От милост

ШЕСТА ГЛАВА

Приятелите на Джон изобщо не подозираха.

Две седмици след погребението на Катрин, Камерън случайно се натъкна на скърбящия вдовец в един луксозен четири звезден ресторант. Камерън очакваше адвоката си, с когото трябваше да обсъди една безкрайна и влудяваща го тема — споразумението за развода. Жена му бе твърдо решена да го съсипе финансово и да го унижи публично на процеса и съдейки по развоя на събитията, бе на път да успее.

Джон вечеряше в съседната зала с една млада жена. Блондинката се стори смътно позната на Камерън. Тя бе свела глава и усърдно записваше нещо в бележника си.

Камерън не можа да си спомни къде бе виждал тази жена преди, но се зарадва, че приятелят му е излязъл с някого, дори и да е по работа. Настроенията на Джон бяха твърде непостоянни след смъртта на жена му. В един момент бе превъзбуден, почти в еуфория, а в следващия потъваше в самосъжаление и депресия.

Блондинката вдигна глава и Камерън огледа добре лицето й. Беше много красива. Още не можеше да се сети коя е. Реши да прекъсне двойката и да ги поздрави. Поръча си двоен скоч за подсилване, от каквото се нуждаеше, за да премине през изпитанието, което го очакваше при разговора с адвоката, после си проби път покрай масите и влезе в съседната зала.

Ако не бе изпуснал химикала си, никога нямаше да узнае истината. Наведе се да го вдигне и точно тогава видя как Джон постави ръката си върху бедрото на блондинката под покривката. Краката й бяха разтворени и тя помръдна леко, за да се намести под ръката му, която се бе плъзнала нагоре под роклята й.

Камерън бе толкова шокиран от тази интимност, че едва не загуби равновесие. Бързо се овладя и се изправи. Нито Джон, нито блондинката го бяха забелязали. Тя бе извърнала глава и гледаше в празното пространство, с полупритворени от удоволствие очи.

Камерън не вярваше на очите си, но изненадата му скоро прерасна в объркване.

Внезапно си спомни коя е блондинката, макар че не се сещаше за името й. Бе онова елементарно същество, което наричаше себе си специалист по вътрешен дизайн. Камерън я бе виждал в офиса на Джон. Да, сега всичко му се изясняваше. Тя нямаше абсолютно никакъв вкус или талант. Беше превърнала кабинета на приятеля му в бордей с решението си да боядиса красивите орехови ламперии на стените в наситен цвят на горчица.

Но очевидно имаше талант в друга област. Начинът, по който Джон се облизваше, докато жадно се взираше в нацупените й устни, подсказваше, че тя е доста талантлива в леглото. Камерън продължаваше да стои близо до входа на залата и се взираше в гърба на приятеля си, докато истината не му просветна.

Кучият син ги бе изиграл всички.

Невярващ и в същото време изпълнен с гняв, Камерън се обърна и се върна на масата си. Опита се да се убеди, че прави погрешни заключения. Познаваше Джон от години и му имаше пълно доверие.

Досега. По дяволите, какво бе направил Джон с всички тях. Документните престъпления бяха едно нещо, убийството — съвсем друго. Никога преди не бяха стигали толкова далеч, а още по-смразяващото бе, че те бяха убедени, че всъщност правят добро. Разправяй го на съдебните заседатели и ги гледай как се смеят. Господи, дали Катрин наистина е била нелечимо болна? Наистина ли е умирала от бавна и мъчителна смърт? Или Джон просто ги беше излъгал, за да му свършат мръсната работа?

Не, това не беше възможно. Джон не би излъгал за жена си. Той я обичаше, по дяволите.

Камерън усети, че му се повдига. Не знаеше какво да мисли, но съзнаваше, че не е редно да осъжда приятеля си, преди да разполага с всички факти. После му хрумна, че бе възможно тази връзка, ако изобщо имаше такава, да е започнала след смъртта на Катрин. Вкопчи се в тази идея. Да, разбира се. Джон е познавал дизайнерката отпреди смъртта на жена си. Самата Катрин бе наела блондинката да преобзаведе спалнята й. Но какво следваше от това, че я е познавал предварително? След смъртта на жена си Джон се е чувствал самотен, а тази млада жена очевидно е била свободна. По дяволите, сигурно му е налетяла и се е възползвала от неговата уязвимост скоро след погребението.

Остана една смущаваща мисъл. Ако това бе нещо невинно, защо Джон не бе разказал на приятелите си за нея? Защо я криеше?

Може би защото пепелта на жена му още не бе изстинала. Да, това беше. Джон е знаел, че няма да изглежда приемливо да се обвърже с друга жена толкова скоро след смъртта на Катрин. Хората определено биха сметнали това за странно и щяха да започнат да говорят и спекулират, а никой от Клуба не би желал това. Джон бе достатъчно умен, за да знае, че не трябва да се набива на очи.

Камерън почти се бе убедил, че видяното от него е съвсем безобидно, но се чувстваше длъжен да провери. Увери се, че Джон не го е видял. Плати си сметката и се измъкна от ресторанта. Поиска от момчето на паркинга да докара стария Форд, който бе принуден да кара напоследък — кандидат-бившата му съпруга вече бе конфискувала любимия му ягуар, алчната кучка. Измина с колата една пресечка, сниши се на седалката и се завъртя така, че да види двойката, когато излезе от ресторанта. Докато чакаше, се обади на адвоката си да отмени срещата за вечеря.

Двамата се появиха двайсет минути по-късно. Застанаха на тротоара, на около метър един от друг, като се държаха строго и официално, сякаш бяха просто познати. Джон бе пъхнал ръце в джобовете си, а блондинката стискаше чантата и тефтера си. Когато колата пристигна, тя пъхна чантата си под мишница и се ръкува с Джон. Момчето от паркинга отвори вратата на червената Хонда, блондинката се настани вътре и подкара, без да погледне повече към Джон.

За всеки случаен наблюдател тази сцена би изглеждала съвсем делова.

След минута пристигна сивото БМВ кабрио на Джон. Без да бърза, той свали сакото си, сгъна го и внимателно го постави на седалката до шофьорското място. Елегантният му костюм бе „Валентино“, единственият дизайнер, когото Джон признаваше. Вълна от огорчение заля Камерън. Преди шест месеца и той имаше гардероб, пълен с костюми на „Калвин Клайн“ и „Валентино“, но после жена му, в пристъп на пиянска ярост, ги наряза на парченца с един касапски нож. Този й малък изблик унищожи дрехи за над петдесет хиляди долара.

Боже, как копнееше да й отмъсти! Някои нощи лежеше буден в леглото и си фантазираше различни начини да я убие. Най-важният елемент във всички фантазии бе болката. Искаше кучката да страда, докато умира. Любимият му сценарий бе как се врязва лицето й в някой прозорец и той гледа как кръвта на курвата се стича по парчета стъкло. Във фантазиите му ръбесто парче стъкло стърчеше от вената й.

О, да, искаше да страда така, както тя го бе карала да страда, да й отмъсти за това, че бе откраднала живота му от самия него. Беше замразила всичките му активи, докато подпишат споразумението за развода, но Камерън вече знаеше какъв ще бъде изходът. Тя щеше да прибере всичко.

Тя не знаеше за Клуба и парите от тайната сметка. Никой не знаеше за това. Адвокатът й също не би могъл да открие тези пари, даже и да ги търсеше. Милионите бяха в офшорна сметка, която не можеше да бъде проследена до Камерън.

Но засега нямаше значение, че той има скрити пари. Не можеше да ги ползва, докато не навърши четирийсет. Това бе сделката, която четиримата приятели бяха сключили, и Камерън знаеше, че останалите няма да му позволят да тегли от общия им фонд. Беше прекалено рисковано, така че през следващите пет години той щеше да живее като просяк.

Джон бе късметлията. След смъртта на Катрин той разполагаше с това, което бе останало от парите й, и нямаше нужда да ги дели с никого.

Камерън се изпълни със завист, докато гледаше как приятелят му си слага шапката с козирка. Знаеше, че Джон носи шапката само за да крие плешивото петно на главата си. Щеше да стане напълно плешив още преди да навърши петдесет, също като другите мъже в семейството му, независимо от предпазните мерки, които вземаше. Но какво от това? Жените пак щяха да го харесват. Жените се примиряват с всеки недостатък, щом надушват пари.

Камерън прогони прилива на самосъжаление и разтърси глава. Нямаше да промени нищо, като окайва късмета си. Пък и можеше да издържи още няколко години. Съсредоточи се върху бъдещето, каза си той. Скоро щеше да се пенсионира като мултимилионер и да се премести да живее в Южна Франция, а бившата му съпруга нямаше да може да направи нищо.

Джон се настани удобно на меката кожена седалка. Разхлаби вратовръзката си, намести огледалото за обратно виждане и подкара.

Дали да го последва? Камерън смутено прокара пръсти през косата си. Знаеше, че не би било честно спрямо Джон и че не беше редно той да се съмнява в приятеля си заради нещо, което сигурно бе съвсем безобидно. Джон обичаше жена си и ако бе съществувала някаква възможност тя да се излекува, той би похарчил всеки долар, който има, за да я спаси. Камерън не се съмняваше в това.

Въпреки всичко дразнещото подозрение не го напускаше, така че той реши да последва приятеля си. Каза си, че ако седне и поговори с него, ще изяснят това недоразумение. Джон щеше да го успокои, щеше да му каже, че подозренията му са просто реакция на чувството за вина, което изпитваше заради това, което бяха направили единствено от милосърдие.

Камерън почти бе готов да обърне колата и да поеме към дома си, но не го направи. Трябваше да се увери. Трябваше да узнае. Мина по един по-кратък път и пристигна пред дома на Джон преди него. Красивата викторианска къща бе разположена на ъгъл. Два огромни стари дъба и една магнолия хвърляха сянка в предния двор. Камерън спря в съседната уличка. Изгаси фаровете, после и мотора и остана така, скрит под короната на близкото дърво, което пречеше на уличната лампа да го освети.

В къщата бе тъмно. Когато Джон пристигна, Камерън понечи да отвори вратата си, после замръзна.

— По дяволите! — прошепна той.

Тя стоеше там и чакаше. Докато желязната врата се отваряше, Камерън забеляза блондинката на тротоара пред къщата. Вратата на гаража започна да се вдига и Камерън видя червената Хонда вътре.

Веднага щом Джон паркира колата си и излезе от гаража, тя се втурна към него и големите й гърди се разлюляха като силиконови топки под тясната рокля. Опечаленият вдовец не изчака да влязат в къщата. Двамата се вкопчиха един в друг като разгонени улични песове. Джон смъкна ципа на черната рокля и я дръпна около кръста й за секунди, ръката му се залепи за гърдите й още докато вървяха към вратата. Страстното му ръмжене се смеси с пискливия й смях.

— Кучи син — измърмори Камерън. — Тъп кучи син.

Беше видял достатъчно. Прибра се вкъщи, в едностайния апартамент под наем в един от западналите промишлени квартали на града и крачи напред-назад часове наред, вбесен, яростен, разтревожен. Една бутилка скоч подхранваше яда му.

Към два през нощта някакви пияници се сбиха на улицата под прозореца му. Камерън изгледа зрелището с отвращение и любопитство. Един от тях имаше нож и на Камерън му се прииска да наръга другия, за да го накара да млъкне. Явно някой беше извикал полиция. След минути полицейската кола пристигна с надути сирени.

От патрулната кола излязоха двама полицаи. Те бърза обезоръжиха пияния с ножа и изправиха, и двамата мъже до каменната стена. На главата на единия имаше рана и от нея изтичаше кръв, която блестеше на светлината на уличната лампа. След малко мъжът се строполи в несвяст на тротоара.

Полицаят, който излишно бе употребил сила, извика грубо някаква ругатня, докато преобръщаше припадналия по корем, после коленичи и закопча ръцете му с белезници на гърба. Завлече го в колата. Другият пияница плахо чакаше своя ред и след минута-две и двамата бяха заключени на задната седалка на патрулната кола и се отправиха към градския затвор.

Камерън отпи дълга глътка скоч и изтри потното си чело с опакото на ръката си. Сцената под прозореца го изнерви, особено видът на белезниците. Не би понесъл ръцете му да са оковани. Не би понесъл да отиде в затвора. Никога! По-скоро би се самоубил… ако събереше кураж. Винаги бе страдал от клаустрофобия, но това състояние се бе влошило през годините. Напоследък не можеше да стои в стая без прозорци, без да усети стягане в гърдите. Беше престанал да се вози с асансьори, предпочиташе да се изкачва пеш, вместо да прекара трийсет или четирийсет секунди в металната кутия на асансьора, натъпкан като мъртва сардина заедно с другите служители.

Господи, защо не се бе сетил за клаустрофобията си, преди да се съгласи с онази налудничава идея.

Знаеше отговора и бе достатъчно пиян, за да си го признае. Алчност. Шибана алчност. Джон бе човекът, който ги мотивираше, който планираше всичко, човекът с поглед в бъдещето… той бе връзката им с парите. С патоса си на южняшки проповедник той им бе обещавал да ги направи богати. По дяволите, вече ги бе направил богати. Но и ги бе изиграл като алчни глупаци, каквито знаеше, че са. Когато бе започнал да говори, че ще се самоубие, е бил сигурен, че те ще се паникьосат. Не можеха да изгубят Джон, биха направили всичко, за да бъде той щастлив.

И точно на това бе разчитал негодникът.

Със замъглен от пиенето поглед Камерън довърши бутилката скоч и си легна. На следващата сутрин, неделя, до обяд се бори с махмурлука. После, когато главата му се проясни, измисли план. Нуждаеше се от абсолютно сигурно доказателство, което да покаже на Престън и Далас. Щом те осъзнаеха как ги е манипулирал Джон, Камерън щеше да поиска четиримата да си поделят парите на клуба и всеки да си тръгне по пътя. Нямаше да чака още пет години, за да си получи парите. След това, което бе направил Джон, Камерън смяташе, че е най-добре веднага да изчезнат, преди да са ги заловили.

Самият Камерън също имаше някои връзки и трябваше да проведе един-два телефонни разговора. Разполагаше с пет работни дни преди сблъсъка, който планираше за петък. Пет дни, за да събере доказателства срещу кучия син.

Не каза на никого какво прави. Петъкът дойде и Камерън пристигна в „Дулис“ късно, към шест и половина вечерта. Проправи си път до масата им и седна точно срещу Джон. Сервитьорът го бе забелязал и му донесе обичайното питие, преди Камерън да успее да свали сакото и да разхлаби вратовръзката си.

— Изглеждаш ужасно — заяви с обичайната си прямота Престън. От четиримата той бе маниакът на тема здравословен живот и използваше всеки възможен случай да покаже, че не одобрява живота на Камерън. Престън имаше телосложение на олимпийски шампион по вдигане на щанги и тренираше пет вечери в седмицата в един скъп фитнес център. Според него всеки мъж, който няма стоманени бицепси и опънат като струна стомах, бе слабак, а мъжете с бирени коремчета бяха направо за съжаление.

— Просто работих извънредно тази седмица. Изморен съм, нищо повече.

— Трябва да започнеш да се грижиш за себе си, преди да е станало прекалено късно — настоя Престън. — Ела с мен в клуба и започни да вдигаш тежести и да бягаш на пътечката. И намали пиенето, за бога. Ще си съсипеш черния дроб.

— Откога си ми майка?

Далас, заклетият миротворец, не можеше да понася дрязгите, дори и дребните.

— Престън просто е загрижен за теб. Всички знаем, че си подложен на голям стрес напоследък заради развода и всичко останало. Просто не искаме да се поболееш. Двамата с Престън разчитаме на теб и Джон.

— Престън е прав — каза Джон. Завъртя бъркалката в кехлибарената течност в чашата си и добави: — Не изглеждаш добре.

— Нищо ми няма — измърмори Камерън. — Стига сме приказвали за мен.

— Добре, млъквам — каза Престън, засегнат от резкия тон на Камерън.

Камерън изгълта питието си и направи знак на сервитьора да му донесе още едно.

— Нещо интересно тази седмица? — попита той.

— При мен нищо — сви рамене Престън. — Но в нашия бизнес това е добре. Нали, Далас?

— Точно така. И при мен бе пълна скука.

— Ами ти, Джон? Нещо ново при теб? — попита Камерън небрежно.

Джон сви рамене.

— Кретам някак, ден за ден.

Изглеждаше съкрушен. Камерън си помисли, че Джон преиграва, но Престън и Далас се хванаха и проявиха съчувствие.

— Ще стане по-леко — обеща му Престън. Тъй като никога не бе губил любим човек, той нямаше как да знае дали на Джон ще му стане по-леко или не, но смяташе, че трябва да окуражи по някакъв начин приятеля си. — С времето всичко ще се оправи.

— Точно така. Просто ти трябва време — добави Далас.

— Колко мина от смъртта на Катрин? — попита Камерън.

Джон повдигна вежди.

— Знаеш колко мина. — Стана, свали си сакото и след като го сгъна внимателно, го преметна на облегалката на стола. — Ще отида да взема малко фъстъци.

— Да, донеси и соленки — кимна Престън. Изчака Джон да се отдалечи и се обърна към Камерън. — Трябваше ли да споменаваш името на Катрин?

Джон каза на сервитьорката какво иска и тъкмо се връщаше към масата, когато чу Далас да казва:

— Джон тъкмо започва да се успокоява. Бъди по-тактичен с него.

— Не се нуждая от специално отношение — каза Джон, докато сядаше на стола си. — Не съм броил часовете и минутите, откакто жена ми си отиде. Някои вечери ми се струва, че е било едва вчера.

— Мина почти месец. — Камерън се вгледа в приятеля си, докато правеше този коментар. Вдигна чашата си в тост към Джон. — Мисля, че трябва да започнеш да излизаш по срещи. Наистина.

— Да не си се побъркал? — прошепна Далас. — Твърде рано е.

Престън кимна настойчиво.

— Хората ще се разприказват, ако той започне да излиза с жени толкова скоро, а приказките водят до спекулации. Не желаем това да се случи. Нали така, Далас?

— Точно така, мамка му. Не мога да повярвам, че изобщо го предложи, Кам.

Джон се облегна на стола си. Раменете му леко провиснаха и на лицето му се изписа болка.

— Не бих могъл да го направя. Още не. Може би никога. Не мога да си представя да бъда с друга жена. Обичах Катрин и от мисълта да я заменя с друга, направо ми се повдига. Знаете колко обожавах жена си.

Камерън стисна ръце в скута си, за да се овладее. Искаше му се да се пресегне през масата и да стисне лъжливото копеле за гърлото.

— Да, сигурно си прав. Проявих нетактичност.

Той отвори куфарчето си и извади една дебела папка. Бутна чашата си настрана и внимателно постави папката по средата на масата.

— Какво е това? — попита Далас.

— Още някоя възможност за инвестиции ли? — предположи Престън.

Камерън гледаше право в Джон, докато пускаше бомбата си.

— Малко бележки и цифри — каза той. — И…

— … и какво? — попита Джон.

— И медицинският картон на Катрин.

Джон бе протегнал ръка към папката. Когато Камерън съобщи какво има вътре, Джон реагира сякаш бе посегнал към гърмяща змия. Дръпна се рязко назад и се надигна от стола. Шокът му бързо се замени с гняв.

— Какво, по дяволите, прави медицинският картон на жена ми у теб?

Лицето на Джон бе толкова червено, сякаш всеки момент ще получи удар. Камерън пожела това наистина да се случи, при това ударът да е масиран и да причини необратими последствия. Копелето заслужаваше да страда дълго и мъчително.

— Ти, кучи сине — изръмжа Камерън. — Видях те в събота вечер с блондинката. Не можах да измисля защо не си ни казал за нея, така че реших да направя едно малко проучване.

— Усъмнил си се в мен? — Джон бе искрено възмутен.

— Точно така.

Камерън се обърна към Престън и Далас и им каза:

— Познайте какво? Добрата стара Катрин изобщо не е била на смъртно легло. Джон просто е искал да се отърве от нея. Не е ли така, Джон? Направи ни на глупаци и, дяволите ни взели, ние се хванахме на въдицата. Повярвахме на всяка твоя дума. Знаел си, че Мънк няма да се съгласи да я убие, освен ако всички ние не го искаме. Такава бе уговорката, когато го наехме. Той трябваше да свърши тази работа за Клуба, защото на теб не ти е стискало да я убиеш сам. Искал си да намесиш и нас, нали така?

Далас прошепна:

— Не мога да повярвам.

Престън бе поразен и не можеше да промълви и дума. Погледна папката и попита:

— Истината ли казва Камерън? Катрин беше нелечимо болна, нали така? Ти ни каза, че имала нещо на сърцето, някакъв вроден дефект… — Млъкна и се обърна безпомощно към Камерън. После прошепна: — Мили боже!

Джон бе стиснал устни. Очите му пламтяха гневно и пронизваха Камерън.

— С какво право си ме шпионирал?

Камерън се изсмя.

— Арогантно копеле. Имаш наглостта да се възмущаваш, че съм шпионирал теб и малката ти кукличка? — Погледна Далас, чието лице бързо позеленяваше и попита: — Искате ли да чуете нещо наистина смешно? Тази новина направо ще ви впечатли. Мен ме впечатли със сигурност.

Далас взе папката и попита:

— Какво?

Джон се опита да измъкне папката от ръцете му, но Далас я дръпна бързо.

— Катрин е запознала тази жена, Линдзи, с Джон. Наела е кучката да преобзаведе спалнята й. Нали така, Джон? Връзката ви е започнала почти веднага, след като сте се запознали. Но ти вече си бил решил да убиеш жена си.

— Не мисля, че е добра идея да обсъждаме това тук — каза Престън и огледа загрижено бара, за да се увери, че никой не слуша разговора им.

— Разбира се, че трябва да говорим за това тук — каза Камерън. — Нали точно тук планирахме убийството.

— Кам, разбрал си всичко погрешно — каза Джон. Сега изглеждаше сериозен и искрен. — Излизах само веднъж с Линдзи и дори не беше среща. Беше по-скоро делова вечеря.

Престън отчаяно желаеше да повярва, че Джон казва истината и веднага закима.

— Щом той казва, че е било делова среща, сигурно е било точно така.

— Глупости. Лъже ни. Проследих го до дома му. Видях колата на Линдзи, паркирана в гаража му, видях я да го чака пред къщата. Веднага се награбиха, още преди да влязат. Тя живее с теб, нали така, Джон? И ти криеш този факт от всички, най-вече от нас тримата. — Камерън започна да разтрива слепоочията си. През изминалата седмица, откакто бе открил отвратителната тайна на Джон, имаше пристъпи на силно пулсиращо главоболие. — Не си прави труда да ми отговаряш. Всички факти са тук, вътре — каза той и посочи папката, която Далас държеше. — Знаеш ли, че Линдзи си мисли, че ще се ожениш за нея? Получих тази информация от майка й. Тя вече планира сватбата.

— Говорил си с майката на Линдзи? От толкова пиене си започнал да превърташ, Камерън. Станал си параноик… имаш халюцинации.

— Надут негодник — изсумтя Камерън.

— Говори по-тихо — настоя Престън. Челото му се бе покрило с пот и той го изтри с една салфетка от бара. От страх му бе пресъхнало гърлото.

— Защо не обсъдим и финансовото състояние на Катрин? Парите, за които Джон толкова се тревожеше, че ще свършат?

— Какво за парите? — попита Престън. — Останало ли е нещо от тях?

— О, да — натърти Камерън. — Около четири милиона долара.

— Три милиона, деветстотин седемдесет и осем хиляди, ако трябва да бъдем точни — прочете от папката Далас.

— Господи… това не е възможно — каза Престън. — Той ни каза… Той ни каза, че я водил в най-добрата клиника и дори там не можели да направят нищо, за да й помогнат. Помниш ли, Камерън? Каза ни…

— Излъгал ни е. Лъгал ни е за всичко, а ние бяхме толкова лековерни, че му се вързахме. Помисли си, Престън. Кога за последен път някой от нас е виждал Катрин? Преди близо две години? Точно преди тя да отиде в онази клиника. Всички видяхме колко зле изглеждаше тогава. После, когато тя се върна, Джон ни каза, че тя не искала да вижда никого. И ние уважихме желанието й. В продължение на две години единствено Джон ни информираше за състоянието й — как то се влошава и колко много страда Катрин. През цялото време е лъгал.

Всички погледнаха Джон, очаквайки обяснението му.

Джон вдигна ръце, сякаш се предава, и се усмихна.

— Явно играта свърши — каза той.

Всички мълчаха втрещени.

— Признаваш си? — попита Престън.

— Да, явно нямам избор — каза той. — Истинско облекчение е, че вече няма да се налага да се крия от вас. Камерън е прав. Планирам това от дълго време. Малко повече от четири години — похвали се той. — Дали някога съм обичал Катрин? Може би в началото, преди да се превърне в побъркана, егоистична свиня. Странно как любовта така бързо се превръща в омраза. Или пък изобщо никога не съм я обичал. Може да съм обичал парите й. Тях наистина ги обичах.

Далас изтърва чашата си и тя тупна на мокета.

— Какво направи с нас? — прошепна задавено.

— Направих каквото трябваше — защити се Джон. — И не съжалявам за нищо. Е, това не е съвсем вярно. Съжалявам, че поканих Линдзи да се премести при мен. Вярно, наслаждавам се на всяка минута с нея. Тя е готова да направи всичко в леглото, всичко, което поискам, винаги се старае да ми угоди. Но започва да се вкопчва в мен, а аз категорично нямам намерение отново да се обвързвам.

— Кучи син — процеди Камерън.

— Такъв съм, вярно е — съгласи се Джон спокойно. — Искате ли да знаете кое е най-хубавото, освен че ще пипна парите на онази егоистична кучка? Това, че стана толкова шибано лесно.

— Ти я уби. — Далас затвори папката.

Джон се размърда на стола си.

— Не е точно така. Не аз я убих. Ние я убихме.

— Мисля, че ще повърна — промълви Далас и се изстреля към тоалетната.

Джон видимо се развесели от тази реакция. Направи знак на сервитьора да им донесе по още едно питие.

Седяха сковано, като непознати, всеки потънал в собствените си мисли. След като сервитьорът донесе питиетата и се отдалечи, Джон каза:

— Обзалагам се, че ти се иска да ме убиеш с голи ръце, нали Камерън?

— На мен със сигурност ми се иска — каза Престън.

Джон поклати глава:

— Ти си кибритлия, Престън. Винаги си бил такъв. А и с твоите мускули можеш да строшиш всяка кост в тялото ми. Но — добави той, — ако не бях аз, вече щеше да си в затвора. Ти не обмисляш нещата. Нямаш нужните умения. Предполагам, че просто нямаш рационално мислене. Трябваше да те побутваме за всяко финансово начинание. Както и сега — трябваше да ти окажем натиск, за да се съгласиш да платим на Мънк да убие Катрин. — Той замълча за момент. — Камерън е нещо различно, той умее да преценява.

Камерън се стегна.

— Знаех, че нямаш съвест, но никога не съм предполагал, че ще ни прецакаш. Не можеш да разчиташ на никой друг, освен на нас, Джон. Без нас си… нищо.

— Ние бяхме приятели и аз ти се доверявах — обади се Престън.

— Все още сме приятели — настоя Джон. — Нищо не се е променило.

— Как ли пък не — изстреля Камерън.

Джон изглеждаше абсолютно спокоен.

— Ще го преживеете — обеща той. — Особено когато си спомните колко много пари съм изкарал за вас.

Камерън подпря лакти на масата и се взря в очите на Джон.

— Искам си моя дял сега.

— И дума не може да става.

— Предлагам да разтурим Клуба. Всеки взема своя дял и си тръгва по пътя.

— В никакъв случай — настоя Джон. — Знаете правилата. Никой няма да получи и цент още пет години.

Далас се върна на масата и седна.

— Какво пропуснах?

Престън, който изглеждаше така, сякаш ще повърне всеки момент, отговори:

— Камерън иска да разтурим Клуба и да си поделим парите още сега.

— В никакъв случай — заяви Далас категорично. — Ако теглим от сметката сега, данъчните ще могат да я проследят. И дума не може да става.

— Никой не може да пипа парите, освен ако не отидем всички заедно в банката, забравихте ли? Нужни са подписите на всички. Така се разбрахме в началото — напомни им Джон.

— Ти си истинско копеле, Джон.

— Да, вече го каза. Приеми фактите, Камерън. Не си ядосан, защото съм ви излъгал. Бесен си, защото животът ти е толкова окаян в момента. Знам какво си мислиш.

— Така ли? Осветли ме по въпроса.

— Мислиш, че заслужавам нещо по-лошо. Нали?

— Да — призна Камерън. — Точно това си мисля.

Гласът на Джон бе съвсем спокоен, когато каза:

— Но не ти стиска да направиш нещо повече, вместо да хленчиш. На мен ми стискаше. Всичко е съвсем просто. — Обърна се към Далас. — Нали никога нямаше да накараш Мънк да убие Катрин, ако не ви бях излъгал.

— Но, Джон, ако си искал да се освободиш, защо просто не се разведе? — попита Далас.

— Заради парите — отвърна той. — Исках всеки неин долар да стане мой. Бог ми е свидетел, че съм го заслужил заради това, че я търпях толкова дълго. Властната кучка — добави той и за пръв път в гласа му прозвуча горчивина и омраза. — За разлика от Камерън аз не удавих нещастието си в алкохол. Направих си план. Нямате представа колко отвратителна беше. Дебелееше неконтролируемо. Беше станала хипохондричка. Мислеше и говореше само за здравето си. Имаше някакъв шум на сърцето, но нищо особено. Тя бе на седмото небе, когато научи за болестта си. Това й даде основание да стане толкова немарлива. Не ставаше от леглото, всичко й се носеше на крака от прислужниците или от мен. Все се надявах, че сърцето й ще се пръсне и Бог ми е свидетел, опитвах се да я убия с тоновете шоколадови бонбони, които й носех всяка вечер, но това щеше да отнеме твърде дълго време. Бих могъл да си водя жени всяка вечер и да се чукам с тях, без тя да разбере. Беше прекалено мързелива дори да се надигне от леглото, камо ли да излезе от спалнята. Не можех да понасям да се прибирам вкъщи. Само като я гледах, започваше да ми се гади.

— Очакваш да те съжаляваме ли? — попита Камерън.

— Не — отвърна Джон. — Но всички ние отдавна преминахме границата на това, което е позволено от закона.

— Никого не сме убивали.

— И какво? Пак биха ни дали двайсет, даже трийсет години за другите престъпления.

— Но те бяха документни престъпления — настоя Престън.

— Това ли ще бъде защитата ти пред данъчните? — попита Джон. — Мислиш, че само ще те напляскат по ръцете заради тях?

— Никога не сме убивали.

— Е, сега вече сме — сопна се Джон, раздразнен от хленченето на Престън. После се обърна към Камерън и заяви: — Ще ви кажа следното. Беше лесно… достатъчно лесно, за да го направим отново. Разбираш ли, Камерън? Можем да изчакаме малко — да кажем, шест месеца и после да обсъдим с Мънк твоето положение.

Далас зяпна от изненада.

— Ти да не си се побъркал?

Камерън наклони глава. Вече бе мислил по въпроса.

— Не бих имал нищо против Мънк да посети жена ми. Би си струвало, даже и да му дам всичките си пари.

— Възможно е — кимна Джон самодоволно.

— Ако не престанете с тези приказки, ще си тръгна — заплаши Престън.

— Твърде късно е да си тръгваш — възрази Джон.

— Няма такова нещо като съвършено убийство — настоя Далас.

— В случая с Катрин бе почти съвършено — каза Джон. — Сигурен съм, че си мислил за това, нали, Кам?

— Така е — призна Камерън.

На Престън му се прииска да изтрие самодоволното изражение от лицето на Джон.

— Ти си станал истинско чудовище — каза той. — Ако някой научи за Катрин…

— Спокойно — прекъсна го Джон. — Ние сме чисти. Стига сте се тревожили. Никой няма да научи нищо.