайето пред кабинета на управителя и каза:

— Най-добре изчакай тук. Може да ми се наложи да използвам една мръсна дума там вътре.

— И коя ще бъде тя?

Той се наведе до ухото й и прошепна:

— Одит6.

— Извинете, госпожо, вие не сте ли момичето на Големия Джейк? — Пазачът бързаше към Мишел.

Тя прошепна на Тео:

— Успех! — И се обърна към възрастния мъж: — Да, аз съм.

— Значи вие сте докторката, нали?

Той се представи и стисна ръката й.

— Чух какво е станало в клиниката. Жена ми Алис и аз тъкмо си казвахме колко е хубаво, че момичето на Джейк вече ще се грижи за нас. И двамата имаме нужда от добър лекар. Алис има проблем с артрита и мазолите. Не може да обуе неделните си обувки, толкова я боли. А на мен ми има нещо на рамото. Някои дни изобщо не мога да вдигам дясната си ръка. Кога смятате да започнете да приемате пациенти?

— Надявам се, след две три седмици.

— Можем да изчакаме дотогава — каза той. — Толкова дълго сме търпели болежките си. Тази работа ме отвлича да не мисля за болести. Замествам редовния пазач два дни в седмицата. Може да се каже, че работя колкото един банкер. — Той се засмя на собствената си шега, после каза: — Вижте това. Господин Уолбаш има вид, сякаш ще получи удар. Лицето му е червено като домат и се поти като прасе. Определено не му харесва това, което му казва полицаят.

Мишел се съгласи. Уолбаш изглеждаше зле. Той прелистваше документите, които Тео бе поставил на бюрото му, после вдигна глава, колкото да хвърли един войнствен поглед на Тео.

Мишел не виждаше лицето на Тео, защото той бе с гръб към нея, но каквото и да казваше, докато стоеше надвесен над бюрото, очевидно произвеждаше силен ефект върху Уолбаш. Управителят на банката протегна и двете си ръце, все едно го ограбват, и кимна решително.

Мишел предположи защо. Тео явно бе използвал вълшебната дума.

Той не стоя в кабинета на управителя твърде дълго и не се ръкува с него на излизане. Уолбаш бе зает да попива потта от челото си. Тео спря на прага и това, което каза на сбогуване, накара Уолбаш внезапно да пребледнее.

Изражението на Тео бе яростно, докато пресичаше фоайето и се доближи до Мишел. Той забеляза, че тя го гледа, намигна й, после я хвана за ръка, кимна на пазача и пое към изхода, като почти влачеше Мишел след себе си.

Тя изчака да стигнат до колата, за да разбере какво се бе случило.

— Е?

— Уолбаш не се зарадва, но ще сътрудничи. Всъщност не му оставих избор — добави той с тон, който я впечатли.

— Сега какво?

— Още една спирка и после можем да обядваме. Кажи ми как да стигна до захарната фабрика.

Тя му обясни, после попита какво точно е направил в банката.

— Уолбаш имаше вид, сякаш ще припадне.

— Братята Карсън използват услугите на тази банка от създаването на фирмата си. Те са едни от най-големите вложители и това би трябвало да ти подскаже какви добри доходи си докарват тези кучи синове. Уолбаш и Гари Карсън са приятели. Според Уолбаш той е наистина чудесен човек.

— Ами брат му?

— Джим Карсън бил по-избухлив. Мисля, че Уолбаш малко се страхува от него. Джим е този, който е отишъл в болницата и е уволнил Даръл. Нарочно действат по този начин, защото така постигат целите си.

— Като доброто ченге и лошото ченге.

— По-скоро лошото и по-лошото. Знаеш ли, мога да се справя с някакъв дребен хитрец, който действа като невестулка по всяко време. Ако имам късмет днес и двамата братя ще бъдат във фабриката, и ще ги видя как изпълняват коронния си номер.

— Но каква бе целта на посещението ти в банката?

— Замразих сметките им.

Тя избухна в смях.

— Това не може да е законно.

— Разбира се, че е. Всички документи са при Уолбаш, подписани и заверени. Той трябва да ми сътрудничи, иначе ще му закова…

Тео се спря навреме. Мишел завърши изречението вместо него.

— … гърба за стената.

— Да.

— Защо постоянно си гледаш часовника?

— Времето е най-важно. Срещата ми с Гари Карсън е в дванайсет и трийсет.

— Уговорил си, си среща.

— Естествено.

— Каза ли му по какъв повод искаш да се срещнете?

— И да разваля изненадата? Разбира се, че не му казах истината. Казах на секретарката му, че искам да правя някакъв бизнес с фабриката.

— Завий наляво на следващата пресечка. И карай направо около четири километра, фабриката е извън града — добави тя. — Значи Карсън си мисли, че е спечелил нов клиент?

— Точно така.

— Уолбаш сигурно ще му се обади и ще му каже за посещението ти.

— Ще му се обади точно в един часа и нито минута по-рано, иначе ще изпратя одитори да разпердушинят банката, преди да е мигнал. Ще чака.

— Наистина ли можеш да го направиш?

Той не й отговори. Тя изучава профила му няколко минути, после каза:

— Когато искаш нещо, не позволяваш нищо да ти попречи, нали?

— Точно така, не позволявам. Може би ще искаш да запомниш това.

— И винаги печелиш?

Той я погледна.

— Как мислиш?

Съвсем неусетно бе сменил темата. И двамата знаеха, че сега говорят за това, как той щеше да постигне своето по отношение на нея. После Мишел си спомни какво й беше казал, преди още да разопакова багажа си предната вечер. Че няма да се налага да ходи в нейното легло. Че тя сама ще отиде при него. „Когато адът замръзне“, помисли си тя. Обърна глава и се загледа през прозореца. После й хрумна още нещо и попита:

— Ами заплатите? Ако си замразил сметките им в банката, как ще плащат заплати?

— Съдът ще възложи на някого да пише чековете.

— Ами ако братята затворят фабриката просто от злоба?

— Печелят твърде много пари, за да я затворят, а и аз няма да им позволя.

— Можеш ли да го направиш?

— Разбира се. Ако не ми сътрудничат, когато приключа с тях, работниците ще са собственици на фабриката.

Тео видя фабриката в далечината. Облаци пушек изригваха от комините, извисяващи се над двете огромни бетонни сгради.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-мрачно изглеждаше мястото. Мръсна сива фасада, мръсни прозорци, но като цяло сградата не беше в лошо състояние. Тео спря на чакълестия паркинг, слезе и се огледа.

— Господин Бюканън?

Тео се обърна по посока на гласа.

— Висок слаб мъж с делови костюм вървеше към колата.

— Конъли?

— Да, сър.

— Всичко наред ли е?

Конъли вдигна куфарчето си.

— Да, сър. Току-що получих новини. Заведен е.

Тео се наведе през отворената врата на колата и каза на Мишел:

— Имаш ли нещо против да изчакаш тук?

— Не. Но ако чуя изстрели, ще дойда.

Тео се обърна към Конъли, представи го на Мишел и обясни:

— Когато изляза, ти влизаш. Искам да чакаш до вратата.

Той остави двигателя запален. Мишел откопча предпазния си колан, избута седалката назад и включи радиото. Пееше Уили Нелсън. Тя прие това за добър знак. Може би Тео нямаше да попадне на неприятности, в края на краищата.

Три песни и девет реклами по-късно. Тео излезе. Усмихна се на Конъли, докато се разминаваха на вратата. Тео бавно стигна до колата, отпусна се на седалката и подкара, още преди да е затворил вратата. Мишел едва успя да закопчее колана си, преди той да се изстреля по пътя.

— Измъкваш се по най-бързия възможен начин ли?

— Гладен съм.

— Но наблюдаваш огледалото за обратно виждане — отбеляза тя, после се извърна на седалката си и погледна през задното стъкло.

— Просто съм предпазлив. Никога не се знае дали някой няма да измъкне карабина изпод бюрото си.

— Добре ли мина?

— Всъщност наистина мина добре. Гари Карсън е много мил човек. Не би могъл да прояви по-голямо разбиране. Иска да направи каквото е редно. Не мога да ти кажа колко пъти повтори това. Разбира се, спомена завоалираната заплаха, че ще се наложи да закрие фабриката, защото, цитирам, „едва закърпвали положението“.

— А ти какво каза?

Той се ухили.

— Изсмях се.

— Значи си бил тактичен.

Тео се засмя.

— Разбира се.

— Това наистина ти допада, нали?

Той сякаш се изненада от въпроса, но отговори.

— Така е. Приятно ми е, че ще помогна на Даръл. Много ми е приятно.

— Защото виждаш смисъла.

— Да. Разбира се, този случай е лесен. Трябва да го реша преди уикенда.

— Наистина ли мислиш, че можеш да уредиш нещата за два дни?

— Да. Освен ако братята нямат скътани пари някъде на тайно място и не решат, че могат да издържат. Но дори и тогава няма да има значение. Те са нарушили толкова много закони, че мога да ги пратя зад решетките. А от Службата за защита на околната среда могат доста да се развихрят в този завод.

— Избухливият брат стисна ли те за гърлото?

— Не.

Мишел се усмихна.

— Изглеждаш разочарован.

— Така е. Исках да видя представлението им. Джим Карсън е в Ню Орлиънс днес, но се очаква да се върне в Боуън към шест. Гари спомена, че ще изчака да съобщи на брат си лично, вместо по телефона, вероятно, за да го накара да се разпени и да излее помията си отгоре ми. Предполагам, че Джим ще ми се обади някъде около пет минути, след като Гари му съобщи новината.

— Случайно да си казал на Гари къде ще бъдеш довечера?

Той се ухили.

— Може и да съм му споменал, че ще бъда в „Лебедът“.

Тя въздъхна.

— Значи може и да застреляш някого в крайна сметка.