Пет мили

Единадесета глава

Пътуването обратно към клуба беше напрегнато, което изобщо не бе добре, тъй като се държах за човека, който искаше да ме съсипе. На няколко пъти, когато бяхме спрели на светофарите, планирах да скоча от мотора, да избягам колкото се може по-бързо, да взема Елиът и дъщеричката му, парите от сейфа и да издухам от Ел Ей.

Но сякаш Джейс усещаше какво ми се върти в главата, защото всеки път щом спирахме напълно, затягаше хватката си около китките ми.

Когато излязохме от гаража и влязохме в дългия коридор на клуба, който беше основната артерия за придвижване, отникъде не се чуваше и звук. Беше направо зловещо тихо и трябваше да си припомня, че полицията беше претършувала сградата едва преди няколко часа и беше напълно нормално мястото да се е превърнало в призрачен град.

Наежих се, когато Джейс притисна ръката си ниско на кръста ми и ме блъсна напред, карайки ме да се препъвам.

— Божичко — казах, като отстъпих настрани и се обърнах към него. — Просто ми казвай, когато искаш да вървя, става ли? Не е нужно да ме буташ напред-назад.

Той ме погледна с присвити очи и стисна силно челюстта си.

— По-забавно е така, не мислиш ли? — ухили се дяволито и ме бутна отново, за да подчертае думите си. Намусих се и закрачих гневно по коридора, докато кръвта ми кипеше. Как смееше да се отнася така с мен. Само ако знаеше.

„Но не знаеше“, намеси се съзнателната част от мозъка ми. „Защото не искаш да му кажеш.“

„Туше, мозък. Ту-шибано-ше.“

Стигнахме до вратата на Дорнан и вътрешностите ми се обърнаха. Той беше последният човек, който исках да видя в този момент. Настроението ми беше толкова скапано, че се зачудих да не приближава онова време от месеца или нещо подобно. Но каквото и да беше, ме караше да се чувствам дяволски ужасно и ако се опиташе да ме накара да лапам хуя му отново в близкото бъдеще, щях да го отхапя.

Джейс почука два пъти и отвори вратата, след което ме избута в стаята и затвори. Без довиждане. Без думичка. Усмихнах се сладникаво, когато Дорнан се обърна от мястото си в края на леглото, където натъпкваше дрехи в един спортен сак.

— Сами — каза, без да спира каквото правеше, — успя ли да разгледаш някоя друга забележителност?

Повдигнах рамене.

— Не точно. По-скоро се скрих в един мотел.

Беше започнал да отваря шкафове и да вади неща, които после напъхваше в сака. Стомахът ми се сви, когато видях отворената си чанта на земята до неговата.

— Опита ли се Джейсън да те сваля днес, Сами?

Кълна се, сърцето ми спря за секунда, когато ми зададе въпроса.

— К-какво? — заекнах.

Бръкна под леглото, извади една пушка и я отвори, разкривайки два патрона, които бяха готови да отнесат главата на първия човек, който се осмелеше да го предизвика. Затвори я отново и приближи мерника към лицето си.

— Джаз ме информира, че Джейсън ти е хвърлил око — каза Дорнан, като ме изгледа през мерника на пушката. Опитваше се да звучи естествено, но можех да видя как вените по голите му рамене изпъкват под многобройните му татуси.

— Ти майтапиш ли се?

— Изглеждам ли така, сякаш се шегувам? — изръмжа той, снишавайки пушката.

— Не — отвърнах шепнешком, мислейки си: „Моля те, не ме наранявай. Точно днес няма да го понеса.“

— Не какво? — попита ледено.

— Не и на двата ти въпроса — отвърнах, втренчена в пода.

— Никога няма да ме излъжеш, нали, Сами? — Гърленият му въпрос ме върна обратно в нощта, в която едва не ме вгради в стената с пениса си, и нощта, в която ме беше промушил, след като бях вкусила солените му сълзи.

„Никога няма да ме предадеш, нали, Сами?“

Внезапно усетих чантата на рамото си, с хиляди тонове по-тежка от истината, която представляваше основното ми предателство.

Натежала от неговото унищожение.

— Никога — отвърнах, повтаряйки същият отговор, който му бях дала последният път, когато ме беше чукал към стената, в която гледах в момента, докато той шаваше из стаята. — Нали и без това каза, че Джейс е гей? — попитах, опитвайки се да сменя темата на разговор относно честността ми — или липсата на такава.

Дорнан завъртя кървясалите си очи и за момент се зачудих дали беше плакал заради смъртта на Макси.

— Не е гей. Просто се е затворил заради едно момиче, което познаваше.

— Наистина? — попитах, усещайки горчива слюнка в устата си от нехайното му отношение към момичето, за което вярваше, че бе изнасилил до смърт. — Какво се случи с нея?

Дорнан се усмихна красноречиво.

— Излъга — отвърна и ми подаде сака. — Опаковай си боклуците. Време е да раздадем малко правосъдие на колумбийците за нещата, които причиниха на момчетата ми. — Започна отново да натиква разни неща в сака си и ме погледна многозначително, когато видя, че не правя същото.

Преглътнах нервно.

— Момчетата?

Той спря, а по лицето му премина тъга, след което се замени от хладна решителност.

— Чад и Макси, малката. С какво са известни колумбийците?

— Ъъм… хубавото кафе?

Той ме погледна с присвити очи и стисна устни в отвращение.

— Наркотици, Сами — каза той, поклащайки глава. — Май ще е най-добре да ти боядисаме шибаната коса руса.

— Мислиш, че колумбийците са ги убили с лоши наркотици? — попитах невинно. „О, това беше прекалено хубаво.“ — Мислиш ли, че този Рикардо е виновен? Знаеш ли къде да го намериш?

Дорнан се усмихна.

— Няма значение къде е, малката. Ще отидем при източника. Ще отидем до склада им и ще изгорим шибаното място до основи.

Знаех точно къде се намираше склада, тъй като бях ходила там с баща ми и Мариана, когато планираха бягството ни.

Само че този път тези, които щяха да изчезнат, бяха братята Рос.

Завинаги.

Дорнан напусна стаята малко след като бях успяла да натикам ръчно направените бомби в тайния джоб в дъното на куфара. В този момент ми се прииска да имах по-малка чанта, може би раница, но трябваше да се задоволя с това, с което разполагах, и да се моля, че някак си ще успея да я закача на мотора.

След което, разбира се, изпаднах в паника, размислих и разкъсах подплатата на дамската си чанта, като натиках бомбите вътре. Не се забелязваше особено благодарение на черните шевове и абсурдните й размери. Стигнах до заключението, че ако ще оставям огромният си сак, щях да нося презрамките на дамската си чанта като импровизирана раница.

След като обмислих идеята още малко, реших напълно да забравя за сака. Отворих го, извадих няколко чифта чисто бельо, една лятна рокля, чифт дънки и сандали и ги напъхах в дамската си чанта върху скритите оръжия за масово разрушение, които подмятах напред-назад.

Седнах на леглото, стиснах чантата в ръцете си и зачаках да ме повикат.

Затова не можех да не завъртя очи, когато Джаз се появи на вратата, хилейки се като идиот. Изправих се бързо и преметнах чантата си през рамо, желаейки нищо повече от това да изляза в коридора, преди да се окажа затворена тук с него.

Той блокира вратата с впечатляващите си размери, поставяйки и двете си ръце на касата така, че бях сполучливо заклещена.

— Знаеш ли, последния път, когато бяхме насаме, ни прекъснаха. Май ще трябва да наваксаме, а?

Погледът му обходи тялото ми, спирайки се върху бюста ми, който се подаваше изпод блузата.

— Съжалявам — присвих рамене, опитвайки се да се промуша покрай него. — В цикъл съм. Иначе офертата звучи прекалено добре, за да откажа.

Пропитите ми със сарказъм думи изглежда не разхлабиха ентусиазма му, нито нарастващата му ерекция, която издуваше провисналите му дънки.

— Винаги можеш да ми лапаш хуя — каза дрезгаво, като постави ръка на рамото ми, подканвайки ме по изключително груб начин да падна на колене.

Хвърлих му един сексапилен поглед, докато хапех устната си и гледах към ухиленото му лице.

— Ммм, звучи много примамливо — отвърнах с подигравателна сериозност. — Но ще пропусна.

Уви пръстите си около горната част на ръката ми и стисна силно.

— Може би ще те изчукам въпреки това. Малко кръв не може да ме уплаши.

„Може би ще е най-добре да те чукам, докато не закървиш.“ Беше като по-млада версия на баща си.

Засмях се, поклащайки глава.

— Мислиш ли за нещо друго, освен за чукане? — попитах сериозно, взирайки се в лицето му. Спомних си за хлъзгавите му от кръвта ръце, които се бяха увили около гърлото ми и изгарянето в ноздрите ми от отровената кока, след което се сетих за арогантната му физиономия, която се беше надвесила над мен преди шест години, докато се опитвах да го преборя, и нова вълна от омраза се разби в мен.

— Не точно — каза, усмихвайки ми се арогантно.

— Мисля, че бях достатъчно ясна, че не искам да имам нищо общо с теб, задник такъв — казах, опитвайки се да го избутам настрани и да изляза от стаята, която изведнъж стана изключително тясна.

Другата му ръка сграбчи свободното ми рамо и стисна силно.

— Още по-добре — простена, затягайки хватката си. — Изглежда ще крещиш доста. Обичам кучки, които крещят.

Кръвта ми закипя от ярост, а изражението на лицето му, когато забих коляното си в слабините му толкова силно, че ме заболя, беше безценно. Той простена и започна да се превива от болка.

— Шибана кучка — изръмжа, като се държеше за пакета с две ръце, докато аз се промуших покрай него, за да изляза от стаята.

— Винаги можеш да лапаш моя хуй — казах, като минах бавно покрай него и закрачих надолу по коридора.

Отправих се към гаража, влизайки в огромното, безлично пространство, точно когато Дорнан изнасяше разгорещена реч на четирима от синовете си — Джейс, Дони, Мики и Ант. Навъртах се отстрани, докато Дони не ме забеляза.

— Изчезвай — каза той. — Това е семейна среща.

— Всичко е наред — намеси се Дорнан, вдигайки ръка. — Тя идва с нас.

— Тя ще идва? — разбесня се Мики. — Защо, по дяволите, ще идва?

— Защото аз казах така, мамка му! — извика Дорнан. — Искаш ли да дойдеш, или искаш да стоиш тук като малко лайненце, докато ние отмъщаваме за братята ти?

Джаз ме погледна злобно, докато минаваше куцайки покрай мен и се включи в разговора.

— Кучката даже не може да стои права — каза презрително. — Наистина ли мислиш, че ще може да седи отзад на мотора с часове?

Лицето на Дорнан се смекчи моментално.

— Вземи я в колата си, Джейсън — каза уморено. — По дяволите, все още изглежда като мъртвец.

Джейс просто ме изгледа, преди да извърне поглед към баща си.

— Май и ти ще е най-добре да си с колата — прошепнах с подигравателно съжаление на Джаз, който беше толкова близо до мен, че раменете ни почти се докосваха. — Изглеждаш така, сякаш едва ходиш. Наистина ли мислиш, че ще можеш да седиш на мотора с часове?

Имах чувството, че искаше да ме удари с юмрук в лицето, затова му се усмихнах сладникаво.

— Май си права — промърмори той, така че само аз да го чуя. — Може би ще ти разцепя задника от чукане на задната седалка, докато малкото ми братче кара.

Върнах вниманието си обратно върху Дорнан, като правех всичко възможно да не показвам гнева, който бушуваше в мен. Щеше да е толкова хубаво, когато натисна спусъка и овъгля шибаняците.

— Готови ли сте? — попита Дорнан. Всички изсумтяха и промърмориха в отговор. — Добре — каза той, като преметна единия си крак през мотора. — Да изчезваме оттук. Джейс, ще се видим с вас двамата там.

Джейс кимна сковано и отстъпи назад, докато останалите се качиха на моторите и ги форсираха шумно. Звукът беше толкова силен, че едва се сдържах да не запуша ушите си с пръсти. Това би изглеждало като признак на слабост, а последното, което исках, е да изглеждам мекушава пред тези хора.

Вратата се отвори и Дорнан изчезна, оставяйки облак от дим след себе си. Стори ми се странно, затова загледах останалите, като потегляха, и видях, че от ауспусите им не излизаше никакъв дим. Скоро силното бучене намаля и изчезна напълно, оставяйки ни двамата с Джейс сами само с мотора му помежду ни.

Обърна главата си бавно настрани, за да ме погледне, както някой би гледал към умряла хлебарка на пода или кучешко лайно на обувката си.

Повдигнах рамене.

— Май в крайна сметка наистина ще съм залепена за теб.

Той сграбчи сака си и тръгна към изхода, оставяйки ме сама в безлюдния гараж. Направи няколко крачки, преди да се обърне към мен с леден глас.

— Побързай — каза. — И без това вече закъсняваме щом ще сме с колата.