Подвижни образи

— Ама че щуротия — сподели Архиканцлерът. — Събрани на едно място керамични слончета. Нали уж било някаква машина?

— По-скоро… устройство — запъна се Ковчежникът и побутна измишльотината. Няколко слончета се разклатиха. — Риктор Смотаняка го е направил, струва ми се. Било е, преди да дойда тук.

Приличаше на голямо украсено гърне с почти човешки ръст. Около ръба осем гледжосани слончета висяха на бронзови верижки.

Архиканцлерът надникна вътре.

— Има духала и лостове — съобщи с неодобрение.

Ковчежникът се обърна към икономката на Невидимия университет.

— Е, госпожо Уитлоу, в какво точно се състоеше произшествието?

Огромната, розова и стегната в корсет госпожа Уитлоу приглади рижата си перука и смуши с пръст дребничката слугиня, която пърхаше около нея като лоцманска лодка около презокеански параход.

— Ксандра, обясни на негова милост.

Момичето май вече съжаляваше, че изобщо си е отваряло устата.

— Ами, сър, извинете, сър, аз чистех тук…

— Тя е чистила — услужливо повтори госпожа Уитлоу.

— … а то взе да вдига шум…

— Затова тя дойде да ми каже, ваша милост, както съм им наредила да постъпват.

— Какъв беше шумът, Ксандра? — попита Ковчежникът с най-кроткия си глас.

— Извинете, сър, нещо като… — момичето стисна клепачи — … уумм… уумм… уумм… ууммууммууммУУММУУММ… и пльок, сър.

— Пльок — сериозно повтори Ковчежникът.

— И тогава то се изплю по мене, сър.

— Замерило те е — внушително я поправи госпожа Уитлоу.

— Господине — реши да се намеси Ковчежникът, — изглежда един от слоновете е изхвърлил малка оловна сачма. Затова накрая е имало „пльок“.

— Тъй ли, боговете да са ни на помощ! — промърмори Архиканцлерът. — Не може разни гърнета да храчат по хората.

Госпожа Уитлоу трепна.

— И защо ли го е направило? — зачуди се Ридкъли.

— Не мога да си обясня, господине. Предположих, че вие знаете нещо по въпроса. Известно ми е, че Риктор е изнасял лекции, когато сте бил студент. Госпожа Уитлоу е много загрижена — добави Ковчежникът с тон, който намекваше за крайното неблагоразумие на всеки Архиканцлер, пренебрегнал загрижеността на икономката, — че прислугата се излага на опасността от случайни магии.

Ридкъли почука по гърнето с кокалчетата на юмрука си.

— Да не е оня Риктор, на когото лепнахме прякора Мярката? Същият, а?

— Явно е същият, Архиканцлер.

— Пълна откачалка беше, казвам ти. Мислеше си, че всичко може да се измери. Не само дължината и теглото, а и останалото. Разправяше, че щом нещо съществува, подлежи на измерване. — Погледът на Ридкъли се замъгли от спомени. — И правеше всякакви чудати джаджи. С тях уж се измервали истината, красотата, сънищата и какво ли не. Значи туй е една от играчките на стария Риктор? Питам се какво ли мери…

— Струва ми се — превзето отбеляза госпожа Уитлоу, — че трябва да бъде махната оттук, ако нямате нищо против.

— Да, да, да, разбира се — припряно й угоди Ковчежникът.

Прислугата трудно се застояваше за по-дълго в Невидимия университет.

— Отървете се от тая глупост — заповяда Архиканцлерът.

Ковчежникът изпадна в ужас.

— О, не, сър! Ние никога нищо не изхвърляме. Освен това вероятно е много ценно устройство.

— Хъм… — скептично изсумтя Ридкъли. — Ценно, значи?

— Господине, вероятно след време ще го сметнат за важен момент в историята на магьосничеството.

— Тогава го пъхнете в кабинета ми. Нали ти рекох, че тук имаме нужда от някаква украса. А и ще дава поводи за разговор с гости. Сега трябва да вървя. Ще поприказвам с един човек за дресирането на грифони. Желая ви приятен ден, дами…

— Ъ-ъ… Архиканцлер, дали не бихте могъл да подпишете… — подхвана Ковчежникът, но вратата се затвори.

Никой не попита Ксандра кое керамично слонче изплю сачмата, а и да се бяха сетили, посоката нямаше да им подскаже нищо.

Същия следобед двама портиери пренесоха единствения в цялата Вселена работещ екземпляр на резограф6 в кабинета на Архиканцлера.

Все още никой не бе измислил как да обогати със звук подвижните образи и все пак имаше един звук, който беше неразделна част от живота в Света гора — ударите на чукове, забиващи пирони.

Положението вече не можеше да бъде овладяно. За една нощ изникваха нови сгради, нови улици, нови квартали. А където набързо обучени в алхимията чираци не успяваха да осмислят по-коварните етапи от получаването на октоцелулоза, всичко изчезваше несравнимо по-бързо. Не че имаше значение. Още преди да са се разнесли пушеците, чуковете подхващаха неуморния си ритъм.

Тук всичко се размножаваше като делящи се клетки. Достатъчни бяха някой момък с ловки ръце, който не пуши и разчита правилно алхимичните символи, майстор на ръчката, един чувал духчета и изобилие от слънчеви лъчи. Е, да, необходими бяха и малко хора за пред снимачната кутия. Но такива никога не липсваха. Който не можеше да отглежда духчета, да смесва химикали или да върти ръчката равномерно, имаше възможност да държи юздите на чуждите коне, да прислужва в кръчмите и да си придава интересен вид, докато се надява да го забележат. А ако се провали във всичко останало — да забива пирони. Една след друга паянтовите постройки се редяха около древния хълм, а тънките им дъски вече се кривяха и избеляваха под безмилостното слънце, но вече имаше крещяща нужда от още и още дървен материал.

Защото Света гора привличаше. Тълпите новаци набъбваха с всеки ден. Не идваха да пазят коне, да стават келнерки или дърводелци на три смени. Искаха да участват във филмите.

Но не знаеха защо.

Както Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото бе осъзнал и с костния си мозък, съберат ли се на едно място повече от двама, някой ще се помъчи да пробутва съмнителни наденички в хлебчета.

Диблър беше зает с по-различни начинания, затова се появиха други, които да запълнят нишата.

Един от тях беше Нодар Боргъл от Клач, чиято огромна ехтяща барака представляваше не толкова ресторант, колкото конвейер за хранене. Грамадни, бълващи изпарения казани бяха скупчени в единия край. Останалата площ заемаха масите, а около тях седяха…

Виктор се ококори от изумление.

… тролове, хора и джуджета. И неколцина гноми. Той не би се изненадал, ако открие и двама-трима елфи — най-потайната раса на Диска. Имаше и разни други твари, но Виктор се вкопчи в надеждата, че те са предрешени тролове, иначе седящите тук биха загазили здравата. Всички бяха дошли да се наядат, но не един с друг, което го смая.

— Вземаш чиния, нареждаш се на опашката и плащаш — просвети го Джинджър. — Нарича се „самоподнасяне“.

— Плащаш, преди да хапнеш ли? Ами ако е гаден бълвоч?

— Тъкмо затова — мрачно кимна тя.

Виктор вдигна рамене и се приведе към джуджето зад тезгяха.

— Бих искал да поръчам…

— Има само яхния — прекъсна го джуджето.

— Какви видове яхния предлагате?

— Няма видове. Просто яхния — сопна се джуджето.

— Не, питам какво има в нея?

— Щом питаш, не си гладен — намеси се Джинджър. — Две яхнии, Фрунткин.

Виктор се вторачи в сиво-кафявото месиво, което запълни чинията му. Стряскащи бучки, изнесени на повърхността от загадъчни течения, заподскачаха за миг, после пак потънаха. Той се надяваше да не ги види повече.

Собственикът Боргъл се придържаше към кулинарните принципи на Диблър.

— Или яхния, или празен корем, мойто момче — ухили се злорадо дребният готвач. — Струва половин долар. Евтиния, направо продаваме на половин цена.

Виктор неохотно се раздели с парите и се огледа за Джинджър.

— Ела насам — повика го тя от една дълга маса. — Здрасти, Гръмокрак. Здрасти, Гранит, как върви? Този е Вик. Новак. Здрасти, Гадосмях, извинявай, че не те видях веднага.

Виктор се озова притиснат между Джинджър и планински трол, на пръв поглед навлечен с ризница. Оказа се ризница марка „Света гора“, неумело изплетена от върви, боядисани в сребристо.

Момичето се заприказва оживено с гном, висок половин педя, и джудже, което носеше половината от сценичен костюм на мече. Виктор се почувства малко самотен.

Тролът му кимна и посочи с гримаса чинията си.

— И на туй му викат пемза… Поне да бяха откъртили лавата. А и пясъкът хич не се усеща на вкус.

И Виктор се вторачи в чинията пред трола.

— Не знаех, че ядете камъни — изтърси, преди да си прехапе езика.

— Що пък да не ядем?

— Нали и вие сте от камък?

— Ъхъ. Вие нали сте от месо? И к’во ядете?

Виктор премести погледа си към своята чиния.

— Уместен въпрос…

— Вик участва във филм на Среброриб — подхвърли Джинджър на седящите наоколо. — И май ще бъде в три ролки.

Надигна се оживена гълчава.

Виктор старателно махна от чинията си нещо жълто и пружиниращо.

— Я ми кажете — подхвана замислено, — докато се снимате, някой от вас не е ли… дочувал нещо… не сте ли се чувствали… — Подвоуми се. Всички го зяпаха. — Исках да попитам не ви ли се е струвало, че нещо друго играе вместо вас? Не знам как да го кажа…

Седящите до него си отдъхнаха.

— Тъй е в Света гора — увери го тролът. — Влиза ти в главата. Заради пустата творческа енергия, дето се плиска наоколо.

— Твоят пристъп обаче беше от по-тежките — бодна го Джинджър.

— Тук това е нормално — вметна разсеяно джуджето. — Света гора, какво да я правиш? Миналата седмица с момчетата участвахме в „Легенди за джуджетата“ и изведнъж се разпяхме. Ей така, без причина. Все едно песента ни се наби в главите изведнъж. Нещо да кажете?

— А какъв беше текстът? — прояви интерес момичето.

— Де да знам. Нарекохме я песента „Хай-хо“. Друго нямаше — „Хай-хо, хай-хо“.

— Като всички джуджешки песни, дето съм ги слушал — промърмори тролът.

Минаваше два часът следобед, когато се върнаха на снимачната площадка. Майсторът на ръчката чегърташе дъното на кутията с малка лопатка.

Диблър дремеше на платнения стол, покрил лицето си с носна кърпа. Среброриб обаче се оказа буден и настръхнал.

— Вие двамата къде се отнесохте? — разкрещя им се веднага.

— Огладнях — сподели Виктор.

— Още много има да гладуваш, момчето ми, защото…

Диблър надигна единия край на кърпата.

— Да започваме — промърмори сънено.

— Но нима ще търпим изпълнителите да ни казват кога…

— Довърши филма и чак тогава го изритай — нареди Гърлото.

— Правилно! — Среброриб заканително размаха пръст към Виктор и Джинджър. — Повече няма да си намерите работа в този град!

Някак избутаха следобеда. Диблър ги накара да доведат кон, после изсипа куп проклятия към майстора на ръчката, защото снимачната кутия още не можеше да се върти и мести. Духчетата мрънкаха непрекъснато. Затова обърнаха коня с главата към кутията, а Виктор се подрусваше на седлото. Както заяви Гърлото, за подвижните образи и такова изпълнение беше предостатъчно.

Накрая Среброриб с крайно нежелание даде по два долара на Виктор и Джинджър и ги отпрати.

— Ще ни оплюе пред всички останали алхимици — унило предрече момичето. — Гарван гарвану око не вади.

— Няма как да не забележа, че ние получаваме надница два долара, а троловете — три. Защо ли?

— Защото няма чак толкова много тролове, напиращи да участват във филми — обясни Джинджър. — А добър майстор на ръчката взема по шест-седем долара на ден. Изпълнителите са най-евтини. — Тя спря и го опари с поглед. — Добре се справях. Не че постигах нещо особено, но не се оплаквах. Получавах много роли. Хората смятаха, че на мен може да се разчита. Изграждах кариера…

— В Света гора не можеш да градиш кариера — прекъсна я Виктор. — Все едно да си построиш къща в тресавище. Нищо не е истинско.

— Харесваше ми! А ти провали всичко! И сега май по неволя ще се върна в гнусното селце, за което не си и чувал! Пак ще доя проклетите крави! Много ти благодаря! Щом видя кравешки задник, ще си мисля за теб!

Тя изфуча гневно към градчето, без повече да погледне Виктор и троловете. След малко Скалата се прокашля.

— Имаш ли къде да отседнеш?

— Не ми се вярва — обезсърчено промълви Виктор.

— Леглата все не стигат — вметна Моренчо.

— Мислех да спя на брега — сподели Виктор. — Бездруго е прекалено топло. И наистина имам нужда от почивка. Лека нощ.

Помъкна се към морето.

Слънцето залязваше и бризът леко поизстина. Около тъмнеещото туловище на хълма заблещукаха светлинките на Света гора. Тук си позволяваха отдих чак когато се смрачи. Ако светлината ти е суровият материал, не я хабиш.

На брега беше доста приятно. Рядко някой идваше насам. Плавеите, напукани и облепени със сол, бяха негодни за строителство. Трупаха се в дълга бяла купчина по линията на прибоя.

Виктор събра един наръч, за да си стъкми огън, легна и се загледа във вълните.

А от билото на съседната дюна иззад туфа суха трева замислено го наблюдаваше Гаспод, Кучето — чудо.

Два часът след полунощ.

Вече бяха във властта на нещото, което игриво се стичаше от хълма и вливаше своя блясък в света.

Виденията на Света гора…

То сънуваше вместо всекиго.

В задуха на шперплатовата си колиба Джинджър Уидъл сънуваше червени килими и обезумели от възторг тълпи. Присъни й се някаква решетка. Отново и отново пристъпваше върху нея и блъвнал топъл въздух вдигаше полите й…

В не по-прохладната тъма на малко по-скъпа барака творецът на подвижни образи Среброриб сънуваше обезумели от възторг тълпи, а някой му връчваше награда за най-добрия филм в историята на изкуството. Наградата беше грамаданска статуя.

Сред дюните Скалата и Моренчо дремеха неспокойно — троловете по природа са нощни създания и отдихът в тъмните часове противоречеше на прастарите им инстинкти. Двамата сънуваха планини.

А на брега под звездите Виктор сънуваше трополящи копита, развяващи се наметала, пиратски кораби, бой с мечове, свещници…

На съседната дюна Гаспод, Кучето — чудо, спеше с полуотворени очи и сънуваше вълци.

Но Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото не сънуваше, защото не спеше.

Пътува дълго до Анкх-Морпорк, а и предпочиташе да продава конете, вместо да ги язди, но все пак стигна до целта си.

Бурите, които толкова старателно заобикаляха Света гора, изобщо не се притесняваха от Анкх-Морпорк. В момента валеше проливен дъжд. Това не пречеше на нощния живот, макар и да го подмокряше донякъде.

Няма нищо, което не може да се купи в Анкх-Морпорк, дори и посред нощ. А на Диблър му предстояха сериозни покупки. Щеше да поръчва плакати. Имаше нужда от всевъзможни нещица. Много от тях бяха свързани с идеи, които му хрумваха по време на пътуването, а сега трябваше да ги обяснява подробно и търпеливо на други хора. Но се налагаше да побърза с обясненията.

Дъждът падаше като плътна завеса, когато Гърлото най-сетне излезе, олюлявайки се, в сивото утро. Канавките преливаха. А по покривите гнусни водоливници със снайперистка точност насочваха струите си към минувачите. Все пак гъмжилото се бе поразредило, защото наближаваше пет часът сутринта.

Гърлото вдиша дълбоко гъстия градски въздух. Истинския въздух. Човек би търсил дълго по-истински въздух от този. Веднага проличаваше, че мнозина са го дишали хилядолетия наред.

За пръв път от няколко дни Диблър установи, че отново мисли ясно. Тъкмо в това беше особеността на Света гора. Когато си там, всичко ти се струва съвсем естествено, едва ли не единствено възможното. А щом се отдалечиш и прехвърлиш всичко през главата си, сякаш се взираш в блестящ сапунен мехур. Никой не оставаше същият човек, попаднеше ли в Света гора.

Е, Анкх пък си беше Анкх, тоест според Гърлото беше напълно устойчив срещу всякакви чудатости на Света гора.

Жвакаше през локвите и се заслушваше в плющенето на дъжда.

И след малко за пръв път в живота си забеляза, че то има свой ритъм.

Ама че смехория! Цял живот си в този град, но трябва да заминеш някъде и да се върнеш, за да уловиш такта на капките, цопващи в канавките…

Няколко минути по-късно сержант Колън и ефрейтор Нобс от Градската стража приятелски споделяха ръчно свита папироса в закътан вход и вършеха онова, което умееха най-добре — грижеха се да бъдат на сухо и да не се забъркват в неприятности.

Само те видяха фигурата, която подскачаше с маниакална възбуда по подгизналата улица, правеше пируети в локвите, хвана се за водосточна тръба, за да завие зад ъгъла, накрая подрипна, жизнерадостно тракна с подметки и се скри от погледите им.

Сержант Колън върна влажната угарка на спътника си.

— Тоя да не беше Диблър Гърлото?

— Ъхъ — потвърди Ноби.

— Доста весел ми се видя.

— Превъртял е, ако питаш мен — сподели преценката си Ноби. — Какво го е прихванало, та пее в дъжда?

Уумм… уумм…

Архиканцлерът преглеждаше книгата със записките по отглеждане на породисти дракони и се наслаждаваше на нощното си питие. Вдигна глава и се заслуша.

… уумм… уумм… уумм…

— Ех, богове! — промърмори той и застана до голямото гърне. То дори се клатушкаше, сякаш самото здание се тресеше.

Ридкъли наблюдаваше втрещен.

… уумм… ууммууммууммУУММ.

Гърнето се полюля още малко, замря и притихна.

— Ама че странно — изсумтя Архиканцлерът.

Пльок.

В отсрещния край на стаята гарафата с бренди се пръсна на парченца.

Ридкъли Кафявия си пое дъх и ревна:

— Ковчежнико-о-о!

Виктор се събуди заради пясъчните мухи. Въздухът вече се сгорещяваше. Поредният хубав ден.

Нагази в плиткото, за да си измие лицето и да се разсъни.

Я да видим… още имаше двата долара от предишния ден и малко дребни монети. Би могъл да си позволи кратък престой тук, особено ако спи на брега. А яхнията при Боргъл, макар да беше храна само в най-тесния смисъл на думата, наистина не струваше много… Сети се обаче, че отбиването в голямата барака би означавало и смущаващи срещи с Джинджър.

Направи още една крачка и потъна.

Досега не бе плувал в морето. Изскочи на повърхността полузадавен и трескаво размаха ръце. Но брегът беше само на пет-шест метра.

Отпусна се, почака дишането му да се успокои и загреба с мързелив кроул по-надалеч от линията на прибоя. Водата беше прозрачна като кристал. Виждаше как дъното се спуска стръмно към… излезе горе да си прочисти дробовете… към мрачна синева, в която през рибните ята едва се различаваха очертанията на бледи правоъгълни камъни, пръснати по пясъка.

Гмурна се колкото умееше, пребори се да слезе долу, докато ушите му не писнаха. Невъобразимо грамаден рак щракна с щипците си към него, после се шмугна в дълбините.

Виктор изплува задъхан и се насочи към брега.

Щом не му провървя с подвижните образи, поне нямаше съмнение, че може да се заеме с риболов.

Възможно беше и да се прехранва от брега. Струпаните плавеи биха подхранвали камините и печките в Анкх-Морпорк години наред. Никому в Света гора не би хрумнало да запали огън, освен за да сготви нещо.

Някой изглежда го бе правил и преди. Докато газеше в плитчините, Виктор забеляза, че дървата по-нататък по брега не са нахвърляни, а прилежно подредени. Малко по-далеч зърна и грубовато стъкмено огнище.

Беше затрупано с пясък. Вероятно някой бе живял на брега с надеждата да дочака големия си шанс в подвижните образи. Вгледа се и откри, че парчетата дърво зад покритите с пясък камъни май са струпани нарочно така. Виждаше ги откъм морето и дори му се стори, че образуват разкривен вход.

Питаше се дали обитателите на това място не са още там. И нямаха ли нещо за пиене?

Откри, че обитателят си е вътре, но от месеци не е имал нужда от питие.

В осем часа сутринта гръмовно тропане по вратата събуди Безам Посадски, собственик на „Одиум“, една от никнещите като гъби из цял Анкх-Морпорк филмови зали.

Бе прекарал лоша вечер. Анкх-морпоркците обичаха новостите. Уви, обичта им беше краткотрайна. „Одиум“ му донесе страхотна печалба първата седмица, през втората някак свърза двата края, но бизнесът вече издъхваше. Последният показ снощи бе посетен от глухо джудже и орангутан, който дори си носеше свои фъстъци. А Безам разчиташе на продажбите на фъстъци и пукана царевица, за да изкара нещичко. Затова в момента се вкисваше.

Отвори вратата и надникна мътно.

— Затворено е до два следобед. Тогава е дневният показ. Елате в два. Ще седнете където искате.

Затръшна вратата. Тя отскочи от подложения ботуш на Диблър Гърлото и почти сплеска носа на Безам.

— Дойдох да поговорим за специалния показ на „Мечът на страстта“ — осведоми го Гърлото.

— Какъв специален показ, бе?

— Ей сега ще ти обясня.

— Няма да показваме никакви специални страстни мечове. Днеска имаме „Вълнуващо“…

— Гусин Диблър ти рече, че ще показваш „Мечът на страстта“ — избоботи друг глас.

Гърлото се облегна на рамката на вратата. Зад него стърчеше скален отломък. Оставяше впечатлението, че някой го е замерял със стоманени топки поне трийсетина години.

Камъкът се прегъна по средата и се наведе към Безам, който разпозна Детритус. Всички познаваха Детритус. Такъв трол не се забравя лесно.

— Но аз дори не бях чувал… — подхвана собственикът на „Одиум“.

Гърлото измъкна изпод мишницата си голяма тенекиена кутия и се ухили.

— Ето ти и малко плакати — връчи дебелия наръч.

— Гусин Диблър ми позволи да налепя плакати по стените — съобщи гордо Детритус.

Безам разгъна един плакат и очите му се насълзиха от цветовете. На хартията бе изобразена (може би) Джинджър в твърде тясна блузка, а Виктор я мяташе на рамо, отблъсквайки всевъзможни чудовища с другата си ръка. В далечината изригваха вулкани, пикираха дракони и горяха градове.

— „Филмът, дето не успеха да забранйът!“ — зачете той колебливо. — „Путресаващи преключения в жежкото зъраждани на нов контенент! Мъж и жинъ, зъпратени във въртопъ на идин безумен свйат! ЗВИЗДИТЕ Делорес дйо Грях в ролйъта на Жинътъ и Виктор Мараскино в ролйъта на Коен Варварино!!! ВЪЛНЕНИЙЪ! АВЪНТЮРИ!! СЛОНУВЕ!!! Учаквайте скоро въ фсички зали!!!!“

— Не знам в небето да има звезда Делорес дьо Грях — промърмори Безам.

— Не, тя е филмова звезда — поправи го Гърлото, снижи глас и заговори до ухото му. — Казват, че е дъщеря на клачиански пират и неговата дива опърничава пленница. А той е син на… син на магьосник — изменник и безразсъдна танцьорка на фламенко.

— А стига, бе! — неволно възкликна Безам.

Диблър мислено се потупа по носа. Напоследък много се възхищаваше от себе си.

— Знам, че ще почнеш да го показваш след около час — сподели той.

— В тоя ранен час ли? — стъписа се Безам.

За днес имаше копие от „Вълнуващо проучване на грънчарството“ и малко се тревожеше. Новото предложение беше далеч по-добро.

— Да — потвърди Диблър. — Защото мнозина ще поискат да го гледат.

— Не се знае — изсумтя собственикът на „Одиум“. — Напоследък почти никой не се вясва в залата.

— Този ще искат да гледат — натърти Гърлото. — Довери ми се. Нима съм те лъгал някога?

Безам се почеса по темето.

— Е, една нощ миналия месец ми продаде наденичка в хлебче и каза, че…

— Казах го в преносен смисъл — отсече Гърлото.

— Ъхъ — подкрепи го Детритус.

Раменете на Безам се превиха.

— Че аз откъде да знам за преносения смисъл…

— Разбрахме се. — Гърлото се ухили като хищна тиква. — Ти отвори залата, седни си удобно и прибирай парите.

— О, хубаво — премалял прошепна Безам.

Гърлото дружески го прегърна през раменете.

— А сега да си поприказваме за процентите.

— Какви проценти?

— Запали си пура, аз черпя — поощри го Гърлото.

Виктор се мъкнеше бавно по безименната главна улица на Света гора. Под ноктите му се бяха набили песъчинки и го дразнеха.

Не знаеше обаче дали бе постъпил правилно.

Отначало помисли стареца за безделник, който събирал от брега каквото изхвърли морето и просто не се е събудил някоя сутрин. Само че омацаните златночервени одежди бяха странна премяна за отрепка. Не можеше да се познае откога е мъртъв. Сухият солен въздух го бе мумифицирал.

А и съдейки по колибата, бе събирал от брега странни вещи.

Виктор си мислеше, че трябва да разкаже на някого, но едва ли в Света гора ще събуди нечие любопитство с такава история. Вероятно един-единствен човек на света се е интересувал дали старецът е жив или мъртъв, но именно този човек пръв е научил новината.

Виктор погреба тялото зад колибата от плавеи.

Видя пред себе си закусвалнята на Боргъл. Реши да рискува с една закуска. Освен това искаше да поседне някъде, за да прочете книгата.

Находка, каквато не очакваше в схлупена колиба на брега, и то в ръцете на мъртвец.

На корицата бяха изписани думите:

Първата страница беше запълнена със закръглени букви, изписани от ръка, която не е свикнала да борави с перото:

Разгръщаше предпазливо коравите листове. Записките трудно се различаваха помежду си, нямаха и дати.

Зърна келнерката с ъгълчето на окото си.

— Искам да поръчам варено яйце.

— Има само яхния. Рибна.

Той отметна глава и срещна изпепеляващия поглед на Джинджър.

— Не знаех, че си келнерка.

Тя се престори, че почиства трохите около солницата.

— И аз не знаех до вчера. Провървя ми, че избраха момичето от сутрешната смяна за филм на „Независими алхимици“, не си ли съгласен? — Тя вдигна рамене. — Ако съм истинска късметлийка, може да получа и следобедната смяна.

— Слушай, не съм искал…

— Яхния. Яж или хвърляй. Трима клиенти вече направиха първо едното, после другото.

— Ще я ям. Ей, няма да повярваш — намерих тази книга в ръцете на…

— Забранено ми е да се закачам с клиентите. Тази работа не е най-добрата в града, но няма да ме изгонят и от нея заради теб! — скастри го Джинджър. — Значи яхния?

— Ами да. Извинявай…

Започна да прелиства отзад напред. Преди Деккан бил Тенто, който също извършвал церемонията три пъти на ден, понякога му носели риба, излизал да се облекчава (макар че или не го правел често като Деккан, или не смятал, че трябва да го отбелязва всеки път). По-рано песнопенията били задължение на някой си Мегелин. Мнозина бяха живели на този бряг един подир друг, в още по-далечното минало били цяла група, а и записките бяха по-официални. Трудно се четяха, наглед смисълът се криеше в някакъв код — ред след ред мънички сложни фигурки…

На масата пред него тупна паница, сякаш пълна с първичната супа на еволюцията.

— Слушай — подхвана Виктор, — кога ти свършва смяната…

— Никога — сряза го Джинджър.

— Питах се дали знаеш къде…

— Не знам.

Той се вторачи в тъмната повърхност на мътилката. Боргъл очевидно се придържаше към убеждението, че уловиш ли нещо във вода, значи е риба. В паницата се забелязваше лилава форма с поне десетина крачета.

Въпреки това Виктор изяде цялата порция. Струваше му тридесет пенса.

Джинджър толкова подчертано му обръщаше гръб до тезгяха, както и да се навърташе край нея, че чак го заболяха очите. Той излезе да си потърси работа.

Виктор никога не се бе трудил за пари или други облаги. Според досегашния му опит работата беше нещо, което сполетяваше само околните.