От милост

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Мишел се събуди чак в десет и петнайсет на следващата сутрин. Протегна се, претърколи се и прегърна възглавницата, на която бе спал Тео. Отново затвори очи и си припомни изминалата нощ. Докато се наслаждаваше на спомените, унесът я напусна и действителността рязко се намеси. Беше десет и петнайсет, а тя трябваше да се срещне с приятелките си в клиниката в осем. Мери-Ан щеше да я убие. Дали седеше в колата си и чакаше? Не, разбира се. Би дошла до къщата й.

След двайсет минути Мишел бе готова за излизане. Облечена в къси панталонки и синя блузка без ръкав, тя си обу къси чорапи и една маратонка. Изтича по стълбите, спря долу, облегна се на пералнята и обу и другата маратонка.

Отиде да потърси Тео. Намери го в библиотеката, седнал на кожения й стол. Ноа беше с него. Беше приседнал на ръба на бюрото. Усмихна се, когато я видя.

— Добро утро.

— Добро утро — кимна тя.

Мишел седна на канапето и се наведе да завърже връзките на маратонките си. С ъгълчето на окото си забеляза, че Тео затваря телефона, но не се решаваше да го погледне открито. Споменът за това, което бяха правили предишната нощ, още бе много жив в съзнанието й.

Реши, че се чувства така неловко заради Ноа.

— Добре ли спа? — попита Тео.

— Да, но трябваше да съм в клиниката преди няколко часа.

Не успяваше да развърже възела на едната маратонка и знаеше, че това е, защото е твърде нервна. Поеми си дълбоко дъх, каза си тя. Ти си зряла жена. Дръж се като такава.

— Мери-Ан…

— Вече е в клиниката. Ноа им отключи, на нея и на приятелката й. Дойдоха да те търсят тук към осем и половина.

Най-после се справи с възела и бързо върза маратонката си. Не чу кога Тео се е доближил, но изведнъж го видя точно пред себе си. Лявата му маратонка не беше завързана. Без дори да се замисли, тя се протегна, завърза я и се изправи.

Тео нямаше намерение да я остави да се прави, че не го забелязва. Повдигна брадичката й, за да я накара да го погледне, после се наведе и я целуна. Сякаш не го интересуваше, че Ноа е в стаята. Не бързаше никак и след малко успя да я предизвика да отговори на целувката му.

Без никакъв звук Ноа стана и излезе. Тео прегърна Мишел и прошепна:

— Искаш ли да се позабавляваме?

— Мисля, че го направихме снощи.

— Няма нищо. Можем да го направим отново. Освен това снощи беше само за загрявка. — Тя опита да се измъкне от ръцете му. Той я прегърна още по-силно. — Мишел, не се притесняваш от това, което стана снощи, нали?

Погледът й срещна неговия и тя видя колко разтревожен изглежда.

— Аз съм лекар, Тео. Нищо не може да ме притесни.

Той я целуна продължително и страстно. Когато Мишел се отдръпна, доволна видя, че очите му казваха: „Искам да те разсъблека“.

— Чака ме работа — заяви тя, след като успя да се отскубне от прегръдката му.

— Всъщност не. Мери-Ан ми каза, че двете със Синди — мисля, че така се казваше другата жена — ще подредят картоните много по-бързо, ако не им се пречкаш. Аз обещах да ти намеря друга работа.

— Не е казала…

— Така каза. Каза, че си много взискателна и претенциозна. Това бяха точните й думи, не си измислям. Баща ти се обади да съобщи, че Джон-Пол е минал да натовари мебелите ти. Ще оправи каквото може.

— Той не би могъл да пренесе бюрото или канапето ми сам.

— Някакъв мъж на име Арти му помогнал. Нещо друго да те притеснява?

— Нищо.

— Тогава защо изглеждаше толкова притеснена, когато те целунах преди малко?

Тя се отправи към кухнята и Тео я последва по петите.

— Мислех си за Ноа. Не исках той да се чувства неловко.

Това се стори много смешно на Тео. Ноа чу смеха и надникна през вратата.

— На какво се смееш?

— На нищо — каза Мишел и се пъхна край него в кухнята. Отвори хладилника да си потърси диетична кола и се слиса. Хладилникът бе почти празен предната вечер, а сега беше препълнен с храна и напитки. Намери диетичната кола най-отзад, грабна я и затвори хладилника. После отново отвори вратичката му, за да се увери, че не е халюцинирала, забеляза пакета масло и се досети кой стои в дъното на това.

— Ноа не знае какво е притеснение. Нали? — попита Тео приятеля си.

— Какво притеснение?

— Заради секса. Знаеш какво е секс, нали?

— Със сигурност. Веднъж четох за него в една книга. Мисля да го опитам някой ден.

И двамата добре се забавляваха, като я дразнеха. Тя седна на масата и чак тогава забеляза шоколадовата торта с три блата на кухненския плот. Ноа взе една кърпа, отиде до печката и повдигна капака на голяма тенджера. Ароматът на пилешка супа с много подправки веднага изпълни кухнята.

— Кога намери време да направиш всичко това? — попита Ноа. — Мирише много хубаво.

Мишел не можа да си спомни какво й бе казал баща й. За кое трябваше да каже, че го е направила сама — за тортата или за супата? После Ноа я попита дали не иска филия домашно изпечен хляб. Топлият хляб стоеше върху специална подложка до мивката.

— Има ли картичка край супата?

— Не видях такава — каза Ноа.

— Значи аз съм я сготвила. — Усмихна се, докато изричаше лъжата.

Тео извади млякото от хладилника и го сложи на масата.

— Снощи си била много заета, значи. И тортата ли направи ти?

Чувствайки се пълна глупачка, тя попита:

— Има ли картичка до тортата?

— Не.

— Значи явно и нея съм направила аз.

— А хляба?

— И той ли е без картичка? — попита тя, като едва се сдържаше да не се разсмее.

— Не видях да има.

— Много обичам да пека хляб посред нощ.

Тео извади три кутии с корнфлейкс и овесени ядки, за да си избере Мишел. После й подаде лъжица.

— Значи дамата, която се промъкна през задната врата с хляба, не се е шегувала, когато каза, че си изпекла хляба у тях снощи, но си забравила да го вземеш?

Мишел усети, че е преминала всички граници в тази идиотска ситуация. Къде бяха картичките, по дяволите? Баща й бе решил да промени плана и бе забравил да я уведоми? Какво трябваше да каже тя сега? Ако кажеше истината на Тео, баща й щеше да се сърди, че не помага за свещената кауза да задържат Тео в Боуън.

Не, нямаше да позволи да я обвинят в предателство.

— Точно така — кимна тя. — След като ти заспа снощи, слязох долу, сготвих супата и направих тортата, после отидох с колата до… — Рязко спря. Тео не й беше казал името на жената, която бе донесла хляба, и Мишел не можеше да си спомни на кого бе възложил тази задача баща й. Реши да импровизира и бързо продължи: — … до една приятелка и изпекох няколко самуна хляб.

— Не забравяй и магазина.

— Какво? А, да, отбих се и в бакалията.

Тео възседна стола срещу нея, опря ръце на облегалката му и каза:

— Значи това е твоята версия, а?

Тя се подсмихна.

— Поне докато не намерите няколко картички, на които пише „Добре дошъл в Боуън“. Тогава историята ще бъде малко по-различна.

— Предай на Джейк моите благодарности.

— За какво? — попита тя невинно.

— Хей, Майк, искаш ли супа? — попита Ноа, докато тършуваше из чекмеджетата за черпак.

— За закуска? Не, ще се придържам към овесените ядки.

— Ами ти, Тео?

— Разбира се. Знаеш ли какво върви най-много с пилешка супа? Чипс.

— Съжалявам, но нямам чипс. Пък и чипсът е вреден. Съдържа твърде много сол.

— Ще се балансира със солта в супата — каза й Ноа.

— Всъщност има чипс. Два пакета от най-големите, при това съвсем истински. Не някаква измишльотина без мазнини или въглехидрати. Забрави ли, че си ги купила снощи?

— Явно.

— Знаеш ли какво върви страшно с чипс и супа? — попита Ноа.

— Какво? — попита Тео.

— Студена бира.

— Точно така. — Тео стана и отиде до хладилника.

Мишел поклати глава:

— Пилешка супа, чипс и бира в десет и половина сутринта?

— Вече е единайсет, а ние сме на крак от часове. Не се мръщи така, скъпа. Хайде да те покварим. Присъедини се към нас.

— Тя да не си пада по здравословните храни? — попита Ноа.

— Така мисля — кимна Тео. — Мотото й е: Ако е вкусно, веднага го изплюй.

— Когато на вас, момчета, ви правят четворните байпаси, си спомнете този разговор.

— Говорих с доктор Робинсън — съобщи й Ноа. Беше открил черпака и сега сипваше супа в две купи. Тео вече бе измъкнал пакета с чипс и го отваряше.

— И?

Ноа остави купите на масата, взе две лъжици и седна.

— Сети се само за двама души, които му създавали проблеми. В момента ги проверявам. Някакъв старец на име Джордж Евърет бил единият от трудните пациенти. Познаваш ли го, Майк?

— Не.

— Евърет отказал да плати сметката си, защото Робинсън не излекувал стомашните му неразположения. Евърет имал проблем с пиенето, за което също винял лекаря. Казвал на Робинсън, че нямало да пие, ако не били нетърпимите болки в стомаха всяка вечер. Както и да е, Робинсън се обърнал към една агенция, за да си прибере дълга и това никак не се харесало на Евърет. Много се напушил, обаждал се на лекаря и го заплашвал.

— А другият пациент? — попита Тео.

— Името, с което се представил на Робинсън, било Джон Томпсън, но се съмнявам, че е било истинското му име. Посетил лекаря само веднъж и това било ден-два преди Робинсън да напусне и да изпрати картоните на Майк. Томпсън вероятно е бил наркоман от Ню Орлиънс. Сигурно е дошъл чак до Боуън с надеждата местният лекар да е по-небрежен. Предполагам е разказал на Робинсън, че има ужасни болки в гърба и се нуждае от болкоуспокояващи. Искал е от най-силните и е знаел точно как се казват. Когато Робинсън отказал да му ги изпише, пациентът се разярил и започнал да го заплашва.

— Съобщил ли е за Томпсън в полицията?

Ноа отпи от бирата си, преди да отговори.

— Знаел как да постъпи, но не го е направил, тъй като си тръгвал от Боуън и не искал усложнения. Поне така ми каза.

— Обзалагам се, че Томпсън е посетил и някой лекар в Сейнт Клеър — подхвърли Мишел.

— И аз така предположих — каза Ноа. — Така че проверих. — Той се ухили и заяви: — Много обичам да изкарвам доктори от леглата им рано сутрин. Както и да е, ако Томпсън наистина е опитал и при друг лекар, явно е използвал друго име. Никой не помни да са го заплашвали.

— С други думи, задънена улица.

— Мисля, че е време и двамата да приемете случая за приключен — каза Мишел. — И стига сте се тревожили. Ще изчистя и подредя клиниката, ще сложа по-сериозни ключалки на вратите и прозорците, и ще продължа напред. Предлагам ви да направите същото.

Тъй като нито Тео, нито Ноа възразиха, тя прие, че са твърде упорити, за да признаят правотата й.

— Ще вали — предсказа Тео, после лапна една лъжица от супата.

— Грее слънце — възрази Ноа.

— Да, но коляното ме боли, значи ще вали. И рамото ми пулсира.

Ноа се разсмя.

— Вие двамата сте идеални един за друг. Хипохондрик и доктор. Съвършената двойка.

— Аз не съм доктор — възрази Тео.

Ноа не обърна внимание на остроумието му.

— Майк, ходила ли си някога в Бостън?

— Не, не съм.

— Ще ти хареса.

Тя се забави няколко секунди, преди да отговори:

— Сигурно много ще ми хареса, ако имам късмет да отида там на медицински конгрес или на екскурзия.

Ноа изгледа Тео и Мишел. Думите й звучаха спокойно, но в очите й имаше тъга. Предава се още преди да е опитала — реши той. Реакцията на Тео бе не по-малко интересна. Цялото му тяло се напрегна.

— Значи сте като два кораба, които се разминават в нощта.

— Нещо такова — промълви Мишел.

— Остави тази тема, Ноа.

— Добре, кажи ми тогава, ще се проведе ли състезанието в събота, ако вали?

— Рибата кълве още по-добре, когато вали — обясни Мишел.

— Кой го твърди?

— Джон-Пол.

— Ще се запозная ли някога с брат ти? — попита Тео.

— Съмнявам се. Нали си заминаваш в понеделник?

Все се връщаше към болната тема. Но тя отдавна знаеше, че той ще си замине. Защо тогава бе толкова съкрушена?

— Ще се запознаеш с брат й в „Лебедът“ в петък — каза Ноа. — Джейк ми каза, че Джон-Пол работи на бара през уикенда.

Мишел поклати глава.

— Татко знае, че Джон-Пол няма да се появи тази седмица. Той вече е научил къде работите вие двамата и няма да се появи.

— Брат ти да не е в списъка на издирваните престъпници? — попита Ноа.

— Разбира се, че не.

— Тогава какво толкова има срещу ФБР? — попита Тео.

— Ще трябва да зададеш този въпрос на него самия.

— Което не може да стане, ако не го срещна.

— Брат ми е доста затворен — защити го тя. — Ако реши, че иска да се запознае с теб, сам ще те намери. — Тя се усмихна и добави: — Няма да забележиш, че идва. А сега, с ваше позволение, ще се захвана за работа.

Тя стана от масата, изхвърли празната кутийка от кола в кофата и започна да събира мръсните чинии. Тео стана да й помогне. Тъкмо пусна чешмата, когато на вратата се позвъни. Ноа отиде да отвори.

Мишел пусна купите от супата в мивката и се извърна с гръб към масата. Тео я прегърна през кръста и зарови лице във врата й.

— Какво ти става?

Тя не бе достатъчно опитна, за да се преструва и да измисли някаква убедителна лъжа, така че направо му каза истината.

— Усложняваш ми живота.

Той я обърна с лице към себе си. Тя се дръпна назад, но той я последва и тя се озова притисната между него и мивката.

— Нали не съжаляваш…

— Не. Беше чудесно.

Не можеше да го погледне в очите, така че се вторачи в брадата му, за да се концентрира върху разговора.

— И двамата сме нормални възрастни хора с естествени физически желания и, разбира се, това е…

— … нормално и здравословно?

— Не ме дразни. Тези желания…

— Да, помня.

— Не можем да продължим да се поддаваме на тези…

— … желания? — подсказа той, когато тя спря рязко. Усети, че се усмихва въпреки нещастието си.

— Присмиваш ми се.

— Точно така.

Тя го избута назад.

— Няма да те оставя да ми разбиеш сърцето, Тео. Играй тези игрички с момичетата от големия град, когато се върнеш там.

Той се засмя право в лицето й.

— Момичетата от големия град?

— Можеш ли да говориш сериозно? Опитвам се да ти кажа, че ние нямаме бъдеще заедно, така че искам да ме оставиш на мира.

Той хвана лицето й в дланите си и я целуна страстно, а когато вдигна глава, видя сълзите в очите й.

— Ще ми плачеш ли сега?

— Не — твърдо каза тя.

— Добре. Защото мога да се закълна, че току-що видях сълзи.

— Нямах представа, че можеш да бъдеш толкова гаден. Опитвам се да ти кажа да спреш…

Той бавно поклати глава.

Очите й се разшириха.

— Не? Защо не?

Устните му се докоснаха до нейните в бърза, лека целувка.

— Ти си умно момиче. Ще се сетиш.

Ноа ги прекъсна, като се появи в кухнята, понесъл голяма кутия на „федекс“ под мишница и огромна тава, покрита с фолио.

— Тео, вземи тази кутия, моля те. Намерих я подпряна на вратата, когато я отворих. Звънеше една жена, която донесе това пържено пиле по каджунски. Подаде ми го и изчезна, преди да успея да й благодаря. Беше нещо смутена.

— Каза ли ти името си?

— Моли Бомон. — Ноа остави тавата на масата и повдигна фолиото. — Хубаво мирише.

— Имаше ли картичка за Тео при пилето?

— Не, тя каза, че ти си направила пилето, но тавичката е нейна и си я иска обратно.

Тео седеше на масата и отваряше кутията. Ноа грабна едно бутче и отхапа голяма хапка. После сръга Тео.

— Знаеш ли какво каза Моли?

— Помоли ме да предам поздрави на треньора Бюканън. Чу ли това, Тео? Нарече те треньор.

— Да, знам, всички в Боуън ми викат така.

— Добре, сега ще трябва да се питам защо.

Тео не му обърна никакво внимание. Най-после отвори кутията и подсвирна тихо.

— Ник ги е намерил — каза той. — футболните наръчници. — Взе един и го запрелиства.

— Футболни наръчници? — попита Ноа с пълна уста.

— Да, ще ти обясня по-късно. Мишел, Ноа може да те закара до клиниката. Той ще прекара деня с теб.

— Няма нужда да си губи времето…

Тео я прекъсна.

— Той ще дойде с теб.

Ноа кимна.

— Докато ти и приятелките ти подреждате картоните, аз мога да започна да разчиствам в кабинета ти. Ако има време, ще боядисам стените.

— Ще ти бъда благодарна за помощта, но…

— Не спори — каза Тео.

— Добре — съгласи се тя. — Оценявам всичко, което правиш за мен, Ноа.

После се обърна към Тео и го попита какво смята да прави.

— Имам среща с братята Карсън и адвокатите им. Трябва да свърша с тях до два и половина, защото обещах на Конрад да отида на тренировката в три. Ако вие с Ноа се нуждаете от почивка, може да наминете.

— Директорът на училището предложи на Тео договор — съобщи Мишел усмихната. — Още не го е подписал.

— Измисляш си — не повярва Ноа.

— Мисля, че Тео изчаква, за да му предложат повече пари.

Ноа бе убеден, че двамата го занасят и чакаше да чуе края на шегата.

— Добре. Ще наминем. В колко часа свършва тренировката? Обещах да помогна в бара довечера. Трябва да съм там в пет.

— Мислех, че довечера ще излизаш с Мери-Ан? — напомни му Тео.

— Какво значи това, че ще излизаш с Мери-Ан? — попита Мишел.

Ноа сви рамене.

— Тя ме попита искам ли да излезем по-късно, след като съпругът на приятелката й я вземе и аз й предложих да се отбие в „Лебедът“, и ако не съм зает…

— Тя те е поканила да излезете? — попита Мишел крайно изненадана.

— Да, покани ме. Защо си толкова учудена? Аз съм готин тип.

— Не съм учудена. Просто тя е… и ти си… искам да кажа, че си много…

Ноа се забавляваше от смущението й.

— Много какво?

Думата „опитен“ изникна в главата й заедно с десетина други. Ноа бе от мъжете, които хапваха жени като Мери-Ан за закуска. Мишел осъзна, че прави прибързани заключения и че може би грешеше.

— Ти си…

— Да? — настоя Ноа.

— Твоята приятелка си падна по Ноа — обясни Тео.

Ноа кимна.

— И още как.

— О, за бога — възкликна ядосано Мишел. — Само защото Мери-Ан е била любезна, ти си направил прибързания извод, че си пада по Ноа?

Тео се усмихна.

— Не съм си правил прибързани изводи. Честна дума. Мери-Ан каза, цитирам: „Здрасти, Тео. Падам си по Ноа. Той женен ли е?“.

Ноа кимна.

— Точно така стана.

„Тъжно, ако е така“, помисли си Мишел, но бе напълно възможно Тео да казва истината. Мери-Ан имаше досадния навик да изрича всичко, което й хрумне. Мишел се разсмя и поклати глава.

— Трябва да тръгваме за клиниката.

— Чакай малко, Мишел — каза Ноа, докато прелистваше наръчника. — Тео, виж страница петдесет и трета. Помниш ли…

— Теодор, вземи този наръчник от приятеля си и го накарай да тръгне.

Като го нарече с пълното му име, постигна желания ефект. Той грабна наръчника и скочи на крака. Ноа се впечатли.

— Почти като старшина от казармата — каза той, докато гледаше как Мишел стои на вратата и нервно потропва с крак.

— Може да бъде много твърда, когато се наложи. — Казано от Тео, прозвуча като комплимент.

— Това е истински талант — отбеляза Ноа.

— Много е всеотдайна. И не се плаши. Това ми харесва. Знаеш ли какво още може? Справя се перфектно със зеленчуците — каза той, докато вървеше през трапезарията към входната врата.

— Зеленчуци ли каза? — попита Ноа, сигурен, че не е чул правилно.

— Да. Трябва да я видиш как кълца зеленчуци. Невероятно. Като музика.

Ноа последва Тео навън.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Толкова е… точна.

Ноа се засмя.

— О, мой човек!

— Какво?

— Здравата си хлътнал.