Пет мили

Тринадесета глава

Малко по-късно след неудобния ни разговор успях да се успокоя и Джейс пое отново по оживената магистрала. Без да съм го молила, спря на една бензиностанция няколко мили по-надолу от пътя.

— Отиди да се измиеш — каза. — Цялата си размазана. Дорнан ще ме убие, ако си помисли, че съм те разревал.

Отново беше мил с мен, а това бе дори по-зле и от моментите, в които се държеше лошо. Сега се чувствах така, сякаш го бях манипулирала да отхвърли съмненията си, дори и временно, като избухнах в колата му.

Истината беше, че бях сдържала сълзите си в продължение на много, много дълго време. Шест години, ако трябваше да бъда точна.

Измих лицето си и го подсуших с хартия, след което се гримирах отново.

Не отронихме и дума по пътя за дестинацията си. Не след дълго Джейс намали скоростта и зави в една широка, кръгова алея, която се намираше пред внушително имение, осеяно с мотори на „Джипси Брадърс“. Намирахме се на не повече от няколко мили от мексиканската граница и нямаше как да не се зачудя дали къщата имаше таен тунел, или нещо подобно, от другата страна. Изхвърлих мисълта от главата си, когато видях възрастния мъж, който стоеше на терасата на втория етаж и разговаряше с Дорнан.

Емилио.

— Къде сме? — попитах Джейс, поглеждайки към двамата мъже, които пушеха цигари и разговаряха оживено.

— Това е къщата на бащата на Дорнан — отвърна той, вдигайки поглед към мъжете с неразгадаемо изражение.

— Значи това е дядо ти? — попитах, въпреки че знаех. Бях го срещала преди. Това беше мъжът отпреди шест години, който се криеше в сенките и пазеше вратата, докато наблюдава безмълвно от ръба на сцената на „Va Va Voom“ как Дорнан и синовете му ми отнемаха всичко.

— Май така излиза — каза Джейс, като изобщо не изглеждаше доволен от факта.

Той не понечи да излезе от колата, затова и аз не мръднах от мястото си. Мислено запомнях всеки детайл от заобикалящата ме среда, в случай че ми се наложеше да разчитам на паметта си по-късно. Във всеки ъгъл на квадратния парцел имаше високи кули с въоръжени пазачи, облечени изцяло в черно.

Превъзходно.

Джейс повдигна ръка, за да отвори вратата и аз протегнах своята, за да го спра.

— Чакай — казах немощно. Той се обърна към мен с безизразно лице.

Поех ръката му, която беше по-близо до мен и я стиснах признателно.

— Просто… искаше ми се нещата да бяха различни, нали знаеш?

Погледна надолу към ръката ми, след което постави другата си отгоре и ме потупа внимателно.

— Да — отвърна, а очите му бяха пълни с примирение.

Излезе от колата и аз го последвах бавно, стискайки здраво дамската си чанта.

Тук в Тихуана беше горещо и мъгливо. А аз си мислех, че Ел Ей има проблем с мъглата. Не можеше да се сравнява с гъстия, застинал въздух, който полепна по кожата ми и ме накара да се чувствам мръсна още в момента, в който излязох от колата. Предполагам се дължеше на хилядите коли, които пресичаха тясната граница всеки час.

Дорнан ни забеляза и ни удостои с кимане, докато, дръпвайки от цигарата си, слушаше какво му говори баща му. Погледнах набързо към Емилио, оглеждайки скъпия му дизайнерски костюм и сива коса и се зачудих как синът на италиански наркобос е успял да стане лидер на мотоклуба „Джипси Брадърс“.

Но, разбира се, че знаех как. Знаех точно как го направи. Просто убиваше и убиваше, докато не завзе цялата власт. Това беше най-лесният начин да стигнеш до върха.

Да елиминираш противниците.

Джейс се заизкачва по каменните стълби, които водеха към двойната входна врата, и ме изчака да го настигна, преди да почука. Младо момиче, облечено в униформа на прислужничка в черно и бяло, отвори вратата, още преди да е успял да си отдръпне ръката. Явно са ни очаквали.

— Горе са — каза момичето, посочвайки към богато украсеното стълбище пред нас, което се извиваше към втория етаж.

Преди да изкачим стълбите, преминахме през едно изискано фоайе и се зачудих дали някога съм била в друга къща, която да лъха толкова много на пари. Бяха мръсни пари, обаче — разбираше се по петънцата издълбан гипс, които очевидно бяха дупки от куршуми, и начинът, по който прислужницата се суетеше наоколо, сякаш животът и зависеше от нивото й на работа. Вероятно беше така. Сърцето ми се сви, когато осъзнах, че вероятно беше нещо като роб. Затворена в тази къща и притежавана от Емилио. Беше такова извратено копеле. Винаги ме беше страх да го доближавам като малка.

Когато стигнахме до горната част на стълбите, забелязах Дорнан през една от отворените врати. Все още беше отвън на терасата и разговаряше с баща си, но се спря достатъчно дълго, за да ми намигне. Нещо премина по тялото ми и аз му се усмихнах лъчезарно, усещайки нова вълна адреналин да се плъзва по вените ми.

Отдръпна се от баща си и влезе вътре с цигарата все още в устата му. Дръпна си още няколко пъти, преди да я махне и щракна с другата си ръка, за да привлече вниманието на останалите братя, които бяха насядали или стояха прави в изискания хол с гневни и отегчени изражения.

Винаги изглеждаха отегчени.

Джейс влезе в стаята заедно с мен.

— Съжалявам, тате — каза той. — Трафикът беше кошмарен.

Дорнан кимна и повдигна небрежно рамене.

— Не можеш да минеш с колата между редиците, както правиш с мотора — каза примирително на Джейс, който видимо си отдъхна. — Така — каза Дорнан и всеки един от синовете му се заслуша в очакване на следващите му думи, — Ноно има да ви каже няколко неща.

Емилио пристъпи в стаята от терасата с цигара в ръка. Мина покрай Дорнан и се спря пред мен, измервайки ме с поглед, сякаш бях някое премазано животно от пътя, което му вмирисваше къщата.

— Коя, по дяволите, е тя? — попита с тежък италиански акцент и издиша цигарения си дим в лицето ми. Златният му зъб проблесна на слънчевата светлина, която се процеждаше в притъмнената стая и едва се сдържах да не потръпна. Спомнях си този зъб и тази зловеща усмивка прекалено добре.

— Сами — отвърна му Дорнан.

— Е? Какво, по дяволите, прави в къщата ми?

— Падре, моля те — каза Дорнан, като го издърпа настрани. — Сами, отивай долу. Емануела ще ти покаже къде да ни изчакаш.

Обърнах се и излязох от стаята, като затворих вратата след себе си, а на устните ми се прокрадваше лека усмивка.

Един час по-късно стоях на една от терасите, която беше свързана към огромна гостна, приличаща на болнична стая, цялата в бяло и с високи стени. Слънцето беше започнало да се скрива от хоризонта, и предположих, че Дорнан и синовете му планираха дали да атакуват щом падне нощта, или да изчакат сутринта. Ако нападнеха склада на колумбийците тази нощ, щях да изтърва шанса си да остана сама с моторите им и да поставя бомбите и всичкото това време щеше да е загубено.

Господи, дано успеех да остана насаме с тези мотори поне за пет шибани минутки.

Чаках. Наблюдавах вратата. Домашно приготвените бомби на Елиът прогаряха дупка в дамската ми чанта или поне така усещах аз.

И все пак още беше рисковано. Знаех, че при всички обстоятелства нямаше да се возя с тях. Дори и да имаше фалшив паспорт и за мен, което беше много вероятно, ако се наложеше да се доближа до границата, щяха да ме разкрият. Може и да заблуждавах Дорнан и синовете му, но не можех да заблудя полицейските кучета, рентгеновите машини и въоръжените полицаи.

Чу се шум от приближаващи стъпки и още преди да се появи на вратата, знаех, че е Дорнан. Нещо в походката му, в начина, по който обувките му удряха пода, нахаканата арогантност, която витаеше около него, се усещаха с всяка негова стъпка.

Е, тези стъпки бяха преброени. Тази вечер щеше да умре. И кошмарът ми най-накрая щеше да приключи.

Затвори вратата след себе си и пусна чантата си на леглото. Без да проговори, закрачи към мен и притисна коравото си тяло към гърба ми.

Плъзна едната си ръка под тениската ми и започна да си играе със зърното ми, а с другата стисна брадичката ми с два пръста. Придърпвайки ме, извърна главата ми настрани, за да го погледна в тъмните като въглени очи, които горяха от желанието му за мъст.

— Май някой ви е откраднал моторите — казах, посочвайки към празната алея. Разбира се, че не бяха откраднати, тъй като видях как преди няколко минути Дони и Джейс ги бяха избутали някъде зад ъгъла.

— Заключени са в гаража за вечерта — отвърна Дорнан. — Не искаме някой да ни види и да ни изпорти.

В гаража. „Благодаря ви, сър, за тази изключително важна информация.“

— Чаках те — казах, преди да притисне устните си в моите. Имаше вкус на бира и цигари, които не биха били чак толкова неприятни, ако не идваха от него.

— О, така ли? — попита с дрезгав глас. Не можех да повярвам, че това бе последният път, в който щях да чуя гласа му. Последният път, в който щеше да ме докосва с ръцете си. Последният път, в който щеше да ме опипва открито на терасата, където всеки можеше да ни види.

— Ъхъъъм — отвърнах, завъртайки език около неговия, чувствайки се супер сбъркана от факта, че се възбуждах от предстоящата му смърт. Господи, колко бях извратена.

Разкопча дънките ми и плъзна ципа бавно надолу, след което вкара ръката си вътре и издърпа бикините ми настрани. Вече бях влажна, развълнувана и възбудена от вероятността да държа живота му в ръцете си, вместо той моя.

— Оох — ахнах, когато вкара пръстите си в мен.

— Толкова си тясна — изръмжа той, докато движеше пръстите си бързо. Бузите ми почервеняха, когато се огледах наоколо, сещайки се, че всеки можеше да ни види.

Той извади пръстите си и ме хвана за рамото, завличайки ме в стаята.

— Събличай се — заповяда, като разкопча дънките си и хвана пениса си в ръка. Изпълних нареждането, хвърляйки блузата и дънките си в ъгъла, и останах единствено по сутиен.

— Лягай по корем — нареди, — дупето нагоре. — Направих каквото ми нареди, подчинявайки се както винаги.

Но не за дълго.

Лежах неподвижно в очакване на следващия му ход, а вагината ми пулсираше от мисълта какво предстоеше.

Не ме разочарова. Приведе се напред, навлезе в мен, а аз извиках, чувствайки се изпълнена до пръсване и то от самия Дявол.

Направи няколко мощни тласъка и внезапно излезе от мен, извивайки ме за рамото, за да се обърна по гръб.

— По-широко — каза, разтваряйки краката ми, докато бедрата ми не се опънаха до болка. Вкара хуя си в мен бързо и мощно и не след дълго застина на място, очите му се завъртяха и той се разля в мен.

За последен път. Господи, надявам се.

Унесохме се с преплетени тела, или поне той, докато аз се преструвах. Лежах с часове, а ленивото чувство след секса изчезваше, оставяйки след себе си единствено тъга и отчаяние. Изведнъж се почувствах така сякаш щях да изпадна в истерия и си поех дълбоко въздух, опитвайки се да попреча на сълзите си да потекат.

Но те потекоха, стичайки се надолу по бузите ми като водопади. Толкова бях свикнала да чукам мъжа, който ме беше изнасилил и който беше унищожил всичко, че в мисията си да му отмъстя бях забравила кое бе нормално.

Точно в този момент разбрах колко много се ненавиждах. Не беше чудно, че Елиът и Джейс не понасяха мен или нещата, които правех. Начинът, по който живях. Начинът, по който мислите ми се простираха единствено до следващото мъртво тяло — факт, който беше също толкова мрачен, студен и непростим като очите на Дорнан, когато ме погледнеше.

Също така разбрах, че дори когато Дорнан и синовете му умрат, нямаше да се освободя от онова ужасно чувство, което обитаваше всяка клетка от тялото ми. Тази мръсотия. Ако бях една от типичните жертви на насилие, които дават по телевизията, щях да изтъркам тялото си до кръв и да си пролея сълзите под някой горещ душ, но бях правила тези неща милион пъти през последните шест години и никога, никога не бяха помагали.

Затова реших да направя това, което щеше да ме накара да се чувствам по-добре. Измъкнах се леко, внимавайки да не събудя Дорнан, и запристъпвах тихо към банята. Почувствах се по-добре, след като плиснах малко вода на лицето си. Заразглеждах голото си тяло в голямото огледало зад мивката и видях, че ребрата и бедрените ми кости все още бяха грозно изпъкнали. Белегът от захапка на гърдата ми беше станал лилав и натъртен, откроявайки се на фона на кожата ми. Бях изгубила златистият блясък на тена си, който имах, когато пристигнах в Ел Ей, и кожата ми изглеждаше пепелява и болнава.

Облякох се тихо, нахлузвайки една черна нощница през глава и използвах нинджа уменията си, да вдигна чантата си безшумно от земята. Тежките експлозиви се разместиха един в друг в дъното на чантата и аз погледнах към Дорнан, за да се уверя, че все още спеше дълбоко. Не помръдна и аз запристъпвах бавно и безшумно към вратата, докато през цялото време погледът ми не изпускаше лицето му.