Отровата на Алкория

Глава XI

Седнала до Крис Холдън, който пилотираше нервно глисера, Хуана напразно се опитваше да установи радиовръзка с лагера, накрая тя остави микрофона на мястото му върху командното табло.

— Не става, Крис — каза тя напрегнато. — Не отговарят…

В полумрака на кабината чертите на Крис Холдън още повече се свъсиха.

— Там постоянно дежурят — отвърна той. — Би трябвало да реагират на нашите повиквания…

Холдън плавно маневрира с лостовете, за да избегне няколко палмови дървета, после промени посоката на бързо летящия глисер вляво и заобиколи хълма, зад който се намираше лагерът. Обзе го лошо предчувствие, но една безумна надежда го крепеше: може би радиоапаратурите на лагера не бяха в изправност… Но все пак имаше и аварийни приемници! Беше гласувал пълно доверие на Пейвъл, комуто бе поверил командуването по време на своето отсъствие.

— Не трябваше да напускам базата — каза той, сякаш говореше на себе си. — Сигурно се е случило нещо сериозно…

Глисерът се оказа на неколкостотин метра от мястото на кацането и Холдън инстинктивно намали силата на фотонните двигатели. В светлината на настъпващия ден той различаваше много добре инсталираните съоръжения на базата, както и прожекторите на кораба, които ярко осветяваха модулите. С изопнати до краен предел нерви Холдън спря напълно двигателите и глисерът замря неподвижно, леко поклащайки се, поддържан от антигравитационното поле на подемниците.

— Сякаш няма жива душа — подхвърли Хуана.

Холдън поляризира част от стъклената панела, за да получи увеличен образ от лагерните постройки. С ръка върху подвижния лост той започна щателно да проучва лагера и неговите околности.

Глухо възклицание се изтръгна от устата му, когато забеляза на екрана първия труп, проснат върху ниската трева, на около десетина метра от предната част на кораба. Човекът беше легнал по гръб с конвулсивно свита ръка върху гърдите. Космическият му скафандър бе изпоцапан с кръв, а лицето — застинало в болезнена гримаса. Пушката му се търкаляше недалеч от него.

— Това е Алън Стормър — изрече Холдън.

— По-нататък има още един — запъхтяно добави Хуана. — Боже мой!… Те са убити от…

— Да… — въздъхна Холдън. — Той се е върнал! Няма никакво съмнение при вида на тези сгърчени, вкочанени тела…

Дълбоко в себе си Холдън чувствуваше някаква нарастваща ярост и с големи усилия се овладя да не се втурне към лагера. Смътно си даваше сметка, че трябва да запази здрав разума си и да не се впуска с главата напред към опасността, без да я е проучил. Постара се да продължи наблюденията на постройките, но не откри нищо друго освен двете неподвижни тела, поразени от ужасната смърт. С изключение на тези два трупа лагерът изглеждаше пуст.

— Трябва да вървим — каза той дрезгаво. — Хуана… Вземете оръжията от станока зад нас. Трябва да сме готови на всичко.

Той натисна едно червено копче на командното табло, отвори се малък капак, откривайки дулата на две ултразвукови оръдия, с които бе снабден глисерът. Хуана продължаваше да разглежда системата от огледала, като да не бе чула думите на командира на Сигнус-X-I. Холдън свъси вежди:

— Какво става, Хуана?

— Не… не знам, Крис. Стори ми се, че видях нещо да шава вдясно от нас. Недалече… Сигурно така ми се е привидяло.

Внезапно тя подскочи и посочи с ръка в точно определена посока.

— Ето! Вижте, пак започва да се движи. Тревите се поклащат, ей там, към плажа!

— Видях — каза Холдън, леко маневрирайки с лостовете за управление.

Глисерът безшумно се измести встрани. Само едва доловимото жужене на антигравитационните двигатели достигаше до кабината.

Хуана реши да вземе оръжията и ги остави на удобно място, за да са на лесно, ако й потрябват. След това седна отново до спътника си, вперил очи в посоката, където високата трева се бе раздвижила преди малко.

Като стигна на около стотина метра до въпросното място, Холдън включи радара за близко разстояние, чийто невидим сноп от лъчи започна да претърсва терена, преди да се спре в определената цел.

— Анализиращите устройства… — прошепна Холдън. — Малката зелена ръчка, от дясната ви страна, Хуана. Дръпнете я назад.

След няколко секунди на командното табло светна малък екран, по чиято изпъкнала повърхност пробягаха редуващи се като сърдечни импулси вълни. Едновременно с това на единия ъгъл на екрана се изписа върволица от цифрови данни.

— Това е някой от нашите — заяви Холдън без никакво колебание. — Отличителната му метална значка реагира на лъчите на анализаторите! Това… е Пейвъл!

Той рязко ускори двигателите и глисерът подскочи напред, движейки се на около един метър над земята. Холдън го остави да продължи хода си така, после задействува спирачните двигатели, преди да изключи антигравитаторите. Докато той отваряше покрива на кабината, глисерът бавно се спусна на земята.

— Ще изляза — каза Холдън и погледна към младата жена. — Прикривайте ме…

— Бъдете внимателен, Крис — промълви Хуана Сантос. — Може да е клопка…

— Не мисля, че това същество се нуждае от подобни хитрости, за да хваща жертвите си — възрази Холдън, като се освободи от магнитния пояс, приковаващ го към пилотското място.

— Подайте ми една пушка, моля ви… Ако нещата вземат лош обрат, поемете управлението. Сигурно знаете как се пилотира такъв апарат? Няма нищо сложно. Стане ли нещо, бързо се отдалечете.

Погледна я продължително и доуточни:

— Това е заповед, Хуана!

Младата жена не отговори и Холдън бе сигурен, че ще постъпи както тя намери за добре. Въпреки това излезе от скутера, без да губи повече време. Нямаше друг избор, макар да изтръпваше при мисълта за нейната безопасност.

Насочи се бързо вдясно, с пръст на спусъка, измествайки с лявата си ръка високите треви, които му пречеха да се придвижва. Едва не се спъна в тялото на Роди Пейвъл, после коленичи до лейтенанта.

— Пейвъл! Аз съм, Холдън — каза той обезпокоен.

Съвсем внимателно обърна безжизненото тяло и почувствува как нещо свива гърлото му. Нещастникът беше целият в кръв, но все още дишаше. Очите му се отвориха и той втренчи поглед в надвесеното над него лице.

— Вие ли сте, командире? — задъхано попита — Те… те бяха не по-малко от петима… извън лагера. Нищо не можах да направя…

— Как! — неволно извика Холдън. — Петима?…

— Да — с мъка отговори раненият. — Пет чудовища като… като Престън. Другите… От групата… Сигурно са се…

Болка изкриви лицето на Пейвъл и той задиша тежко.

— По дяволите, зле съм, командире… Успях… Успях да изляза от лагера. Не знам какво ми се случи. Те се насочваха към нас и…

— Успокойте се, лейтенанте — тихо каза Крис Холдън. — Ще ви оправим. Лестър…

Раненият поклати глава:

— Лестър е мъртъв, командире. Те изхвърлиха трупа му от кораба. Видях ги… Имаше и други в кораба… Сега са десетина най-малко.

Холдън се сети веднага за Джеф Викърс и тримата мъже, за които Лестър полагаше грижи в стационара, когато предната вечер той напусна лагера. Главният лекар намираше, че са доста странни.

— Те също са се хванали в капана — извика той отчаяно. — Били са изненадани, когато са се връщали… Къде са тези чудовища сега?

— В кораба, командире… Те… отвлякоха Ян Никълс и някои други, докато се опитвах да изпълзя извън лагера. Останалите ги последваха като… като автомати. Психичното въздействие…

— Ще ви пренеса на сигурно място. После ще се опитам да отида там…

— Не! Не бива да ходите. Те… те ще ви усетят, че се приближавате, и ако попаднете в полето на мисловните им излъчвания, няма да можете нищо да направите, командире. Те са по-силни…

Слаб модулиращ звук достигна до ушите им и Холдън трепна.

— Радарите! — задъхваше се раненият. — Включили са радарите за близко разстояние. Ще ни…

За части от секундата Холдън разбра на каква смъртна опасност бяха изложени. Пейвъл имаше право. Нищо не можеше да се направи засега. И ако тези кошмарни същества бяха успели да пуснат в ход радарите, те можеха със същия успех да открият и стрелба с йонните оръдия на кораба, след като открият местонахождението им!

— Трябва да се махаме оттук — изрече Холдън, като се наведе над ранения, който бе затворил отново очи. — Ще ви отнеса до глисера…

Направи неимоверно усилие, за да повдигне Пейвъл, който не можеше да му помогне. На пръв поглед изглеждаше, че крайниците му са повредени. Побеснял от ярост, Холдън успя да го метне на рамо, Пейвъл изпъшка, после отново изгуби съзнание от събудилата се в него болка. Холдън се отправи възможно най-бързо към глисера, който стоеше все така неподвижен на мястото си. Хуана се спусна към него, викаше му нещо, но какво — така и не разбра. Тя му помогна да изтегли тялото на Пейвъл във вътрешността на глисера.

— Бързо — едва си поемаше дъх Холдън. — Те са превзели кораба и са включили радарите! Ще…

Силно свистене заглуши последните му думи и някакво огнено кълбо с глух тътен се насочи към тях. То експлодира доста далеч от глисера, за да застраши живота им, но ударната вълна силно раздруса машината в момента, в който Крис Холдън се втурна към командното табло, за да включи генераторите. Друго кълбо с йонен заряд, изстреляно от предната част на кораба, се отправи към тях и Холдън пусна двигателите на максимална мощност. Този път кълбото избухна точно на мястото, където те се намираха само преди секунди, но глисерът летеше вече към плажа, ниско над земята, с резки зигзаги, за да избегне честите изстрели.

— Внимание! — извика Хуана, инстинктивно протягайки ръце напред, за да се предпази.

Едно от кълбата задмина глисера и ги изпревари, като се въртеше с бясна бързина около самото себе си. Холдън светкавично натисна лостовете за управление в момента, когато то избухна. Ослепително бели концентрични вълни едва достигаха глисера, който вече с пълна скорост стремглаво летеше над морето. За няколко секунди те се озоваха извън обсега на стрелбата и Холдън дръпна назад лоста, регулиращ мощността на двигателите, стигнала до критичен предел.

— Отървахме се на косъм — изрече той със странен глас.

Холдън имаше впечатлението, че мозъкът му е изключил през тази безкрайна минута, която измина. Единствено неговите рефлекси бяха проработили. До него Хуана стоеше като зашеметена, сякаш още не можеше да повярва, че са се изплъзнали от стрелбата на йонните оръдия.

— Вече не могат да ни стигнат — каза Холдън, леко отклонявайки глисера. — Налага се да отидем много бързо до селото и да се погрижим за Пейвъл. Той е зле… Трябва да се заемете с него Хуана. Мисля, че крайниците му са счупени… Зад вас има аптечка…

— Отивам — продума младата жена, излизайки от апатията си. — Какво се е случило там?

Все така съсредоточен в управлението на глисера, който току се отклоняваше наляво, Холдън й разказа онова, което научи от ранения, преди той да изпадне в безсъзнание. Хуана се суетеше около тялото на нещастния лейтенант, поставен направо върху металния под.

Няколко минути по-късно тя се изправи и се наведе към Холдън:

— Няма да имаме нужда от аптечка — каза тя със сподавено ридание. — Той… е мъртъв, Крис.

Хуана коленичи отново до осакатеното тяло. Пейвъл бе отворил за последен път очи към живота, с безжизнен поглед, втренчен в небето. Тя му затвори внимателно очите, после нервите й не издържаха и тихичко заплака.

— Те ще ни погубят всички до един — хълцаше Хуана. — Ние сме безпомощни пред тяхната психическа сила!

— Нямам намерение да се оставя да ме заведат като добитък в кланицата! — изръмжа Холдън. — Ако искат кожата ми, трябва да определят цена! Сигурно има някакъв начин да се справим с тях, дявол да го вземе!

Когато глисерът се спря, на площада в селото имаше много алкорианци. Старейшината на племето беше също там въпреки ранния утринен час, с вечната си чепата тояга, облечен в светлозелената роба.

— Чули са експлозиите — рече Холдън, като спря двигателите. — Сигурно се питат какво ли е станало.

Той поклати загрижено глава и добави:

— Ние станахме причина да настъпят сериозни промени в спокойния им живот и те не могат да разберат… Не си дават сметка, че за кратко време техният свят рискува да стане необитаем за тях.

— Питам се дали човеците-растения могат да причинят толкова злини, колкото предполагаме — каза замислена Хуана Сантос.

— Какво искате да кажете? — попита Холдън и смръщи чело.

— Те са предпазени от вредното действие на талефа — обясни младата биогенетичка. — И си задавам въпроса дали са податливи на мозъчните излъчвания на тези същества, произлезли от мутацията на себеподобните ни, Крис…

— Изложени са на изключителната сила и жестокост на тези чудовища — отвърна Холдън, издърпвайки пластмасовия капак. — А това е вече много.

— Да. Но… не знам защо, все пак мисля, че човеците-растения не възнамеряват да създадат някаква колония на Алкория. Има нещо, което им пречи да го сторят. Ако можехме да разберем… Крис… Сигурна съм, че тези същества чакаха нашето идване, за да се разкрият. Без съмнение те са съществували под друга форма на Алкория и… О! Дори и не знам защо говоря всички тези неща. Интересното е, че те са в мен и не съм уверена дали не са плод на подсъзнанието ми…

— Всички ние повече или по-малко бяхме в психически контакт с тези чудовища — каза Холдън, докато се измъкваше от седалката. — Може би това обяснява нещата отчасти…

— Да, възможно е.

— Ще потърся помощта на няколко алкорианци, за да се погрижа за бедния Пейвъл — продължи Холдън.

Той погледна по-внимателно приятелката си. Тя бе придобила внезапно загрижен вид и изглеждаше като унесена в мечтание.

— Какво има, Хуана? — обезпокои се Холдън.

— Нищо, Крис. Нищо… Мислех си нещо… Трябва да се върна в колибата и да подновя изследванията си. Преди малко имахте право: вероятно съществува някакво средство за неутрализиране на тези чудовища. Изглежда, съм търсила в неправилна посока.

— Имате ли някаква идея? — попита отново Холдън.

— Не знам. Може би да. Налага се да проверя някои неща, за които не бях се сетила досега. Без съмнение това е последният ни шанс, Крис.

— Последният ни шанс — въздъхна Холдън. — Започвам да се питам дали не сме го изпуснали вече, Хуана. Но пробвайте все пак.

Той скочи от глисера и пристъпи към Галеа Ивхи, който чакаше, облегнат на тоягата си, леко приведен напред.

— Чухме необичайни шумове — захвана старецът обезпокоен. — Знаете ли какво е това?

— Няма нищо — излъга Холдън. — Нищо особено…

Във всеки случай излишно бе да се опитва да им обяснява какво е станало при кораба на земяните. Те не бяха в състояние да разберат тази страшна опасност, която се бе появила на планетата им с пришълците от космоса.

— Един от моите другари е мъртъв — подзе Холдън. — Бих искал да ми помогнете да го заровя според нашите обичаи…

— Да го заровите? — повтори Галеа Ивхи, вдигайки въпросително вежди.

Тази дума нищо не означаваше за тях. Те изгаряха мъртвите си…

— На планетите, на които живеем, ние имаме обичай да полагаме починалите в земята — обясни Холдън. — Така е в нашия свят…

— Вие сте наистина интересни хора — усмихна се старецът. — Беше ли много стар?

— Не — въздъхна Холдън, поглеждайки към глисера. — Не, напротив, беше доста млад. Но стана произшествие…

— Случват се такива неща — въздъхна на свой ред старецът и тупна с тоягата по земята. — Но трябва да ги приемаме и да живеем… Той е още по-щастлив там, където се намира сега.

Галеа Ивхи гледаше към слънцето, което се показваше над дърветата, и Крис Холдън си помисли, че би било от полза да се поучи от вярванията на тези миролюбиви хора, за които търсенето на спокойно щастие беше единственият закон.

— Ние ще ви помогнем, приятелю — продължи старецът. — Но трябва да ни обясните какво да направим.

— Един трап — промърмори мрачно Холдън, забил поглед в земята пред себе си. — Един най-обикновен трап… Ако ме сполети нещастие, ще трябва да направите същото и за мен… Разбрахте ли?

— Разбрах — потвърди Галеа Ивхи, поклащайки глава. — Но защо да ви се случи нещастие?

— Мина ми такава мисъл просто — доизясни Холдън.

Той се върна отново при глисера. Хуана я нямаше там и Холдън погледна към най-крайните конусообразни колиби на селото. Сигурно беше стигнала вече до онази, която й бе предоставена. Зае се да извади тялото на Роди Пейвъл. Алкорианците му помогнаха да го положи върху една носилка, която донесоха по заповед на Галеа Ивхи.

Два часа по-късно лейтенант Пейвъл бе погребан близо до морето — малък кръст, направен от клони, стърчеше над гроба му. Холдън дълго остана там, неподвижен, с поглед, отправен към хоризонта и безкрайна мъка в сърцето. Имаше и други мъртъвци за погребване край кораба…

Най-сетне се реши да тръгне и се върна към селото, придружен от алкорианците, които стояха на разстояние, докато той зариваше сам гроба на Пейвъл.

Раздели се с тях на площада в селото, благодари им и се запъти към колибата на Хуана.

Младата жена го посрещна усмихната, когато той влезе вътре, и странният блясък на погледа й веднага го хвърли в тревога.

— Крис… Фантастично е — каза тя, обгръщайки с ръце врата му. — Животът е чудесно нещо.

Силна тръпка на безпокойство обзе Холдън и той леко, но решително отстрани Хуана от себе си.

— Хуана! Не… Това е невъзможно!

Той я наблюдаваше мъчително напрегнато. Хуана имаше всички симптоми на еуфория, онази същата, която забеляза у Ралф Престън вечерта, когато бяха отишли да го търсят в селото.

— Кое е невъзможно, Крис? — учуди се младата жена.

Холдън нема сили да отговори. Погледът му се отклони към работната маса на биогенетичката. Отгоре й се намираше дървена калбаса и той се втурна към нея със замряло от ужасно предчувствие сърце. На дъното на съда искреше течност с кехлибарен цвят.

— Талеф! — изрева той. — Хуана! Да не би да сте…

— Да — каза тя безгрижно. — Да, аз пих от тази течност. Наистина е вълшебна, Крис…