Отровата на Алкория

Глава V

Ралф Престън все още се намираше в полусънно състояние, когато по заповед на Холдън бе затворен в единствената килия на Сигнус-X-I. Космонавтът не даваше вид, че разбира тежестта на случая си, или по-скоро му беше все едно какво ще стане с него. С блажен израз на лицето той си тананикаше странната ритмична песничка, която Холдън и Викърс бяха чули в селото.

— Станал е също като тях — обади се Викърс, когато двама от екипажа на Холдън затваряха вратата на килията. — Какво смяташ да правиш, Крис?

Холдън прокара уморено ръка по челото си и глухо каза:

— Той не се подчини на заповедите и заслужава да бъде наказан за урок на другите. Няма как. А за другото — налага се да ускорим по-важните операции по ремонта, за да се измъкнем оттук по най-бързия начин. Искам до два дни корабът да бъде готов за излитане.

— Два дни! Но това е невъзможно, Крис!

— Казах вече: по-важните операции от ремонта, Джеф.

— Поемаме голям риск, като не проверяваме системно всички други повреди — забеляза помощник-командирът.

— Но още по-голям риск поемаме, като продължаваме престоя си на тази планета — възрази Холдън. — Изпрати ми Лестър в командната зала, също и Хуана Сантос и събери след това момчетата в салона за отдих. Ще се опитам да им обясня.

Десет минути по-късно главният лекар Лестър и Хуана Сантос влязоха в модула на Холдън. Последният им предложи столове, а той остана прав, разхождайки се нервно между отрупаната с листи и бележки маса и кушетката, разположена в ъгъла.

— Докторе, вие сте в течение на всичко, което се случи — започна той. — Престън е спал с това момиче, но в крайна сметка това не е най-лошото. Той е пил и от онова питие, което, изглежда, е някакъв еуфоризиращ наркотик, употребяван редовно от алкорианците.

— Наркотик е наистина — мрачно се съгласи Лестър. — Току-що получих потвърждение, че това питие, наричано от тях талеф, е причината за тяхното странно отношение към света. Изглежда, че всички алкорианци се намират непрестанно под неговото въздействие, но трябва да се отбележи и фактът, че така или иначе тази постоянна еуфория значително опростява съществуванието им.

Холдън отвори уста да възрази, но Лестър вдигна ръка, за да го възпре:

— Чакайте, командире, това не е всичко. Аз също направих една важна констатация за този опиат, чиято употреба е нещо напълно естествено за тях. Нещо, което е неразделна част от ежедневието им. Питието, приготвяно от диво растение, което вирее в гората, е абсолютно безвредно за техния организъм. Нещо повече, на пръв поглед изглежда, че то подпомага обмяната на веществата и им създава тази необяснима устойчивост срещу атаките на микробите. Не виждам наистина по силата на какви принципи можем да осъдим тази практика, която, повтарям, е напълно нормална в техните очи. Те вземат този опиат, щастливи са, а и не се забелязва никакъв вторичен ефект. Ще добавя, че това им е помогнало в продължение на векове да създадат едно изключително хармонично общество, което със сигурност няма на какво да ни завиди!

— Но ние не се числим към това общество, докторе — измърмори Холдън. — Ние зависим изцяло от Главния щаб на Земните космически сили и имаме да изпълняваме мисия. Изглежда, че животът на алкорианците доста ви привлича, капитан Лестър…

Главният лекар едва забележимо се усмихна

— Твърде е възможно, командире. Нямам и намерение да отричам. Кой не би се изкушил от това безгрижие и тази радост от живота? Но аз не забравям, че принадлежа на един друг свят, макар да не съм го избирал. Ще изпълня мисията си докрай, знаете много добре. Известно ми е, че някои от нас не са така заинтересовани… Не бъдете много суров с Престън. Има смекчаващи вината обстоятелства.

— Знам — въздъхна Холдън. — Ще го имам предвид. Но Престън ще остане затворен в килията си, докато се върнем на нашата ширина. Тогава ще реша.

Той се обърна към биогенетичката, която откак бе пристигнала, не бе произнесла нито една дума, и я попита:

— Извършихте ли наблюдения над тази млада жена, Хуана?

— Да. Мисля, че в тази насока няма от какво да се опасявате. Алкорианките много добре правят разлика между физическото удоволствие и необходимостта от продължение на рода. Няма причини да се страхувате, че след като напуснем тази планета, ще се роди някое малко чудовище.

— Някаква реакция в селото? — попита Холдън.

— Никаква, Крис… Факт е, че те не разбират нашето поведение, но и много-много не се замислят. Считат ни за странни и комплицирани същества и толкова.

Интеркомът забръмча, чу се гласът на Джеф Викърс от модула:

— Мъжете са събрани в салона, командире.

Холдън натисна един клавиш:

— Добре, идвам.

Той погледна Хуана Сантос и лекаря, които ставаха от местата си.

— Можете и вие да дойдете. Бих искал също и професор Ян Никълс да се откъсне за момент от наблюденията и изчисленията си, за да присъствува на това събрание.

— Ей сега ще му кажа — съгласи се Хуана.

Двадесетина мъже се бяха събрали в салона, когато Холдън влезе. Целият екипаж, в пълен състав. Щом се появи офицерът, всички застанаха мирно. Някои от тях бяха навъсени, което не предвещаваше за Холдън нищо добро. Другите гледаха право пред себе си. Малко се престараваха.

— Добре, момчета — каза Холдън. — Свободно. Бих искал поне веднъж да забравите, че имам няколко нашивки повече от вас, и да разберете също така, че те ми тежат при някои обстоятелства. Случва ми се да издавам заповеди, които могат да ви се сторят абсурдни, но аз отговарям за този кораб, за неговата безопасност. А изглежда, че тя е застрашена, откакто ние кацнахме на Алкория.

— Но не и от алкорианците във всеки случай! — подхвърли един от електронните техници в сектор А.

— Приемам, че този миролюбив народ не представлява, така да се каже, непосредствена заплаха за Сигнус-X-I — отвърна спокойно Холдън. — Но забелязах, че техният начин на живот изкушава неколцина от вас. Така че искам да говоря за съществуващата психологическа опасност. Надявам се, че всички сте в течение на случая Престън? Ето току-що говорих с доктор Лестър и той със сигурност твърди, че алкорианците редовно поемат приповдигащ настроението опиат, който всъщност е виновен за тяхното състояние. Трябва да зачитаме изцяло техния начин на съществуване. Вероятно така живеят от хилядолетия и може би им е добре. Но ние, ние сме земяни. Не мисля, че имаме основания да се намесваме в този начин на живот, към който не сме се адаптирали. Освен това ние носим отговорността за един космически кораб и двама пътници на борда му, без да се има предвид определената мисия, която трябва да завърши успешно. И затова реших, че тази отговорност и тази мисия трябва да стоят над всичко друго.

Холдън обходи с поглед мълчаливите мъже. Някои от тях даваха вид, че разбират какво им говори, но той долови в тягостното им мълчание безброй неизказани неща. Червеят бе навлязъл дълбоко в плода и трудно можеше да бъде изваден оттам.

— Ще избързаме с отстраняването на авариите — продължи той, — като се спрем на най-съществените за движението на кораба. Искам след два дни да сме в състояние да отлетим. Лейтенант Пейвъл, от този момент чакам подробен доклад за хода на работата.

— Добре, командире. Ще можем вероятно да отлетим в срока, който посочвате, при условие че пренебрегнем системната проверка на помощните апаратури.

— Точно така виждах нещата и аз — отвърна Холдън.

— Извинете ме, командире — намеси се един от подофицерите, — но… по повод на Престън…

— Престън не се подчини на заповедите — каза сухо Холдън. — Той ще остане в ареста, докато стигнем до планетите от федерацията на ГАЛИМ. Тъй като ми задавате въпроса, знайте, че всеки, който откаже да изпълни заповед за в бъдеще, ще поеме неговия път заедно с всичките му последствия. Трябва ли да ви припомням, че сте положили тържествена клетва в деня, в който постъпихте в Космическите сили? Клетва да се подчинявате на заповедите независимо при какви обстоятелства…

В този момент отдясно настъпи раздвижване. Трима космонавти разбутаха другарите си и се спуснаха към Холдън с оръжие в ръка. Джеф Викърс, който инстинктивно понечи да застане помежду им, за миг се оказа с термичен пистолет, насочен към корема му, в невъзможност да направи и най-малкото движение.

— Никой да не мърда! — кресна един от мъжете и придърпа към себе си Хуана Сантос, опрял дулото на оръжието в слепоочието й.

Третият от тях държеше Холдън на разстояние. Командирът на Сигнус-X-I нема време да направи каквото и да било, за да се защити. Силно побледнял, но с изключително спокоен глас той каза на облечения в син скафандър мъж, който го заплашваше:

— Мисля, че отлично съзнавате какво правите, Стъркман. Надявам се, известно ви е, че бунтът се наказва винаги със смърт.

— Знаем, как да не знаем — изхили се космонавтът. — Но знаем също, че ни е писнало да живеем като глупаци! Ето защо решихме да останем тук. Нищо по-просто от това. Чуйте, момчета! Не виждам защо ни е да се връщаме в ГАЛИМ, след като раят е тук! Дори не сме сигурни, че ще можем да изминем обратния път. Но който иска, да опита. Корабът почти се е разпаднал и с нищо не показва, че ще издържи изпитанието. Ние няма да тръгнем след два дни.

И той кимна към съучастника си, който все още държеше Хуана към себе си:

— Попитайте Гленмор. Той ще ви каже, че ако напуснем тази планета, практически нямаме никакъв шанс да я намерим отново. Навигационните ни уреди са в плачевно състояние и няма никаква вероятност благоприятното стечение на обстоятелствата, което ни отклони от тази траектория, да се повтори. Което означава, че ако някои от вас по-късно решат да скъсат с живота, който от рождение са водили в един заблуден свят, и пожелаят да се върнат на Алкория, за да си живеят като царе там, изобщо няма да могат. Така че ние предпочитаме да не оставяме питомното, за да гоним дивото.

Другите бяха отправили поглед към упоменатия Гленмор, един от специалистите по астронавигация, който си разбираше от работата. Думите на бунтовника явно не бяха думи ей тъй хвърлени на вятъра. Земяните не биха могли втори път да предизвикат изкуствено причините за това отклонение от траекторията и Алкория щеше завинаги да им се изплъзне…

— Момчета, сега е моментът да се направи избор — сега или никога — настоя мъжът, който, изглежда, стоеше начело на бунта.

Трима други космонавти и един подофицер се отделиха от групата без особено колебание.

— Съжалявам, командире — измърмори подофицерът, — но мисля, че Стъркман има право. Тук сме добре и желая да остана.

За няколко минути почти половината от екипажа се присъедини към бунтовниците. Стъркман изпрати неколцина от тях да вземат останалото оръжие, заключено в оръжейния склад на кораба.

Астронавигаторът пусна Хуана Сантос, оставяйки я свободно да се движи.

— Вие също може да избирате, госпожице — каза той. — Нямаме намерение да ви принуждаваме да останете тук.

Хуана Сантос го измери с поглед, изразяващ съвсем ясно какво мисли за умственото му състояние, и се отправи, без дума да продума, към застаналите един до друг Викърс, професор Никълс, инженер Пейвъл и хората, които бяха отказали да участвуват в бунта.

— Мисля… мисля, че имахте право, Крис — прошепна тя, доближавайки се до Холдън, който изглеждаше дълбоко вглъбен в себе си.

— Тази планета ги подлуди…