Пиратът принц

17

Уилоу спеше в прегръдките на Тарик, докато той наблюдаваше как нощното небе полека посивява, отчайващо съзнавайки как минава времето. На стълбите се чуха стъпки.

— Принц Тарик, време е — подвикна тихо Кемал отвън. — Господарката Уилоу трябва да тръгва.

— След малко — отговори Тарик.

Вгледа се в Уилоу, съзнавайки, че сега трябва да се разделят за кратко, но не искаше още да я буди. Здравият разум обаче надделя и той тихичко я повика по име.

Уилоу се раздвижи, но не се събуди. Той се наведе и я целуна по устните. Тя се усмихна и отвори очи.

— Сънувам ли?

— Не, любов моя, тук съм и ти си в ръцете ми. Но е време да се връщаш в харема. Кемал те чака.

— Кога ще те видя пак?

— Скоро, обещавам. Позволи ми да ти помогна с ризата и кафтана.

Той надяна двете дрехи през главата й и постави чехлите така, че тя да може да пъхне краката си в тях.

После бързо се облече и я отведе към ходника. Уилоу се обърна към него сломена.

— Ами ако…

Той спря думите й с целувка.

— Не, не мисли за това. Нищо няма да се обърка. Върви. Чакай Кемал да те осведоми кога ще тръгнеш.

Панелът се отвори и той я загледа как слиза по стълбите, а умът му вече предвкусваше деня, когато Уилоу щеше да бъде свободна да решава бъдещето си. Ако искаше да се върне в Англия, той щеше да я откара благополучно до дома й и щеше да тъгува за нея до края на живота си. Но ако пожелаеше да остане с него на Липси, той се закле, че ще се ожени за нея и ще се откаже от пиратството и от вендетата си срещу Ибрахим.

Когато тя стигна най-долното стъпало, се обърна и му махна. Той също й махна, после панелът се затвори. Пурпурни линии оцветяваха източния хоризонт, когато Тарик се покатери на перилата на балкона и посегна към най-близкия покрив. Започна да прескача уверено от сграда на сграда, за да стигне до стената, която обграждаше сарая, и да се прехвърли през нея. Продавачите вече отваряха сергиите си на пазара, когато той стигна в стаята си в хана „Седемте воала“. Мустафа го следваше отблизо, но без той да разбере.

Внезапно усетил, че го следят, Тарик хлътна в една пресечка. Когато Мустафа мина покрай него, той излезе насреща му.

— Какво правиш?

— Пазя ти гърба.

Тарик изсумтя раздразнено.

— Не съм те молил да ме защитаваш.

Мустафа вдигна рамене.

— Където си ти, там съм и аз.

Тарик погледна към небето.

— Патрулът скоро ще излезе. Намери Юсуф и елате да се видим в кафенето по пладне. Знаете в кое. Трябва да действаме бързо, преди Ибрахим да си е спомнил за Уилоу.

Мустафа кимна и изчезна в мъгливата утрин. Тарик продължи към хана. Щом стигна в стаята си, се стовари на леглото за няколко часа много необходим сън.

Завръщането на Уилоу в харема не остана незабелязано. Ума, която спеше леко, беше дочула гласове и реши да види какво става. Това, което видя, когато открехна вратата си и надникна в коридора, я накара да позеленее от ревност. Видя Уилоу пред нейната стая, разрошена и изтощена от любене. Тъкмо се сбогуваше с Кемал. Имаше само една причина някоя от наложниците на Ибрахим да е будна в този утринен час. Очевидно султанът беше повикал английската хурия в леглото си.

Стиснала здраво юмруци, Ума искаше да изкрещи от ярост. Ако Уилоу роди дете на Ибрахим, той ще я направи своя съпруга — положение, към което Ума се стремеше още от мига, когато влезе в харема на Ибрахим. За съжаление, двете кучета пазачи на Уилоу бяха попречили да погълне билката, която щеше да я направи неспособна да зачене. Ума, дъщеря на паша, смяташе, че само тя от всички наложници на Ибрахим има право на титлата султан хатун.

Красотата на англичанката бледнееше в сравнение с нейното знойно сияние, мислеше Ума. Освен златната коса у Уилоу нямаше нищо забележително. Хитра усмивка изви начупените устни на Ума. Ами ако онази жена бъде лишена от най-красивото си? Ако изгуби косата си, у нея няма да има нищо, което Ибрахим да харесва.

Не подозирайки мрачните кроежи на Ума, Уилоу се изкъпа в хамама на сутринта заедно с другите жени. Опита се да не обръща внимание на мрачните погледи на Ума, въпреки че я гризеше странно предчувствие. Какво е намислила Ума? След любовната си нощ с Тарик Уилоу беше твърде щастлива, за да позволи някой да помрачи настроението й. Скоро щеше да избяга и нямаше да бъде обект на ревността на тази жена.

Какво щеше да стане после, зачуди се тя. Ако Тарик я обичаше, както й призна, щеше ли да се откаже от пиратството заради нея? Щеше ли да се задоволи да бъде съпруг и баща? Изобщо искаше ли да има деца? Щеше ли вендетата срещу Ибрахим да продължи да бъде движещата сила в живота му?

Тези и много други въпроси се въртяха в главата й, наред с отчаянието, че едва ли ще може да постигне мечтата си за изпълнена с любов връзка с Тарик. Нейната култура не позволяваше наложници и няколко съпруги, докато неговата насърчаваше това. Уилоу искаше обвързване и вярност от мъжа, когото обичаше, но нямаше представа дали Тарик мисли така. Не бяха го обсъждали.

Ако има любов, всичко е възможно. Уилоу трябваше да вярва в това.

Али Хара дойде при нея, след като тя излезе от хамама, и я помоли да поговорят насаме. Тя го покани в стаята си.

— Нещо не е наред ли? — запита тя тревожно.

— Внимавай — предупреди я Али Хара. — Ума е намислила нещо. Ревността я разяжда. Тя вярва, че снощи си била в леглото на Ибрахим.

Уилоу се вцепени.

— Какво? Защо ще мисли така?

— Струва ми се, но не знам със сигурност, че е дочула нещо снощи и е предположила, че си била повикана от Ибрахим.

Уилоу пребледня.

— Може да е чула как двамата с Кемал говорим пред вратата на стаята ми рано тази сутрин. Просто му пожелах лека нощ и му благодарих, че е направил възможна срещата ми с Тарик. Ума може да осуети плановете му. Какво да правя?

— Вече предупредих Кемал. Разбрахме се да бдим още по-зорко над тебе, докато не заминеш с принц Тарик. Моля се на Аллах да стане скоро.

— Ще избягаш ли от града с нас? — запита Уилоу.

— Да. Ти съмняваше ли се? Кемал също така изрази желание да напусне. Щом Ибрахим научи, че е помагал на принц Тарик, животът му е застрашен въпреки сегашната му влиятелна позиция.

Той погледна към затворената врата.

— Ще ти нося храната лично, за да не се страхуваш от отрова. Предлагам да стоиш в стаята си, докато не получим известие от принца.

Али Хара се поклони и си тръгна. Уилоу отиде към прозореца и се загледа към градината; няколко наложници се разхождаха наоколо, докато други се изтягаха около езерцето с рибките. Забеляза Ума и разбра, че жената гледа към нея през прозореца. Веднага се отдалечи от острия й поглед.

По-късно, след като довърши обеда си, Уилоу сплете косата си, за да не се разроши, докато спи, и легна. Беше спала много малко предната нощ и само за минути се поддаде на изтощението. Не усети как Ума влиза в стаичката й с чифт остри ножици. Не усети и как ножиците срязаха дългата й плитка.

Тържеството на Ума не трая дълго. Докато държеше плитката на Уилоу вдигната пред очите си, за да я огледа отблизо, Али Хара нахлу в стаята.

— Жено, какво си направила на моята господарка?

Уилоу се събуди със силно трепване, внезапно осъзнавайки шума наоколо си. Панически тръпки препуснаха по гръбнака й, когато разбра какво се е случило. Голямата ръка на Али Хара стискаше китката на Ума, която държеше остри ножици. Тогава Уилоу осъзна какво държи Ума в другата си ръка и собствената й ръка се стрелна към главата й. Вик се изтръгна от гърлото й.

Косата й я нямаше! Ума я беше остригала, докато е спала. Не беше останало нищо, само крайчето на плитката й. Тя се надигна и се хвърли към Ума. Наложницата се отскубна от Али Хара, вдигайки ръце, за да се запази от яростта на Уилоу. Али Хара пристъпи между двете жени.

— Вещица! — извика Уилоу. — Виж какво ми направи.

Ума се усмихна.

— Без коса моят господар няма какво да ти хареса. — Вдигна дългата плитка на Уилоу и й я хвърли. — На ти! Може би Али Хара ще направи чудо.

Извърна се и избяга навън, заливайки се от смях.

Уилоу вдигна отрязаната плитка, очите й плувнаха в сълзи. Не смееше да погледне в сребърното огледало, страхуваше се от това, което щеше да види там. Сигурно изглежда като изрод.

— Още си красива, господарке — успокои я Али Хара. — Със или без коса, красотата ти няма равна.

Внезапно Кемал нахлу в стаята.

— Какво се е случило? Господарката Ума излетя оттук, сякаш кучета я гонеха по петите.

Уилоу вдигна отрязаната си плитка, не можейки да каже и дума.

— Господарката Ума ли го направи? — запита Кемал.

— Да — отвърна Али Хара. — Влязла в стаята, докато господарката Уилоу спяла.

— Къде беше, когато е станало това? Така ли пазиш господарката си?

Али Хара наведе глава.

— Излязох само за малко, да се облекча. — Закърши ръце. — Не биваше да се случва.

Изведнъж Уилоу се свести. Това не беше краят на света. Косата й щеше да порасне. Можеше да бъде много по-лошо. Ума можеше да забие ножиците в сърцето й.

Изтривайки очи, тя си пое дълбоко дъх.

— Добре съм. Това е само отрязана коса, тя ще порасне. Али Хара беше чудесен, както и ти, Кемал. Не се обвинявайте заради това.

— Все пак господарката Ума ще бъде наказана — обяви Кемал. — Ще се покае заради греховете си, когато усети бастонадата по стъпалата си. Няма да може да ходи дни наред.

Уилоу трепна.

— Не, Кемал, не я наказвай. Малко жени тук ме харесват. Ако накажеш Ума, това може само да направи враговете ми по-решителни. Хатидже ме ненавижда, харесва Ума. Дано скоро да се махна.

— Ако Аллах желае, ще получим известие от принц Тарик още днес — каза Кемал.

— Ето, вземи я — каза Уилоу, подавайки отрязаната си плитка на Кемал. — Не мога да я гледам.

Кемал наклони глава и я заразглежда с око на познавач. Косата, останала на главата на Уилоу, лишена от тежината си, се виеше в купчина непокорни къдрици. Широка усмивка озари тъмното му лице, разкривайки два реда бели зъби.

— Изглеждаш възхитително, господарке.

Ръцете на Уилоу посегнаха към главата й, но намериха само безпорядък от непокорни къдрици.

— Шегуваш се, Кемал, но във всеки случай ти благодаря. Кемал посегна към сребърното огледало и го вдигна пред очите й.

— Виж се, господарке. Косата сама по себе си не прави жената красива.

Уилоу погледна отражението си в огледалото. Отначало шокът да се види без красивата си дълга коса изкара още сълзи на очите й. Но, от друга страна, се поуспокои. Колкото повече се вглеждаше в шапката от къдрици, толкова повече осъзнаваше, че не е толкова зле, колкото си го беше представяла.

— Кемал казва истината — съгласи се Али Хара. — Красотата ти не е намаляла, господарке.

Уилоу се усмихна през сълзи.

— Мислиш ли, че принц Тарик ще ме хареса така?

— Със сигурност, господарке — отвърна Али Хара.

Уилоу остана в стаята си до края на деня, не искайки да се срещне с наложниците на Ибрахим. Знаеше, че ще бъде осмяна от жените с дълги, пищни коси, и й трябваше време, за да се нагоди към промяната във външността си. Едва след като закуси на следващия ден, тя се осмели да излезе от стаята си.

Уилоу разбра веднага, че Ума е разказала за дръзката си постъпка, защото беше посрещната с хихикания и шепот. Свела ниско глава, тя седна на един диван и се опита да не обръща внимание на подигравките на жените и на презрителните им погледи. За нейна изненада една плаха девойка на име Талия седна до нея.

— Не е толкова зле — увери я тя. — Може би Ибрахим ще бъде очарован.

Уилоу й отправи топла усмивка.

— Искрено се надявам да не бъде.

— Ума не биваше да го прави. Аз бих се страхувала за живота си, ако привлека вниманието на султана — каза тихо Талия. — Още не са ме викали в спалнята му. Но Хатидже ме харесва; може би ще ме пази от гнева на Ума.

Внезапно Талия скочи.

— Ума гледа насам, трябва да тръгвам. Моля те, прости ми.

И избяга сред шумолене на поли.

Ума пристъпи към Уилоу и седна до нея със самодоволна усмивка.

— По-грозна си; отколкото си представях — измърка тя. — Ибрахим ще загуби интерес веднага щом те види.

— Значи си ми направила голяма услуга — отвърна Уилоу. — Много съм ти благодарна.

Ума я изгледа втренчено с отсъстващ поглед, после стана и се отдалечи. Уилоу се усмихна, чувстваше се така, сякаш е спечелила малка битка, ако не и самата война.

След два дни Али Хара каза на Уилоу, че Тарик се е свързал с Кемал чрез Хасан.

— Времето настъпи. Довечера ще те заведа в старите покои на принца — каза Али Хара.

Надеждите на Уилоу надигнаха глава.

— Тарик ще бъде ли там?

— Да, но този път ще те вземе със себе си.

— Ти ще дойдеш ли с нас?

— Да. Щом Ибрахим разкрие, че съм заговорничил с принца, ще ме убие много мъчително.

Уилоу пребледня.

— Може би не бива да опитваме. Ако планът пропадне, някой ще пострада.

— Твърде късно е, господарке. Ще дойда за тебе, след като всички заспят. Облечи тъмен кафтан.

— Ще се моля за успех — каза Уилоу.

Поговориха още няколко минути, без да подозират, че Ума е чула по-голямата част от разговора. Тя беше заподозряла нещо, когато видя Али Хара да влиза в стаята на Уилоу. Имаше прекалено много тайни разговори между евнусите в харема и Уилоу. Ума искаше да разбере какво става зад гърба й, за да опази мястото си в харема.

Когато Али Хара влезе в стаята на Уилоу, Ума го беше последвала и беше долепила ухо до вратата. Макар да не беше чула всяка дума, чу достатъчно, за да научи, че принц Тарик, врагът на нейния господар, е в Истанбул и възнамерява да отвлече Уилоу. Ума не възразяваше срещу заминаването на Уилоу, но ако би могла да помогне на Ибрахим да плени пиратския принц, би спечелила вечната благодарност на султана и дори много повече.

Тя се измъкна, преди Уилоу, и Али Хара да бяха свършили разговора си.

— Ами Кемал? — запита Уилоу. — Ще дойде ли с нас?

— Да, и той иска да се избави от Ибрахим. Ще излезе през портата, защото излизането му няма да породи подозрения. Той често напуска сарая в различни часове. Не се тревожи, господарке, всичко ще бъде наред.

Уилоу си пожела и тя да беше толкова сигурна.

Беше готова и в очакване, когато настъпи полунощ. Беше прекалено възбудена, за да си почива, след като научи, че трябва да напусне харема още тази нощ. Макар че с нетърпение чакаше да бъде най-накрая свободна, не можеше да не се притеснява за бъдещето си. Щяха ли с Тарик да бъдат заедно? Щеше ли той да се ожени за нея и да остави пиратството? Надяваше се да стане така, защото иначе нямаше да го приеме.

Дискретно почукване на вратата внезапно прекъсна мислите й. Вратата се отвори и Али Хара влезе в стаята.

— Време е, господарке. Кемал излезе преди няколко часа. Вече ни чака с конете.

Али Хара отиде към тайния панел. Той се отвори и Уилоу се пъхна в ходника; евнухът я последва. Тя се опита да не обръща внимание на тревожното чувство, докато се изкачваше по тясната стълба към покоите на Тарик. Беше толкова близо до свободата, че почти усещаше вкуса й.

Тарик скочи от съседния покрив на балкона и влезе в старата си стая. Мустафа го следваше плътно.

— Още я няма — прошепна Тарик.

— Не се страхувай, принце. Али Хара няма да те предаде. Твоята жена ще дойде скоро.

Моята жена. Усмивка повдигна ъгълчетата на устните на Тарик. Уилоу наистина беше неговата жена.

Шумът от стъпки по тайното стълбище го накара да застане нащрек и той се обърна точно когато панелът се отвори и Уилоу и Али Хара влязоха вътре. С радостен вик Уилоу се хвърли в ръцете му. Той я прегърна силно, после я пусна.

— Готова ли си, любов моя? Уилоу кимна охотно.

— Да, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тарик се обърна към Мустафа.

— Покажи пътя на Али Хара. Ние с Уилоу ще дойдем в пресечката, където са Юсуф и Кемал с конете.

— По покривите ли ще минем? — запита Уилоу с разтреперани устни.

— Да, любима. Не е толкова трудно, колкото изглежда. Нощта не е толкова тъмна, колкото ми се искаше, но исках да те отведа колкото може по-скоро. Не можех да чакам безлунна нощ.

Взря се в кафтана й.

— Това не върши работа. Трябва да се движиш свободно. — Отиде към гардероба си и извади чифт тъмни панталони и тъмна риза, които беше оставил тук. — Облечи това.

— Ще тръгна сега с Али Хара — каза Мустафа. — Ако поради някаква причина не ви видя да ме последвате, ще се върна за вас.

— Не — възрази Тарик. — Ако се случи нещо непредвидено, трябва да продължиш без нас.

Мустафа и Али Хара се измъкнаха през балконската врата и скоро изчезнаха в нощта. Тарик подаде на Уилоу панталоните и ризата. Загледа я жадно как смъква кафтана и се напъхва в мъжките дрехи. Когато осъзна, че панталоните няма да се задържат сами, грабна един пискюл от завесата и й го подаде. Едва тогава забеляза остриганата й коса. Обзе го гняв.

— Какво е станало с хубавата ти коса?

Ръката на Уилоу се вдигна към отрязаните къдрици.

— Ума ме острига в пристъп на ревност. Сега няма време за повече обяснения.

Тарик мълчаливо се съгласи. Трябваше да тръгнат… веднага. Гой хвана ръката й и я поведе към балкона, но съдбата се обърна срещу тях.

Вратата се отвори рязко и Ибрахим нахлу в стаята. Група въоръжени еничари се втурнаха вътре след него. Някой вдигна факел и освети Тарик и Уилоу в поза на върховно неверие и отчаяние. Лицето на Ибрахим представляваше изкривена маска на омраза.

— Откъде разбра? — запита Тарик, избутвайки Уилоу зад себе си, за да я защити.

Ибрахим го простреля с убийствен поглед.

— От мои верни хора, нещастнико, и сега ти ще умреш.

— Ума — измърмори Уилоу.

— Хванете ги! — заповяда Ибрахим. — Отведете скъпия ми брат в тъмницата, докато измисля смърт, достойна за него.

Най-напред Тарик, а после Уилоу бяха заловени от еничарите. Нямаше как да избягат.

— Чакай! — извика Тарик, дърпайки се отчаяно, докато го отвеждаха. — Какво ще правиш с Уилоу?

Ибрахим я изгледа презрително.

— Тази жена вече не ме интересува. Прилича на остригана овца. Казаха ми, че нарочно си отрязала косата, за да избегне вниманието ми. Освен това реших, че и тя ще бъде наказана, както и Али Хара, задето е устройвал тайните ви срещи.

— Ако я нараниш, ще отмъстя за нея — заплаши го Тарик.

— Не си в положение да заплашваш — заяви Ибрахим. — Отведете го.

Тарик не преставаше да се бори на всяко стъпало, докато един от еничарите не се умори от съпротивата му и го удари по главата с дръжката на ятагана си.

Уилоу извика и се втурна към него, когато го видя да се отпуска в ръцете на еничарите, но беше задържана насила.

— Само безсърдечно чудовище би убило собствената си плът и кръв — изфуча тя.

Ибрахим се тупна в гърдите.

— Аз съм Ибрахим, владетел на Османската империя. Правя каквото искам. Ако оставя брат си жив, винаги ще се питам кога ли ще удари, за да ми отнеме властта.

— Тарик няма желание да властва. Ти уби брутално всички мъжки наследници на баща си, за да се презастраховаш. Само луд би извършил подобно ужасно деяние.

— Стига! — извика Ибрахим, махвайки рязко с ръка, за да накара Уилоу да замълчи. — Тази жена ме оскърбява. Отведете я в тъмницата заедно с любовника й, но в отделни килии. Нека страдат, преди да сложа край на живота им.

Съпротивата на Уилоу беше бързо сломена от еничарите и те я повлякоха през сарая към една дебела дървена врата. Малцина излизаха живи от зловещото подземие на султанския дворец. Трепкаща светлина от един факел осветяваше празното помещение, където се виждаха няколко врати.

Един страж отвори една от вратите и блъсна Уилоу в една малка, задушна килия. Вратата се затвори; тя беше заключена вътре. В килията цареше непрогледна тъмнина, ако не се смятат ивиците светлина, проникващи през решетките, зазидани в горната част на вратата. Бърз оглед разкри сламеник на пода и неясните очертания на пейка и кофа в един от тъмните ъгли.

— Уилоу… ти ли си?

Гласът идваше от другата страна на стената. Тя се хвърли към решетките.

Тарик? Добре ли си?

— Добре съм, само главата ме боли. А ти?

— И аз съм добре. Какво ще правим?

— Де да знаех.

Нотката на обезсърчение в гласа му беше така неприсъща, че Уилоу едва не се поддаде на собственото си отчаяние.

— Ами Мустафа? Той сигурно е разбрал, че нещо не е наред.

— Знае, но няма как да ни помогне. Сигурна ли си, че Ума ни е издала на Ибрахим? Мислех, че мога да се доверя на Кемал и братовчед му, но може би съм грешал.

— О, не, Кемал е напълно сигурен. Не знам как Ума е научила за нашия план, освен ако не е подслушвала на вратата, докато Али Хара говореше в стаята ми с мене. Питам се защо ли просто не ме остави да си ида. Тогава щеше да се освободи от мене завинаги.

— Сигурно е искала да спечели благоразположението на Ибрахим.

Стъпки отекнаха по стълбите.

— Шшт — предупреди я Тарик. — Някой идва. Махни се от решетките.

Уилоу седна на пейката. Едно лице се появи зад решетките. Беше Ибрахим.

— Покоите ти не са толкова удобни като тези, които заемаше в харема — присмя се той. — Ще искаш да се върнеш там, когато се озовеш под моя коняр. Ако се противиш, той ще те накаже сурово.

— Пусни я! — извика Тарик от килията си.

Ибрахим отиде към неговата килия.

— Нямаш властта да ми казваш какво да правя. Не съм толкова безсърдечен, колкото ме смяташ. Можех да заповядам любовницата ти да бъде вързана, пъхната в чувал и хвърлена в морето, но не го направих. Векове наред султаните са използвали този метод, за да се отървават от неверни съпруги и наложници.

Уилоу не успя да сподави едно ахване.

— Имам другите планове за твоята хурия. Ще я подаря на моя коняр. Хабиб е суров мъж с тежка ръка, но тя ще се научи да не му се противопоставя.

Той се засмя.

— Да, добро наказание за глезена жена. Но най-напред обаче ще се насладя на твоята смърт, скъпи братко. Ще помисля ден или два, преди да реша как ще умреш.

Без да престава да се смее, той се обърна и се отдалечи, оставяйки зад себе си тежка завеса от тишина.

— Ще дойде помощ — каза Уилоу с надежда, след като стъпките на Ибрахим заглъхнаха. — Мустафа ще ни спаси.

— Моли се на господ и на Аллах да го направи — каза Тарик. — Сега трябва да си починеш, любов моя.

Тарик добре познаваше Хабиб и по-скоро би видял Уилоу мъртва, преди да стане плячка на звероподобния коняр. Не оплакваше собствената си смърт, а по-скоро жестоката съдба на Уилоу.

Мустафа и Али Хара разбраха какво става в стаята на Тарик, но не можеха да му помогнат. Разбираха, че ако се втурнат да го защитят, вероятно ще бъдат убити, ето защо останаха безшумни на балкона, когато еничарите отведоха Тарик и Уилоу.

— Какво ще правим? — изшептя Али Хара. — Чу Ибрахим. Ще даде моята господарка на коняря и ще прати нашия принц на смърт.

— Нищо не можем да направим без помощ — отвърна Мустафа. — Ще отида веднага на „Отмъщение“ и ще се върна с хората на принца.

Али Хара поклати глава.

— Еничарите са много, а ние сме малко.

— Трябва най-напред да кажем на Кемал и Юсуф какво стана — прошепна Мустафа. — Може би Кемал знае някакъв път до тъмницата, който ние не знаем.

Прехвърляйки се от покрив на покрив, двамата мъже скочиха от стената и стигнаха до една тъмна пресечка близо до сарая, където двама мъже чакаха с няколко коня.

— Къде са? — запита Кемал, когато разбра, че Мустафа и Али Хара са сами.

— Предадени сме — изсъска Мустафа.

— От кого?

— Точно това бих искал да знам.

— Не ме гледай така — предупреди го Кемал. — Мислиш ли, че бих предал нашия принц?

— Не знам какво да мисля — изръмжа Мустафа.

— Може би някой е подслушвал разговора ни — предположи Али Хара.

— Ума — предположи Кемал. — Или тя, или Хатидже. Трябва да се върна веднага в харема.

— Разумно ли е? — запита Мустафа.

— Доколкото разбирам, участието ми в проваленото бягство на господарката Уилоу не е разкрито. Най-вероятно Али Хара е бил подслушван, когато е говорил с господарката Уилоу в нейната стая. Моето име беше ли споменато в разговора ти с господарката Уилоу, Али Хара?

Али Хара си припомни разговора с Уилоу.

— Да, но може би доносникът не е чул или вече си е бил тръгнал. Твоето име беше споменато само веднъж, в края на нашия разговор.

Кемал се намръщи.

— Въпреки това трябва да се върна. Мустафа ще има нужда от някой в сарая, който да го осведомява.

— Това ще бъде от помощ — съгласи се Мустафа. — Но не и ако животът ти е в опасност.

Кемал се засмя.

— Ибрахим няма да сметне, че един евнух може да бъде толкова дързък, че да вземе участие в такъв план. Оставете вест при Хасан и аз ще направя същото. Молете се на Аллах да намерим начин да спасим принц Тарик и неговата жена.

След това те се разделиха.