Отровата на Алкория

Глава XIII

Последните часове бяха истинско мъчение за Крис Холдън. Но все пак той постепенно свикваше с мисълта, че животът и на двама им отива безвъзвратно към своя край. Сега, след като бе взел решение, той не изпитваше вече предишния ужас при мисълта за онова, което неизбежно щеше да се случи след страшната мутация.

Към средата на следобеда те напуснаха колибата и се отправиха към морето. Той не почувствува никакво отвращение, когато, вървейки, Хуана се притисна до него и го прегърна през кръста. Изживяваха последните си щастливи мигове и той приемаше изтичащия срок с учудващо за самия него спокойствие. Бе преодолял един решителен момент и смяташе, че може да продължи да обича тази очарователна жена, тъй като тя нямаше да стане като другите чудовища.

И тогава реши да изживее интензивно тези последни часове. Да ги изживее, сякаш нищо не се бе случило. Просто утрото нямаше да изгрее за тях двамата…

Изкъпаха се голи в прохладната вода на лагуната, търкаляха се весело в невероятно ситния пясък на плажа, сетне легнаха под съучастническата сянка на големите палми, чиито огромни листа стигаха чак до земята.

С известно учудване Холдън си даде сметка, че отново желае Хуана, и когато тя замърка гальовно, сгушена в него, той инстинктивно поде любовните ласки и милувки, макар тази любов да не значеше вече нищо за тях двамата.

Той я люби с отчаяна и дива страст. Люби я за всичките тези години, през които нямаше да живеят един до друг, и прегръдката им ги отнесе към неподозирани брегове. Тя премахна времето, прогони ужаса, вселил се у Крис Холдън, и го накара да забрави, че бяха мъртъвци с отсрочка.

Двамата дълго стояха притиснати един до друг, вкусвайки сладостната умора на любовта. После Холдън се отдръпна полека и взе дрехите си. Хуана бе заспала с морна усмивка на устните. Всред полумрака, който цареше под палмите, отпуснатото й тяло се превръщаше в истинска магия за Холдън.

Но до нея, подпряно на дървото, се намираше и оръжието, с което командирът на Сигнус-X-I не се разделяше вече.

Холдън потрепери, въпреки че не беше студено, и предишното безпокойство го завладя отново. Дали ще има смелост да отиде докрай, когато дойде часът?… Погледна машинално циферблата на космическия си часовник, сверен по алкорианско време, и смръщи вежди. Бяха изминали няколко часа, откакто Хуана бе погълнала ужасния опиат…

Спомни си за случая Престън и пресметна набързо. Колкото и внезапна да беше мутацията, не бе възможно все пак да се извърши за минути. Не можеше да няма някакви симптоми…

Той се върна отново при Хуана, коленичи до нея и се загледа внимателно в чертите й. Младата жена дишаше спокойно и свежият тен на лицето й все още не бе променен, а според неговите изчисления характерните белези би трябвало вече да са налице.

Той я гледа дълго, неподвижен, със затаен дъх. Стоя така, докато настъпи нощта. Хуана беше все тъй спокойна, все тъй отпусната — предизвикателната й твърда гръд леко се повдигаше при дишането й.

Обзе го безумна надежда. Възможно ли е да е пила талеф и да не се е получила никаква друга реакция освен това приповдигнато настроение, което бе забелязал у нея?

— Хуана…

Докосна гладкото й чело с крайчеца на пръстите си и тя отвори очи.

— Крис… Тъкмо сънувах — каза тя с гримаса, издаваща известно разочарование.

В полумрака теменуженият й поглед срещна очите на мъжа, наведен над нея. Холдън изтръпна. Не беше съвсем същият поглед…

Тя се разсъни окончателно и се огледа наоколо.

— Интересно, Крис, имам чувството, че съм сънувала, а…

Изглежда забеляза, че е съвсем гола, и втренчи отново поглед в спътника си.

— Ние се любихме, нали, Крис? Но… сякаш се бяхме озовали в… в друг свят. Толкова добре ми беше…

— Хуана!…

Той я бе хванал за раменете и оглеждаше изпитателно лицето й с някакво радостно недоверие.

— Опитай се да си припомниш — каза той. — Когато се върнах при теб, ти… ти беше пила от онова отвратително питие. Приличаше на алкорианците и сякаш нищо наоколо не те интересуваше.

Младата жена силно потрепери.

— А, да, сега си спомням — отвърна тя с внезапна възбуда. — Спомням си! Ти тъкмо погребваше бедния Пейвъл, когато на мен ми хрумна една идея! Открих, Крис! Открих защо алкорианците са неподатливи към страничното действие на талефа! Колко време измина, откак изпих това питие?

— Около пет-шест часа — отговори Холдън, невярващ на себе си. — Най-дългите часове в живота ми, Хуана. Помислих, че… че и ти ще станеш като онези растения-чудовища!

Той погледна неволно към йонната пушка, все тъй опряна на палмата. Тя проследи погледа му и очите й се поразшириха.

— Бях решил да те убия, щом се появят първите симптоми на мутацията — глухо каза Холдън. — А след това да убия и себе си…

— Постъпих като глупачка. Но не исках да разбереш на какъв експеримент се подлагах. Рискувах много, ако се бях излъгала, но нямах време за губене след онова, което се случи в лагера…

Тя пъргаво се изправи, взе роклята си и я облече с трескави движения.

— Ела, Крис… Да се върнем в колибата. Ще ти покажа нещо невероятно!

Той продължаваше да я гледа с безпокойство. Тя доверчиво му се усмихна.

— Сега вече няма никаква опасност — доуточни Хуана. — Минало е въздействието на опиата.

После весело се изсмя и добави:

— Дори ужасно ми се пие още. Фантастично! Чувствувах се невероятно щастлива. Нищо лошо не можеше да ми се случи и животът ми изглеждаше великолепен! Можем само да завиждаме на алкорианците, Крис.

Той й помогна да преминат през замитащата пясъка завеса от широки, гъвкави листа — излязоха от убежището си и потънаха в тихата нощ, която вече поглъщаше всичко наоколо.

— Пушката ми — извика Холдън.

Той отиде да я вземе и се върна отново при спътничката си, която го чакаше, обърната с лице към потъмнялото вече синьо море. Хуана посочи оръжието.

— Наистина ли щеше да го използуваш, Крис? — попита тя.

— Така мисля… — отвърна той.

Хуана го целуна бързо по крайчеца на устните и прошепна:

— Какво по-добро любовно доказателство от това, скъпи…

Смаян, Крис Холдън гледаше кошницата с плодове, която му сочеше биогенетичката.

— Е, и? — попита той.

— Цялата загадка е тук, Крис — прошепна възбудено тя. — Погледни този плод…

Хуана взе нещо като едър портокал с груба яркочервена кора.

— Алкорианците го наричат кора… — каза, вдигайки плода към светлината на лампата? — И внезапно се сетих как Галеа Ивхи ме уверяваше, веднъж, че този плод е свещен за алкорианците.

Хуана остави плода в кошницата и продължи:

— И той като талефа расте в диво състояние навсякъде из планетата и алкорианците го консумират като при обред. На техен език кора означава нещо като „плод на щастливия живот“. Отначало не съобразих, защото търсех в друга посока. Ти си тръгна, а аз се върнах да поговоря с Галеа Ивхи. Попитах го за този плод и той ме увери, че има жизнено важно значение за алкорианците. Дори се смя, като го попитах какво би станало, ако те престанат да го ядат. Отговори ми, че това е немислимо, но не ми даде други по… научни обяснения. За тях този плод е нещо като слънцето и въздуха. Разбираш ли, Крис? И наум не би им дошло да се откажат от него! Тъй както не би им хрумнало и да се откажат да пият талеф, когато им се прииска!

— Природата е нещо изумително — подхвърли Холдън смаян. — Значи този плод представлява естествена противоотрова срещу талефа.

Той се загледа в червения плод и продължи:

— Един ден животът се е появил на тази планета. Появил се е под две различни форми — несъмнено чрез една от тези случайности, чиито тайни пази Вселената, когато еволюцията е станала по пътя, довел до триумфа на алкорианската раса. И ние бихме могли да попаднем в един свят, населен с тези кошмарни същества, нали?

— Да, Крис… — промълви младата жена. — И, изглежда, че втората форма на живот продължава да съществува на Алкория в латентно състояние. Случаят с Престън го доказва… Признавам, че самото явление не ми е съвсем ясно. Разбира се, талефът предизвиква физически и психически мутации, но имам впечатлението, че нещата не спират дотук. В основата им се крие нещо друго… Нечия воля, нечия необяснима психическа сила…

Тя порови из работната маса и намери онази епруветка с жълтия прах, събран от дрехите на Джеф Викърс и неговите другари.

— Прашецът от талеф, Крис… Вероятно той е причината за мутацията на Викърс и неговите хора. Той е оказал върху тях същото поразяващо действие, каквото и онова питие върху Ралф Престън. Този прашец е бил преносителят на ужасното зло. Но аз съм сигурна, че не са се посипали доброволно с него! Било е клопка, Крис!

Холдън трескаво размишляваше. Отново се попита какво ли става на кораба.

— Бях там — обясни той. — Завладели са кораба и го подготвят за отлитане в най-близко време.

— Спомням си, че ми говори за тези неща — въздъхна Хуана. — Но тогава аз не разбирах колко са важни.

— Видях ги да товарят стръкове от талеф — подзе Холдън.

— Там е цялата работа! — извика Хуана, все по-възбудена. — Тези цветя… В тях е заложена другата форма на живот, за която говорехме преди малко. Представи си само какво би станало, ако посадят талеф на една планета от земен тип! Без противоотрова себеподобните ни ще се превърнат за кратко време в същите тези растения-чудовища! Ново отровно питие ще се появи и хората неизбежно ще попаднат в клопката. Достатъчно е да си спомним за страхотните поражения, които са нанесли химическите наркотици в края на XX век на Земята… Сега обаче талефът е не само химическа отрова, но и жива агресивна сила! Трябва да им попречим да напуснат Алкория, Крис! Сега ми е ясно каква цел преследват. Ако не успеем, планетите от ГАЛИМ ще бъдат буквално залети от тази интелигентна растителна раса, проявила се в анормална форма благодарение на нашите грешки!

— Но как да ги победим? Те са толкова мощни психически, че не ни оставят да се приближим до тях. Само преди няколко часа опитах пак… Те ни откриват за секунди и веднага гледат да ни подчинят… На определено разстояние става опасно и невъзможно да се устои на мозъчните им вълни и…

— Кора, Крис! — подхвърли Хуана. — Сигурна съм, че мозъчните импулси, излъчени от тези същества, не действуват на алкорианците, защото те взимат противоотрова.

— Това трябва да се докаже — скептично забеляза Холдън.

— Не, Крис… Вече е доказано с факта, че алкорианската раса съществува. Ако те бяха податливи на психическата сила на тези странни същества, рано или късно щяха да загинат. Ние трябва да се предпазим от тяхното гибелно въздействие, поглъщайки противоотровата кора!

„Във всеки случай това е единственият начин за защита, който ни остава, продължи мислено Хуана. Струва си да опитаме. Галеа Ивхи ми каза също, че въпросните кора и талеф никога не растат едно до друго. Така че би трябвало да има някаква пълна несъвместимост между двете растения, а това засилва у мен предположението, че кората може наистина да представлява смъртна опасност за цветовете на талефа. А оттук до извода, че това може да служи като защитно средство, има само една крачка и аз се изкушавам да я направя.“

— Нямаме голям избор — въздъхна Холдън, взимайки плода в ръката си. — Как се яде това?

— Трябва само да се махне кората, не е много твърда — обясни Хуана.

Тя взе плода и започна да го бели, както се бели портокал. Вътрешността му беше млечнобяла, непривлекателна на вид.

— Можеш да си отхапеш — каза Хуана. — Чудесно е. Леко кисело, но много приятно за ядене.

— Тогава да не губим време — отсече Холдън и здраво захапа плода, който наистина беше вкусен.

Хуана Сантос взе друг от кошницата и започна да го бели. Внезапно сякаш потъна някъде.

— Питам се… — започна тя.

— Какво? — попита Холдън, вдигнал въпросително вежди.

Тя тръсна глава и тъмночерните й коси се разпиляха.

— Мислех си за нашите нещастни другари, Крис — глухо каза тя. — Питах се дали противоотровата би могла да има някакъв ефект върху тях в състоянието, в което се намират сега.

— Такава мутация не може да бъде обратима — въздъхна Крис Холдън, изплювайки дискретно в шепата си семчица от плода.

— Боя се наистина, че талефът действува необратимо върху организма — съгласи се Хуана. — Но съм любопитна да видя какво ще се случи с психиката, ако някое от тези същества погълне кора… И то все заради несъвместимостта между талефа и този плод на провидението…

— Наистина си струва да опитаме — промълви замечтано Холдън. — Но най-напред трябва да сме сигурни, че ще можем да се приближим до тези същества. Мисля, че трябва да отида до кораба. До няколко часа те няма да могат да отлетят, дори да са привършили с приготовленията. Сигурно знаят, че фотонните генератори трябва да достигнат критичния праг, преди да заработят ефикасно…

— Ще дойда с теб, Крис — нежно промълви Хуана.

— Но…

— Ако не успеем, поне да бъдем заедно, Крис… — каза младата жена. — Не бих понесла мисълта да знам, че си в опасност… Пък и…

Тя отмести поглед към празната калбаса и довърши:

— Ако остана сама тук, мисля, че този опиат отново ще ме изкуши…