Отровата на Алкория

Глава VI

Крис Холдън и неговите другари бяха под надзора на шепата бунтовници начело с Бари Стъркман, явния подстрекател на бунта. Водачът на бунтовниците, изглежда, разсъждаваше върху това, какво да правят по-нататък.

— Очевидно най-простото е да се отървем от вас — обяви той с неприятен кикот, — но ми е съвестно да го сторя. В края на краищата най-добре би било да се върнете в този свят, който не се решавате да забравите. Мисля, че ще ви предоставя тази възможност. Ние не сме убийци. Но трябва да говоря с момчетата. Те също трябва да си кажат думата. Та ще ви затворим временно някъде, докато решим какво да правим.

— Бихме могли да ги сложим на мястото на Престън? — подхвърли един от бунтовниците. — За него можем да сме сигурни, че ще бъде с нас! Изпревари ни вече, хитрецът му с хитрец!

Мъжете избухнаха в смях.

— Великолепна идея, Бласт! — одобри Стъркман и отправи зъл поглед към Холдън. — Това ще бъде справедлив обрат на нещата, нали, командире?

— Стъркман, вие съвсем сте се побъркали — опита се да го вразуми Холдън. — Дори не си давате сметка, че имате минимален шанс да се адаптирате към начина на живот на алкорианците. Щом отмине първоначалният етап на еуфорията, ще осъзнаете фаталността на грешката си. Искате или не, вие сте белязани от земната цивилизация. Постепенно ще си дадете сметка, че някои неща ви липсват жестоко, но ще бъде много късно. Не бих желал да съм на ваше място, драги мой.

— Затваряйте си устата, Холдън — изръмжа бунтовникът. — Аз и момчетата не се нуждаем от вашите проповеди! Хайде, тръгвайте оттук и знайте всички, че няма да се поколебаем да убием онзи, който реши да се прави на герой!

Един тунел от гъвкава материя водеше от салона право към помещенията на кораба и пленниците поеха по него, плътно охранявани от бунтовниците, въоръжени с неутронни пушки и парализиращи оръжия. Холдън размени бърз поглед със своя помощник, който вървеше до него, начело на неколцината задържани. Двамата се разбраха без думи. При най-малкия удобен случай те бяха готови и единият и другият да опитат всичко, за да променят нещата…

Но такъв случай не се представи по пътя от салона до трюма на Сигнус-X-I, където се намираше килията на Ралф Престън. Бунтовниците не ги изпущаха от поглед нито за миг и държаха пленниците си на такова разстояние, че всякакъв опит за реагиране да бъде обречен на провал.

Стъркман се спря пред килията на Престън, протегна ръка към механизма на ключалката и като погледна иронично Крис Холдън, каза:

— Сигурно ще ви е малко тесничко вътре. Ще трябва да се посгъстите, но това пък ще ви принуди да стоите мирно! Онези от вас, които искат да си променят решението, все още могат да го сторят. После ще бъде много късно.

Той огледа застаналите един до друг пленници, но никой от тях не помръдна. Чувствувайки се неловко, въпреки сигурността, която се опитваше да демонстрира, предводителят на бунтовниците се изсмя:

— Добре. Щом така сте решили…

Той натисна енергично копчето за автоматично отваряне на плъзгащата се врата и тя безшумно се отмести вляво.

— Хей, Престън — извика бунтовникът. — Можеш да излезеш оттам! Водим ти заместници.

От мястото, където се намираше, Крис Холдън не можеше да погледне във вътрешността на килията, но внезапно странното поведение на Стъркман го учуди. Бунтовникът втренчено гледаше към помещението, замръзнал от изненада.

— Престън! По дяволите, ти какво…

Той не довърши и изражението му мигновено се промени. Стоеше с отворена уста, с поглед, обхванат от неописуем ужас.

— Внимавай! — изрева един от бунтовниците, който се бе приближил, за да погледне, и отскочи назад с изкривено от панически страх лице.

От вътрешността на килията се разнесе нечовешко ръмжене и Крис Холдън почувствува как косите му се изправят. Той инстинктивно понечи да се отмести на свой ред, но пред зеещата дупка на входа нещата вече светкавично се развиваха. Излизайки бързо от вцепенението си, Стъркман понечи да се отдръпне назад, но нещо подобно на лиана се разлюля във въздуха, нави се около врата му, буквално го повдигна от земята и го запрати в стената на коридора. Той изрева, докато неговите хора с викове заотстъпваха назад. Като в кошмарен сън Холдън видя как друга лиана се появява в рамката на вратата. Краят й завършваше с остро жило. Люшна се с невероятна сила. Жилото удари полузашеметения Стъркман в гърдите и нещастникът изрева отново, опита се да стане, после рухна изведнъж. Силни конвулсии разтърсваха тялото му, а от устата му излизаше предсмъртно хъркане.

В този момент в отвора се появи някакво ръмжащо чудовище, и то така неочаквано, че най-близкият от бунтовниците нема време да използува неутронната пушка. Някакво кошмарно същество, чието бледозеленикаво тяло слабо лъщеше под светлините в коридора. За миг Крис Холдън и другарите му зърнаха чудовищния призрак. Мъжете, които ги пазеха, се отдръпнаха назад в безпорядък, за да се предпазят от пипалата, заплющели във въздуха, търсейки някоя жертва.

Човекоподобно тяло със странна бледозеленикава плът, тук-там покрита с петна, образуващи нещо като кора, но с по-тъмен цвят. Върху млечнобялата му отвратителна яйцевидна глава, едно снопче, напомнящо удивително на тичинки, стоеше като корона. Тази корона беше жълто-виолетова и отделните й части се полюшваха. Очите му бяха сведени до два тънки хоризонтални процепа, а устата представляваше грозна и зееща тъмночервена паст. Ръцете изглеждаха атрофирани и висяха безпомощно край шуплестото тяло, в което имаше нещо отвратително. Чудовището стоеше изправено на силните си крака, покрити с черни алвеолни люспи, и около половин дузина лиани като тази, която порази Стъркман, излизаха от раменете и се разклоняваха в два изключително подвижни снопа.

— Стреляйте! — извика внезапно Викърс. — Стреляйте, по дяволите, какво чакате!

Уродливото създание бе застанало неподвижно сред коридора и гледаше напрегнато групата от земяни. Един от бунтовниците се реши да натисне спусъка на пушката си и Крис Холдън видя ясно попадението на неутронните куршуми върху гъбестата плът на съществото, което изръмжа дрезгаво и отстъпи няколко крачки назад. Но куршумите експлодираха в дъното на коридора, преминавайки през тялото на отвратителното чудовище, без видимо да го наранят.

Едно от пипалата внезапно се стовари върху стрелящия и надавайки безумен вик, мъжът рухна на пода също като Стъркман. Тежка, непоносима миризма на гниещи растения изпълни коридора. Изведнъж Холдън почувствува, че губи контрол над волята си. Мислите му ставаха смътни, неясни и страхът му постепенно намаляваше.

— Внимавайте! — задъхано извика той. — Тази гадина излъчва… психопарализиращи вълни!

Един от бунтовниците се втурна изведнъж, крещейки като луд, с оръжие, опряно на хълбока, но не успя да го използува — три от пипалата го парализираха, грабнаха го от пода, вдигнаха го чак до тавана и го запратиха с невероятна сила в стената отдясно. От силата на удара черепът му буквално се пръсна в металната преграда, кръв бликна от ноздрите и ушите му. После едно от жилата, вероятно отровно, удари още веднъж и виковете на нещастника секнаха моментално.

След това растителното същество направи огромен скок назад, завъртя се на уродливите си крака и изчезна в страничните коридори на кораба.

Едва тогава земяните успяха да дойдат на себе си. Крис Холдън реагира пръв. Той се впусна към един от бунтовниците, гледащи тъпо към края на коридора, и изтръгна оръжието от ръцете му.

— Тази гадина трябва да се преследва! — извика командирът на Сигнус-X-I.

Напълно объркани от бързината, с която се развиха събитията, бунтовниците не можаха да реагират, за да овладеят положението. Внезапната смърт на водача им и на двама от техните съучастници ги извади от равновесие, бяха неспособни да вземат каквото и да е решение. Смаяни от тази невероятна история, те започнаха да изтрезняват.

— Хайде, стига сме се забавлявали — каза Джеф Викърс, вземайки оръжието на един от тях, който дори не помисли да се защити. — Бласт, Гленмор, Тъли, след мен!

Подчинени на неговия авторитет, тримата бунтовници стремглаво го последваха. Крис Холдън тичаше вече към страничния коридор. Бледа като мъртвец, Хуана Сантос не можеше да откъсне поглед от трите неподвижни тела, проснати напреки на коридора. Устните й потръпваха, изглеждаше, че всеки момент ще заплаче. Останалите реагираха малко със закъснение, сякаш се събуждаха от кошмарен сън.

— Ами Престън? — задъхан попита лейтенант Пейвъл и хукна към килията, огледа се. Помещението беше празно… В един ъгъл, до кушетката, лежаха разкъсаните дрехи на космонавта. Вонята на загнили растения стягаше гърлото и офицерът, залитайки, с изхвръкнали от орбитите очи, се отдръпна назад.

— Престън… Боже мой… Това не е… възможно — задъхваше се той.

Крис Холдън пръв излезе навън през люк номер три, зейнал в лунната нощ на Алкория. На места по земята се виждаха следи от лепкави петна — беше сигурен, че чудовището се е измъкнало през този изход. Викърс се присъедини към него, докато той търсеше в мрака, опитвайки се да открие растителното същество в района на лагера.

— Фотонните прожектори, бързо! — извика той, готов да натисне спусъка на оръжието си.

Един от бунтовниците се втурна към командното табло и натисна серия лостове. Силните прожектори прерязаха нощта, обливайки с ослепителната си светлина лагерните постройки наоколо.

— Там! — извика Викърс и хукна по стълбата.

В същото време и Холдън забеляза зеленикавия силует, който се измъкваше между два модула по посока на гората. Без да се поколебае нито секунда, той отправи един откос и светлинните следи на неутронните куршуми изчезнаха в мишената, която подскачаше на стотина метра от тях, ясно открояваща се в светлината на прожекторите.

— Улучи го — извика Джеф Викърс, стреляйки на свой ред.

Остър вик се разнесе в тишината. Остър вик, изразяващ и нечовешко страдание, и гняв. Зеленикавият силует, обграден от пипалата, които бясно шибаха наляво и надясно, залитна за момент, после спря, но веднага тръгна още по-бързо, гонен от светещите куршуми, които, изглежда, преминаваха през него, без да експлодират. Кошмарното същество изчезна в неосветения от прожекторите сектор и Крис Холдън престана да стреля.

— Нищо не може да се направи — извика той. — Куршумите ни преминават през него, без да му навредят. А падне ли нощта, и дума не може да става за преследване. Щом се разсъмне, ще опитаме да открием следите му.

Застанал до него, Джеф Викърс се опитваше да нормализира ускореното си дишане.

— Крис… Кажи ми, че не съм сънувал — задъхано помоли той. — Кажи ми, че наистина видях това… това нещо!

До тях стояха неподвижно тримата бунтовници с оръжие в отпуснатите им ръце. Холдън ги погледна за момент, сетне измърмори:

— Хайде, момчета, връщаме се. След всичко, което стана, предпочитам да забравя вашите магарии. Гленмор, разположете постове, освен ако нямате желание да се разходите в тази романтична гора.

Астронавигаторът не успя да овладее тръпките, които го побиха.

— Не, командире — каза той сдържано. — Мисля… мисля, че се побъркахме…

— Добре. Да не говорим повече за това — въздъхна Холдън. — Да видим какво става с другите.

Те намериха останалата част от екипажа в коридора, където се бе разиграла драмата. Главният лекар Лестър се беше навел над трите тела на бунтовниците. Когато Холдън застана до него и го погледна въпросително, той се изправи — лицето му беше каменно.

— И тримата са мъртви — глухо каза лекарят и посочи посинялото лице на Стъркман: — Сякаш е бил поразен от много силна отрова. Нараняването в гърдите е повърхностно и не може да доведе до смърт. Но има следи от белезникава течност по ръба на раната, която всъщност не е кървяла. Същото е и при другите… Това е… това е ужасяващо! Успяхте ли да догоните онова чудовище?

Холдън поклати глава:

— Не. Неутронните куршуми нямат никакъв ефект върху организма му. Сякаш е от растителна тъкан… Нищо не може да се разбере!

— Мисля, че аз разбрах — продума изведнъж Хуана Сантос, която се бе приближила въпреки отвращението, което изпитваше при вида на трите ужасни трупа. — Елате да видите, Крис…

Тя го поведе към вътрешността на килията и посочи купа от разпокъсани дрехи.

— Ето какво е останало от Ралф Престън — каза Хуана с треперещ глас! — Това… това чудовище, което току-що уби трима души…

Тя погледна Холдън с болезнена напрегнатост и довърши с едва доловим глас:

— Това чудовище е самият Престън…