От милост

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

„Лебедът“ беше претъпкан. Тълпата, състояща се най-вече от рибари, беше толкова многобройна и гръмогласна, че Мишел усещаше как подът трепери под краката й. Двамата с Ноа работеха зад бара и изпълняваха поръчките. Ноа улесняваше работата. Независимо каква напитка си поръчваше човек, той му сервираше и по една бира. Единственият избор, който предоставяше на клиента, бе да замени бирата с безалкохолно.

Джон-Пол успяваше да контролира тълпата и разчистваше масите след вечерята. Джейк седеше в края на бара, близо до кухнята с една голяма тетрадка и химикал в ръка. Той беше изпразнил една стара метална кутия за рибарски принадлежности и я използваше като каса за залозите за турнира, така че да не могат да ги смесят с парите от оборота на бара. Закъснелите, които искаха да се запишат за състезанието, се редяха на опашка, която стигаше чак до паркинга навън. Всеки плащаше таксата за участие в брой — Джейк не приемаше кредитни карти или чекове — подписваше се в тетрадката и получаваше билет с регистрационен номер. Срещу този билет в пет часа сутринта те щяха да получат табелка. Ако някой се опиташе да изхитрува и да започне по-рано, щеше да бъде автоматично дисквалифициран, тъй като нямаше откъде да се сдобие с табелка.

Имаше доста хора от съседните градове. Престън и Мънк лесно се смесиха с тълпата. Също като поне половината от рибарите те носеха бейзболни шапки и дънки и се наливаха с бира край джубокса, преструвайки се, че чакат някоя маса да се освободи.

Държаха се, сякаш си прекарват много добре. Престън завърза разговор с трима мъже, които пиеха бира на една съседна маса. Разказа им една история за някаква голяма риба, която му се измъкнала. Мънк се включи, като се похвали с няколкото различни блесни, които си беше купил от рибарския магазин надолу по пътя. Носеше голям рибарски елек, който прикриваше оръжието му. За разлика от Престън нямаше желание да се появява в бара невъоръжен, след като на по-малко от десет метра имаше агент от ФБР.

Престън се справяше с безцелното бъбрене по-добре от Мънк. Двамата се смееха и пиеха, дори пофлиртуваха с две свободни жени, които ги загледаха, но нито за миг не изпускаха Мишел от поглед, докато чакаха Тео Бюканън да се появи в бара.

Джон, Далас и Престън бяха решили, че ще бъде по-безопасно и лесно, ако убият Мишел и Тео едновременно. Планът бе да ги подмамят навън, после да ги откарат до мочурището и да ги убият. Проблемът с Камерън също щеше да отпадне. Вече бяха инструктирали Мънк как да го открие в Ню Орлиънс, след като приключат с работата в Боуън. Въпреки че обикновено Мънк сам решаваше как да действа, в този случай Далас му обясни, че се налага доста бързо да се сдобият със смъртен акт, за да могат да изтеглят парите си от общата сметка на Клуба. Тъй като всички колеги на Камерън във фирмата знаеха, че е разстроен и депресиран заради развода си, Далас предложи Мънк да убие Камерън с неговото собствено оръжие и да нагласи нещата така, че да изглежда като самоубийство.

Мънк вече не беше склонен да работи на кредит. В края на краищата сега залогът беше по-голям. Когато Джон възрази, че няма как да осигурят пари в брой толкова бързо, Мънк реши да преговаря. Той знаеше всичко за мръсните им сделки и парите, които ги очакваха, така че вместо да получи хонорар за работата си, той предложи да им помогне срещу дела на Камерън от парите. Джон, Далас и Престън знаеха, че времето ги притиска неумолимо. Наложи се да се съгласят с условията му.

Къде обаче беше Тео Бюканън? Ако в бара не беше такава блъсканица, Престън щеше да опита да завърже разговор с Мишел. Щеше да я попита кой ще й бъде партньор в състезанието — вече бе видял името на Бюканън, записано редом до нейното в списъка — и после небрежно да попита къде е Бюканън.

Но в бара беше твърде шумно и претъпкано, за да говори с нея сега. Престън трябваше да изчака, докато навалицата се разотидеше. Той предположи, че повечето рибари щяха да се приберат по домовете си преди десет часа, след като — така или иначе — трябваше да се върнат в „Лебедът“ заедно с лодките си и рибарските си такъми в пет часа на следващата сутрин. Турнирът щеше да започне официално в пет и петнайсет.

Джон и Далас седяха в колата, която взеха под наем, на един кръстопът само на километър от бара. Те чакаха обаждането на Престън. Колкото повече чакаха, толкова по-изнервени и нетърпеливи ставаха. Какво, по дяволите, правеха Мънк и Престън?

Джон си отвори бутилка вода и отпи.

— Независимо от обстоятелствата всичко трябва да приключи още тази вечер. Не ме интересува кой ще се озове на пътя ни. Ако трябва да убием всички в бара, ще го направим, щом се налага. Имаме огнева мощ, така че хайде да приключим веднъж и завинаги. Защо Престън не се обажда?

— Нали видя колко коли има на паркинга. Сигурно изчаква сгоден момент — предположи Далас.

Беше почти девет часът, а барът още се пръскаше по шевовете. Джубоксът гърмеше — Елвис пееше за сините си велурени обувки — и клиентите повишаваха глас, за да надвикат музиката. Ако Мишел не се намираше в края на бара, съвсем близо до телефона, нямаше да го чуе, че звъни.

Тя опря слушалката до ухото си и притисна с длан другото си ухо, за да чуе кой се обажда. Въпреки това не разбра нищо и влезе в склада. Обаждаше се Чери Уотърсън от болницата. Жената беше в истерия. Мишел не разбра нищо от това, което й каза Чери, така че настоя да говори с някоя от сестрите.

Трийсет секунди по-късно, след като даде инструкции на сестрата, Мишел затвори телефона и изтича при Ноа.

— Трябва веднага да отидем в болницата.

Ноа не поиска обяснение. Изражението на Мишел му подсказа, че положението е сериозно. Остави кърпата, подсвирна на Джон-Пол, за да го повика, после отиде с Мишел в кухнята.

— Какъв е проблемът? — попита Джон-Пол.

— Трябват ми ключовете от колата ти — каза Ноа.

— Стреличка от дартс уцелила Джон-Патрик в гърдите, заседнала е — обясни бързо Мишел, докато отключваше задната врата на бара. — Трябва да вървим.

Джон-Пол хвърли на Ноа ключовете.

Мишел грабна телефона на Ноа и се свърза с дежурния в рентгена още докато вървеше към колата. Ноа извика на Джон-Пол, докато той затваряше вратата:

— Обади се на Тео. Той пътува насам.

Престън си беше проправил път през тълпата и сега се мотаеше край Джейк Ренърд, преструвайки се, че оглежда списъка с участниците в турнира, закачен на стената. Напрегна се да чуе всяка дума, докато Джон-Пол обясняваше на баща си какво е станало. Веднага щом чу, че Мишел е на път за болницата, а Джон-Пол трябва да се обади на Тео да отиде направо там, Престън остави чашата си на бара и се отправи към вратата.

В другия край на бара един старец разказваше на Мънк някаква рибарска история. Беше поканил Мънк да седне на масата при него и приятелите му, но Мънк остана на мястото си, за да наблюдава паркинга през прозореца.

— Седя по цял ден пред компютъра — каза той. — Какво разправяхте за дъговата пъстърва?

Старецът поклати глава, защото разбра, че Мънк не го е слушал и започна историята от началото. Мънк кимна два-три пъти, за да се престори на заинтересован. Когато видя, че Ноа и Мишел се качват в един стар пикап, веднага се отправи към вратата. Старецът му извика нещо, но Мънк не му обърна внимание и продължи. Ръката му беше върху джоба на рибарския елек.

На паркинга Престън вървеше към колата си с наведена глава, в случай че Мишел или агентът от ФБР погледнеха назад. Мънк го настигна.

— Закъде са се разбързали така?

— За болницата. И Бюканън отива натам. Ако Клейборн остави докторката, ще можем да пипнем Бюканън и нея там. Не би трябвало да има много хора по това време. Повечето хирурзи оперират рано сутрин.

Джон промени плана. Когато Престън му се обади и му съобщи новината, той каза:

— Двамата с Далас ще изчакаме в колата на паркинга на болницата и ще приберем Бюканън веднага щом пристигне. Ако той пристигне преди нас, Далас ще влезе и ще го подмами навън. Вие с Мънк влезте и дръжте лекарката под око. Когато остане сама, я хванете и после ще действаме, както бяхме планирали.

— Забрави — извика Престън. — Чух брат й да казва, че щяла да оперира някакво дете. Мисля, че трябва да я убием вътре. Може да пречукаме и онзи от ФБР, ако се мотае в краката ни.

Джон изскърца със зъби.

— Да не си се побъркал? Знаеш ли колко хора ще има заедно с нея? За бога, мисли с главата си. Искаме всичко да изглежда като дело на професионален убиец, когото са изпратили да очисти Бюканън. Искаме полицията и ФБР да си мислят, че докторката е пострадала случайно само защото е била с него.

— Ами Клейборн?

Джон обмисля този въпрос няколко секунди и каза:

— Ако той ни се изпречи, ще трябва да убием и него.

— Боже, ако някой ни чуе… — възропта Далас.

— Млъквай! — изръмжа Джон. После продължи разговора си с Престън. — Каква кола кара докторката?

— Стар червен пикап.

Джон натисна бутона за прекъсване на връзката и пусна телефона в скута си.

— Намали. Болницата е зад този завой — измърмори Далас.

Джон осъзна, че кара твърде бързо и намали скоростта.

— За какво спорехте двамата с Престън? — попита Далас.

— Искаше да стреля вътре.

— Как можа всичко да се обърка толкова? Говорите за убийство на двама, може би трима души и аз трябва да участвам.

— Нямаме избор.

— Защо да нямаме. Можем да си съберем багажа и да отлетим за Каймановите острови. Можем да изтеглим парите още сега, да ги разделим на три и после да изчезнем.

— Трябва ни смъртният акт на Камерън, за да теглим парите.

— Мънк може да ни го изпрати.

— Как така се тревожиш, че ще убием някакви непознати, а не ти пука за убийството на Камерън?

— Той стана твърде опасен.

— Точно така. Същото се отнася за Бюканън и приятелите му. Хайде да свършваме с всичко това.

— Мисля, че трябва да се откажем.

— Не! — извика Джон.

— Нещата излязоха от контрол — извика в отговор Далас. — И за всичко си виновен ти, копеле.

Ръката на Джон стисна пистолета. Изпитваше силно желание да опре дулото му в слепоочието на Далас и да натисне спусъка. Вместо това си пое дълбоко дъх.

— Няма да ти позволя да се изплашиш точно сега — каза той. — Виж, ето я колата на Престън. Двамата с Мънк сигурно вече са влезли.

— Паркингът е почти празен. Това е добре.

Джон изви глава, за да огледа паркинга на лекарите. Усмихна се.

— Ето го пикапа.

— Очевидно Клейборн не я е оставил и не се е върнал в „Лебедът“. Влязъл е с нея.

— Значи и той е в играта.

— Спри до онзи лилав микробус зад дърветата.

Джон паркира колата, натисна бутона, за да отвори прозореца си и изгаси двигателя.

Далас се пресегна към задната седалка, откъдето взе едно черно яке и го облече. В джоба му имаше полуавтоматичен пистолет.

— Опитвам се да премисля всяка възможност — каза Далас. — Бюканън и докторката не представляват проблем. С Клейборн ще бъде по-сложно. Той е обучен и ще бъде нащрек за неприятности. Ако нещо се обърка и се наложи да ги ликвидираме в болницата, той ще открие стрелба и ще се опита да ни убие.

— Значи трябва да убиете първо него. Помни, че елементът на изненада е на наша страна. Той няма да е подготвен.

— Но той ще бъде нащрек.

— Опитайте се все пак да подмамите Бюканън да излезе навън.

— Просто казвам, че ако нещо се обърка…

— Виж какво — каза Джон раздразнено, — с Мънк действайте едновременно. Може би двамата ще успеете да се справите с Клейборн. В това време Престън ще пипне Бюканън.

— Ти само командваш. Защо не дойдеш с нас?

— Лекарката ме познава. Твърде рисковано е. Може да се появи в коридора и да ме забележи. Не, ще изчакам тук.

Далас се протегна и грабна ключа на колата. Джон се засегна силно.

— Мислиш, че ще избягам и ще ви изоставя?

— Може и да го направиш, ако чуеш да се стреля.

Джон вдигна ръце.

— Добре. Вземи ключа, но го прибери някъде, откъдето ще можеш да го извадиш бързо.

Джон забеляза една кола да се задава по пътя и въпреки че дърветата ги скриваха, бързо се приведе. Колата ги подмина. Бяха заели идеална позиция. Входът на спешното отделение беше точно пред тях. Бюканън или щеше да паркира колата си на паркинга за посетители, или щеше да спре до пикапа на докторката на служебния паркинг. И в двата случая нямаше да забележи Далас и Джон.

— Ако се наложи да вляза и да го убия вътре… ще затъна съвсем — тревожеше се Далас.

— Мисли за парите — прошепна Джон с глас, гладък като коприна. — Мисли само за парите.

Двамата се отпуснаха на седалките и зачакаха.