Отрова

ГОСПОДАРКАТА НА ПАЯЖИНИТЕ

Когато се събуди, от паяка нямаше и следа. Отрова надигна глава от студения каменен под и оправи дългите си черни кичури, които незнайно как бяха попаднали в устата й. Първата й реакция беше на изумление, а после, когато облакът, надвиснал над паметта и, се разсея, изпита истинско облекчение. Помещението, където се намираше, бе тъмно, пусто и осеяно с паяжини. По остатъците от изпочупената мебелировка се бяха настанили всевъзможни паякообразни гадини, но за щастие поне имаха нормални размери, за разлика от чудовището, което за малко да отнеме живота й, преди да се озове тук.

Девойката се надигна на лакти и потрепери от болка. Колко време всъщност бе прекарала в безсъзнание? В ребрата си усещаше изгаряща болка, освен това имаше чувството, че са станали ужасно чупливи и ще се прекършат и при най-нежния досег. На пода се виждаше тънка диря засъхнала кръв, която най-вероятно се дължеше на стъклото, където бе порязала бедрото си. Каза си, че трябва да се смята за щастливка, задето се бе отървала толкова леко. Бързата проверка разкри, че сферата в джоба й също е непокътната, което само по себе си бе едно малко чудо.

Отрова изтупа прахта от дрехите си и прегледа ръцете и краката си за други наранявания. За щастие, нямаше нищо по-сериозно, обаче с досада констатира, че роклята й се е скъсала. Да, дрехата си беше груба, стара и неудобна, но въпреки това й стана неприятно, че се е повредила.

„Е, помисли си философски момичето, колкото по-скоро намеря този кинжал, толкова по-бързо ще се махна оттук.“

Тя разкърши рамене, за да раздвижи схванатите си мускули, и реши да се поразходи наоколо, за да проучи обстановката.

Не й трябваше много време, за да разбере, че дворецът на Асинастра е потънал в руини — и то запустели руини. В продължение на часове тя броди по коридорите и проходите и съзираше единствено порутени стени, избелели гоблени, старинни мебели и паяжини, паяжини, паяжини. Отначало напредваше бавно и предпазливо — пристъпваше едва ли не на пръсти и надзърташе във всяка стая, преди да влезе вътре, — но сетне стана по-уверена и престана да се крие от онова, което и без това го нямаше. В крайна сметка девойката дори изгуби надежда, че ще срещне когото и да било, и едва се сдържаше да не извика в желанието си да разсее самотата си.

В същото време навсякъде гъмжеше от паяци — големи, малки, отровни и безобидни, те или се криеха, или съскаха заплашително. Отрова обаче бе свикнала с осмокраките гадини и дори смъртоносните Сред тях не я тревожеха особено. Все пак бе израснала в Черните блата, където почти всички живи твари бяха отровни. Човек просто трябваше да знае как да ги избягва или как да се справи с тях, ако пътищата им се пресекат.

„Толкова много паяци. Но къде тогава са мухите?“, зачуди се момичето.

Странно. Още от деня, когато бе напуснала Чайкино, имаше твърде много неща, които не се връзваха. Гатанките на Миногий, които сякаш бяха излезли от някоя вълшеблена приказка, Мрачин със загадъчните му брътвежи и изявлението му, че не е ял през последните сто години… Разбира се, странният въдичар можеше просто да си е изгубил ума, както и Миногий, ала и двамата знаеха доста неща. И двамата я уговаряха с мъгляви намеци да се откаже от пътешествието си; и двамата се явяваха примери за това какво се случва, когато човек дръзне да промени установеното си място в света. В същото време и Мрачин, и Миногий проявяваха необичайна неохота, когато им зададеше въпроси, изискващи прям и недвусмислен отговор.

И ето че сега, на това странно място, където имаше милиони паяци и нито една муха, Отрова си зададе следния въпрос: с какво се хранеха осмокраките хищници? Тя си спомни думите на Мрачин за Йерофанта и за това как тази мистериозна личност не си дала достатъчно труд да обмисли с какво ще се храни зеленокожият риболовец. Какъв всъщност беше този Йерофант и защо Мрачин вярваше, че разполага с властта да диктува какво да яде клетото жабоподобно създание? Възможно ли бе загадката с паяците и мухите да има същия отговор? Или Отрова бе пропуснала нещо? И по какъв начин всичко това се отнасяше към нея?

Прекалено много въпроси. Сега най-важното бе да се справи с непосредствените си задачи и с онова, което я заобикаляше — поразителният нов свят, където бе пристъпила само преди няколко седмици. Наистина ли беше минало толкова време? Явно Брам беше прав — времето във Вълшеблените владения наистина не течеше като времето в света на хората. Ами ако Лайкучка и баща й вече бяха умрели от старост за тези няколко часа, които бе прекарала във Владенията на паяците? И тази мисъл бе само една от многото, които заплашваха да сринат разсъдъка й.

Не. Не трябваше да си мисли какво става в момента у дома. Можеше ли да е сигурна например, че посланието, което бе предала на онази начумерена девойка, беше стигнало до Чайкино? Отрова бе доверила тези няколко думи на съвършено непознат човек. Ами ако баща й така и не узнаеше защо голямата му дъщеря е напуснала дома си, дали ще се върне и поради каква причина им е оставила онзи уродлив подхвърленик, за когото двамата с Лайкучка да се грижат до края на дните си?

Азалия. Трябваше да мисли само за Азалия. Това беше целта на пътешествието й и единствената причина, поради която бе дръзнала да напусне мочурищата и да се отправи на път. Защото искаше да върне сестричката си.

Тъмнокосата девойка реши да си отдъхне за малко и приседна на каменния под, изваждайки една ябълка от вързопа си. Част от нея съжаляваше, задето бе пожертвала предишната, но сетне си напомни, че в крайна сметка се бе отървала невредима и от пеперудата, и от паяка, а това беше важното в случая. Единствените звуци, нарушаващи призрачното безмълвие на пустия дворец, бяха приглушеното й дъвчене и едва доловимото шумолене на дрехите й. Сякаш бе останала съвсем сама на света. Чувстваше се самотна… и изгубена.

Когато изяде ябълката, Отрова се изправи и продължи напред. Странно, ала не й се спеше, въпреки че през последните няколко дни почти не бе мигнала. Още един признак за изкривения ход на времето извън границите на Човешките владения. Тя се замисли колко ли още трябваше да се скита из тези сумрачни зали, докато най-накрая открие нещо? А имаше ли изобщо нещо за откриване? Дали кинжалът на Ейлтар беше тук? Ами повелителката Асинастра?

Ала ето, че след няколко часа Отрова намери нещо, макар че дори тя самата не бе в състояние да каже какво представлява.

Девойката тъкмо бе започнала да отчупва парченца от мебелите и да ги нарежда заедно с каменните отломки от стените в центъра на всяко помещение, откъдето минаваше, за да маркира пътя, по който бе дошла, защото не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че се върти в кръг. Очевидно това усещане бе плод единствено на въображението й, тъй като нито веднъж не се натъкна на оставените от нея следи. Това обаче й подейства угнетяващо, понеже разбра колко голям е всъщност дворецът. Тя се изкачи по множество вити стълби и премина през голям брой помещения и коридори, докато не откри мъртвата жена.

Поне изглеждаше мъртва. Чернокосото момиче не можеше да каже със сигурност и се боеше да се довери на очите си. Цялото тяло на жената бе покрито с паяжини, от което следваше, че от доста дълго време е в състояние на пълна неподвижност. Мъртвата седеше на огромен дървен трон, ръцете й бяха положени на подлакътниците, краката й бяха разтворени, а горната част на тялото й бе приведена леко напред. Бе облечена с бяла рокля, изпокъсана и посивяла от старост, а под дългите мръсни коси, паднали пред лицето й, се забелязваше воал, който скриваше чертите й от челото до брадичката. Най-смущаващ от всичко обаче, бе подутият й корем. Жива или мъртва, жената явно се намираше в последните месеци на бременността си.

Самото помещение бе осеяно с древни съкровища. Отрова дори имаше чувството, че някой бе обиколил целия палат и бе събрал всичко, което представляваше някаква ценност, след което го беше донесъл тук. Ако преди девойката не бе успяла да намери нищо по-интересно от старинно писалище, тук я очакваше цяло състояние, оставено на произвола на съдбата. В ъглите се валяха внушителни доспехи; великолепни мечове бяха предадени в плен на ръждата; картини в златни рамки бяха избелели и покрити с плесен, а цели купища монети бяха позеленели от времето. И всичко това бе покрито от паяжини — десетки паяжини, въпреки че не се виждаше нито един паяк. Момичето до такава степен бе привикнало с резките движения на многокраките обитатели на двореца, че отсъствието им й се стори не само озадачаващо, но и обезпокоително.

Тогава погледът й се спря на нещо, от което сърцето й подскочи. Кинжал с раздвоен връх, досущ като змийски език. Макар и потъмняло, оръжието не бе покрито с ръжда и стърчеше изпод забралото на един рогат шлем, омотан в порядъчно количество паяжини. Отрова не се усъмни и за миг, че най-накрая бе намерила това, заради което бе дошла в света на паяците — кинжала на Ейлтар.

Тя отправи бърз поглед към трупа на трона, преди кинжалът отново да привлече вниманието й. Девойката прекоси на пръсти тъмното помещение, неспособна да прогони опасенията си, че и най-тихият звук ще пробуди покойницата от мъртвешкия й сън. Нездравото любопитство едва не я накара да се пресегне и да докосне съсухрената ръка на жената, за да се убеди, че тя не представлява заплаха, ала детето, което продължаваше да живее в сърцето на Отрова, не й позволи да направи това. Ами ако мъртвата внезапно се изправеше и се хвърлеше отгоре й? „Забрави за нея, каза си девойката. Вземи кинжала.“ Тя приклекна до купчината доспехи в ъгъла. Белите нишки на паяжините, които ги покриваха, ги свързваха като дебели сухожилия, а раздвоеното острие на кинжала стърчеше изпод забралото на шлема. Неспособна да потисне страха си, Отрова погледна още веднъж към неподвижната фигура на трона, след което хвана с едната си ръка шлема, а с другата бръкна в противната лепкава маса, изпълнила вътрешността му. Стомахът й се сви от отвращение при мисълта, че ядосаните многокраки обитатели на доспехите ще пропълзят по ръцете й и ще залазят из косите й, ала нищо подобно не се случи. Пръстите й напипаха ръкохватката на кинжала и девойката го извади без проблеми, при това, без да вдигне никакъв шум. Доволна, тя го повъртя в ръцете си в продължение на няколко секунди, след което се изправи с въздишка на облекчение и се обърна. Тронът беше празен.

Отрова почувства как кръвта изстива в жилите й. Съвсем нормална реакция при сблъсъка с отсъствието на нещо, което не може да изчезне само. Там, където бе седяла съсухрената жена, сега зееше огромна дупка в паяжините. Паниката я сграбчи в хватката си, а дълбоко вкорененият страх на всички хора от мъртъвците я прониза на подсъзнателно ниво. Девойката се озърна отчаяно наоколо, но в помещението не се виждаше никаква следа от господарката на трона. Озадачена, Отрова заотстъпва изплашено назад, при което се подхлъзна на една каменна плоча и падна по гръб, притваряйки инстинктивно очи; но пълната с дрехи и храна торба, висяща на гърба й, смекчи удара, в резултат, на което тя почти не изпита болка. В следващия момент обаче девойката отвори очи и изкрещя.

Мъртвата жена беше на тавана. Костеливите й пръсти се бяха впили в камъните и я придържаха с такава лекота, сякаш покойницата пълзеше на четири крака по земята. Тя бе извърнала главата си назад под невъзможен ъгъл и сплъстените й коси висяха над мръсния воал. Самият воал вече не прикриваше лицето й и Отрова забеляза, че очите на неживата приличаха на черни перли — досущ като очите на подхвърленика, който бе оставила в Чайкино. Тя усещаше ужасното бреме на този взор, който буквално я бе приковал на мястото й. Внезапно покойницата разпери пръсти и полетя като камък надолу. Всичките инстинкти на Отрова закрещяха, че трябва да се хвърли встрани или поне закрие лицето си с ръце, ала момичето не помръдва дори и на сантиметър. И последната искрица живот сякаш бе напуснала мускулите й. Жената се приземи леко на пръстите на ръцете и краката си, при което лицето й се оказа на милиметри от очите на девойката, а подутият й корем се притисна до лежащото й възнак тяло. Отрова трепереше неудържимо от ужас, но не можеше да стори нищо, за да отвърне взор от тези черни, празни, безизразни очи, които я бяха парализирали.

„граби-и-ител…“

Гласът беше отвратителен — не глас, а продран хрип, странен и жужащ, сякаш излизаше от уста, която не бе приспособена за човешка реч. Диханието й вонеше на разложение и нещо парливо. Косите й падаха върху лицето на Отрова и оставяха по кожата й прашни паяжинки. Внезапно девойката осъзна с ужасяваща увереност, че кошмарното създание, с което се бе сблъскала, е самата повелителка Асинастра, пред която беше безсилна.

„съпругът ми каза“ „за нея ли?“ „за нея“ „повелителката знаеше, че ще дойдеш“ „аз?“ „аз, повелителката на паяжините“

Отрова едва долови тези думи, защото погледът й бе прикован в черната бездна на тези чудовищни очи, чийто взор сякаш проникваше вътре в нея и я лишаваше от способността да направи и най-малкото движение. Единственото, което чуваше, беше бесния ритъм на изреченията, състоящи се от въпроси и отговори. Шизофреничният разговор, който Асинастра явно водеше сама със себе си.

„а съпругът ми не смее да дойде тук“ „той знае какво ще направи повелителката“ „да, знае“ „а когато се роди наследникът“ „няма ли да е чудесен“ „да, чудесен наследник на владенията“

Съпруг? До този момент смисълът на казаното убягваше на Отрова, но за какъв съпруг все пак ставаше дума?

„съпругът ми охранява двореца“ — промълви Асинастра, сякаш прочете мислите й. — „той ме дари с дете“

Момичето се опита да поклати потресено глава, когато разбра всичко, но мускулите й само потрепнаха лекичко. Възможно ли бе да има предвид онова чудовище отвън? Възможно ли бе да говори за гигантския паяк?

В този миг повелителката на паяците я хвана за ръката и допря дланта й до подутия си корем. Девойката понечи да се възпротиви, ала нямаше никакви сили, докато чудовищната жена се взираше в очите й. Отначало Отрова не почувства нищо. В следващия момент обаче, нещо отблъскващо замърда под избелялата рокля и под кожата — нещо голямо, мъхнато и многокрако. Момичето усети как от очите й бликват сълзи на ужас и безсилие. Накрая Асинастра я пусна и ръката й тупна безжизнено на земята.

„дете“

Дори и да не беше парализирана, Отрова пак не би могла да каже каквото и да било.

„тя иска кинжала“ — изхриптя повелителката и девойката си спомни, че оръжието все още бе в ръката й, макар и да не можеше да го използва. „нашият кинжал?“ „моят кинжал“ „за какво й е?“ „тя не знае“ „може и да знае“ „знаеш ли?“

Мълчанието, което последва след този едва дочут диалог, накара Отрова да разбере, че последният въпрос бе адресиран към нея, но дори и да искаше, не можеше да отговори.

„кой я е изпратил?“ „кой те изпрати?“

Девойката отново се опита да изтръгне някакъв отговор от устата си и този път Асинастра сякаш осъзна какъв беше проблемът. Тя присви очи и Отрова почувства, че гърлото й се разхлабва леко.

„говори“

Момичето си пое дълбоко дъх.

„говори!“

— Искам аудиенция — изхъхри тя. — По закона на Амрей.

Кошмарната жена изкрещя злобно и отскочи като ужилена настрани. Освободена от парализиращ взор на повелителката, Отрова усети как контролът върху двигателните функции на тялото и се завръща. Тя се надигна бавно от земята и се изправи на разтрепераните си крака, докато Асинастра сновеше ядосано из помещението и съскаше.

„тя иска аудиенция“ „по закона?“ „по закона!“

— И вие не можете да ми причините вреда — каза девойката, спомняйки си думите на Драскин. — Гаранцията е вашата чест.

„о, тя се мисли за много умна“ „за страшно умна“ „но изобщо не е толкова умна“ „ние можем да почакаме“ „аз мога да почакам“ „докато свърши аудиенцията“ „а после повелителката ще получи своето“

Ала Отрова нямаше никакво намерение да се държа на това място дори и миг повече. Като продължаваше да държи двуострия кинжал в едната си ръка, тя бръкна с другата в джоба си и извади оттам малката сфера — студената, черна сфера, която й беше дал Ейлтар. В този момент гласът на Брам прозвуча в съзнанието й със силата на сбъднато пророчество: „Напълно е възможно проклетото кълбо да те убие със същата бързина, с която би те умъртвил и този паяк! Вълшеблените са измамници, Отрова, а ти остави живота си в ръцете им!“

„какво имаш там?“ — изхриптя Асинастра, взирайки се в нея през завесата на сплъстените си коси. — „какво има тя там?“

Девойката нямаше никакъв избор. Вдигна миниатюрното кълбо над главата си и във внезапен пристъп на ярост реши, че трябва да се отплати на Ейлтар за всичко, което й беше причинил досега. Ето защо събра цялата си смелост и заяви:

— Повелителко Асинастра, аз съм изпратена тук от повелителя на вълшеблените създания.

„ейлтар!“ „ейлтар!“ — нададе хриптящия си вопъл господарката на паяците. — „грабител!“ „граби-и-и…“

Ала Отрова не чу нищо повече от думите и защото вече бе запратила черната сфера към каменния под. Кълбото се строши на стотици парченца и от него изригна мрак, който погълна момичето и заглуши дрезгавите писъци на господарката на паяжините.