Пет мили

Петнадесета глава

Заключих телефона си и го оставих на високия перваз на прозореца в банята, след което се преоблякох в черно потниче и къси дънки. Излязох от банята, минах покрай Джейс, и седнах на ракитовия стол на терасата.

В този момент забелязах нещо, което можеше да провали всичко. Един мотор, паркиран на алеята точно под терасата, на която стоях. Мотор, който подозрително много приличаше на този на Дорнан.

Килнах главата си настрани, а в мен се надигна паника.

— На кой е този мотор? — попитах Джейс, посочвайки към харлито, което беше спряно на алеята. Джейс стана от леглото и се отправи бавно насам, като изобщо не си даваше зор да побърза.

— А, да — каза. — Гумата на Дорнан се спука. Днес е с мотора на Джаз.

— О — казах, усещайки как в стомаха ми се вкоренява страх и разцъфва бързо по цялото ми тяло.

Моторът на Дорнан беше тук.

Моторът на Дорнан щеше да се взриви след около деветдесет секунди.

На по-малко от петдесет фута от нас.

Отдръпнах се от парапета, чудейки се колко надалеч щяха да хвърчат отломките, когато моторът се взривеше. Разбира се, намираше се под нас, но това по никакъв начин не ме караше да се чувствам по-спокойно. Самоубийци, които използваха подобни бомби, можеха да затрият цял многоетажен блок, и въпреки че Елиът не ги беше направил толкова мощни, не знаех достатъчно, за да предполагам, че ще сме извън взривната вълна.

Застанах пред Джейс, докато будилникът на нощното шкафче удряше силно, а звукът се забиваше в мозъка ми като чук. Той ми хвърли странен поглед, когато се пресегнах и го дръпнах за китката.

— Сега пък какво? — попита раздразнен.

— Трябва да ти покажа нещо — казах, подръпвайки го отново. Той не помръдна от мястото си.

— Не — отвърна, — в момента не съм в настроение за щуротиите ти.

Паникьосах се, а стомахът ми се разбунтува отново. Да му се не види. Как щях да го накарам да влезе вътре?

Изтичах до тоалетната точно навреме, за да вдигна капака и да повърна стомашен сок. Ужас.

— Джейс — казах немощно, все още коленичила на пода. — Можеш ли да дойдеш тук, ако обичаш?

„Господи, ще влезеш ли вътре най-после?“

Облегнах глава на хладните плочки на стената и се заслушах дали идва. Сърцето ми препусна облекчено, когато чух стъпките му да приближат банята.

— Какво? — попита видимо незаинтересован.

Изправих се на треперещите си крака.

— Би ли ми донесъл малко вода?

Господи, това трябваше да са най-дългите две минути в живота ми. Не трябваше ли бомбите да избухнат вече? Може би нямаше да проработи, което беше еднакво хубаво и ужасно.

Хубаво, защото моторът на Дорнан нямаше да се взриви под нас. Лошо, защото, ако бомбите не избухнеха, все някога някой щеше да ги намери и да ги проследи до момичето, което се промъкваше през нощите по коридора, миришещо на бензин и носещо огромна чанта в търсене на тоалетна при положение, че си имаше такава в стаята.

Джейс поклати глава безразлично.

— Тук съм да те държа под око, не да ти сервирам — каза и се обърна да излезе от банята.

— Чакай! — извиках отчаяно и го дръпнах за лакътя.

Но всичко това не беше от значение, защото двете минути бяха изтекли и светът под нас избухна.