Пиратът принц

5

Уилоу се събуди — няколко дни, след като „Отмъщение“ беше нападнал „Мехмед“ — в изключително синя и безоблачна утрин. Протегна се и стана от леглото. Една мека ленена риза, която беше намерила в сандъка на Тарик, й беше станала изключително удобна нощница, много по-приятна от платнената риза и шалварите.

Както му беше обичай, прислужващият юнга беше донесъл кана с гореща вода, преди тя да се събуди. Уилоу се изми бързо и посегна към дрехите си, без да се изненада, че младият Осман е изпрал и изгладил шалварите и ризата. Те лежаха акуратно сгънати в долната част на леглото.

Тъкмо се беше облякла, когато се чу дискретно почукване на вратата. В желанието си да упражнява турския тя отговори с думи на езика, който учеше. Осман влезе със закуската, широко усмихнат.

— Говориш добре езика ни като за чужденка — направи й комплимент той.

— Имах добър учител — отвърна бавно и старателно Уилоу. — Много съм доволна, че разговарям с тебе. Кога ще стигнем крепостта на господаря ти?

— Близо сме, господарке. Трябва да видим земя след няколко дни, ако ветровете са попътни. Ще ти хареса на Липси.

— Какво можеш да ми кажеш за острова?

— Близо е до Турция, но принадлежи на Гърция. Почти забравен и от двете държави, защото не е ценен. Има повече кози, отколкото хора. Гръцките селяни се отнасят приятелски към нас; осигуряват на братството прясно месо и друга храни.

Уилоу прие обяснението му с кимване.

— Разкажи ми за господаря си. Има ли харем? Държи ли много наложници? Коя е любимата му жена в сарая на Ибрахим, за която иска да ме размени принц Тарик?

— Върви на палубата, Осман.

Стресната, Уилоу вдигна поглед и сърцето й прескочи, когато видя Тарик да стои на вратата, мръщейки се на горкия младеж. Осман се промъкна покрай него и хукна да бяга веднага щом се озова извън каютата.

— Не те учех на турски, за да разпитваш момчето за моя личен живот.

— Просто разговаряхме. Понякога съм много самотна.

— Скоро няма да бъдеш самотна — осведоми я той. — Осман беше прав, че сме близо до Липси, но ще стигнем там след около пет дни.

— Ще се радвам да стъпя на твърда земя — каза Уилоу. — В твоя дом ли ще живея?

Тарик се засмя.

— Домът ми ще ти хареса. Харемът ми е малък, но разкошен — благодарение на вкуса на Ибрахим към великолепието. И цялото обзавеждане в сарая ми, и строителните материали са взети от турски кораби.

— Значи имаш дворец?

— Точно така.

— И харем?

— Не го ли казах току-що?

— Жените ти няма да ми се зарадват — предсказа Уилоу. — Ще гледат на мене като на претендентка за твоето внимание, макар и двамата да знаем, че не е така.

— Имам само една жена — разкри Тарик. — Сафие може да ревнува отначало, но щом научи, че си предназначена за Ибрахим, ще те посрещне добре. Освен това Али Хара няма да позволи да ти се случи нещо лошо.

— Кой е Али Хара?

— Евнух и пазач на моя харем. Отмъкнах го от сарая на Ибрахим при едно от тайните ми посещения в Истанбул. Ще се зарадва, че ще има да пази още една жена, защото предполагам, че дните му са скучни, като има да се грижи само за Сафие.

Пристъп на нежелана ревност се надигна у Уилоу. Как беше възможно, когато тя изобщо не се интересуваше от похитителя си? Той беше кръвожаден пират без никаква съвест.

— Колко време ще остана в харема ти?

Тарик вдигна рамене.

— Колкото трябва. Когато хвърлим котва на Липси, ще пратя Ахмед в Истанбул да уреди размяната чрез моята свръзка. Други въпроси?

— Сафие твоя съпруга ли е, или наложница?

— Наложница.

— Любимата, която си оставил в Истанбул, твоя жена ли е?

— Нямам съпруга. — Махна нетърпеливо с ръка. — Закуската ти изстива. Просто дойдох да те предупредя, че се задава буря.

Неверие оцвети думите на Уилоу.

— Буря ли? Как е възможно, не съм виждала по-хубав ден.

— Прекалено хубав. Тъмни бурни облаци се събират на запад. Бурята ще се разрази преди мръкване. Дори в момента екипажът привързва товара в трюмовете, за да не се преобърне. Дойдох да те предупредя, докато още имам време. Ще пратя Осман с едно въже. Вържи се за нещо солидно, например за леглото, ако клатенето се засили прекалено.

Уилоу пребледня.

— Защо мислиш, че бурята ще е много силна?

— Инстинктът. Виждал съм много пъти такова небе, за да знам, че трябва да се приготвя за най-лошото. Не се тревожи, корабът ще се справи и ще ни отведе живи и здрави у дома.

У дома, помисли тя, след като Тарик излезе. Как искаше това да е вярно. Би дала всичко, само и само да си бъде сега у дома. Баща й беше решил, че ще е по-безопасно да пътува но море до Марсилия заради честите нападения и обири по пътищата във Франция. И през ум не му беше минавало, че корабът й ще бъде нападнат от пирати.

Мислите на Уилоу се обърнаха навътре, докато ровеше из закуската от питки, сирене и месо от агнето, което готвачът беше заклал вчера. Спомни си колко скучно беше пътуването от Англия до Марсилия и се запита какво се беше объркало по обратния път. Пиратският кораб беше изскочил изневиделица, бяха отвели само нея и камериерката й, след като екипажът на „Бриз“ се предаде. Бе претърпял минимални щети и пиратите го пуснаха да продължи пътя си, след като отнесоха ценния товар, включително Уилоу и камериерката й.

Дните след пленяването й се губеха. Двете с Кити бяха живи и здрави, никой не ги докосна, от което двете бяха много изненадани и облекчени. Правеха си компания в нещастието. Но щом стигнаха в Алжир и научиха съдбата си, страхът стана постоянен спътник на Уилоу. Мисълта да живее зад стени, без никаква връзка с обществото, докато чака волята на султана, беше ужасна.

Тя не можеше и нямаше да позволи това да й се случи. Осман беше казал, че на Липси живеят гръцки селяни. Може би беше възможно тя да ги убеди да й помогнат да избяга. Знаеше, че Тарик не иска да й навреди, но той беше твърдо решен да я прати на брат си.

Към пладне започна да духа вятър, макар че времето още не можеше да бъде описано като бурно. Уилоу би нарекла вятъра обикновен бриз. Отиде до прозореца и се вгледа в небето. Виждаше слънцето, но й се струваше, че то се плъзга зад някакви странни на вид облаци.

Осман й донесе обеда, а заедно с него и въжето, което Тарик беше обещал. Тръгна си твърде бързо, за да му зададе и други въпроси. Уилоу заподозря, че Тарик го е укорил строго, задето се е разбъбрил.

Порови малко в неапетитното на вид ядене в чинията, мечтаейки за пресен плод или за филия топъл хляб с масло и мед. Изяде по-голямата част от порцията, защото знаеше, че щом бурята се разрази, никой няма да мисли за храна.

Предположението й се оказа вярно. Времето за вечеря дойде и отмина, но никой не й донесе храна. Слънцето беше изчезнало и небето беше добило грозен пурпурен оттенък, зловещ признак за това, което предстоеше. Вятърът виеше около кораба, носът му започна да се забива във вълните, появи се и странично люлеене. Уилоу седна на леглото и се хвана за таблата, опитвайки се да не обръща внимание на пристъпите на морска болест, които заплашваха да я надвият. По принцип не страдаше от морска болест, но това подмятане беше по-жестоко от всичко, което беше изпитвала досега.

Тогава тайнствените пурпурни облаци угасиха дневната светлина. Далечен грохот на гръмотевица надви воя на вятъра, блеснаха светкавици. Рязко захладня. Уилоу усети студения полъх и се зарови под одеялата на леглото. Не се чувстваше в по-голяма безопасност, но поне й беше топло.

Бурята удари с дива ярост. Разнесе се силен гръм, светкавица проряза небето, което бе станало черно, морето се надигна, сякаш искаше да погълне кораба. Уилоу не чуваше нищо от воя на вятъра. Струваше й се, че всички са пометени във водата.

Когато „Отмъщение“ продължи да се люлее силно, Уилоу разбра, че е време да използва въжето. Изпълзявайки от леглото, тя се уви с едно одеяло и намери въжето, което Осман беше оставил. Върза се за таблата на леглото и остави възела пред себе си, за да се освободи бързо, ако внезапно се наложи да бяга.

Нямаше представа колко дълго е вилняла бурята. Времето като че ли беше спряло, докато тя се бореше едновременно с морската болест и със световъртежа от силното люлеене на кораба. В тези отчаяни часове не видя никого. Сякаш беше забравена в един полудял свят.

Точно когато беше в най-лошо състояние, дочу вик, надвил дивия рев на вятъра:

— Човек зад борда!

Първата й мисъл беше, че не е сама на кораба. Втората беше по-страшна. Ами ако Тарик е паднал зад борда? Без него нямаше никаква закрила от екипажа му. Знаеше, че не може да разчита на Мустафа, защото той не я харесваше. Последната и най-отрезвяваща мисъл беше, че не иска Тарик да умре.

Пренебрегвайки собствената си безопасност, Уилоу се освободи от въжето и полека се придвижи към вратата. Корабът се люшна внезапно настрани. Тя падна и се натърти силно. Стана веднага и без да обръща внимание на болките в тялото си, пропълзя към вратата. Хванала се здраво за нея, тя полека се изправи. Събра сили и отвори вратата. Силният порив на вятъра я блъсна и тя се отвори рязко докрай.

Вятърът буквално й отне дъха, а острите дъждовни струи се забиваха в кожата й като игли. Взирайки се през непроницаемата водна завеса, Уилоу видя няколко мъже, застанали до перилата. Там ли беше паднал морякът?

Сърцето й се сви, когато осъзна, че вятърът ще я отнесе, ако излезе от убежището си под квартердека, но надеждите й се съживиха, когато видя въжето, опънато през палубата. Ако се хванеше за него, би могла да се придвижи до перилата. Трябваше да разбере кой е паднал зад борда. Животът й зависеше от това.

Поемайки си дъх, за да се успокои, тя се хвърли към въжето, което беше само на няколко стъпки от мястото, където беше застанала. Хвана го здраво и се запридвижва по откритата палуба. Спъна се два пъти и щеше да бъде отнесена, ако не се държеше здраво за хлъзгавото въже. Знаеше, че трябва да се върне в относителната сигурност на каютата, но се налагаше да разбере дали не е загубила Тарик.

Внезапно корабът подскочи нагоре, после хлътна надолу. Кракът на Уилоу се плъзна и се случи най-лошото. Въжето се скъса. Тя извика, хлъзвайки се по мократа палуба. Никой не я чу. Тя се уплаши истински, когато една вълна, по-висока от кораба, се надигна над борда, грабна я и я повлече към водния й гроб.

Изрече кратичка молитва, затвори очи и се приготви да умре. Избегна смъртта за малко, когато нещо твърдо се вкопчи в краката й, внезапно прекъсвайки плъзгането й към вечността.

Усети се издърпана назад въпреки тегленето на водата, мъчително, инч по инч. След може би цяла вечност, поне така й се стори, беше изправена на крака и натикана в каютата си. Дишайки тежко, тя се опита да овладее треперенето си Изтри водата от очите си и се взря в своя спасител. Треперенето й се засили, когато погледна в очите на ада с цялата му ярост.

— Да не си полудяла? — викна Тарик. — Какво те прихвана да излизаш от каютата?

Уилоу преглътна мъчително, отстъпвайки пред гнева му.

— Аз… уплаших се да не си паднал зад борда. Думите й го накараха да застине, но след моментно колебание яростта му избликна отново.

— Разбери! Нищо не можеш да направиш, ако аз падна във водата. Ако не те бях видял, сега щеше да бъдеш храна за рибите.

Уилоу трепна и сведе глава. Тарик не можеше да се изкаже по-ясно Тя не биваше да излиза от каютата, сега вече го знаеше. Но тогава това й изглеждаше най-правилното, нужно и неотложно нещо.

Тя го изгледа през гъстите си златисти ресници.

— Благодаря ти, че ми спаси живота. Разбирам, че постъпих безразсъдно. Не знам какво щях да правя, ако беше паднал във водата. Без твоята закрила щях да стана плячка на екипажа ти. Мустафа нямаше да ми бъде от помощ, защото не ме харесва.

Корабът подскочи и пак хлътна между две вълни. Тарик остана прав, но Уилоу залитна право в силните му ръце. Разтворил широко крака срещу яростните пристъпи на вълните, той задържа треперещото й тяло, докато корабът не се поуспокои.

— Ще потънем — прошепна тя. — Корабът ще бъде залят.

— Няма. Добре е построен, няма да потъне. Трепериш. Сваляй мокрите дрехи и лягай в леглото. Ще те вържа, за да не паднеш. Побързай, трябва да се връщам при хората си.

Уилоу се поколеба. Не носеше нищо под ризата и шалварите и не можеше да се съблече, докато той я гледа. Като усети дилемата й, Тарик хвана мократа й риза и я издърпа през главата й. Няколко бързи движения и шалварите я последваха на пода.

Дъхът му спря. Мигновената възбуда не беше нещо, което да му се случва често, но рядко беше виждал тяло, така съвършено като това на Уилоу. Дори пищните извивки на Сафие не можеха да се сравняват със стройната фигура на Уилоу. Единственото, което разваляше съвършенството й, беше телесното окосмяване, каквото не беше свикнал да гледа, макар че трябваше да признае, че светлият мъх по хълмчето й беше привлекателна гледка. Телата на туркините бяха системно почиствани от всякакви косми — обичай, който чужденките трябваше да възприемат.

Съжаление оцвети думите му.

— Лягай. Премръзнала си и трепериш.

Думите му я освободиха от някакъв странен транс. Тя се сви в леглото и придърпа завивките до брадичката си. Противодействайки на люлеенето на кораба, той успя да стегне въжето около завитото й тяло и да върже свободните краища за таблата на леглото.

— Гледай да се задържиш — каза той. — Бурята трябва скоро да утихне. Ще те развържа, когато опасността отмине.

Изгледа я за миг, пожелавайки си да можеше да се присъедини към нея в леглото. Беше мокър до кости и не можеше да направи нищо, докато бурята не отминеше и докато не разбереше какви са щетите.

— Защо ме гледаш така? — запита Уилоу.

— Мислех колко ми се иска да съм с теб в леглото и да топля тялото ти. То е създадено за любов. Мисли за това, красавице, защото един ден тая хубост ще увехне.

Възбуждащата представа за тялото й оставаше отпечатана в мозъка му, когато той излезе от каютата навън под яростта на бурята. Поглеждайки нагоре в тъмното, не намери видим знак, че бурята отслабва, въпреки оптимистичните думи, които беше казал на Уилоу. Стихията все още беснееше, а на него щеше да му е необходимо цялото му умение, за да отведе кораба невредим до някое пристанище. Нямаше представа колко се е отклонил корабът от курса си, но нямаше да разбере, докато не видеше звездите, за да направи изчисления.

Тарик видя, че въжето е отново вързано, и тръгна по палубата, местейки ръцете си една след друга по него, напрегнал тяло срещу поривите на вятъра. Стигна до перилата, където Мустафа и няколко моряци се взираха във водовъртежа.

— Кой падна? — запита Тарик.

— Тариф — отвърна Мустафа.

— Загубихме ли го?

— Да. Никой не може да оцелее дълго в този врящ котел.

— Какви са щетите?

— Гротмачтата е отнесена. Другото е дребна работа. Корабът ще издържи. Къде беше? Видях те с жената. Какво стана?

Лейди Уилоу направи нещо глупаво, както обикновено — извика Тарик, надвивайки воя на бурята. — Излезе от каютата. Ако не я бях видял, щеше да падне във водата, но за щастие я хванах.

— Глупава жена — изръмжа Мустафа.

— Повече няма да причинява безпокойства, погрижих се. Вярвам, че бурята ще отмине скоро.

Уилоу най-сетне се стопли. Сгушена под одеялото, тя съчувстваше на мъжете, които трябваше да се борят с развилнелите се стихии. Няколко пъти се беше качвала на бащините си кораби, но никога не беше преживявала подобно нещо.

Невероятно, но гаденето й попремина и тя успя да задреме, унасяна от люлеенето на кораба. Събуди се от слабата светлина, навлизаща през прозорците, и от лекото полюшване на съда.

Беше ли свършила бурята? Къде е Тарик? Докато не се върне да я отвърже, тя трябваше да остане на леглото. Размърдването само караше въжетата да се впиват още повече в тялото й.

Тарик скоро се появи, влачейки крака, с превити рамене и лице, посивяло от изтощение.

— Свърши ли? — запита Уилоу.

— Да. Мустафа оглежда щетите.

— Отвържи ме.

Той се отпусна на леглото и смъкна ботушите си.

— Н-нека първо да сваля мокрите дрехи.

Тя се уплаши, като го видя как силно трепери.

— Побързай, преди да си се простудил. Увий се в одеялото.

Събличането изглеждаше прекалено голямо усилие за Тарик.

Пръстите му не успяваха да разкопчаят копчетата, докато събличаше мократа риза и шалварите. Уилоу се опита да не гледа към него, но слабата й воля я предаде. Той беше великолепно мъжествен, от красивото лице до слабините… Господи, видът на мъжките му атрибути й отне дъха. Беше виждала рисунки на гръцки статуи в книгите, но плоските картини не приличаха на невероятния релеф на това силно тяло.

Загледа през спуснати клепачи как той развързва въжето, което я държеше, и се отпуска на леглото. И почти припадна, когато дръпна завивките и притисна голото й тяло до своето.

— Трябва ми топлината ти — каза той с тракащи зъби. — Не се тревожи, прекалено съм уморен, за да ти направя нещо.

Преди тя да събере мислите си и да протестира, той заспа дълбоко. Тялото му беше студено и Уилоу почти му прости, задето беше потърсил топлината й, защото тя си беше лежала на топло, докато него го беше блъскал силният вятър и го беше валял леденият дъжд. Опита се да стане от леглото.

В мига, когато се помръдна, ръката му се стегна около нея и я задържа до твърдото му тяло. Трябваше и цялата сила на волята, за да не обръща внимание на приятния допир на гърдите му до гърба й и на долната част на тялото му, която я обгръщаше. Не можейки да помръдне, тя се предаде на изтощението и заспа.

Тарик се събуди след няколко часа, чувствайки се освежен и прекрасно стоплен. Едно женско тяло се притискаше интимно до него и разпалваше топлина, която полека плъзваше по вените му. Колко хубаво е да се буди със Сафие. Топлото й, ароматно тяло се раздвижи в ръцете му, когато той нежно близна тила й.

Членът му се беше втвърдил веднага щом усети мекотата на задничето й притиснато към слабините му. Красивата тъмнокоса Сафие с очи на кошута знаеше точно какво му харесва. Ръката му се плъзна около гърдата й и я обхвана цялата. Намръщи се и отвори очи, когато осъзна, че за разлика от нежното хълмче, което сега почиваше в дланта му, гърдата на Сафие обикновено преливаше от шепата му.

Спомни си къде е и с коя е, когато видя дивото безредие от златисти къдрици, разпилени по възглавницата. Взе един кичур от косата й, задържа го, усещайки мекотата му, същинска коприна в дланта му.

— Уилоу — прошепна в ухото й.

Тя се сви до него, но не отвори очи.

— Уилоу, будна ли си? Обърни се, красавице.

Тя се събуди със силно трепване.

— Какво правиш?

— Докосвам те. Харесва ли ти?

— Не! Махни си ръцете от мене.

Без да й обръща внимание, той намери зърното й.

— Бях прекалено изтощен снощи, за да направя нещо друго освен да потъна в бездната на съня. Но сега съм отпочинал и тъй като сме в леглото, при това голи, трябва да се възползваме и да вкусим заедно от страстта.

Обърна я по гръб. Уилоу се опита да се изплъзне, но той я затисна в крака си, за да я задържи на място.

— Да започнем ли с целувка? — запита Тарик. — После можем да преминем към нови знания.

— Не, аз…

Думите й потънаха, когато устата на Тарик плени нейната. Избликът на първична топлина шокира тялото й и тя затихна. Той прекъсна целувката и я погледна. Горещият мрак на погледа му изпълни ума й със спомени за голото му тяло. Сега лицето му беше напрегнато от емоции, диво от властни желания. Той беше красиво животно, безкрайно опасно, безкрайно сексуално. Плашеше я и същевременно я омайваше.

Внезапно тя осъзна как ръцете му се движат по нея, докосват я, намират места, които я караха да подскача. Тя се напрегна, после се изви срещу парещата топлина на ласките му. Чувството беше така интензивно, че тя се страхуваше да признае съществуването му.

— Хубаво ли ти е? — прошепна Тарик.

— Не. Мразя това.

— Лъжеш. Може би така повече ще ти хареса.

Ръката му се плъзна полека по тялото й, мазолестата му длан създаваше приятно триене срещу пламтящата й кожа. Тогава тя го усети да посяга между бедрата й. Стегна се и се взря в него. Той не се усмихваше. Сребристите му очи бяха съсредоточени, погледът му беше толкова напрегнат, че тя трябваше да се бори да си поеме дъх.

Той намери устните й; вкусът му беше див, греховен, непозволен. Тя изпъшка под устата му.

— Полека — прошепна той. — Няма да те нараня.

Ръката му премести по вътрешната повърхност на бедрото й, нежно и подканващо. Тя трепна.

— Какво правиш?

— Не исках да бъде тук, но страстта диктува времето и мястото, не аз. Исках копринени чаршафи и ароматни масла, но ти си тук и аз съм тук, и моментът настъпи.

Устните му се приближиха, близнаха капчиците пот от ямката на гърлото й. Устата му продължи надолу, спирайки, за да засмуче щръкналото зърно, преди да продължи още по-надолу. Уилоу се опита да се дръпне от преследващата му уста, но тежестта на едрото му тяло я държеше на място. Когато езикът му потъна в пъпа й, дъхът излезе от дробовете й със силно свистене.

— Тарик, моля те, не го прави.

Той вдигна глава и я изгледа с очи, изпълнени с чувствено обещание.

— Ще излезеш оттук девица, обещавам ти го. Сега се отпусни и ме остави да те целувам.

Обещанието му не я успокои особено много. Тя едва има време да оформи някаква свързана мисъл, когато Тарик разтвори краката й и се настани между тях. Тя го усети как разтваря набъбналите й листчета; светкавица я проряза, когато разбра, че той има намерение да я целуне.

Надигна се на лакти.

— Не можеш да го направиш! Това е греховно!

— Кой ще каже кое е греховно и кое не е? Искам да вкуся сладкия ти нектар.

Езикът му я намери, галейки нежно, докосвайки нещо толкова чувствително, че мислите й спряха. Лактите й омекнаха под нея и тя се отпусна на дюшека, взирайки се в тъмнокосата му глава, която беше между краката й. О, господи, той я облизваше с дълги, протяжни движения, които караха тялото й да трепери от неконтролируема възбуда.

Колкото и да се опитваше, Уилоу не можеше да контролира движението на хълбоците си, които се надигаха, за да се нагодят към ритъма на галещия му език. Усещаше се отделена от тялото си, сякаш плуваше над него в облак от невероятна наслада. Нервите й бяха изопнати; тя заплува още по-високо, достигайки непостижимия връх, който беше само на косъм от нея.

След миг тя усети как пръстите му я разтварят и езикът му се плъзва дълбоко в нея. Подскочи и извика името му. Ароматът му се смеси със собствената й възбуда, изпълвайки сетивата й. Сякаш жаден повече от нея, той стегна ръце около бедрата й и привлече краката й на раменете си. Езикът му беше като тъмна магия, облизваше, вкусваше, влизаше и излизаше от тесния й проход, докарвайки я до безумство, което не беше познавала досега.

Изви се срещу горещата му уста, подтиквана от лудост, която се набираше в нея; звуците на трескава наслада, кълбящи се в гърлото й, изпълваха тишината на каютата. Само още няколко мига и щеше да се пръсне.

Тогава наистина се пръсна и пулсиращото й тяло се разпадна в пристъпите на екстаза, толкова интензивен, че тя се уплаши да не се удави в него.

Извика името му.

Звукът го накара да се надигне, за да я погледне.

— Красива си — прошепна той. — Най-хубавата гледка на света е жена, изпаднала в екстаз.

— Какво стана? — запита Уилоу.

— Ти изпита оргазъм. Това е най-голямото удоволствие, което някога ще познаеш.

— Ти…

— Не. — Той хвана ръката й и я положи върху слабините си. — Още съм твърд.

— Не получи ли удоволствие?

— Моето удоволствие беше да наблюдавам твоето. — Сребристите му очи блеснаха. — Но има нещо, което можеш да направиш за мене.

Сви пръстите й около мъжествеността си и полека ги придвижи нагоре-надолу, показвайки й ритъм, стар като човечеството.

Плътта му под ръката й беше твърда, гореща и хлъзгава. Тя не искаше да го докосва по този начин, но не намери воля да престане. Стисна го и задвижи ръката си нагоре-надолу, както той й беше показал. Почувства го как се стяга, как мъжествеността му дори става още по-голяма. Той се сдържаше, но тя усещаше, че някаква сила се набира в него и я обгражда.

— По-бързо — изпъшка той. — Още малко ми остава. — Главата се отметна, зъбите се оголиха, той изглеждаше така, сякаш страда от непоносима болка. Изведнъж подскочи и изкрещя, достигайки върха на насладата. Тя се взря в него. Очите им се срещнаха, докато напрежението се оттичаше от лицето му.

Уилоу се дръпна, шокирана от това, което току-що се беше случило помежду им. Никога не си беше представяла, не беше мислила, че такива неща са възможни между мъж и жена.

А иначе още беше девица.