Отровата на Алкория

Глава X

Дрезгав, безкраен вик се извиси в тишината на настъпващото утро и постепенно замря в накъсано стенание.

Лейтенант Роди Пейвъл, който се намираше в своя модул, се събуди внезапно, изправи се на кушетката и застана нащрек с изопнати до краен предел нерви. Непоносимото стенание отново раздра тишината и той скочи на крака, за да вземе дисковидния микрофон от малката масичка до кушетката.

— Стормър! Марти! Какво става? — извика той.

Носовият тембър на дежурните отвън отекна във вътрешността на модула.

— Тук Марти, лейтенанте… Не зна… не зная. Чух този вик. Ужасно е! Но не виждам нищо.

Без да оставя микрофона, Роди Пейвъл се спусна към системата за дистанционно управление на фотонните прожектори и нервно включи контактите. Гласът на втория пост отекна в помещението.

— Лейтенанте! Виждам, че нещо се движи! Откъм дърветата! О, по дяволите! Това е той! Той… той се е върнал!

— Не мърдайте от мястото си, Стормър! Стреляйте само ако ви дойде наблизо! — изрева Пейвъл.

Той натисна бутона на цялата алармена система и един прекъсващ на интервали звънец започна да звъни във всеки модул на лагера, събуждайки уморените мъже.

— Обща тревога! Обща тревога! — извика Пейвъл по своя микрофон, след като включи интеркома. — Всички по места! Готови за действие!

После се втурна към изхода на модула, закопчавайки набързо колана си, и тичешком грабна йонната пушка, опряна до вратата. За по-малко от двадесет секунди той се озова при Алън Стормър, в края на лагера, просна се на земята до него и се помъчи да различи нещо по посока на гората. Все още държеше микрофона в ръка. Приближи го до устата си и каза:

— Марти… Нищо ли няма при вас?

— Нищо, лейтенанте.

— Отваряйте си очите.

— Лейтенанте…

Гласът на Алън Стормър беше напрегнат.

— Къде ли се е дянал, дявол да го вземе! — извика недоволно Пейвъл, взирайки се отчаяно в сянката, извън ярката светлина на фотонните прожектори.

— Още е там — задъхано каза дежурният. — До високите палми, вляво. Стои неподвижно.

Роди Пейвъл забеляза най-сетне силуета, който се сливаше с листата, потънали в мрака на отлитащата нощ. Човекът-растение стоеше неподвижно, като вцепенен, сякаш очакваше нещо.

— Ще го накараме да се раздвижи — извика Пейвъл, нагласяйки пълнителя си на максимална мощност, и легна по корем, за да се прицели.

Той натисна рязко спусъка и йонният поток с раздиращ звук избликна от фуниеобразното дуло. Но там, в далечината, чудовищният силует направи огромен скок вдясно, за да излезе извън обсега на виолетовата светкавица, която, без да го засегне, издълба дупка в пищната растителност.

— По дяволите! — извика Стормър с дрезгав глас. — Сякаш усети кога ще стреляте, лейтенанте. Сигурен съм, че отскочи за части от секундата, преди да натиснете спусъка.

Пейвъл не отговори. Той също разбра, че човекът-растение е предугадил какво ще се случи и неприятна тръпка полази гърба му. Сега чудовището стоеше извън сектора на попадение, но те го виждаха добре в светлината на бързо настъпващото утро.

— Като че ли чака нещо — измърмори Стормър.

Зад тях мъжете с оръжие в ръка наизскачаха от модула, който служеше за спално помещение. Пейвъл даде точни наставления по микрофона. Гласът му ехтеше из целия лагер и той се питаше дали човекът-растение разбираше неговите думи. За няколко минути въоръжените хора заеха ключови позиции, за да отбраняват лагерните постройки при евентуална опасност.

— Ще действувате само по моя заповед — заръча Пейвъл. — Той все още е на същото място, по посока на потока, на двеста метра…

— Това би ме учудило, лейтенанте — подхвърли Марти, който се намираше вдясно от тях. — Та той е точно пред мен!

— Успокойте се, Марти — кресна Пейвъл. — Вие не можете да го видите от мястото, където се намирате!

— Уверявам ви, лейтенанте, той ид… Внимавайте, той идва към нас!

Роди Пейвъл не повярва на думите му и продължи да наблюдава неподвижния силует на растителното чудовище, което не бе мръднало от мястото си.

— Съвсем е откачил! — каза той. — Стормър, стойте тук, ще ида да видя. Сигурно се е побъркал, иначе няма друго обяснение.

Почти веднага и друг един член на екипажа нададе тревожен вик, този път отляво.

— Двама са, лейтенанте! Точно в обсега на оръжието ми. Много добре ги виждам! Внимавайте, тръгват!

— По дяволите! — изруга Пейвъл, втурвайки се надясно с оръжие в ръка.

Той се залепи до Марти, който лежеше на земята с насочена пред себе си пушка.

— Виждате, нали, лейтенанте — прошушна дежурният. — Ей там, точно отпред!

Тръпка премина по тялото на Пейвъл. Съвсем ясно различаваше човека-растение, който пристъпваше към тях, без да бърза.

— Трябва да повярваме на очите си — каза той с глух глас. — Сега са повече…

— Нашите!… — задъхано рече Марти. — От групата, дето не се върнаха! И те са се хванали в капана. Всички ще се хванем, лейтенанте. Всички, казвам ви!

— Затваряй си устата, Марти! — скара му се Пейвъл. — Оставете го да се приближи и…

Не успя да довърши. Странно вцепенение скова изведнъж крайниците, съзнанието му се замъгли.

— Стреляйте, Марти — неясно и неуверено каза той. — Аз… не се чувствувам много добре.

— Не мога… — заекна Марти.

Двамата мъже дишаха задъхано, сякаш огромна тежест се бе стоварила върху тях. Пейвъл се опита да мръдне от мястото си, но мускулите му отказаха да се подчинят на заповедите на мозъка.

— Загубени… Ние сме… загубени! — каза той.

Нямаше повече никакво желание да се бори, а и страхът му се бе превърнал вече в нещо смътно, неясно, без значение.

— Ще умра — помисли си не особено развълнуван. — Глупаво е…

Главният лекар Лестър най-сетне заспа уморен на работната си маса в стационара. Той спеше леко, сломен от изтощение, когато аларменият сигнал го накара да подскочи. Измина миг, докато се осъзнае, и тръсна глава като нокаутиран боксьор. После рязко стана и за малко не обърна фотьойла. Аларменият звънец ехтеше все още в коридора, когато той, залитайки, се отправи към съседната стая, в която лежаха четиримата от екипа на Джеф Викърс.

— Какво ли става?…

Той се чувствуваше някак особено, не във форма. Отдаде го на умората и влезе в съседното помещение, осветено от меката светлина на регенерационните лампи. Веднага усети отвратителната миризма, която витаеше в стационара, и замръзна на мястото си с опънати до скъсване нерви и разширени от неописуем ужас очи, осъзнал, че е направил огромна грешка, вкарвайки тук Викърс и неговите хора.

Защото тези, които лежаха на кушетките и ставаха бавно, сякаш отново се връщаха към живота, не бяха вече човешки същества, а някакви странни, отвратителни създания… По гъбестата плът на телата им висяха разпокъсани дрехи и остатъци от бинтове.

Лестър почувствува, че косите му се изправят и рязко се дръпна назад, когато едно от растителните чудовища понечи да стане от най-близката кушетка, раздвижвайки бавно опасните си пипала, започващи от раменните стави. Омагьосан от едва видимия поглед на присвитите очи на чудовището, Лестър правеше отчаяни опити да реагира. Но той имаше усещането за някакви неопределени вълни, които достигаха до мозъка му и се опитваха да парализират неговите собствени мисли.

Лестър нададе сподавен вик и успя да влезе в своя кабинет, като се блъскаше в мебелите. Оръжие… имаше оръжие в едно от чекмеджетата на средното шкафче. Трябваше да стигне до него…

Той трескаво заопипва, измъквайки чекмеджето от мястото му. Не можеше повече да контролира движенията си и ужасният вик, който отекна в съседното помещение, прогони непоносимата паника, която изпитваше, откакто видя четирите чудовища в другата стая. Взе пистолета, зареди го с рязко движение, продължавайки да отстъпва към изхода. И изведнъж всичко се разви със страшна бързина. Когато първото чудовище се появи в рамката на вратата, Лестър започна да стреля на откоси, забелязвайки като в кошмарен сън безрезултатните попадения на куршумите в мекото тяло на съществото. Едно от пипалата се протегна внезапно и изтръгна пистолета от ръката му. Полудял от ужас, той се скри зад работната си маса, сграбчи напосоки първото, което му попадна подръка — лазерен скалпел от хирургическия инструментариум. Инстинктивно включи уреда на най-голяма мощност и натисна бутона, насочвайки лъчевия край на острието към двете чудовища, които току-що бяха влезли в кабинета и глухо ръмжаха. Червеният лъч се вряза в растителните тъкани, нанасяйки отвратителни рани, от които изтичаше белезникава течност. Но те се затваряха веднага, от само себе си, изключително бързо, сякаш тъканта се възпроизвеждаше мигновено. Растителните клетки сигурно регенерираха с удивителна бързина!

Трето чудовище влезе в кабинета и със скок се отправи към Лестър, прилепил се към стената в дъното на стаята. Миризмата на гнилоч беше нетърпима. Лекарят извика, когато едно от пипалата се обви около въоръжената му ръка. Той бе грабнат от земята с невероятна сила и стоварен с цялата си тежест върху работната маса, а лампата, поставена на нея, се пръсна на хиляди парчета. Получи се късо съединение, искри захвърчаха във всички посоки, но чудовището не пусна жертвата си. Грабнат отново от ужасното пипало, Лестър полетя във въздуха и се удари в насрещната стена, издавайки глух стон. Той изгуби съзнание и не видя страшната смърт, която чудовището му бе предопределило. Не почувствува никаква болка, когато черепът му се пръсна в лъскавия метал на стената, и сигурно беше вече мъртъв, когато гадното същество се нахвърли с бясна ярост върху изпотрошеното му тяло.

Когато човекът-растение, който някога се наричаше Джеф Викърс, изостави жертвата си, тялото на нещастния лекар бе изгубило човешкия си вид. Кръвта, опръскала всичко наоколо — и пластмасовия под, и металните мебели на кабинета, — се бе смесила с белезникавите следи от раните на кошмарните същества, нанесени от лазерния лъч.

Тогава четвъртото чудовище се появи на свой ред, все още залитащо, като че ли мутацията не бе напълно приключила при него. То се отправи към автоматичната врата, която водеше към кабинета на Лестър. Гъвкавите и извънредно подвижни пипала опипваха преградата около вратата. Те намериха механизма за отключване и вратата се плъзна безшумно вляво.

Продължителен победоносен вик отекна из обезлюдения кораб и четиримата човеци-растения се отправиха, без да се колебаят нито за миг, в желаната от тях посока.