Пир за врани

Джайм

— Надявах се, че тази нещастна брада ще ти омръзне. С толкова косми си заприличал на Робърт. — Сестра му беше сменила траура с нефритенозелена рокля с ръкави от сребърна мирска дантела. Смарагд с големина на гълъбово яйце висеше на златна верижка на шията й.

— Брадата на Робърт беше черна. Моята е злато.

— Злато? Или сребро? — Церсей отскубна един косъм под брадичката му и го вдигна пред очите му. Беше сив. — Цвят не е останал у тебе, братко. Превърнал си се в призрак на онова, което беше, бледно и сакато същество. И толкова безкръвен, облечен все в бяло. — Пусна косъма. — Предпочитам те облечен в пурпур и злато.

„Аз те предпочитам окъпана в слънчева светлина, с водни капчици по голата ти кожа“. Искаше му се да я целуне, да я отнесе в спалнята й, да я хвърли на леглото и… „… ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и с Лунното момче, доколкото знам…“

— Ще сключа сделка с тебе. Освободи ме от тази задача и ти ще заповядваш какво да прави бръсначът ми.

Тя сви устни. Беше пила греяно вино и миришеше на мускатово орехче.

— Позволяваш си да се пазариш с мен? Трябва ли да ти напомням, че си се заклел да се подчиняваш?

— Заклел съм се да пазя краля. Мястото ми е до него.

— Мястото ти е където те прати той.

— Томен слага печата си на всяка хартия, която сложиш пред него. Това е твоя работа и е глупаво. Защо назначаваш Давен за свой Гарант на Запада, щом му нямаш вяра?

Церсей се настани в креслото под прозореца. Зад нея се виждаха черните руини на Кулата на Ръката.

— Защо е тази неохота, сир? Да не би да изгубихте куража си заедно с ръката?

— Дадох клетва на лейди Старк никога повече да не вдигам меч срещу Старки и Тъли.

— Пиянско обещание, дадено с меч, опрян в гърлото ти.

— Как мога да опазя Томен, ако не съм с него?

— Като надвиеш враговете му. Татко винаги казваше, че бързият удар с меча е по-добра защита от всеки щит. Вярно, за повечето мечове е нужна ръка. Все пак и един сакат лъв може да вдъхне страх. Искам Речен пад. Искам Бриндън Тъли окован или мъртъв. И някой трябва да сложи в ред Харънхъл. Уилис Мандърли ни е нужен спешно, стига все още да е жив и в плен, но гарнизонът не е отговорил на нито един от гарваните ни.

— Онези в Харънхъл са хора на Грегър — напомни й Джайм. — Планината ги харесваше жестоки и тъпи. Най-вероятно са изяли гарваните ти с все писмата.

— Точно затова пращам теб. Може и тебе да изядат, храбри ми братко, но вярвам, че ще им докараш разстройство. — Церсей оглади полите си. — Искам сир Озмунд да командва Кралската гвардия в твое отсъствие.

„… ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно с Лунното момче, доколкото знам…“

— Това не го решаваш ти. Ако трябва да ходя, вместо мен тук ще командва сир Лорас.

— Това шега ли е? Знаеш какво изпитвам към сир Лорас.

— Ако не беше изпратила Бейлон Суан в Дорн…

— Нужен ми е там. Не може да се вярва на тези дорнци. Онази червена змия защитаваше Тирион, забрави ли? Няма да оставя дъщеря си на милостта им. И няма да допусна Лорас Тирел да командва Кралската гвардия.

— Сир Лорас е три пъти по-мъж от сир Озмунд.

— Представите ти за мъжество май са се попроменили, братко.

Джайм кипна.

— Вярно, Лорас не се хили похотливо, като ти види циците като сир Озмунд, но не мисля, че…

— Мисли за това. — Церсей го удари през лицето.

Джайм не посегна да спре удара.

— Виждам, че ми трябва по-дебела брада, да смекчи ласките на кралицата ми. — Искаше да разкъса роклята й и да обърне шамарите в целувки. Правил го беше преди, когато все още имаше две здрави ръце.

Зелен лед бяха очите й.

— Можете да напуснете, сир.

„… Лансел, Озмунд Черно котле и Лунното момче…“

— Глух ли сте, освен че сте сакат? Вратата можете да намерите зад гърба си, сир.

— Както заповядате. — Джайм се обърна и излезе.

Някъде боговете се смееха. Церсей никога не беше търпяла да й възразяват, знаеше го. Сигурно с по-меки думи щеше да я склони, но напоследък само като я видеше, се вбесяваше.

Отчасти бе готов с радост да остави зад себе си Кралски чертог. Никак не му допадаше компанията от блюдолизци и глупаци, с която се бе обкръжила Церсей. „Най-малкия съвет“, така ги наричаха в Квартала на бълхите според Адам Марбранд. А Кибърн… може да беше спасил живота му, но все пак си беше от Кървавите глумци.

— Кибърн вони на тайни — беше предупредил Церсей. Това само я разсмя.

— Всички имаме тайни.

„… ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно — с Лунното момче, доколкото знам…“

Пред конюшните на Червената цитадела го чакаха четиридесет рицари и още толкова скуайъри. Половината от тях бяха западняци, заклети васали на дома Ланистър, другите — доскорошни врагове, превърнали се в съмнителни приятели. Сир Дермът от Дъждовния лес щеше да носи щандарта на Томен, Червения Ронет Конингтън — бялото знаме на Кралската гвардия. Един от Пеги, един от Пайпър и един от Пекълдън щяха да си споделят честта да бъдат скуайъри на лорд-командира.

— Дръж приятелите зад гърба си, а враговете пред очите си — беше го посъветвал веднъж Съмнър Крейкхол. А дали не беше баща му?

Конят му за езда беше дорест, бойният — грамаден сив жребец. Джайм отдавна беше престанал да дава имена на конете си; толкова много беше видял да загиват в битки, а като си им дал име, е по-тежко. Но когато момчето на Пайпър взе да ги нарича Чест и Слава, се засмя и разреши имената им да останат. Такъмите на Слава бяха в ланистърски пурпур; Чест бе накичен в бялото на Кралската гвардия. Джосмин Пекълдън държеше юздите на ездитния, докато сир Джайм го яхне. Скуайърът беше тънък като копие, с дълги ръце и крака и с мазна светлокафява коса. Страните му бяха покрити с жълтеникав мъх. Наметалото му беше в ланистърски пурпур, но на палтото му се виждаха четирите червени барбуна на дома му, на жълто поле.

— Милорд — попита момъкът, — ще желаете ли да носите новата си ръка?

— Сложи си я, Джайм — подкани го сир Кенос Кайски. — Ще махаш на простолюдието и ще им оставиш какво да разправят на децата си.

— Не мисля. — Нямаше да покаже на тълпата една златна лъжа. „Да видят отсеченото. Да видят сакатия“. — Но се чувствайте свободен да го компенсирате, сир Кенос. Махайте с две ръце и с краката, ако щете. — Сбра юздите в лявата си ръка и подвикна, щом другите се подредиха зад него: — Пейн, ти ще яздиш до мен.

Сир Илин Пейн си проправи път и подкара до Джайм, като просяк на кралския бал. Ризницата му беше стара и ръждясала, нахлузена върху протрит и зацапан кожен елек. Никакви гербове и отличителни цветове не се виждаха нито по ездача, нито по коня му; щитът му беше толкова насечен и очукан, че беше трудно да се познае цветът на боята, покривала го някога. С мрачното си лице и дълбоко хлътналите си очи сир Илин можеше да мине за самата смърт… какъвто беше години наред.

„Но вече не“. Сир Илин бе половината от цената, за да преглътне заповедта на своя малолетен крал като добричък малък лорд-командир. Другата половина беше сир Адам Марбранд.

— Те ми трябват — заявил бе на сестра си. Церсей изобщо не се възпротиви.

„По-скоро беше доволна, че ще се отърве от тях“. Сир Адам беше приятел на Джайм от момчешките години, а безмълвният доскорошен палач бе на баща му, доколкото изобщо принадлежеше на някого. Пейн беше служил като капитан на Гвардията на Ръката, когато го чули да разправя на висок глас, че този, който управлява Седемте кралства, е лорд Тивин и че той казва на крал Ерис какво да прави. Заради това Ерис Таргариен му беше взел езика.

— Отвори портите — каза Джайм и Силния глиган изрева с гръмливия си глас:

— Отвори портите!

Когато Мейс Тирел беше заминал през Калната порта под звуците на барабани и цигулки, по улиците се бяха наредили хиляди граждани да го приветстват. Орляци хлапета се бяха включили в марша, крачеха до войниците на Тирел с високо вдигнати глави и тупаха в крак, а сестрите им хвърляха въздушни целувки от прозорците.

Не и днес. Само няколко курви им подвикнаха приканящо, докато минаваха, и един уличен продавач на месеници похвали гласовито стоката си. На Обущарския площад двама „врабци“ в протрити халати проповядваха пред сбралите се няколкостотин души простолюдие и зовяха черната орис да сполети безбожниците и поклонниците на демони. Тълпата мълчаливо се раздели, та колоната да мине. Врабците ги гледаха с мътни погледи.

— Харесва им мирисът на рози, но лъвове не обичат — подхвърли Джайм. — Няма да е зле сестра ми да си отбележи това. — Сир Илин естествено не отговори. „Идеалният спътник за дълга езда. Разговорът ми с него ще е забавен“.

По-голямата част от войската му чакаше извън градските стени: сир Адам Марбранд с конниците си, сир Стефон Суифт и обозът, Святата стотня на стария сир Бонифер Добрия, конните стрелци на Сарсфилд, майстер Гълиан с четири кафеза, пълни с гарвани, двеста души тежка конница под командата на сир Флемент Бракс. Неголяма войска — по-малко от хиляда души. Броят беше последното необходимо нещо в Речен пад. Армия на Ланистър вече бе обкръжила замъка, както и още по-голяма войска на Фрей; последната птица бе донесла съобщение, че обсадителите имат затруднения с изхранването. Бриндън Тъли беше опустошил земите наоколо, преди да се прибере зад стените си.

„Не че е било нужно кой знае колко усилие“. От онова, което Джайм бе видял в Речните земи, почти не беше останала незапалена нива, неплячкосано селище и необезчестена девица. „А сега милата ми сестра ме праща да довърша работата, започната от Амори Лорч и Грегър Клегейн“. Догорча му в устата при тази мисъл.

Толкова близо до Кралски чертог кралският път беше безопасен, колкото можеше да е безопасен един път в такива времена, но за всеки случай Джайм пусна напред леката конница на Марбранд да разузнае.

— Роб Старк ме изненада в Шепнещия лес — каза му. — Това няма да се повтори.

— Имате думата ми. — Марбранд изглеждаше видимо облекчен, че отново е на кон, облякъл пушливосивия плащ на своя дом вместо златистата вълна на Градската стража. — Ако се появи враг на няколко левги околовръст, ще научите своевременно.

Джайм изрично се беше разпоредил никой да не се отделя от колоната без негово разрешение. Знаеше, че иначе ще си има работа с отегчени лордчета, препускащи из околните поля да гонят стада и да тъпчат реколтата. Близо до града все още можеше да се видят стада крави и овце, ябълки по дърветата и плодове по храстите, ожънат и събран ечемик, овес и жито, натоварени фургони и волски коли на пътя. По-далече в полето нещата нямаше да са толкова розови.

Подкарал бавно в челото на войската, с мълчаливия сир Илин до него, Джайм се чувстваше почти доволен. Слънцето грееше топло в гърба му и вятър рошеше косата му като женски пръсти. Когато Лю Пайпър Малкия дойде в галоп с шлем, пълен с боровинки, Джайм изяде шепа и му каза другото да го раздели с приятелите си скуайъри и сир Илин Пейн.

Пейн изглеждаше толкова доволен в мълчанието си, колкото в ръждясалата си ризница и щавената кожа под нея. Тропотът на копитата на коня му и подрънкването на меча в ножницата, щом се наместеше в седлото, бяха единствените звуци, които издаваше. Макар белязаното му от шарка лице да беше мрачно, а очите — студени като лед по зимно езеро, Джайм чувстваше, че се радва, че е дошъл. „Дадох му да избере — напомни си той. — Можеше да откаже и да остане в Кралски чертог“.

Назначаването на сир Илин беше брачен дар от Робърт Баратеон за бащата на младоженката му, необременена с отговорности длъжност, която да компенсира Пейн заради езика, който бе загубил в служба на дома Ланистър. Като палач беше великолепен. Не беше провалил нито една екзекуция и много рядко се налагаше да прибегне до втори удар. А и в мълчанието му имаше нещо, което всяваше ужас. Едва ли някога бе съществувал Кралско правосъдие по-пригоден за службата си.

Когато Джайм реши да го вземе, го потърси в жилището му в края на Алеята на Предателя. Горният етаж на тромавата полукръгла кула бе разделен на килии за затворници, на които се полагаха известни удобства — пленени рицари и дребни лордове, чакащи да ги откупят или разменят. Входът към същинските тъмници бе на приземния етаж, зад врата от ковано желязо и втора от сиво дърво. На междинното ниво имаше стаи, заделени за Главния тъмничар, лорд-изповедника и Кралското правосъдие. Правосъдието беше палач, но по традиция също така отговаряше за тъмниците и обитателите им.

Колкото до тази задача, сир Илин Пейн беше изключително неподходящ. Тъй като не можеше нито да чете, нито да пише и да говори, сир Илин беше оставил поддържането на тъмниците на своите подчинени, доколкото имаше такива. Кралството не беше имало лорд-изповедник от времето на Втория Дерон, а последният Главен тъмничар беше търговец на платове, откупил поста от Кутрето при управлението на Робърт. Несъмнено си беше докарвал добър доход за няколко години, докато не направи грешката да се замеси в заговора на други богати глупаци да дадат Железния трон на Станис. Наричаха се Рогачите, та затова Джоф бе присъдил да заковат еленови рога на главите им, преди да ги хвърлят от градските стени. Ето защо бе останало за Ренифер Дълги води, главния подтъмничар с гърбицата, който с досадна бъбривост се хвалеше, че имал у себе си „капка драконска кръв“, да отключи за Джайм вратите на тъмницата и да го отведе по тесните стъпала между стените там, където Илин Пейн живееше от петнайсет години.

Стаите воняха на гнила храна, а мръсните черги по пода гъмжаха от гадини. Щом влезе, Джайм едва не се спъна в един плъх. Големият меч на Пейн лежеше върху масата до бруса и мазния парцал. Стоманата беше безукорна, острието блестеше синкаво на бледата светлина, но иначе по пода се въргаляха купища опикани и потни дрехи, а пръснатите тук-там части от ризници и броня бяха почервенели от ръжда. „Нищо не го интересува освен убиването“, помисли си Джайм, щом сир Илин излезе от спалнята, от която лъхна вонята на препълнени нощни ведра.

— Негово величество ми заповяда да му върна Речните земи — каза Джайм. — Ще ми се да те взема с мен… стига да понесеш раздялата с всичко това.

Отвърна му с мълчние и дълъг немигащ поглед. Но тъкмо когато се обръщаше да си излезе, Пейн кимна. „И ето го сега с мен“. Джайм хвърли поглед към спътника си. „Навярно все още има надежда и за двама ни“.

Вечерта вдигнаха лагер под хълма със замъка на Хейфорд. Когато слънцето се скри, по двата бряга на близкия поток вече бяха изникнали стотина шатри. Джайм лично разпредели постовете. Не очакваше неприятности толкова близо до столицата, но и чичо му Стафорд някога си бе помислил, че е в безопасност на Волски брод. По-добре си беше да не рискува излишно.

Когато от замъка дойде поканата да вечеря с кастелана на лейди Хейфорд, Джайм взе със себе си сир Илин, както и сир Адам Марбранд, сир Бонифер Хейсти, Червения Ронет Конингтон, Силния глиган и още дузина други рицари и млади лордове.

— Предполагам, че ще трябва да си сложа ръката — каза на Пек, преди да тръгнат нагоре.

Момчето я донесе моментално. Ръката бе изкована от злато, съвсем като жива, с нитове от седеф, с полузатворени пръсти и палец така, че да може да се плъзнат около столчето на бокала. „Не мога да се бия, но мога да пия“, помисли Джайм, докато младокът стягаше каишките, прикрепващи я към чукана на ръката му.

— От днес нататък хората ще ви наричат Златната ръка, милорд — беше го уверил оръжейникът първия път, когато я намести на китката му. „Грешеше. Ще си остана Кралеубиеца, докато умра“.

Златната ръка се превърна в повод за много изпълнени с възхищение коментари на вечерята, поне докато Джайм не изтърва бокала с виното. Тогава го хвана яд.

— Като толкова се възхищаваш на това проклето нещо, отсечи си дясната ръка и може да си сложиш и ти — каза на Флемент Бракс. Повече приказки за ръката му нямаше и той можеше да си пие вино на мира.

Господарката на замъка беше Ланистър по брак, пълничко момиченце, което бяха омъжили за братовчед му Тирек, преди да навърши една годинка. Лейди Ермесанда я изведоха чинно, за да я удостоят с похвалите си, натруфена в златотъканата рокличка, със зелената плетеница и светлозеленото на дома Хейфорд, извезани с мъниста от нефрит. Но много скоро момиченцето се разрева и набързо го разкараха в спалнята му при дойката.

— Никаква вест ли няма за нашия лорд Тирек? — попита кастеланът, когато сервираха пъстървата.

— Никаква. — Тирек Ланистър бе изчезнал по време на бунтовете в Кралски чертог, докато самият Джайм беше пленник в Речен пад. Момчето трябваше да е вече към четиринайсет, стига все още да беше живо.

— Лично водих търсенето по заповед на лорд Тивин — подхвърли Адам Марбранд, докато чистеше костите на рибата си. — Но не открих повече от Байуотър преди мен. Момчето са го видели за последно на кон, когато тълпата разкъса кордона на златните плащове. След това… конят му се намери, но не и ездачът. Най-вероятно са го свалили и са го убили. Но ако е така, къде е тялото му? Тълпата остави другите трупове на място, защо не и този?

— Жив ще струва повече — подхвърли Силния глиган. — Всеки Ланистър би донесъл тежък откуп.

— Несъмнено — съгласи се Марбранд, — но така и нямаше искане за откуп. Момчето просто изчезна.

— Момчето е мъртво. — Джайм вече бе изпил три чаши вино и златната му ръка като че ли ставаше по-тежка и тромава с всеки миг. „Една кука щеше да ми служи също толкова добре“. — Ако са разбрали кого са убили, несъмнено са го хвърлили в реката от страх пред гнева на баща ми. Опитвали са го в Кралски чертог. Лорд Тивин винаги си плащаше дълговете.

— Винаги — съгласи се Силния глиган и с това разговорът приключи.

Но после, когато остана сам в стаята в кулата, предложена му за нощта, Джайм се замисли. Тирек беше служил при крал Робърт като скуайър, заедно с Лансел. Знанието можеше да е по-ценно от злато, по-опасно от кинжал. В този момент се сети за Варис, с неговата усмивка и миризмата на лавандула. Евнухът имаше агенти и доносници из целия град. За него щеше да е съвсем проста работа да уреди да отмъкнат Тирек по време на голямата бъркотия… стига да бе знаел предварително, че тълпата ще се разбунтува. „А Варис знаеше всичко, или така поне ни беше накарал да вярваме. Но не предупреди Церсей за размириците. Нито слезе при корабите да се увери, че Мирцела е заминала“.

Отвори кепенците. Нощта ставаше студена, лунният рог бавно се носеше в небето. Ръката му блестеше на мътната му светлина. „Не става за душене на евнуси, но е достатъчно тежка да смачка мазната му усмивка“. Искаше му се да удари някого.

Отиде при сир Илин — той точеше големия си меч.

— Време е.

Палачът стана и го последва, напуканите му кожени ботуши заскърцаха по стръмните каменни стъпала. Слязоха в малкия двор пред оръжейната. Вътре Джайм намери два щита, два шлема и два турнирни меча. Единия предложи на Пейн, а другия взе в лявата си ръка, като пъхна дясната през каишките на щита. Златните му пръсти бяха достатъчно извити, за да го задържат, но не можеха да захванат, тъй че щитът стоеше хлабаво.

— Някога бяхте рицар, сир. Аз също. Да видим какво сме сега. В отговор сир Илин вдигна меча си и Джайм веднага атакува.

Пейн беше ръждясал като ризницата си и не толкова силен като Бриен, но посрещаше всяко посичане с меча си или изпречваше щита. Затанцуваха под лунния рог и затъпените мечове запяха стоманената си песен. Немият рицар остави Джайм дълго да води танца, но накрая започна да отвръща с удар на всеки удар. Щом превключи в атака, порази Джайм в бедрото, в рамото и в ръката под лакътя. На три пъти главата му изкънтя от ударите по шлема. Един замах отпра щита от дясната му ръка и едва не скъса каишките, придържащи златната му ръка към чукана. Когато снишиха мечовете, Джайм беше целият насинен, но виното се беше изпарило и умът му се беше прояснил.

— Пак ще танцуваме — обеща на сир Илин. — Утре, и вдругиден. Всеки ден ще танцуваме, докато не стана толкова добър с лявата ръка, колкото бях с дясната.

Сир Илин отвори уста и изграчи. „Това е смях“, помисли Джайм. Нещо се сви в стомаха му.

На заранта никой не се осмели да спомене за отоците му. Явно никой не беше чул музиката на мечовете им през нощта. Но когато отново се смъкнаха от конете за вечерния лагер, Лю Пайпър Малкия изрече въпроса, който рицарите и лордчетата не се осмелиха да изрекат. Джайм му се ухили:

— Пачаврите в дома Хейфорд са наистина похотливи. Любовни ухапвания са това, момче.

Вторият ярък и горещ ден бе последван от облачно време, после три дни валя. Вятър и дъжд — все едно. Колоната продължаваше напред, все на север по кралския път, и всяка нощ Джайм си намираше някое усамотено място да си спечели нови любовни ухапвания. Биха се в една конюшня пред погледа на еднооко муле и в мазето на хан, сред буретата вино и ейл. Биха се в почернялата коруба на изгоряла каменна плевня, на гористо островче в един плитък поток и на открито поле, докато дъждът тихо ромолеше по шлемовете и щитовете им.

Джайм си измисляше извинения за нощните си подвизи, но не беше толкова глупав да си въобразява, че му вярват. Адам Марбранд със сигурност се досещаше какво става, а някои от другите му капитани подозираха. Но никой не проговаряше за това пред него… а след като единственият свидетел нямаше език, нямаше защо да се бои, че някой ще разбере колко негоден е станал в боравенето с меча Кралеубиеца.

Скоро на всяка педя около тях започнаха да се виждат белезите от войната. Бурени, тръни и криви дръвчета бяха израснали до главите на конете сред полята, където трябваше да зрее есенно жито, кралският път опустя откъм хора и вълци властваха в унилия свят наоколо им от здрач до утро. Повечето зверове не смееха да ги доближат, но един от конните съгледвачи на Марбранд беше изтървал коня си и зверовете го бяха убили, като слязъл да се изпикае.

— Никой звяр не е толкова дързък — заяви вечно тъжният сир Бонифер Добрия. — Това са демони във вълчи кожи, пратени да ни накажат за греховете ни.

— Доста грешен трябва да е бил този кон — отвърна Джайм над останките на нещастното животно. Разпореди се останалото от трупа да го нарежат и осолят: месо можеше да им потрябва.

На едно място, наречено Свински рог, завариха стария рицар Роджър Шопара, упорито заседнал в яката си къща-крепост с шестима свои ратници, четирима стрелци с арбалети и двайсетина селяци. Сир Роджър беше едър и космат, както предполагаше прозвището му, и сир Кенос допусна, че трябва да е някой забравен Крейкхол, тъй като гербът им беше глиган с кафяви черти. Силния глиган май му повярва, защото цял час разпитва сир Роджър за потеклото му.

Джайм повече се интересуваше какво има да разкаже Шопара за вълците.

— Имахме неприятности с една банда от онез вълци с бялата звезда — каза старият рицар. — Въртяха се тъдява и душеха, милорд, но ги прогонихме, трима погребахме при ряпата. Преди тях имаше глутница проклети лъвове, да ме прощавате. Тоя, дето ги водеше, имаше мантикора на щита.

— Сир Амори Лорч — подхвърли Джайм. — Милорд баща ми му заповяда да опустоши Речните земи за наказание.

— А, ние не се бъркахме в това — заяви твърдо сир Роджър Шопара. — Аз съм верен на дома Хейфорд и лейди Ермесанда сгъва коленцето си пред Кралски чертог — или ще го сгъне, като порасне и проходи. Казах му го това, но тоя Лорч все едно не ме чу. Изби половината ми овци и три добри дойни кози, и се опита да ме опече в кулата ми. Стените ми обаче са здрав камък, осем стъпки дебели, тъй че като му угасна огънят, му омръзна и се махна. Вълците дойдоха после, четирикраките. Изядоха овцете, които мантикората ми остави. Останаха ми няколко добри кожи, ама кожата корем не пълни. Какво да правим, милорд?

— Сейте — отвърна Джайм. — Сейте и се молете за още една жътва. — Не беше много обнадеждаващ отговор, но по-добър нямаше.

На другия ден колоната прехвърли потока, служещ за граница между васалните земи на Кралски чертог и владенията на Речен пад. Майстер Гълиан огледа една карта и заяви, че тези хълмове са на братята Воуд, двама оземлени рицари, заклети на Харънхъл… но техните твърдини бяха от пръст и дърво и от тях бяха останали само почернели греди.

Нито някой от двамата Воуд се появи, нито крепостните им, макар че в мазето на къщата на втория брат бяха намерили убежище няколко разбойници. Единият носеше дрипи от пурпурен плащ, но Джайм го обеси с останалите. Почувства се добре. Това беше правосъдие. „Нека да ти стане навик, Ланистър. Кой знае, един ден наистина може да те наричат Златната ръка. Златната ръка Справедливия“.

Колкото повече се приближаваха към Харънхъл, толкова по-сив ставаше светът. Яздеха под оловно небе и покрай води, лъснали блатясали и студени като кована стомана. Джайм неволно се зачуди дали Бриен е минала по този път преди него. „Ако е помислила, че Санса Старк е тръгнала за Речен пад…“ Ако бяха срещнали други пътници, щеше да ги спре и да ги попита дали не са видели случайно хубава девица с кестенява коса или голяма и грозна, с лице, от което мляко ще се пресече. Но никой нямаше по пътя освен вълци, а воят им не съдържаше отговори.

Оттатък оловните води на езерото най-сетне се появиха кулите на безумието на Черния Харън, пет криви, дращещи в небето пръста от злокобен черен камък. Кутрето бе обявен за владетел на Харънхъл, но явно не бързаше да заеме новото си седалище, тъй че на Джайм Ланистър се падаше честта да „вкара в ред“ Харънхъл на път за Речен пад.

А че имаше нужда от вкарване в ред — в това не се съмняваше. Грегър Клегейн беше изтръгнал огромния мрачен замък от бандата на Кървавите глумци, преди Церсей да го върне в Кралски чертог. Хората на Планината несъмнено щяха да дрънчат вътре като грахови зърна в броня, ала не бяха най-подходящите за възстановяването на кралския мир по Тризъбеца. Единственият мир, който пасмината на сир Грегър бе давала на когото и да било, беше мирът в гроба.

Конните съгледвачи на сир Адам докладваха, че портите на Харънхъл са затворени и залостени. Джайм доведе хората си пред тях и заповяда на сир Кенос Кайски да надуе Рога на Херок, черен, извит и обкован със старо желязо.

Железните панти тежко изскърцаха и крилата на портата бавно се разтвориха. Стените на безумието на Черния Харън бяха толкова дебели, че Джайм мина под цяла дузина смъртоносни амбразури, преди да излезе на слънчева светлина сред двора, на който не толкова отдавна се бе сбогувал с Кървавите глумци. Здраво утъпканата пръст бе обрасла с бурени, а над един конски труп бръмчеше рояк мухи.

Няколко мъже на сир Клегейн се появиха от кулите да го видят, докато слизаше от седлото: корави мъже, навъсени и стиснали усти. „Не може и да са други, щом са яздили с Планината“. Най-доброто, което можеше да се каже за хората на Клегейн, бе, че не бяха чак толкова зла и жестока паплач като Храбрата дружина.

— Да ме ебат в гъза! — изрева един, ветеран с прошарена коса и брада. — Това е проклетият Кралеубиец, момчета! С копие да ме ебнат в гъза дано!

— А ти кой ще да си? — попита го Джайм.

— Сир ми викаше Говняната уста, ако благоволи милорд. — Плю си на ръцете и си отри бузите с тях, сякаш това щеше да го направи малко по-представителен.

— Забележително. Ти ли командваш тука?

— Аз? Не, мамка му. Проклето копие да ми наврат в гъза дано! — Говняната уста имаше толкова трохи в брадата, че цял гарнизон можеше да се нахрани с тях. Джайм се засмя, а онзи го взе за поощрение. — Проклето копие да ми наврат в гъза! — повтори и също взе да се смее.

— Чу го човека — обърна се Джайм към Илин Пейн. — Намери едно хубаво дълго копие и му го натикай в задника.

Сир Илин нямаше копие, но Джон Бетли Безбрадия с радост му подхвърли едно. Пиянският смях на Говняната уста секна изведнъж.

— Разкарай го т’ва проклето нещо от мене.

— Ти решаваш. Кой командва тука? Сир Грегър назначи ли кастелан?

— Поливър — обади се друг, — само че Хрътката го уби, милорд. Него и Веселяка, и онова момче Сарсфилд.

„Пак Хрътката“.

— Знаете, че е бил Сандор? Видяхте ли го?

— Ние не, милорд. Ханджията ни каза.

— Стана в хана на кръстопътя, милорд. — Заговорилият беше по-млад, с песъчлива сплъстена коса. Носеше веригата с монети, дето беше някога на Варго Хоут: монети от далечни градове, сребърни и златни, медни и бронзови, четвъртити монети и кръгли, триъгълни и пръстенчета, и парчета кост. — Ханджията се закле, че едната страна на лицето му била цялата изгоряла. Курветините му разправяха същото. Сандор водел някакво момче, дрипаво селянче. Насекли на парчета Поли и Веселяка, а после хванали към Тризъбеца, тъй казаха.

— Пратихте ли хора след тях?

Говняната уста се намръщи, все едно че го болеше да мисли.

— Не, милорд. Да ни ебат в гъза всичките, не сме.

— Когато псето побеснее, човек му реже гърлото.

— Ми… — рече мъжът и си обърса устата, — Поли хич не ни харесваше, това говно, а Псето беше брат на сира, тъй че…

— Лоши сме, милорд — намеси се онзи с монетите, — но човек трябва да е луд да се изпречи на Хрътката.

Джайм го огледа от глава до пети. „По-смел е от останалите и не е толкова пиян като Говняната уста“.

— Страх ви е било от него.

— Не бих казал точно страх, милорд. Бих казал, че го оставихме за по-добри от нас. Някой като сира. Или вас.

„Като мен, докато имах две ръце“. Джайм не се заблуждаваше. Сега Сандор щеше да го довърши набързо.

— Име имаш ли си?

— Рафорд, ако благоволите. Повечето ми викат Раф.

— Раф, събери целия гарнизон в Залата на Стоте камини. Пленниците също — искам да ги видя. Онези курви от кръстопътя, и тях. А, и Хоут. С прискърбие чух, че е умрял. Бих искал да видя главата му.

Когато му я донесоха, видя, че устните му са отрязани, ушите и повечето от носа също. Враните се бяха нагостили с очите му. Въпреки това по всичко личеше, че е Хоут. Джайм щеше да познае брадата му навсякъде — нелепото космато въже, дълго две стъпки и провиснало от острата брадичка. Иначе по черепа на кохориканеца бяха останали само няколко съсухрени ивици плът.

— Къде е останалото от него? — попита той.

Никой не искаше да му каже. Най-сетне Говняната уста наведе очи и измърмори:

— Изгни, сир. И се изяде.

— Един от пленниците все молеше за храна — призна Рафорд — и сир каза да му даваме печено козе. Само че кохориканецът нямаше много месо по себе си. Сир му взе първо дланите и стъпалата, после ръцете и краката.

— Дебелият педераст изяде повечето — подхвърли Говняната уста, — но, сир, рече да дадем и на другите да опитат. И на Хоут, на самия него. Кучият син цивреше, докато му тикахме месото в устата, и маста течеше по тая негова козя брада.

„Татко, и двете ти кучета са полудели“, помисли Джайм. Неволно в ума му се върна споменът за приказки, които беше слушал като дете в Скалата на Кастърли, за лудата лейди Лотстън, която се къпела в корита, пълни с кръв, и устройвала пирове с човешка плът между същите тези стени.

Възмездието някак бе загубило сладкия си вкус.

— Отнесете това и го хвърлете в езерото. — Джайм хвърли главата на Хоут на Пек и се обърна към гарнизона. — Докато лорд Петир пристигне тук, за да вземе владението си, сир Бонифер Хейсти ще държи Харънхъл от името на Короната. Тези от вас, които пожелаят, могат да останат с него — ако ви иска. Останалите ще тръгнат с мен за Речен пад.

Хората на Планината се спогледаха.

— Дължи ни се — осмели се един. — Сир ни обеща. Богати награди, така рече.

— Точно това му бяха думите — потвърди Говняната уста. — „Богати награди за тия, дето тръгнат с мене“. — Още десетина мъже замърмориха утвърдително.

Сир Бонифер вдигна стоманения си юмрук.

— Всеки, който остане с мен, ще получи един хайд земя за работа, втори хайд като си вземе жена, и трети, като му се роди първото дете.

— Земя ли, сир? — Говняната уста се изплю. — Пикал съм аз на това. Ако искахме да ровим в проклетата кал, можеше да си стоим в проклетите си домове, да прощавате, сир. Богати награди, каза сир. Злато сиреч.

— Ако имате жалби, идете в Кралски чертог и ги поднесете на милата ми сестра. — Джайм се обърна към Рафорд. — Искам веднага да видя пленниците. Като започнем със сир Уилис Мандърли.

— Дебелия ли? — попита Рафорд.

— Искрено се надявам. И не ми разправяйте тъжни истории как е умрял, защото току-виж ви сполетяло същото.

За жалост всичките надежди, които бе подхранвал, че ще намери тук Шагуел, Пъг или Золо, се опровергаха. Явно хората на Храбрата дружина бяха изоставили Варго Хоут — до един. От хората на лейди Уент бяха останали само трима — готвачът, който беше отворил задната вратичка за сир Грегър, изгърбеният оръжейник Бен Черния палец и едно момиче, Пия, съвсем не толкова хубава, колкото я беше видял Джайм последния път. Някой й беше счупил носа и й беше избил половината зъби. Тя се свлече в нозете му, захлипа и истерично се вкопчи в крака му, докато Силния глиган не я вдигна.

— Никой повече няма да те нарани — увери я той, но от това хлиповете й само станаха по-силни.

С другите пленници се бяха отнасяли по-добре. Сир Уилис Мандърли беше сред тях, с още няколко други знатни северняци, взети в плен от Яздещата планина в боевете по бродовете на Тризъбеца. Полезни заложници, всеки можеше да донесе добър откуп. Бяха дрипави, мръсни и чорлави, повечето с пресни отоци, счупени зъби и липсващи пръсти, но раните им бяха измити и превързани и никой не беше държан гладен. Джайм се зачуди дали се досещат с какво са ги хранили, но реши, че е по-добре да не пита.

У никого не бе останала воля и непокорство; особено у сир Уилис, тази каца лой с космато лице, помръкнали очи и увиснало чене. Когато Джайм му каза, че ще го откарат с ескорт до Девиче езеро и оттам ще го качат на кораб за Бял пристан, сир Уилис се просна на пода и хлипа по-дълго и силно и от Пия. Четирима души едва го изправиха на крака. „Твърде много козе месо — помисли Джайм. — Богове, как го мразя тоя проклет замък!“ През тези триста години Харънхъл беше видял повече ужаси от Скалата на Кастърли за три хиляди.

Джайм се разпореди да запалят огньовете в Залата на Стоте камини и прати готвача в кухните да приготви гореща храна за хората му от колоната.

— Всичко друго, само не козешко.

Самият той вечеря в Залата на Ловеца със сир Бонифер Хейсти, строг дългурест като щърк мъж, склонен да ръси речта си с призиви към Седмината.

— От хората на сир Грегър не искам нито един — заяви той, докато режеше круша, сбръчкана като него самия, като внимаваше да не пръсне от сока по безупречния си пурпурен жакет с извезаната бяла диагонална ивица на дома му. — Такива грешници няма да държа на служба при мен.

— Моят септон често казваше, че всички хора са грешници.

— Не че не е прав — съгласи се сир Бонифер, — но някои грехове са по-черни от други и по-вонящи в ноздрите на Седмината.

„А ти нямаш нос повече от малкия ми брат, иначе моите грехове щяха да те накарат да се задавиш с тази круша“.

— Добре. Ще те освободя от сганта на Грегър. — Винаги можеше да ги използва за бой. Ако не друго, можеше първи да ги прати на стълбите, ако се наложеше да щурмува стените на Речен пад.

— Вземете и курвата — подкани го сир Бонифер. — Знаете коя. Момичето от тъмниците.

— Пия. — Последния път, когато бе дошъл тук, Кибърн беше пратил момичето в леглото му: бе решил, че така ще му угоди. Но изведената от тъмниците Пия беше съвсем различно същество от онова сладко, простодушно и весело кикотещо се момиченце, което се бе пъхнало в постелята му преди. Беше допуснала грешката да проговори, когато сир Грегър искал тишина, тъй че Планината бе разбил зъбите й със стоманения си юмрук и беше счупил и хубавото й носле. Щеше да й направи и по-лоши неща, безспорно, ако Церсей не го беше повикала в Кралски чертог да се изправи срещу копието на Червената пепелянка. Джайм нямаше да скърби за него. — Пия е родена в този замък — каза на сир Бонифер. — Това е единственият й дом.

— Тя е извор на поквара — отвърна сир Бонифер. — Не искам да е при мъжете ми, да си развява… срамотиите.

— Предполагам, че времето й за развяване на срамотии е свършило. Но щом смяташ, че ще пречи, ще я взема. — Можеше да я направи перачка. Скуайърите му нямаха нищо против да вдигат шатрата му, да се грижат за коня му и да почистват бронята му, но задачата да перат дрехите му смятаха за обидна за мъж. — Можеш ли да държиш Харънхъл само със Святата стотня? — попита Джайм. Всъщност трябваше да се наричат „Святата осемдесет-и-шесторка“, след като бяха изгубили четиринайсет души при Черна вода, но сир Бонифер несъмнено щеше да попълни редиците им веднага щом си намереше достатъчно благочестиви новобранци.

— Не очаквам трудности. Старицата ще ни осветява пътя, а Воинът ще влее сили в мишците ни.

„Или Странникът ще навести цялата ви свята пасмина“. Джайм не беше съвсем наясно кой можеше да е убедил сестра му да назначи точно сир Бонифер за кастелан на Харънхъл, но назначението намирисваше на Ортън Мериуедър. Смътно си спомняше, че Хейсти някога беше служил на дядото на Мериуедър. А червенокосият юстициар бе достатъчно простодушен глупак да реши, че някой с прозвище „Добрия“ е най-добрият лек за раните на Речните земи, оставени от Рууз Болтън, Варго Хоут и Грегър Клегейн.

„Но може и да не греши“. Хейсти беше родом от Бурните земи, тъй че нямаше нито приятели, нито врагове по Тризъбеца; никакви кървави вражди, никакви дългове за плащане, никакви бивши съюзници, на които да се отплаща. Беше здравомислещ, справедлив и усърден, а неговите Святи осемдесет и шестима бяха едни от най-дисциплинираните войници в Седемте кралства и представляваха красива гледка на високите си сиви скопци. Кутрето веднъж се бе пошегувал, че сир Бонифер сигурно е скопил и ездачите, толкова безупречна бе репутацията им.

При все това Джайм хранеше съмнения към войници, прочути повече с красивите си коне, отколкото с убитите врагове. „Сигурно се молят добре, но могат ли да се бият?“ Доколкото знаеше, не се бяха опозорили при Черна вода, но не се бяха и отличили. Знаеше, че самият сир Бонифер е бил обещаващ рицар на младини, но нещо му се беше случило, поражение, опозоряване или близък досег със смъртта, след което бе решил, че турнирните двубои са празна суета, и завинаги бе оставил пиката.

„Харънхъл обаче трябва да бъде удържан, а Церсей избра да го държи точно Белор Задника“.

— Този замък има лоша слава — каза той. — И при това напълно заслужена. Разправят, че синовете на Харън все още блуждаят нощем из коридорите му, целите в пламъци. Който ги видел, също изгарял в пламъци.

— Не ме е страх от сенки, сир. В „Седемлъчата звезда“ пише, че духовете, призраците и въплъщенците не могат да навредят на благочестив човек, стига да е брониран с вярата си.

— Тогава се бронирайте с вяра, непременно, но бронята също няма да навреди. Всеки, който е държал този замък, като че ли е свършвал зле. Планината, Козела, дори баща ми…

— Ако ми простите за думите, те не бяха набожни хора като нас. Воинът ни брани, а и помощ винаги ще се намери наблизо, ако ни заплаши някой ужасен враг. Майстер Гълиан ще остане тук с гарваните си, лорд Лансел е наблизо в Дари с гарнизона си, а лорд Рандил държи Девиче езеро. Тримата заедно ще изловим и унищожим всички разбойници, които върлуват по тези земи. Стане ли и това, Седмината ще поведат добрите хора да се върнат в селата си, за да орат, сеят и строят отново.

„Поне онези, които Козела не е избил“. Джайм нагласи златните си пръсти около дръжката на бокала.

— Ако някой от Храбрата дружина на Хоут попадне в ръцете ви, съобщете ми веднага. — Странника можеше да се е оправил с Козела, преди Джайм да се докопа до него, но Дебелия Золо все още се спотайваше някъде навън с Шагуел, Рордж, Урсвик Верния и останалата им сган.

— За да можете да ги изтезавате и убиете ли?

— На мое място вие щяхте да им простите, така ли?

— Ако искрено се покаят за греховете си… да, бих ги прегърнал всички като братя и бих се молил с тях, преди да ги пратя на дръвника. Греховете може да се опростят. Престъпленията се наказват. — Хейсти скръсти ръце пред гърдите си и навя на Джайм неприятен спомен за баща му. — Ако се натъкнем на Сандор Клегейн, как желаете да постъпя с него?

„Моли се и бягай“, помисли Джайм.

— Пратете го при обичния му брат и благодарете на боговете, че са направили седем ада. Един нямаше да стигне да побере двамата Клегейн. — Изправи се тромаво. — Берик Дондарион е друга работа. Ако го плените, задръжте го, докато се върна. Ще искам да бъде откаран в Кралски чертог с въже на шията и ще накарам сир Илин да му отсече главата пред очите на половината кралство.

— А онзи мирски жрец, дето обикаля с него? Казват, че сеел навсякъде лъжливата си вяра.

— Убийте го, целунете го или се молете с него, както ви е угодно.

— Никакво желание нямам да го целувам, милорд.

— Не се съмнявам, че и той би казал същото за вас. — Усмивката на Джайм се изкриви в прозявка. — Моля за извинение. Налага се да ви оставя, ако нямате възражения.

— Никакви, милорд — отвърна Хейсти. Явно искаше да се помоли. Джайм искаше да се бие. Взимаше по две стъпала наведнъж и излезе навън, в студения освежаващ въздух. На светлината на факлите се млатеха с турнирни мечове Силния глиган и сир Флемент Бракс, а кръгът мъже ги окуражаваше с гръмки викове. „Ще надвие сир Лайл. Трябва да намеря сир Илин“. Пръстите отново го бяха засърбели. Стъпките му го отведоха надалече от шум и светлина. Мина под покрития мост и през двора Топен камък, и чак тогава осъзна накъде се е запътил.

Щом наближи мечата яма, видя блясък на фенер — зимно бледата му светлина обливаше терасите от стръмни каменни седалки. „Явно някой е дошъл преди мен“. Ямата щеше да е великолепно място за танц — сир Илин навярно го беше предвидил.

Но рицарят, застанал над ямата, беше по-едър: плещест брадат мъж в червено-бяло връхно палто, украсено с грифони. „Конингтон. Какво търси тук?“ Долу в пясъка все още лежеше полузаровен мечият труп: бяха останали само кокали и раздрана козина. Жегна го жал към звяра. „Поне умря в битка“.

— Сир Ронет? Да не би да сте се изгубили? Замъкът е голям, знам. Червения Ронет вдигна фенера.

— Исках да видя къде мечокът е танцувал с девицата-не-толкова-сладка. — Брадата му блесна на светлината, като пламнала. Джайм подуши виното в дъха му. — Вярно ли е, че пачаврата се е била гола с него?

— Гола? Не. — Зачуди се как се е добавил този щрих към историята. — Глумците я облякоха в розова копринена рокля и тикнаха в ръката й турнирен меч. Козела искаше смъртта й да е забавна. Иначе…

— … гледката на голата Бриен сигурно е щяла да накара мечока да побегне от ужас. — Конингтон се засмя.

Джайм не се засмя.

— Говорите, все едно познавате дамата.

— Бях сгоден за нея.

Това го изненада. Бриен изобщо не беше споменавала за годеж.

— Баща й е намерил партия…

— Три пъти — уточни Конингтон. — Аз бях вторият. Идея на баща ми. Бях чувал, че мърлата е грозна, и му го казах, но той ми каза, че всички жени били еднакви, щом духнеш свещта.

— Баща ви. — Джайм погледна връхното палто на Червения Ронет, с двата грифона един срещу друг, на поле от червено и бяло. „Танцуващи грифони“. — На покойната ни Ръка… братът, нали?

— Братовчед. Лорд Джон нямаше братя.

— Да.

Всичко се намести в главата му. Джон Конингтон беше приятел на принц Регар. Когато Мериуедър се бе провалил така жалко в потушаването на Бунта на Робърт и не можаха да намерят принц Регар, Ерис бе прибягнал до втората най-добра възможност и издигна Конингтон за Ръка. Но Лудия крал винаги сечеше Ръцете си. Лорд Джон го беше посякъл след Битката на Камбаните, като го лиши от титли, земи и богатство, и го прати отвъд морето да мре в изгнание, където той скоро се пропи до смърт. Братовчедът обаче — бащата на Червения Ронет — бе минал на страната на въстанието и след Тризъбеца бе възнаграден с Грифоновия курник. Получи обаче само замъка — Робърт задържа златото, а по-голямата част от земите на Конингтон дари на по-ревностни свои привърженици.

Сир Ронет беше оземлен рицар, нищо повече. За такива като него Девата на Тарт наистина щеше да е сладък плод.

— Как стана така, че не се оженихте? — попита Джайм.

— Ами, отидох в Тарт и я видях. Бях с шест години по-голям, но тя беше по-висока. Беше свиня в коприна, макар че повечето свине имат по-големи бозки. Когато понечи да ми проговори, едва не се задави със собствения си език. Дадох й една роза и й казах, че това е всичко, което ще получи някога от мен. — Конингтон надникна в ямата. — Мечката е била по-малко космата от онази грозотия, готов съм да…

Златната ръка на Джайм го удари през устата така силно, че той се затъркаля надолу по стъпалата. Фенерът му падна и се счупи, маслото се плисна и се подпали.

— Говорите за благородна дама, сир. Наречете я по име. Наречете я Бриен.

Конингтон залази настрана от пламъците, на четири крака.

— Бриен. Ако съизволи милорд. — Изплю кървава храчка в нозете на Джайм. — Бриен Красавицата.