Подвижни образи

Ако се вярва на историците, решителната битка, сложила край на гражданската война в Анкх-Морпорк, се провела между два оредели отряда от изтощени до припадък мъже, и то в някакво блато през ранно мъгливо утро. Макар че една от враждуващите страни си приписала победата по-късно, на практика резултатът бил „Гарвани — 1000 точки, хора — 0 точки“. Впрочем така е след почти всички битки.

И старшият, и младшият Диблър бяха единодушни, че под тяхно ръководство нямаше да се размине с толкова долнопробна войничка. Било същинско престъпление, че някой е допуснал такъв повратен момент в историята да се състои без участието на многохилядни войски, камили, укрепления, валове, обсадни кули, конница и множество бойни флагове.

— Отгоре на всичко са се трепали в скапана мъгла — мърмореше и Техничаря. — Били са крайно немарливи към осветлението.

Той огледа филмовото бойно поле, пазейки очите си с длан от яркото слънце. Сцената щеше да бъде заснета от всички възможни ъгли с помощта на единадесет майстори на ръчката. Един по един те даваха знак с изпружен палец, че са готови.

Техничаря Пилски потропа по кутията пред себе си.

— Готови ли сме, момчета?

Отвърна му хор от пискливи гласчета.

— Браво на вас — похвали ги. — Ако тоя път не се олеете, ще имате допълнителна порция гущерско за следобедния чай.

Стисна ръчката с едната си ръка, а с другата вдигна мегафона пред устата си.

— Чакаме знак, господин Диблър!

ССПГ кимна и щеше да размаха ръка, но пръстите на Сол се впиха в мускулите му. Племенникът се взираше пронизващо в подредената за бой конница.

— Един момент — помоли сдържано, сви длани пред устата си и се разкрещя: — Ей, ти! Петнайсетият рицар отдясно! Да, на тебе говоря! Имаш ли нещо против да развееш знамето си? Благодаря ти. Моля те, отиди незабавно при госпожа Космипилитска за друго знаме. Още веднъж благодаря.

Сол изви глава към чичо си и размърда вежди.

— Това е, това е хералдически символ — припряно го увери Гърлото.

— Кръстосани ребърца с мръвки върху подложка от маруля?

— Рицарите през ония времена много са си падали по вкусните гозби…

— Особено ми хареса девизът — кимна племенникът. — „Всяка вечер в «Къщата на ребърцата» при Харга“. Ако имахме и звук във филма, какъв ли щеше да е бойният вик на този рицар?

— Нали с тебе сме от една кръв? — завайка се Гърлото и поклати глава. — Как можеш да ми причиниш това?

— Мога, тъкмо защото сме от една кръв — натърти Сол.

Настроението на Диблър се разведри. Ами да, от тази гледна точка положението не беше чак толкова лошо.

Тук е Света гора. Ако искате времето да мине бързо, ще заснемете ускореното движение на часовникови стрелки…

А в Невидимия университет край резографа се чува „пльок“ по седем пъти в минута.

Към края на следобеда подпалиха Анкх-Морпорк.

Истинският град бе горял неведнъж през дългата си история — опожарен за отмъщение, от нехайство, от чиста злоба или просто заради застраховката. Повечето от грамадните каменни къщи, които всъщност го превръщаха в град, а не само в сбирщина бордеи, струпани нагъсто, оставаха невредими. Затова мнозина обитатели на Анкх-Морпорк23 смятаха, че един свестен пожар на всеки стотина години е жизненонеобходим за здравето на града, защото ограничава размножаването на плъховете, хлебарките, бълхите и — разбира се — на хората, които не са достатъчно богати да си позволят къщи от камък.

Знаменитият пожар по време на гражданската война се отличаваше с факта, че бил причинен едновременно и от двете враждуващи страни, за да не попадне градът в ръцете на противника.

Според историците обаче не бил забележителен с нищо друго. През онова лято река Анкх се разляла по-нашироко и повечето квартали били твърде подгизнали, за да изгорят.

Втория път пожарът протече несравнимо по-добре.

Пламъци изригваха в небето. Понеже събитието се снимаше в Света гора, гореше всичко — тук единствената разлика между дървените и каменните къщи бяха боите върху платното. Гореше двуизмерният Невидим университет. Гореше дворецът на Патриция, лишен от задна стена. Дори умалената Кула на Занаята бълваше огън като римска свещ.

Диблър гледаше угрижено.

След малко стоящият зад гърба му Сол подхвърли:

— Чичо, да не чакаш още нещо?

— Ъ? Не. Надявам се, че Техничаря е насочил камерата към Кулата, само това ме притеснява. Много важна, дори символична за града забележителност.

— Несъмнено — потвърди Сол. — Много е важна. Дори е толкова важна, поне според мен, че през обедната почивка пратих няколко момчета да проверят всичко ли е както трябва.

— Тъй ли… — гузно смънка Гърлото.

— Именно. И знаеш ли какво откриха? Някой беше заковал фойерверки по външните стени. Купища фойерверки с дълги фитили. Добре, че ги намериха, защото ако бяха гръмнали наведнъж, щяха да съсипят снимките, а не бихме могли да ги повторим. Представяш ли си, според момчетата фойерверките щели да изпишат някакви думи в небето…

— Какви думи?

— Не се сетих да попитам — завъртя глава Сол.

Пъхна ръце в джобовете на панталона си и започна да си подсвирква небрежно. След малко изгледа косо чичо си.

— „Най-горещите ребърца в града“… Ама че…

Диблър се начумери.

— Хората поне щяха да се посмеят.

— Виж какво, чичо, не може да продължава така. Никакви търгашески номера повече, разбрахме ли се?

— Добре, де.

— Искрен ли си?

Диблър кимна.

— Нали се съгласих, какво още искаш?

— Малко повече убеденост, чичо.

— Тържествено обещавам да не се намесвам във филма — сериозно изрече Диблър. — Аз съм ти чичо. От едно семейство сме. Това стига ли ти?

— Е… Да речем.

Когато пламъците угаснаха, събраха малко жарава за барбекюто, с което отпразнуваха края на снимките.

Кадифеното покривало на мрака обгръща папагалската клетка на Света гора. В такива топли нощи мнозина се занимават с лични дела.

Момче и момиче, тръгнали хванати за ръка през дюните, се уплашиха до побъркване, когато един огромен трол изскочи насреща им иззад висок камък, размаха ръце и изкрещя „Ааааргх!“.

— Стреснах ли ви, а? — попита ги обнадежден.

Кимнаха пребледнели.

— Е, олекна ми.

Тролът ги погали по главите, от което краката им затънаха по-дълбоко в пясъка.

— Благодарско, значи. Много съм ви задължен. Приятна ви вечер — добави той по-печално.

Погледа ги как се отдалечават, без да пускат ръцете си, и се обля в сълзи.

А в бараката на майсторите на ръчката ССПГ Диблър наблюдаваше замислено как Техничаря лепи филмовата лента, заснета през деня. Пилски беше поласкан, защото господин Диблър за пръв път проявяваше интерес към тези подробности в създаването на филми. Може би затова се разбъбри повечко за тайните на своята гилдия, които се предаваха от поколение на същото поколение.

— Защо всички тези картинки са еднакви? — попита Диблър, когато Техничаря започна да навива залепената лента на ролка. — Като гледам, доста пари хабим така.

— Не са съвсем еднакви — възрази Пилски. — Всяка мъничко се различава от предишната, не виждате ли? И тези едва различаващи се картинки минават много бързо пред очите на хората, затова зрителите се заблуждават, че нещо се движи.

Гърлото веднага извади пурата от устата си.

— Значи всичко е нещо като фокус? — попита изумен.

— Да, може и така да се каже.

Майсторът на ръчката се подсмихна и посегна към гърненцето с лепилото.

Диблър зяпна втрещен.

— Аз си мислех, че е някаква по-особена магия — сподели леко разочарован. — А ти ми разправяш, че е едва ли не като играта „Тука има — тука нема“.

— Да, донякъде. Разберете, хората не виждат добре никоя от картинките, гледат много от тях наведнъж.

— Май се обърках…

— Всяка картинка допринася за общото впечатление. Хората ги виждат не поотделно, а слято. Образът се създава от бързата смяна на картинките.

— Брей… Много интересно. Дори страхотно. — Гърлото тръсна пепелта от пурата си към духчетата. Едно от тях я улови и я изяде. — И какво би станало — проточи той, — ако само една картинка в целия филм е съвсем различна от другите?

— Забавно съвпадение е, че точно сега ме питате за това. Нещо подобно се случи онзи ден, когато лепихме „Отвъд Тролската долина“. Някой от чираците вмъкна един-единствен кадър от „Златната треска“. И всички си мислехме за злато цялата сутрин, а не знаехме защо. Сякаш картинката скочи направо в главите ни, без очите ни да са я видели. Разбира се, наплясках хлапака с колана си, щом открихме какво е станало. Добре, че прегледах филма бавно и я забелязах.

Техничаря пак взе четката, топна я в лепилото, събра двата края на парчета лента и ги съедини. Едва тогава осъзна, че зад него е твърде тихо.

— Добре ли сте, господин Диблър?

— Ъ? А-а… — Гърлото явно бе потънал в дълбок размисъл. — Значи една-единствена картинка подейства толкова силно?

— О, да. Попитах добре ли сте?

— По-добре не съм бил през живота си, момко. Чувствам се отлично. — Диблър потри ръце. — Я сега с тебе да си поприказваме по мъжки. Защото, от мен да знаеш… — приятелски отпусна длан върху рамото на Техничаря — … току-що разбрах какъв късметлия си ти.

А в една уличка седеше Гаспод и си мърмореше.

— Ха, разправя ми да стоя тук! Заповядва ми. Щото неговото гадже не може да изтърпи някакво си ужасно смрадливо помиярче в стаята си. И ето ме сега — най-добрият приятел на човека кисне отвън под дъжда. Е, стига да валеше, де. Може сега да не вали, но ако валеше, щях да се измокря до кости. Заслужава да се вдигна оттука и да отпраша накъдето ми видят очите. Нищо не ми пречи да го направя. Когато си поискам. Не съм длъжен да седя тука. Дано никой не си е помислил, че седя, щото ми е казано. Ще ми се да видя човека, дето ще успее да ми заповяда нещо. Чакам, щото така съм си решил. Ами да.

Помрънка още малко и се премести в по-плътните сенки, за да не го виждат лесно.

А в стаичката на втория етаж Виктор стоеше с лице към стената. Беше унизително, особено след като се сблъска с ухилената госпожа Космипилитска на стълбата. Тя се засмя лъчезарно и направи сложен, включващ и лактите жест, който според Виктор не би трябвало да е част от репертоара на благопристойните стари дами.

Нещо подрънкваше и шумолеше зад гърба му, докато Джинджър се приготвяше за лягане.

— Тя е много мила — увери го момичето. — Вчера ми разказа, че имала четирима съпрузи.

— Преуморила се е да ги заравя в земята — изръмжа Виктор.

— Не разбирам това твое отношение — високомерно отвърна Джинджър. — Добре, вече можеш да се обърнеш. В леглото съм.

Виктор си отдъхна и се завъртя на място. Тя бе придърпала завивката до брадичката си и напомняше за обсаден гарнизон, който доблестно брани последните барикади.

— Трябва да ми обещаеш — подхвана момичето, — че ако се случи нещо по-особено, няма да се възползваш от положението.

— Обещавам — въздъхна той.

— Просто съм поставила кариерата си на първо място, ако ме разбираш.

— Разбирам.

Виктор седна до маслената лампа и извади книгата от джоба си.

— Не че съм неблагодарна или съм настроена зле към теб — упорито се оправдаваше Джинджър.

Той прехвърли пожълтяващите листове и намери страницата, до която беше стигнал. Десетки хора бяха прекарали целия си живот до хълма Света гора наглед само за да поддържат огъня и да произнасят някакви слова три пъти дневно. Но защо? И кой ли беше този Пазител на Портата?

— Какво четеш? — попита Джинджър след малко.

— Една древна книга, която намерих случайно — сдържано обясни Виктор. — И тя е за Света гора.

— Тъй ли…

— На твое място бих поспал — подхвърли той и се изви така, че да различава разкривените редове в светлината на лампата.

Чу я да се прозява.

— Аз разказах ли ти съня си докрай?

— Не ми се вярва — промърмори Виктор с надеждата, че тонът му е учтиво обезкуражаващ.

— Винаги започва с една планина…

— Слушай, по-добре не говори, а се унасяй…

— … и около върха й има звезди, но всъщност са си в небето, а после една от тях се спуска и вече изобщо не е звезда, а жена, вдигнала факел над главата си…

Виктор бавно обърна книгата на първите страници.

— И? — подкани със затаен дъх.

— И тя все се опитва да ми каже нещо, но не мога да я чуя добре. Говори за нещо, което трябва да събудя, има ярки светлини и май реве лъв или тигър, нали знаеш как звучи? Накрая се събуждам.

Показалецът на Виктор разсеяно се плъзна по скицата на планинския връх под звездите.

— Обикновен сън — смънка той. — Вероятно не означава нищо особено.

Разбира се, хълмът Света гора нямаше остър връх. Но може и да е имал в отдавна отминалите дни, когато на мястото на залива е съществувал град. Охо… Нещо май мразеше неописуемо това място…

— Случайно да помниш още нещо от съня?

Не чу отговор и пристъпи на пръсти до леглото.

Тя спеше.

Върна се на стола, който щеше да се окаже дразнещо неудобен най-много след половин час, и угаси лампата.

Нещо в хълма… Там беше опасността.

Имаше обаче по-близка опасност — и той да заспи.

Седеше на тъмно и се безпокоеше. Впрочем как трябва да събудиш сомнамбул? Смътно си спомняше хорските приказки, че било много рисковано. Носеха се слухове за хора, които сънували, че ги екзекутират, но точно в този миг ги докосвали по рамото, за да ги събудят, и главите им се търкулвали на пода. Мълвата не разкриваше как изобщо някой е научил по-късно какво е сънувал мъртвецът. Дали призракът се връщаше край леглото си, за да се оплаква?

Столът изскърца неприятно, щом Виктор реши да се понамести. Защо да не изпъне единия си крак ето така и да го опре в края на леглото? Дори да заспи, а тя да се надигне, не би могла да мине покрай него, без да го събуди.

Ех, че нелепо положение!… Седмици наред я награбваше в прегръдките си, бранеше я храбро от поредното превъплъщение на Мори, целуваше я и, общо взето, накрая отпрашваха към хоризонта, за да заживеят щастливо и може би дори в захлас. Едва ли някой от зрителите на филмите би повярвал, че Виктор ще прекара цяла нощ в стаята й, седнал на стол, сякаш направен само от стърчащи трески. И на него не му се вярваше, макар че тъкмо това правеше в момента. Подобна скука няма да видиш във филмите. В тях имаше само страсти насред един обезумял свят. Ако това беше филм, Виктор нямаше да се мъчи на твърд стол в мрака, а щеше… Е, поне нямаше да седи на стола.

Ковчежникът заключи отвътре вратата на кабинета си. Налагаше се. Архиканцлерът беше убеден, че почукването на вратите е задължение само на околните.

Този ужасен човек поне престана да проявява любопитство към резографа или както там го е наричал Риктор. Ковчежникът прекара един крайно тягостен ден, опитвайки се да направлява всекидневието на Университета, като знаеше, че документът е скрит в покоите му.

Измъкна листа изпод килима, запали лампата и се зае с четене.

Охотно би признал, че не е вещ в механизмите. Скоро реши да пропусне описанията на шарнири, октиронови махала и сгъстяване на въздуха.

Съсредоточи се в абзаца, започващ с думите:

… уумм… уумм…

Дори тук се чуваше. Бяха натрупали още чували с пясък. Никой вече не смееше да доближи устройството. Ковчежникът се насили да вникне отново в смисъла на текста.

… уумм… уужмУУММ.

Ковчежникът се усети, че е затаил дъх.

Пльок.

Пльок.

Пльок.

Пльок.

Пльок.

Пльок.

Пльок.

Гаспод се събуди и побърза да заеме поза на будна готовност.

Някой викаше сдържано, като че искаше да му се притекат на помощ, но само ако това не затруднява излишно никого.

Кучето се помъкна нагоре по стъпалата. Вратата беше открехната. Побутна я с муцуна.

Виктор лежеше по гръб, вързан за стола. Гаспод седна и го загледа изпитателно, сякаш очакваше да направи нещо интересно.

— Е, добре ли сме? — попита след малко.

— Недей да се размотаваш, идиот такъв! Развържи възлите.

— Може да съм идиот, ама не съм аз вързаният в тая стая — безстрастно отбеляза кучето. — Тя те изненада, а?

— Май съм задрямал за малко — призна Виктор.

— За малко, значи. Колкото тя да стане от леглото, да накъса чаршафа на ивици и да те върже на стола.

— Добре, де, добре. Можеш ли да ги прегризеш със зъби?

— С тия мои зъби ли? Мога обаче да доведа някого — ухили се Гаспод.

— Ъ-ъ, не знам дали идеята е много…

— Не се притеснявай. Ей сега се връщам.

— Може би няма да е лесно да обясня… — подвикна Виктор след него, но Гаспод вече се провираше през уличките и дворчетата към задната ограда на „Векът на Плодния прилеп“.

Примъкна се съвсем близо до нея. Чу подрънкване на верига.

— Пляси? — прошепна дрезгаво.

Чу се радостен лай.

— Пляси добро момче!

— Ъхъ — въздъхна Гаспод. — Ъхъ.

Дали и той е бил такъв преди? И да е бил, поне не помнеше.

— Аз добро момче!

— Ясно, де. По-тихо — промърмори Гаспод и някак промъкна артритните си стави под оградата.

Пляси го облиза по муцуната.

— Стар съм за такива акробатики — сумтеше Гаспод и огледа нишата на Пляси. — Хлабав нашийник на верига… А стига, бе. Недей да я опъваш, тъпанар нещастен! Дръпни се назад. Още малко. Браво на тебе.

Гаспод пъхна лапа под нашийника и го изхлузи през главата на Пляси.

— Видя ли? Ако всички знаехме как да го правим, щяхме да завладеем света. Стига си се лигавил. Имаме нужда от тебе.

Пляси тутакси наостри уши и провеси език. Ако можеше да отдаде чест, би го направил.

Гаспод пак се провря под оградата и зачака. Чуваше стъпките на Пляси от другата страна, но грамадното куче май се отдалечаваше.

— Недей, бе! — засъска му. — Ела насам!

Няколко меки бързи крачки, мощно отблъскване… и Пляси прескочи високата ограда, приземявайки се безупречно на четирите си лапи.

Гаспод се зарадва, че не си глътна езика.

— Добро момче… — смотолеви. — Да, добро момче.

Виктор се подпря да седне и си разтри тила.

— Хубавичко се праснах, когато столът се килна назад.

Пляси го гледаше нетърпеливо, захапал останките от чаршафа.

— Какво чака? — учуди се Виктор.

— Трябва да му кажеш, че е добро момче — обясни Гаспод.

— Не иска ли мръвка или бучка захар, или нещо подобно?

Гаспод завъртя глава.

— Просто му кажи, че е добро момче. За едно куче това е по-приятно и от пачка твърда валута.

— Нима? Е, щом трябва… Пляси, ти си добро момче.

Вълкодавът заподскача развълнувано. Гаспод изпсува тихичко.

— Извинявай за тая гледка. Жалка картинка, а?

— Добро момче, а сега намери Джинджър — помоли Виктор.

— Слушай, това и аз го мога — трескаво забърбори Гаспод, докато Пляси се захвана да души пода. — Всички знаем накъде е тръгнала. Няма никаква нужда да…

Пляси се втурна през вратата устремно, но грациозно. Спря в подножието на стълбата и се разлая настойчиво да го следват.

— Жалка картинка — окаяно повтори Гаспод.

Над Света гора звездите наглед винаги светеха по-ярко. Разбира се, тук въздухът беше по-чист, отколкото над Анкх, почти нямаше дим и все пак… Бяха твърде големи и близки, сякаш небето се превръщаше в огромна лупа.

Пляси минаваше като мълния през дюните и понякога спираше да изчака Виктор. Гаспод се клатушкаше по-назад и хриптеше.

Следата ги отведе в падинката, която се оказа празна.

Вратата беше открехната цяла стъпка. Отъпканият пясък отпред подсказваше, че и да е излязло нещо, и да не е излязло, поне Джинджър несъмнено се е промъкнала вътре.

Виктор се вторачи в пясъка.

Пляси седеше до вратата и го зяпаше обнадеждено.

— Той чака — обясни Гаспод.

— Какво чака? — уточни Виктор с мрачно предчувствие.

— А ти как мислиш? — изпъшка Гаспод.

— Да, бе. Пляси, ти си добро момче.

Пляси изджафка и се опита да направи задно салто.

— И сега какво? — промърмори Виктор. — Май трябва да влезем…

— Може би — отзова се Гаспод.

— Ъ-ъ… Или да почакаме тя да излезе? Казано направо, никога не съм се чувствал добре на тъмно. Тоест… Нощем всичко е наред, но чак непрогледен мрак…

— Хайде на бас, че Коен Варварина не се бои от тъмното — заяде се Гаспод.

— Е, да…

— И Черната сянка на пустинята не се бои.

— Вярно, обаче…

— А Хоуондаленд Смит, Унищожителя на Балгрог, на практика се кефи, когато е на тъмно.

— Не отричам, но не съм никой от тях! — изхленчи Виктор.

— Я се опитай да увърташ пред всички ония хора, дето са си давали пенсовете да те гледат как играеш герои — довърши го Гаспод и се почеса, за да махне една страдаща от безсъние бълха. — Леле, какъв смях щеше да падне, ако някой майстор на ръчката беше наблизо — продължи весело. — Страхотна комедия, казвам ти! „Господин Героят се плаши от тъмното.“ Щеше да надмине „Пуешки кълки“. Щеше да е по-забавна от „Една нощ на арената“. Сигурно хората щяха да се редят на опашка, за да…

— Ясно, ясно — прекъсна го Виктор. — Може и да вляза малко по-навътре. — Огледа отчаяно изсъхналите дървета наоколо. — Но първо ще си направя факел.