Отрова

СДЕЛКИ И ЗАРЪКИ

Дворецът на повелителя на Вълшеблените владения се издигаше на място, където се събираха десетки реки и потоци — красив и изящен като скъпоценен камък. Многобройните му кули и минарета постепенно оредяваха с височината, докато накрая останеше само една — най-величествената кула, построена в самото сърце на палата, която засенчваше всички останали и се заостряше като игла.

Огромното вълшеблено слънце тъкмо изгряваше в кехлибарените небеса, когато Отрова и спътниците и наближиха приказния дворец. От мястото, където се намираха, се откриваше зашеметяваща гледка — утринната светлина искреше по бледозелената повърхност на палата и хвърляше златисти отблясъци по мрежата от реки и езера, осеяли тучните зелени поля и долини.

— Трябва да видиш това, Пиперено зрънце! — възкликна Отрова, но спътничката й се бе свила на седалката, прикрила очите си с ръце. Тя стоеше в това положение още от мига, в който нададе първия си вик на изненада — когато каляската ненадейно се отдели от пътя и се понесе във въздуха, а конете запрепускаха из небето, сякаш бе твърда земя. Очевидно златокъдрата девойка страдаше от непреодолим страх от височината, ето защо тя се отдръпна колкото се може по-далеч от прозорците и закри очите си с ръце, а Андерсен я заблиза нежно по лицето в напразни опити да я успокои.

С приближаването им дворецът ставаше все по-внушителен. Пътешествието им бе продължило не повече от час, ала по някакъв необясним начин през този кратък отрязък от време нощта бе отстъпила пред утрото и всички се чувстваха отморени като след здрав сън, въпреки че не бяха успели да подремнат дори и за минутка. Когато Отрова изтъкна това пред Брам, той й напомни какво й беше казал, преди да се отправи към бърлогата на Скелетната вещица: „времето там не тече като времето тук“.

— Сигурно вече сме се отдалечили на хиляда години от света, който познаваме — продължи ловецът на духове. — Когато се върнем, нищо няма да е същото.

Тъмнокосото момиче се замисли над тези думи.

— На мен пък този свят няма да ми липсва много — въздъхна тя. — С изключение на Чевръстия, може би. И на татко, но той навярно е по-щастлив без мен.

— Така ли е наистина? — попита я мъжът. — Ужасно е да кажеш подобно нещо.

— Не е ужасно, ако е вярно — отбеляза Отрова. — Той и Лайкучка — моята мащеха — просто искаха да се махна от живота им, след като се събраха. Усещах го, без значение колко се преструваха, че не е така. — Тя забеляза скептичния му поглед и побърза да добави: — Не става въпрос за детинска ревност или накърнено самолюбие, Брам. Знам за какво говоря. Просто им пречех да си живеят, както искат. Бях като отрова за тях.

— Сигурно, затова си избрала такова име — рече ловецът на духове и се усмихна кисело, при което краищата на мустаците му потрепнаха. — Трябваше да се досетя.

— Има ли нещо, което наистина ще липсва на теб? — попита девойката и погледна през прозореца. В момента се намираха над изумителното стълпотворение от шпилове, куполи и минарета и се спускаха бавно надолу.

— Зависи от това, доколко ще се променят нещата — каза Брам. — Ще трябва да предупредя повелителя на вълшеблените, че ако са спрели да правят онези пайове с наденички на Касапското тържище в Щитоград, когато се върна, ще си има неприятности.

Отрова се засмя и го удари в корема.

— Ти си идиот! — заяви весело тя.

— Може и да си права — усмихна се мъжът.

Каляската влетя през голям, сводест портал в една от по-ниските странични кули и най-накрая забави шеметното си темпо. Щом копитата на конете изчаткаха по твърдия под, Пиперено зрънце се осмели да надзърне иззад преплетените си пръсти, а когато спряха окончателно, от гърдите й се отрони тежка въздишка на облекчение. Вратичката отново се отвори сама и Отрова пристъпи първа навън, а Брам помогна на златокъдрата девойка да излезе. Андерсен беше последният, който напусна каляската. Когато всички слязоха, вратичката се затвори, Кочияшът ги изгледа с ледения си взор, след което обърна каляската и изплющя с поводите. Жребците му препуснаха в галоп и излетяха през портала, издигайки се отново в безоблачното кехлибарено небе.

Пътешествениците се намираха в голямо правоъгълно помещение, чиито стени и под бяха изградени от снежнобял мрамор, прорязан от златисти нишки. В центъра на залата имаше голям бронзов диск, където се бе приземила каляската, а в дъното на помещението се виждаше метална врата, инкрустирана с множество змии. Когато ехото от чаткането на копитата по мраморния под заглъхна, Отрова, Брам и Пиперено зрънце се спогледаха.

— Сега какво ще правим? — попита ловецът на духове.

В този момент металната врата се отвори и в помещението нахлу шумна тълпа, в центъра, на която се открояваше висок мъж с изпито лице, облечен в кафяви одежди, който закрачи към тях. В ръцете си държеше дебела книга, подвързана с кожа, в която не спираше да пише нещо с голямо перо. Непознатият бе обкръжен от сбирщина бледи дяволчета — мършави демонични създания с ципести криле и чуруликащи гласчета, които вдигаха невъобразима врява. Те го засипваха с доклади, наблюдения и коментари по най-различни въпроси, а той им отговаряше със заповеди и наставления. Високият мъж прекоси залата с неочаквана бързина и се спря пред новодошлите; сетне махна рязко с ръка и кресливата му свита се разпръсна като ято подплашени птички. Само след миг в помещението не бе останал и помен от тях.

Непознатият нагласи кръглите си очила с железни рамки на тънкия си като нож нос и се вгледа в Брам.

— Назовете имената си — нареди той.

— Брам от Маслокожие, Отрова от Чайкино и Пиперено зрънце от… — ловецът на духове се запъна.

— Пиперено зрънце от къде?

— От прислугата на Мийб, Скелетната вещица — съобщи Отрова с безизразен глас.

— Аха. И как е скъпата Мийб? — попита мъжът, повдигайки въпросително вежда.

— Тя умря — отвърна чернокосата девойка.

Пиперено зрънце, която най-вероятно се бе досещала за това, изобщо не изглеждаше нещастна.

— Отлично — усмихна се мъжът, разкривайки дребни остри зъбки, подобни на котешки, и записа нещо в книгата си. — Това събитие освобождава един изключително желан недвижим имот. — Той затвори кориците на книгата. — Казвам се Драскин и съм секретар на Ейлтар, повелителя на вълшеблените създания. Предполагам, знаете, че според досадния закон на Амрей, един от Йерофантите на древността, всяко интелигентно същество, родено в Човешките владения, има право на аудиенция с повелителя или повелителката на което и да е чуждо Владение и безопасността на пришълеца се гарантира от честта на повелителя или повелителката, поне до края на аудиенцията, след което всички законови задължения отпадат и, така да се каже, вече всичко е възможно?

— Не — отвърна Отрова, вдигайки рамене.

— Е, вече го знаете — заяви Драскин. — Кой е този? — попита в следващия миг секретарят и посочи към четвъртия член на групичката им с перото си.

— Това е Андерсен — каза Пиперено зрънце, вдигна котарака и го притисна до гърдите си.

— Очарователно — отбеляза равнодушно Драскин. Той се завъртя грациозно на пета и закрачи енергично към вратата. — Последвайте ме! Повелителят Ейлтар ще ви приеме веднага.

Голямата зала на двореца на Ейлтар би вдъхнала страхопочитание всекиму, ала когато стигнаха до нея, новодошлите вече бяха обръгнали на чудесата и не се впечатлиха особено. Разходката по коридорите на палата ги бе засипала със зашеметяващи гледки, каквито никой от тях не беше виждал през живота си и пред чието величие всички човешки творения бледнееха. Единствено природата можеше да се мери с майсторството на вълшеблените създания. Пътешествениците вървяха по кристални мостове, простиращи се над главозамайващи бездни, по отвесните стени на които се спускаха шеметни водопади, подобни на искрящи колони. Минаха покрай огромен кръгъл прозорец, който пречупваше слънчевата светлина по такъв начин, че я концентрираше в един ослепително ярък, сияещ в цветовете на дъгата лъч, осветяващ пода пред тях; зърнаха стаи, украсени с толкова живописни гоблени, че дори загрубялото сърце на Брам бе запленено от красотата им, и прекосиха зали, чиито сводове бяха изографисани с такива сложни и мащабни стенописи, че навярно бяха необходими години, за да може човек да ги възприеме в пълния им блясък.

И това не бе всичко, защото по пътя си срещнаха и множество вълшеблени създания — елфи, наяди, самодиви, ундини, блуждаещи огънчета, нимфи и десетки други, чиито имена Отрова не можеше да назове. Те излъчваха някакво студено, неземно изящество, докато минаваха покрай новодошлите, и дори не благоволяваха да удостоят с поглед човешката паплач, оскверняваща териториите им. Чернокосата девойка внезапно се почувства мръсна и недостойна като блатна гадина, допълзяла на изискания бал на някоя принцеса. Вълшеблените владения бяха преизпълнени със съвършенство и красота, а скверните човеци бяха дошли тук, изпотени и вонящи — това бе истинска обида за един свят на хармонията и изяществото. Тези мисли вгорчаваха удивлението й.

— Вие искате да се махна оттук, но и аз го искам не по-малко от вас — прошепна тихичко Отрова. — Все пак вие отвлякохте сестричката ми… а аз просто си я искам обратно.

Както можеше да се очаква и от името й, голямата зала бе огромна. Цялата бе облицована с някакъв синкав, влажен на вид камък и макар и да не бе толкова голяма на ширина, височината й беше зашеметяваща. До голяма степен това се дължеше на обстоятелството, че бе построена във вътрешността на тясна и висока кула и поради тази причина нямаше таван (освен, ако за такъв не се приемеше заостреният връх на кулата, стесняващ се постепенно до остър като игла шпил на стотици метри от пода). Залата се осветяваше от високи и тесни прозорци, а слънчевите лъчи сякаш обливаха най-силно високия подиум, където се издигаше тронът на повелителя на Вълшеблените създания. Самият повелител бе висок два метра и половина и седеше привидно отпуснат на трона си, ала един поглед бе достатъчен, за да се види, че зад тази ленивост всъщност се крие смъртоносна заплаха — по същия начин изглеждаха и големите хищни котки от джунглите. Косата му бе шокиращо огненочервена и изпъкваше ярко на фона на бледата му кожа. Тя изглеждаше преднамерено разрошена и разчорлена, докато се получи търсеният ефект. Утринното слънце разпращаше златисти искри по излъсканата му сребърна броня, която сякаш бе лека като перце и отделните й пластини никога не се удряха една в друга при движенията му. Лицето му имаше същите съвършени и красиви черти като на другите вълшеблени създания, ала очите му бяха несравнимо по-сурови, жестоки и надменни. На изящна поставка до него лежеше дълъг меч, чийто вид свидетелстваше за удивително майсторство — това бе шедьовър, за който дори онзи, който никога не е виждал меч, щеше да каже, че е най-забележителното хладно оръжие, изковавано някога.

Около повелителя бяха застанали различни вълшеблени създания — неземно красиви на външен вид и с неизразимо зли погледи. Те наблюдаваха как Отрова и спътниците й застават пред трона на Ейлтар, водени от Драскин. Секретарят бе изпънат като струна, мазната му коса лъщеше, а устните му бяха изкривени в угодническа усмивка.

— Мой повелителю Ейлтар — извика той и се поклони ниско. — Четирима дойдоха от Човешките владения и искат аудиенция с теб според условията на закона на Амрей.

Чернокосата девойка усети как в помещението сякаш стана по-студено. Очите на всички бяха вперени в тях.

— Така ли е? — попита повелителят с тих, но нетърпящ възражение глас. Очите му се спряха на Отрова, която отвърна смело на погледа му. Червенокосият мъж пред нея бе възпламенил отново всичкия онзи гняв, който бе изпитала, когато отнеха сестричката й, и сега тя го използваше като защита срещу страха, заплашващ да я овладее. Намираше се в сърцето на вълшеблената територия, далеч от всяка възможна помощ. Не беше в позиция да предявява изисквания, нито пък можеше да попречи на Ейлтар да постъпи с тях така, както пожелаеше. За първи път Отрова се запита дали онова, което беше сторила, бе наистина мъдро. Навярно Азалия вече беше мъртва и не можеше да се направи нищо по въпроса. Навярно всички опасности, през които бе преминала дотук, бяха напразни. А може би просто бе влязла сама в челюстите на смъртта и никога нямаше да излезе жива оттук. Вълшеблените създания се славеха със своята своенравност и като нищо можеха да й отрежат главата, вместо да й върнат Азалия.

„Не, не сега. Не и по време на аудиенцията. Нали онзи закон го забранява. Но после…“

Във всички случаи вече беше прекалено късно за каквото и да било. Тя бе поела риска… и го бе стоварила с всичките му последствия върху Брам и Пиперено зрънце, която галеше нервно Андерсен, прехапала долната си устна. Повелителят изчака тишината да стане нетърпима, преди да им махне с ръка.

— Е, колкото и да не ни е приятно, трябва да преминем през тези формалности — изрече той с глас като разтопен мрак. — Говори.

Гърлото на Отрова бе пресъхнало. Тя се опита да конструира смислено и почтително изречение в главата си, но нищо не се получи. Накрая се отказа и започна по единствения начин, който познаваше — направо и без заобикалки.

— Твоето Плашилище отвлече сестричката ми — заяви тя. — Дойдох да те помоля да ми я върнеш.

За един кратък миг Ейлтар зяпна от изумление, след което избухна в смях. Щом видяха това, всички вълшеблени, които се намираха в залата, също се присъединиха към него и надменният им, жесток смях заехтя сред високите стени на кулата. Отрова почувства как лицето й пламва от смущение и гняв. Повелителят се смееше тъй необуздано, че от очите му се лееха сълзи. Пиперено зрънце се сви засрамено, а Брам положи масивната си длан върху рамото на момичето с теменужените очи.

— Само не се поддавай на гнева — прошепна той.

Лесно бе да се каже, но девойката усещаше как яростта се надига вътре в нея и я обзема цялата. Накрая, когато просто не можеше да издържи повече, тя избута ръката на Брам и пристъпи напред до подножието на подиума.

— Какво ви е толкова смешно? — изкрещя Отрова и изведнъж в залата се възцари такава тишина, че ехото на въпроса й отекна като воя на изгубен призрак. В същия миг всички вълшеблени създания — включително и техният повелител — отново впериха в нея ледените си погледи, възмутени от безочието й. Сякаш изобщо не се бяха засмивали.

— Простете ни — изрече Ейлтар със снизходителен тон. — Какво да направим, когато сте толкова забавни създания!

— Можете да ни се смеете до припадък, щом толкова желаете; изобщо не ме е грижа — заяви Отрова рязко. — Но аз ви помолих да върнете сестра ми в замяна на подхвърленика, който сте оставили на нейно място. Чувала съм много неща за повелителя на вълшеблените създания, но никога не съм очаквала, че ще се окаже просто крадец!

Въздухът сякаш се сгъсти и потъмня. Ейлтар изпъна гръбнак и красивите черти на лицето му се изкривиха от гняв.

— Внимавай какви ги говориш, червейче! Не е никаква кражба да взема онова, което вече ми принадлежи.

— Никое човешко същество не ти принадлежи! — възрази чернокосата девойка. — Може да сме разпръснати и разединени, може да нямаме силен водач и вашите създания да завземат земята ни, но не сме ваши поданици. Аз съм Отрова от Чайкино, а сестра ми се нарича Азалия от Чайкино, и никой от жителите на Чайкино не се е заклевал във вярност към вас!

— Замисляш ли се, преди да смачкаш блатен паяк под ботуша си, Отрова от Чайкино? Интересуваш ли се дали рибата очиларка, която ловиш и ядеш, се е заклела във вярност към теб? Ти просто ги владееш — имаш силата да решиш дали да живеят, или не, тъй както аз владея вас. Човеците са като животни за нас — независимо от свръх развитото им чувство за собствена значимост. Похищавам или разрушавам, както аз реша.

— Доводите ви не струват, повелителю Ейлтар — изтъкна Отрова, твърдо решена да не се остави да я победят. — Аз смачквам блатния паяк, защото ако не го сторя, той ще ме ухапе и ще убие мен или някой друг от моя народ. Аз убивам рибата очиларка, понеже трябва да се храня. Човеците не могат да ви наранят, както вие самият признавате, а и нямате никаква нужда от нас. Моите престъпления са извършени в името на оцеляването. Вашите нямат оправдание. Всички присъстващи в Голямата зала следяха спора с голям интерес. Те вече предвкусваха ответния удар на Ейлтар, ала останаха разочаровани, защото той само се усмихна загадъчно и се облегна удобно на трона си, повдигайки едната си вежда.

— Ти имаш кураж — рече той. — Почти съм впечатлен.

Махна към Драскин, който се завтече към него и застана до трона му. Ейлтар прошепна нещо в ухото му, секретарят му отвърна със същото и накрая двамата погледнаха към Отрова. Писарят се поклони и побърза да се отдалечи.

— Твоята сестра… — започна повелителят, свивайки лениво устни. — … Казваше се Азалия, нали? Каква богата фантазия проявявате при измислянето на имена, а?

Девойката с теменужените очи понечи да отвори уста за язвителен коментар, ала в последния момент се въздържа, защото си спомни какво бе станало, когато се бе държала твърде наперено с Миногий.

— Трябва да си поговорим — заяви Ейлтар. — Насаме. Той махна с ръка и двамата с Отрова мигом изчезнаха от поглед.

За момент Отрова се огледа изненадано наоколо, но всичко бе станало прекалено бързо, за да може дезориентацията да я овладее. Само преди миг стоеше в Голямата зала на повелителя, а в следващия беше тук горе, на върха на най-високата кула на двореца. На самия й връх имаше кръгла тераса — до нея не водеха никакви стълби и бе фактически недостижима по никакъв начин, освен чрез полет или магия. Намираше се на невъобразима височина — облаците й се струваха толкова близо, че можеше да ги докосне, протегне ли ръка. Отрова имаше чувството, че оттук съзира почти целите Владения — езерните земи, горите и планините, искрящите брегове, галени от пенливите вълни, а отвъд тях — вълшеблените кораби, отправили се навътре в морската шир.

Хладен порив на вятъра внезапно запрати косата връз лицето й. Девойката я отметна назад и погледна към повелителя на вълшеблените създания. Със своите два метра и половина той я караше да изглежда като дребосъче. Великолепният меч, който лежеше до трона му, сега висеше на колана му.

— Защо сме тук? — попита момичето.

— Имам предложение за теб — рече той, а очите му блеснаха като скъпоценни камъни. — И няма смисъл хората ми да узнават, че съм паднал чак дотам, та да се пазаря с човек.

— Слушам те — каза Отрова, преглъщайки обидата. Бе готова да преглътне всички обиди на Ейлтар, ако това щеше да й помогне да си върне Азалия.

— Не съм сигурен какво точно знаеш, ето защо ще бъда кратък. Вълшеблените владения не са единствените други Владения освен вашите. Има множество Владения и всяко си има свой повелител или повелителка. Всеки от тях е всемогъщ в границите на своите територии, ала извън тях сме уязвими и попадаме под властта на господаря или господарката на дадения свят. Единственото изключение, естествено, е твоята немощна страна, която просто няма достоен водач.

— Какво общо има това с Азалия? — попита Отрова.

— Ще свършиш една работа за мен — рече Ейлтар. — И когато изпълниш тази задача, аз ще върна сестра ти.

Изведнъж думите на Мрачин лумнаха в съзнанието й с огнената сила на сбъднато пророчество: „Да не си въобразяваш, че повелителят просто ще върне сестра ти? Не, ще има изпитания, задачи, сблъсъци, всевъзможни спънки и препятствия, неочаквани обрати и разкрития…“

— Защо избра мен? — попита девойката, като предпочете инстинктивно да контраатакува с въпрос, вместо просто да приеме предложението. — Защо сключваш сделки с човеците, след като ни презираш толкова много?

На лицето на повелителя се изписа гримаса на раздразнение и досада.

— Липсата на вълшеблени сили у вас има полезен страничен ефект — заяви той. — Вие можете да влизате и излизате от Владенията напълно незабелязани. Ако изпратя моите вълшеблени създания, те ще бъдат разкрити на мига и ще стане кристално ясно кой ги е изпратил. А тази задача е… тайна. — Червенокосият мъж изсъска последната дума по начин, който добре показваше какво щеше да се случи, ако момичето предадеше доверието, което й бе гласувал.

Отрова скръсти ръце.

— Какво трябва да сторя?

Ейлтар закрачи напред-назад по кръглата тераса.

— Многоуважаемата повелителка Асинастра притежава един много специален кинжал — острието му се разклонява на две и изглежда като два смъртоносни зъба. Той е единствен по рода си и е изключително ценен за мен. Искам го, а ти ще трябва да ми го доставиш.

— Къде се намира?

— В нейния замък. В покоите й — отвърна Ейлтар, протегна свитата си в юмрук ръка към нея и разтвори пръсти. В дланта му лежеше малка стъклена сфера с големината на ябълка, която бе толкова черна, сякаш бе направена от тъмнина. Девойката дори имаше чувството, че поглъща светлината около себе си. — Веднага щом вземеш кинжала, счупи това.

Отрова взе стъклената топка. Бе студена като лед. Пусна я в джоба си.

— Какво ще стане, когато го направя?

Ейлтар се усмихна ехидно.

— Ще видиш. Не ми ли вярваш, човеко?

— Не съм глупава. Кажи ми какво ще стане.

Повелителят вдигна рамене.

— Не — каза категорично той. — Използвай я, когато се сдобиеш с кинжала, и в никакъв случай преди това. Ако не ти харесват условията по сделката, винаги можеш да се откажеш.

Момичето му хвърли изгарящ поглед, преливащ от омраза. Червенокосият мъж прекрасно знаеше, че тя няма никакъв избор. Предизвикваше я само защото това му харесваше.

— Как ще стигна там?

— Аз ще те изпратя.

— А как ще се промъкна в замъка на повелителката, след като ме изпратиш във Владенията й?

— Това — каза Ейлтар и отметна назад един ален кичур — вече си е твой проблем.

Девойката се замисли за миг, но сърцето й вече бе решило вместо нея.

— Имам ли честната ти дума като повелител на Вълшеблените владения, че ще върнеш сестра ми, след като ти донеса кинжала?

— Кълна се — отвърна събеседникът й и се усмихна широко.

— Тогава приемам.

— Знаех си, че ще го направиш.

Вятърът виеше свирепо из планините и Брам трябваше да хване шапката си, за да не отлети от главата му, докато се взираше в Портала. Зад тях Кочияшът чакаше, седнал на капрата на каляската си — лицето му бе скрито от бялата качулка, а конете потрепваха нервно с копита и проскърцваха със зъби. Пиперено зрънце се обгърна с ръце и потрепери.

— Там ли?

Отрова кимна мрачно.

— Там.

Стояха върху неголяма скална издатина високо в планините, стърчаща сред монотонната безкрайност на снега и върховете. От мястото, където се намираха, не се виждаше нищо друго от Вълшеблените владения. Студът бе непоносим, а вятърът пронизваше като нож.

Пред тях имаше тесен процеп в скалата, висок около три метра и широк едва колкото Брам да се провре през него, ако случайно му хрумнеше да направи това. Засега обаче изражението му показваше, че няма такова намерение. Процепът бе закрит от огромни паяжини и издължени черни силуети с дебели туловища се движеха с грацията на ловци по лепкавите мрежи.

— Ейлтар каза, че Кочияшът ще ни отведе, където си пожелаем — напомни им Отрова. — Никой от вас не е длъжен да идва с мен.

Пиперено зрънце погледна към Андерсен, който бе свил опашка между краката си и изглеждаше толкова нещастен, колкото можеше да е нещастна една котка. Животното измяука жалостиво — явно мразовитото време никак не му допадаше.

— Това ще бъде нещо като приключение, нали? — попита златокъдрата девойка с треперещ глас.

— Точно така — отвърна Отрова, въпреки че героите на приключенията в книгите, които беше чела, изглеждаха доста по-самоуверени от нея и разполагаха поне с един магически предмет, който да използват в точния момент. В този миг чернокосата девойка се сети за миниатюрната сфера в торбата й. За какво ли щеше да й послужи? Бе станало също като в книгите на Чевръстин, където вълшеблените създания ти даваха нещо и никога не ти обясняваха как да го използваш.

Пиперено зрънце хапеше нервно долната си устна, а на красивото й лице ясно се виждаше отпечатъкът на колебанието. Изглеждаше като кукла, която току-що бе осъзнала, че е захвърлена от детето, чиято любима играчка е била. Отрова напълно я разбираше — златокъдрата девойка никога досега не бе взимала самостоятелни решения и поради тази причина сега се чувстваше напълно изгубена.

— Ами ти, Брам? — попита момичето с теменужените очи. — Можеш да се върнеш в Човешките владения, ако искаш.

Ловецът на духове се почеса по врата.

— Хммм. Работата е там, че ти си решила да отидеш на това място, независимо с или без мен.

Отрова кимна с глава.

— Точно така.

Брам въздъхна.

— Ами, предполагам, че докато не спреш да се хвърляш в най-различни опасности като някакъв безумец, няма да се отделям от теб. Докато имаш нужда от мен, не бих ти обърнал гръб и за всички суверени на света.

— Не се ласкай толкова! — засмя се девойката. — Нямам нужда от теб.

Мъжът я изгледа скептично изпод гъстите си вежди.

— Какво означава този поглед? Брам, знаеш, че мога да се справя и сама.

— Естествено, че можеш.

— Май не си много убеден в това — намръщи се тъмнокосото момиче.

— Ще тръгваме ли? — попита тихичко Пиперено зрънце.

Отрова и Брам спряха да спорят и погледнаха към нея.

— Моля?

— Ще тръгваме ли? — повтори тя. — На Андерсен взе да му става студено.

— Ти да не би да искаш да дойдеш?

— Винаги съм искала да участвам в приключение — рече простичко момичето.

Отрова не знаеше как да отвърне на тези думи.

— Не ви е страх от паяци, нали? — усмихна се тя.

Ловецът на духове изсумтя пренебрежително, а Пиперено зрънце поклати глава.

— Паяците не са толкова гадни, но виж, плъховете… Не мога да понасям плъхове.

— Значи всичко е наред — заяви Отрова. — Предполагам, че паяците са изяли всичките плъхове. С тези думи тя отметна първата паяжина, закриваща процепа, и четиримата пристъпиха през Портала.