Пиратът принц

4

Тарик плъзна ръце по бузите на Уилоу и я притегли, за да срещне устата му. Ръцете й се вдигнаха към гърдите му с намерението да го отблъснат, но тя се поколеба, когато усети силното биене на сърцето му и топлината на кожата му през фината материя на ризата. Усещането беше толкова вълнуващо, че тя усети как волята й се стопява. Устните му докоснаха нейните веднъж, още веднъж, после ги плениха със свирепост, която разтърси сетивата й.

Когато езикът му потърси нейния, тя го допусна. Докато ръцете й се плъзгаха по очертанията на мускулите му, той си пое остро дъх и това я върна към действителността. Тя ахна и го отблъсна, закривайки уста с ръката си. Той се вгледа в лицето й с неразгадаемо изражение.

— Изненада ме — каза тя. — Не съм искала да стане така. Освен това — добави, — целувката ти не ми подейства.

Тарик се подсмихна.

— Кажи го на някой, който ще ти повярва. Помни ми думата, красавице, един ден ще изследваме докрай страстта ти по начини, които не можеш да си представиш.

Хвърли й дълъг, изгарящ поглед, после излезе. Мустафа го чакаше, когато Тарик се върна на палубата.

— Как е жената след нападението на Абдул? Това куче направи ли й нещо?

— Има няколко драскотини, но не е сериозно.

— Разумно би било да я държиш затворена в каютата, докато не бъде настанена на сигурно място в харема ти. Хората ти не са виждали жена от много време и не може да им се вярва.

— Макар че това може да изглежда най-разумното, не мога да го причиня на Уилоу. Ще се възпротиви.

Мустафа се намръщи.

— Тя трябва да приеме съдбата си, ако иска да оцелее в харема на Ибрахим. Чужденките имат прекалено много свобода.

— Съгласен съм, но като моя гостенка Уилоу ще има известна свобода на кораба ми. Тя се съгласи да не излиза на палубата, ако аз или ти не я придружаваме. Междувременно възнамерявам да я уча на турски.

Мустафа го изгледа с присвити очи.

— Много се занимаваш с нея. Това не ми харесва. Не бива да забравяш защо тази жена е на борда на кораба ти.

— Не ме поучавай, приятелю. Знам си дълга. Майка ми не е в безопасност в сарая на Ибрахим. — Той тупна Мустафа по рамото. — Хайде, да вървим на палубата.

Уилоу започна да претърсва каютата, защото нямаше какво друго да прави. Намери няколко книги, но те бяха написани на турски. Надяваше се Тарик да е говорил сериозно, когато каза, че ще я учи на своя език, защото иначе щеше да умре от скука.

Тарик наистина удържа на думата си. Появи се в каютата след обяда, за да започне уроците… и идваше всеки ден. Езикът беше труден, но Тарик беше отличен учител. За две седмици вече разговаряха с кратки изречения. Като нямаше какво друго да прави, освен да учи, Уилоу напредваше бързо.

За нейно облекчение той не се опитваше да я съблазнява по време на уроците. Последния път, когато я беше целунал, тя беше почувствала как се поддава на изкушението до такава степен, че да му позволи всичко, каквото той поиска, да се отдаде на желанието с душа и тяло. Макар да знаеше, че той няма да й отнеме девствеността, беше намекнал, че има и други начини за доставяне на удоволствие; удоволствие, за което тя не знаеше нищо.

Един задушен следобед, докато чакаше идването на Тарик за поредния урок, тя чу шум някъде близо до каютата. Тропот от стъпки, високи гласове, метално дрънчене на оръжия достигнаха до слуха й през затворената врата. Искаше да се втурне навън, за да види какво става, но се поколеба, когато си спомни какво беше обещала на Тарик. Толкова трудно й беше да остане вътре, докато отвън може би ставаше нещо ужасно, нещо, което можеше да се отрази на бъдещето й.

Не се стърпя, открехна вратата и надникна през тясната цепнатина. Каютата беше разположена под квартердека и й беше трудно да види нещо с изключение на малка част от палубата. Разочарована, Уилоу се дръпна от вратата секунди преди тя да се отвори рязко. Тарик се показа, огромен и страшен. Беше въоръжен до зъби, със свирепо изражение.

— Какво има? Какво става? — извика Уилоу.

— Забелязахме един от търговските кораби на Ибрахим. Гази дълбоко във водата, това е ясно указание, че трюмът му е пълен. Възнамерявам да го превзема. Трябва да останеш в каютата, докато битката не свърши.

Уилоу пребледня.

— Защо трябва да нападаш кораба? Ще има убити.

Тарик вдигна рамене.

— Винаги има. Познавам този съд и капитана му. Хамид е човек на Ибрахим; няма да предаде кораба си или товара му без бой. Това, че видяхме „Мехмед“, е истински късмет. Когато освободим кораба от товара му, ще го пратя с известие за твоето пленяване и ще съобщя при какви условия ще те предам.

— Ами ако загубиш?

Тарик я изгледа невярващо.

— Няма да загубим. Ние с хората ми никога не сме губили битка и не възнамерявам това да стане сега.

— Може ли да помагам? Умея да превързвам рани.

— Не! Трябва да стоиш скрита. Ще се върна, щом стане безопасно. — Лицето му доби сурово изражение. — Послушай ме за това, лейди Уилоу.

И излезе от каютата, без да й даде време да изрази протеста си.

Суматохата на палубата се засили. Уилоу чу рева на оръдие и затисна ушите си с ръце. Оръдията изгърмяха няколко пъти, преди да настъпи зловеща тишина. След няколко минути тя усети силен тласък и залитна, удряйки се в стената. Втурна се към прозореца и видя, че двата кораба са скачени с абордажни куки и моряците на „Мехмед“ се готвят да посрещнат пиратите, които се изсипваха от дъските за прекачване, или се прехвърляха с въжета.

Тарик беше един от първите, които скочиха на борда на „Мехмед“. Ятаганът му сечеше диво в развихрилия се ръкопашен бой. Сражението беше жестоко, защото моряците на „Мехмед“ бяха изключително свирепи и решени да не отстъпват.

Тарик повали един нападател, но не преди да получи порезна рана високо на бедрото. Друг мъж изскочи зад него и сигурно щеше да го прати във вечността, ако Мустафа не го беше обезглавил с един бърз удар на ятагана си. Тарик едва има време да му отправи благодарствена усмивка, преди двама едри турци да нападнат него и Мустафа.

Битката кипеше из целия кораб, мъжете се биеха за живота си, палубата стана цялата червена от кръв. Тарик и Мустафа се биеха рамо до рамо, сечейки хората на султана. И двамата бяха потънали в кръв — и от дребните рани, които бяха получили, и от пролятата кръв на противниците им.

Тарик изругаваше всеки път, когато видеше свой моряк да пада, и не преставаше да се стреми да си пробие път до капитана. Щом капитанът паднеше убит или бъдеше пленен, Тарик смяташе, че противниковите моряци ще загубят кураж и ще се предадат. Видя капитан Хамид да стои на квартердека и полека започна да се приближава към него; както винаги, Мустафа пазеше гърба му.

Тарик се сражаваше грациозно и с лекота, въртейки ятагана и камата с еднаква ловкост. Когато стигна до квартердека, скочи към капитана.

— Предай кораба! — изрева Тарик, надвиквайки врявата.

— Никога! — отвърна, също с рев, капитан Хамид.

— Предай се, преди да си останал без хора, които да върнат кораба ги до Истанбул.

Хамид го изгледа неразбиращо.

— Смяташ да ми позволиш да задържа кораба си? Защо? Знам как действаш. Не само вземаш товара, но и прибавяш всички пленени кораби към пиратската си флота.

— Не и този път — обеща Тарик. — Ако се предадеш, товарът ти ще бъде конфискуван, но корабът ще си тръгне невредим, за да се върне в Истанбул.

— Ако предам кораба си, обещаваш ли да не избиеш хората ми?

— Мисля, че се изразих съвсем ясно. Ще ти трябва екипаж, за да откараш кораба до Истанбул, за да предадеш известие от мене до брат ми.

Капитан Хамид погледна окървавения си ятаган, после мъртвите и ранените, въргалящи се по палубата; изражението му стана мрачно, когато забеляза, че на кораба му има повече пирати, стоящи на краката си, отколкото негови моряци.

— Отговори, капитане — изръмжа Тарик, стиснал заплашително ятагана. — Знаеш, че мога да те убия без особени усилия.

Хамид изтри потта, примесена с кръв, от челото си и хвърли свиреп поглед към Тарик. Според Тарик той още се колебаеше дали да не продължи боя, преценяваше дали войнствеността му ще надделее над превъзхождащите го сили на Тарик. Накрая Хамид сведе глава и пусна ятагана си на палубата.

— Печелиш, принце. Предавам ти кораба си. Дано черната ти душа вечно гори в ада.

— Няма да споря с тебе, Хамид, защото сигурно ще се срещнем там. Кажи на хората си, че си предал кораба.

Хамид заповяда на моряците си да сложат оръжие. Извика им, че е предал кораба на пиратския принц. Дрънкането на оръжия, падащи на палубата, звучеше като неспираща гръмотевица. Боят спря. Триумфален рев изпълни въздуха, когато хората на Тарик провъзгласиха победата си.

Мустафа поведе капитана на „Мехмед“ и екипажа към единия край на палубата, а Тарик слезе в трюма, за да инспектира товара. Намери истинско съкровище от подправки, коприна и други ценни стоки. Върна се от огледа усмихнат и веднага прати хората си да започнат да пренасят товара в празния трюм на „Отмъщение“.

Приближи се към мрачния капитан.

— Докато хората ми прехвърлят стоката, ще ти кажа какво искам да предадеш на Ибрахим, след като се върнеш в Истанбул. Ще поговорим насаме в твоята каюта.

Тарик даде знак на Хамид да тръгне пред него. Десетината рани го боляха, но се помъчи да не им обръща внимание, за да довърши работата си. След като влязоха в капитанската каюта, която беше пострадала сравнително леко от оръдейните изстрели на „Отмъщение“, Тарик премина направо към въпроса.

— Корабът ти не е силно повреден, капитан Хамид, затова би трябвало да успееш да стигнеш до Истанбул.

— Без товара — изсумтя Хамид.

Тарик вдигна рамене и трепна, когато една по-дълбока рана над веждата му причини особено остра болка.

— Седни, капитане, и ме слушай добре, докато ти предавам съобщението, което да занесеш на Ибрахим. Трябва да му кажеш, че неговото „съкровище“ е в моя власт и е повече, отколкото би могъл да си пожелае. Кажи му, че ще му я върна — недокосната, разбира се — в замяна на майка ми.

Хамид се намръщи.

— Чувах, че отдавна очакваното съкровище на Ибрахим е жена, но не вярвах. Това ли е всичко?

— Не, има и още нещо. Кажи на Ибрахим, че искам Кемал да бъде посредник между нас и че размяната ще се извърши чрез него. Кажи му и че неговото „съкровище“ е по-красиво от луната и звездите и си струва цената, която е платил.

— Много добре, ще предам на султана всичко, което ми каза. Няма да му хареса, но аз ще му го кажа.

— И още нещо. Почакай тук. Скоро ще се върна с нещо, което да предадеш на Ибрахим за доказателство.

Тарик излезе от каютата и бързо пресече палубата. Сграбчвайки едно от висящите въжета, се прехвърли през ивицата вода и се спусна на палубата на „Отмъщение“. Щом стъпи на борда на кораба си, тръгна право към своята каюта. Намери Уилоу да се разхожда напред-назад с очи, пълни със страх. Тя спря, втурна се към него и ахна, когато видя окървавените му дрехи.

— Ранен си! Имате ли хирург на кораба? Кажи ми какво да направя.

— Спокойно — отвърна Тарик. — Само малко кръв, нищо повече. Има и чужда кръв, не само моя. Ранявали са ме и по-зле.

— Свърши ли всичко? Битката изглеждаше ужасна.

— Свърши — отвърна той. — Моите хора прехвърлят товара на „Мехмед“ на борда на „Отмъщение“. После ще пусна кораба да си върви по пътя.

Уилоу едва не припадна от облекчение, доволна, че кръвопролитието е престанало. Никога нямаше да разбере мъжете. Погледна към Тарик, за да му каже какво мисли за него и за живота му, изпълнен с насилие, и едва не спря да диша, когато видя какво държи той в ръката си.

Дръпна се и вдигна ръка, за да се предпази, когато той вдигна острието към нея.

— Не! Защо искаш да ме убиеш?

Тарик се дръпна.

— Мислиш, че искам да те убия ли? Има много неща, които искам да направя с тебе, но не и да те убивам.

— Вдигна нож срещу мене.

— Просто искам кичур от косата ти, за да го изпратя на Ибрахим. Щом го види, ще повярва, че си моя пленничка. Добрият капитан се съгласи да предаде на брат ми условията за твоя откуп. Сега стой мирно.

Уилоу застана неподвижно като статуя, докато Тарик вземаше една от дългите й плитки и отрязваше част от нея. После затърси из бюрото си, докато не намери тясна кожена лента, с която върза косата. След това извади една платнена торбичка, постави вътре кичура коса от Уилоу и дръпна връвчиците. Без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна към вратата.

— Чакай!

Той спря, поглеждайки през рамо.

— Ами раните ти? Кой ще се погрижи за тях?

— Ти се тревожиш за мене, така ли, красавице?

— Аз… не, разбира се, че не. Не повече, отколкото бих се безпокоила за който и да било ранен човек.

— Не се страхувай, ще оживея. Мустафа знае повече за раните от който и да било хирург. Той ще се погрижи за мен.

Въпреки пулсиращите многобройни порязвания и натъртвания Тарик не можа да се удържи да не се подсмихне. Колкото и да отричаше пленничката му, тя се интересуваше от него, не й беше безразлично неговото благополучие. Нямаше търпение да дойде денят, когато ще я научи какво означава удоволствие, и ще й покаже начини да го постига, без да нарушава девствеността й.

Уилоу щеше да бъде всичко друго, само не и невинна, когато отидеше при Ибрахим. Той преброи начините, по които можеше да я вземе — с уста, с ръце, с език, — и тя щеше да хареса всички. Дори щеше да я научи как да му доставя удоволствие.

Умът му прогони еротичните мисли и се върна към работата, която вършеше в момента. Бързо се прехвърли пак на палубата на „Мехмед“, където Мустафа чакаше по-нататъшни инструкции.

— Прати ранените на „Отмъщение“ — поръча му той. — След като товарът бъде прехвърлен, нека хората съберат оръжията на моряците. Ще дойда при тебе на „Отмъщение“, когато свърша работата си с капитан Хамид.

Капитан Хамид го чакаше със сурово изражение.

— Какво друго освен съобщението искаш да предам на султана?

Тарик отвори торбичката, извади кичура коса и го вдигна пред Хамид. Очите на капитана се разшириха, когато видя златистата коприна в ръцете на Тарик.

— Трябва да дадеш това на Ибрахим — каза Тарик, като пусна кичура в торбичката и дръпна връвчиците й. — Това е доказателството, което е необходимо, за да разбере, че не го лъжа. Кажи му, че неговото „съкровище“ е на сигурно място при мене и че очаквам и моето да бъде на сигурно място при него. Желая ти попътен вятър и безопасно пътуване до Истанбул, капитане.

Уилоу не можеше да чака повече. На палубата кипеше усилена дейност и тя усети непреодолима нужда да види какво става. Знаеше, че има ранени, и искаше да помогне, въпреки че не дължеше на Тарик и неговите пирати нищо освен презрение.

Отхвърляйки всякаква предпазливост, тя нахлупи една плетена шапка, напъха косата си под нея и излезе от каютата, заставайки близо до вратата, докато погледът й обгръщаше палубата. Видя пирати да носят вързопи и бали от единия кораб към другия, после да изчезват долу в трюма на „Отмъщение“. После зърна ранените; някои лежаха, докато други седяха и гледката беше доста страшна. Мустафа се движеше сред тях, оглеждаше раните, мажеше ги с мехлем и ги превързваше с бинтове, които вадеше от малко сандъче.

Нежното й сърце зарида, когато видя как Мустафа превързва чукана на един мъж с отсечена ръка. Когато видя Тарик да крачи през палубата към ранения, излезе от прикритието си.

Тарик я видя едва когато тя се обади, докосвайки ръката му.

— С какво да помогна?

Той се извърна гневно.

— Мисля, че ти казах да стоиш в каютата!

Брадичката на Уилоу се вирна упорито.

— Не съм ти наложница. Макар да има правила, които англичанките следват, животът зад стени и затворени врати не е едно от тях. Сега ми кажи с какво да помогна.

— Ние с Мустафа ще направим каквото трябва. Това не е работа за жени. Няма да ти стигнат силите.

Уилоу изфуча.

— Очевидно не ме познаваш добре.

— Какво иска тя? — запита Мустафа бързо на турски.

— Иска да помогне.

Острият поглед на Мустафа се плъзна по Тарик.

— Ранен си, господарю. — Извърна очи към Уилоу и с прости турски думи каза: — Принцът има нужда от грижи. Заведи го в каютата му и почисти раните му. — Пъхна бурканче с мехлем и чисти бинтове в ръцете й. — В каютата ще намериш игла и конец за сериозните рани.

Тарик го изгледа свирепо.

— Няма нужда. Ранявали са ме и по-зле.

— Раните бързо загнояват в горещината — изтъкна Уилоу. Хвана го за ръката и го подбутна към каютата.

— Да не би да ми заповядваш, милейди?

— Изпълнявам заповедта на Мустафа. Идваш ли или не?

Тарик тъкмо щеше да се възпротиви, когато Мустафа рече:

— Нямам нужда от тебе, господарю. Мога и сам да се погрижа за ранените. Жената има право. Раните, дори леките, могат да загноят.

— Много добре — измърмори Тарик нерешително. — След като ги превърже, ще дойда да ти помогна.

Тръгна към каютата. Уилоу побърза да го настигне. Щом влязоха вътре, тя го накара да седне на един стол. Тогава наля прясна вода от каната в легена и се върна към него. Първо провери порязването над окото и внимателно го проми с вода.

— Това няма нужда да се шие — каза, докато мажеше раната с мехлем.

— Казах ти — изръмжа недоволно Тарик.

Тя се взря в него за миг, преглътна мъчително и промълви:

— Свали си ризата.

Лукава усмивка озари тъмните му черти.

— Искаш да се съблека ли?

Тя го изгледа раздразнено.

— Само ризата.

Без да престава да се усмихва, Тарик смъкна ризата си. Дъхът на Уилоу спря в гърлото й.

Макар че го виждаше всеки ден, откакто беше доведена на борда на „Отмъщение“, никога не се беше заглеждала отблизо в жилестите мускули по ръцете му, не беше осъзнавала, че гърдите му са толкова широки, с чиста и гладка загоряла кожа. Мократа кърпа увисна в ръката й, докато тя се взираше в него.

— Нещо не е наред ли? — запита той приветливо.

Дяволът знаеше какво не е наред, но Уилоу отказваше да признае колко силно й въздейства гледката на голите му гърди. Правейки се, че никак не я интересува, тя огледа многото рани по торса и ръцете му. Повечето бяха престанали да кървят и нямаха нужда от зашиване. Пресилено безразлична, тя изми раните и ги намаза с мехлем. Когато свърши, отстъпи назад.

— Няма ли да довършиш?

Думите му я стреснаха.

— Мислех, че съм свършила.

Тарик протегна крак.

— Тази е по-тежка от другите.

Уилоу ахна и закри уста с ръка, когато видя кръвта по крачола му.

— Може би трябва да помолиш Мустафа да я види.

— Като нищо ще загнои, преди той да дойде — зает е с другите. Хайде, милейди, мислех, че не си като глезените мюсюлмански жени. Твърде изнежена ли си, за да се погрижиш за раната ми?

— Не съм изнежена — възрази тя. — Дай ми ножа си.

Тарик изгледа втренчено ръката й, после вдигна очи към нейните. Невероятната му чувственост, интимността на ситуацията я накараха да постъпи донякъде безразсъдно.

— Страхуваш се да ми дадеш оръжие — предизвика го тя.

— Не се страхувам от никого — каза Тарик, докато й подаваше внимателно ножа.

Уилоу стисна дръжката и се вгледа в наточеното като бръснач острие. Ако смяташе да му направи нещо, сега беше моментът. Той беше ранен и в неизгодно положение. Но Тарик й се беше доверил достатъчно, за да остави оръжие в ръката й, и тя откри, че иска да заслужи това доверие.

Коленичи, хвана крачола и го сряза от хълбока до подгъва. Когато видя колко е тежка раната му, се отпусна на пети и си пое дъх на пресекулки. Плътта му беше разкъсана от хълбока до коляното.

— Как можа да ходиш с такава рана?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Можеш ли да я зашиеш?

— Предполагам. Винаги съм била добра с иглата и конеца. — Стана. — Но първо да я промием.

Скоро се върна с леген, пълен с чиста вода, и няколко парчета плат. Раната беше спряла да кърви, което беше добър знак. След като почисти дългия прорез, разбра, че Тарик е имал право, раната наистина се нуждаеше от зашиване.

— Къде са иглата и конецът?

— В чекмеджето на бюрото. Щом ще ме кърпиш, най-добре първо ми налей чаша бренди. Ще намериш шише и чаши в бюфета.

Уилоу напълни една чаша с бренди и я занесе на Тарик. Той го изпи на една глътка, докато тя ровеше в чекмеджето на бюрото за игла и конец.

— Капни малко бренди на иглата — посъветва я той. Уилоу го послуша, а после вдяна иглата.

— Готов ли си? Ще се старая да шия възможно най-добре.

— Това не ме тревожи. Щом ти се доверих с ножа, със сигурност мога да ти се доверя и с иглата. Покажи ми най-лошото от себе си, красавице.

Прехапала долната си устна, Уилоу се наведе над крака му и започна да съшива краищата на раната със спретнати бодове. Тарик не помръдна, не каза и дума; само я гледаше с нетрепващ, неразгадаем поглед. Преди да свърши, се беше изпотила доста, а ръката й трепереше от сдържаното напрежение. Отпусна се на пети и заразглежда постижението си.

— Готово ли е?

— Да, но трябва да те намажа и да сложа бинт.

Той я загледа през присвитите си клепачи. Очите му не променяха изражението си; те просто наблюдаваха и очакваха. Като при хищниците и неговите излъчваха жажда.

Уилоу се размърда нервно под тежкия му поглед, усещайки как топлината плъпва по шията и бузите й. С треперещи ръце върза краищата на бинта и се отдръпна, опитвайки се да не гледа голите му гърди.

Протягайки се, той я стисна с мускулестите си ръце и я привлече на скута си.

— Какво правиш? Защо не се държиш като цивилизован джентълмен?

Той се засмя.

— Не съм джентълмен и със сигурност не съм цивилизован. Аз съм пират, не помниш ли?

Ръцете му се стегнаха около нея.

Уилоу разбра, че е толкова близо до опасността, колкото никога досега в живота си. Опасността извираше от него на зашеметяващи вълни. Всеки негов жест излъчваше арогантна сила. Той беше сексуален по такъв начин, че караше жените да мислят за греховни неща.

Мислите на Уилоу се пръснаха, когато устата му плени нейната. Той я зацелува дълбоко, жадно, спирайки дъха й с огромната си жажда. Топлина започна да се набира дълбоко в нея, сгрявайки кожата й. Не! Не топлината я сгряваше, а той, пиратът. Ръцете му някак си бяха проправили път към голата плът на гърдите й. Тя се опита да протестира, но езикът му проникваше в устата й и излизаше моментално, лишавайки я от глас и дъх.

Тя се помъчи да му се изплъзне, така силно, че може би по невнимание беше засегнала току-що зашитата му рана, защото ръцете му я пуснаха и той изстена от болка.

— Какво има? Заболя ли те?

— Не повече, отколкото заслужавам — измърмори той.

Тя понечи да стане, но Тарик я дръпна обратно на скута си.

— Опитай се да се отпуснеш. Няма да ти направя нищо лошо. Обещавам, че ще идеш при Ибрахим девица.

— Защо трябва да ме пращаш при Ибрахим? Не можеш ли да намериш друг начин да убедиш брат си да освободи жената, която обичаш?

— Говориш прекалено много — изрече той и устата му се приближи към нейната, властна, поглъщаща, докато тя не разтвори устни с въздишка на наслада.

Върхът на езика му галеше ръба на зъбите й, осмеляваше се да проникне навътре, докосвайки вътрешната повърхност на бузите й в изгарящо, Възхитително изследване.

Тя почувства коравината на слабините му да са опира в седалището й и се размърда, не знаейки, че движенията й са невероятно възбуждащи за мъж в плен на страстта. Той изпусна дъх отведнъж, докато устата му пленяваше нейната с греховно умение. Дори в своята невинност Уилоу усещаше огромна опитност в целувката му.

Макар да се опитваше да му се противопостави, не можа. Плъзвайки ръце около врата му, тя отвори уста за еротичното му изследване. Ризата се смъкна от раменете й, разкривайки белотата на блестящата й кожа под загорялата му ръка. Той изпъшка, когато ръката му се отпусна върху гърдата й. Нежното й зърно набъбна под загрубелите му мъжки пръсти, стана твърдо и стегнато под умелите му ласки.

Уилоу притисна лице към шията му. Трябваше да го спре сега, преди волята й да е изчезнала безвъзвратно. Тарик се задейства, преди тя да успее да превърне мислите си в действие.

— Не е нито времето, нито мястото — каза той, прекъсвайки целувката. Ръката му се отдели от гърдата й и той я отмести от себе си. — Моите хора имат нужда от мене. Когато се впуснем заедно в удоволствието, искам да направя първото ти вкусване на страстта незабравимо.

Уилоу не можеше да разсъждава. Тялото й вибрираше, умът й беше в плен на усещания, неизпитвани досега. Макар да знаеше, че не е редно, искаше да се свие в скута му и да попие топлината и жизнеността му, да вкуси неговата страст.

Разбра, че се взира в него, когато той изрече:

— Изплаших ли те?

— Сама се изплаших. Не мога да повярвам, че допускам да ме докосваш така и не правя нищо, за да те спра.

Тарик стана и навлече ризата си.

— Един ден ще ми позволиш да направя нещо повече, красавице, не се съмнявай.

— Можеш да чакаш до второ пришествие, пирате.

Щадейки ранения си крак, Тарик се разсмя, докато излизаше с накуцване от каютата. Уилоу взе легена му за бръснене и го хвърли към вратата секунди след като тя се затвори.

Нагъл варварин!