Подвижни образи

Тук бе настъпило времето на мълчанието.

В Света гора не помръдваше нищо освен светлината. Тя примигваше бавно.

Долавяше се страховито очакване. Ако допуснем, че филмовите декори си мечтаят да бъдат истински, градчето бе изкачило още едно стъпало по тази стълбица — истинско място, очакващо нещо ново, което не може да се опише с обикновения човешки език.

— … — промълви Виктор и се запъна.

— …? — озадачи се Джинджър.

— …?

— …!

Позяпаха се. Виктор хвана Джинджър за ръката и я издърпа в най-близката сграда. Попаднаха в закусвалнята.

Гледката вътре също остана неописуема, докато Виктор не стигна до черната дъска, на която се изписваше „менюто“.

Взе парчето тебешир и започна да пише с печатни букви: „ГОВОРЯ, АМА НЕ СЕ ЧУВАМ.“

Почти тържествено й връчи тебешира.

„И АС НИ МОГА. ЩО Е ТЪЙ?“

Той подхвърли тебешира замислено.

„МАЙ ЗАЩОТО НЕ ИЗОБРЕТИХМЕ ОЗВУЧЕНИ ФИЛМИ. АКО НЯМАХМЕ ДУХЧЕТА, КОИТО РИСУВАТ ЦВЕТНИ КАДРИ, ТУК ВСИЧКО ЩЕШЕ ДА Е ЧЕРНО-БЯЛО.“

Огледаха се. На почти всяка маса имаше чинии с недоядени порции. Не че това беше рядка случка в заведението на Боргъл, но обикновено се виждаха и клиенти, които се оплакват сърдито.

Джинджър внимателно докосна една чиния.

— Още е топло — изрече само с движения на устните.

— Да вървим — подкани той безмълвно и посочи вратата.

Момичето се помъчи да каже нещо доста оплетено, озъби се от яд и написа на дъската: „ЩО НИ ЧАКАМЕ МАГЕСНИЦИТЕ?“

Виктор постоя нерешително. После устните му оформиха израз, който Джинджър не би признала, че знае. Той се втурна към изхода.

Претоварената количка вече криволичеше бясно по улицата, осите й димяха. Виктор заподскача пред возилото и размаха ръце.

Последва дълъг беззвучен разговор. Изписаха с тебешир най-близката стена. Джинджър не можа да сдържи нетърпението си и се намеси.

„СТОЙТЕ СИ НАСТРЪНА. АКО НАХЪЛТЪТ, ШЕ ВИ СХРУСКЪТ.“

„И ВАС“ — лаконично отбеляза Деканът с по-красив почерк.

Виктор написа: „САМО ЧЕ АЗ МАЙ ЗНАМ КАКВО СТАВА. БЕЗДРУГО ЩЕ СЕ НАМЕСИТЕ, АКО НЕЩО СЕ ОБЪРКА.“

Кимна на Декана и се върна припряно при Джинджър и Библиотекаря. Взря се неспокойно в орангутана, който поне формално си оставаше магьосник. Но пък беше човекоподобно и не би било зле да е наблизо в по-напечено положение. Реши да рискува.

— Да вървим — изрече само с устни.

Нямаше как да сбъркат посоката към хълма.

Вместо пътека вече имаше широк отъпкан път, неприятно очертан от захвърлени вещи. Сандал. Съборена снимачна кутия.

Двукрилата врата беше изкъртена от пантите. В тунела се мержелееше червеникаво сияние. Виктор вдигна рамене и продължи навътре.

Можеше да се мине, защото Детритус крепеше тавана на раменете си.

Е, още го крепеше, но вече се опираше на едното си коляно.

Виктор и Библиотекарят струпаха големи камъни от двете му страни, за да поемат тежестта. Тролът изпъшка или поне така изглеждаше, после се просна възнак. Джинджър се притече и му помогна да се изправи.

— Какво стана? — попита го беззвучно.

— …? …?

Детритус изпадна в недоумение и се помъчи да извие очи към устата си.

Виктор въздъхна. Представи си как обитателите на Света гора са напирали слепешката в тунела и троловете са разхвърляли отломките. Понеже Детритус беше най-як, естествено му се е паднала по-важна роля. А тъй като обикновено използваше мозъка си само за да не хлътне темето му, също толкова естествено беше да го оставят вместо опорна колона. Виктор си представи и как Детритус напразно е викал безмълвно на тичащата покрай него тълпа.

Чудеше се дали да не му напише някакво ободряващо духа послание, но сигурно би си загубил времето. Пък и тролът не се помайваше. Закрачи тежко и решително, устремен към някаква лична цел. Юмруците му дълбаеха бразди в прахоляка.

Стигнаха до пещерата, в която Виктор вече разпознаваше фоайето на същинската зала. Може би преди хилядолетия поклонниците са се стичали тук да си купят… Какво ли? Благословени наденички и светена пукана царевица?

Призрачна светлина изпълваше кухината. Накъдето и да погледнеше Виктор, виждаше същата древна гнилоч. Но периферното зрение все го подлъгваше, че пещерата прилича на дворец с драперии от червен плюш и барокови златни декорации. Започна да върти глава рязко с надеждата да улови изплъзващия се мираж.

Забеляза колко угрижено гледа Библиотекарят и надраска на каменната стена: „ДА НЕ СЕ СЛИВАТ РЕАЛНОСТИТЕ?“

Орангутанът кимна.

Виктор трепна и поведе групичката си по проядените стъпала към залата.

По-късно осъзна, че именно Детритус спаси всички.

Погледнаха към вихрещите се образи по отвратителния екран и…

Видения. Истински. Внушаващи вяра.

Очакващи…

… и Детритус мина направо през тях тримата.

Картините, създадени да хванат в клопка и да омаят всеки разум, просто отскочиха от каменния му череп. Той изобщо не ги забелязваше. Имаше си лична работа.

Да те стъпче почти до смърт увлечен от целите си трол е едва ли не съвършеният лек срещу объркването кое е истинско и кое — не. Действителността е именно онова, което те сгазва.

Виктор се изправи намръщен от болка, издърпа другите към себе си, посочи им трепкащия, издуващ се правоъгълник в отсрещния край на залата и заповяда с устни:

— Не гледайте натам!

Двамата кимнаха.

Джинджър стискаше ръката му, докато се спускаха по пътеката между редовете.

Тук бяха всички от градчето. Виждаха познатите лица, застинали в променливата светлина.

Виктор усещаше как ноктите на момичето се забиват в кожата му. Тук бяха Скалата, Мори и джуджето Фрунткин от закусвалнята. Тук беше госпожа Космипилитска. Тук бяха Среброриб и останалите алхимици. Тук бяха дърводелците, майсторите на ръчката и несбъднатите звезди, които пазеха коне, бършеха маси или стояха на опашка и чакаха, чакаха, неуморно чакаха големия си шанс…

Виктор се сети за раците. Имало велик град, после мнозина загинали, а в руините под водата се настанили раците.

Орангутанът протегна ръка и посочи.

Детритус бе открил Руби на първия ред и се мъчеше да я вдигне от седалката. Както и да я обърнеше, очите й се насочваха към подскачащите образи. А когато застана пред нея, тя се намръщи и го цапардоса да се отмести.

Лицето й пак загуби всякакво изражение и тя се настани удобно на седалката.

Виктор докосна рамото му. Надяваше се, че е успокоил и обнадеждил с жестовете си трола, който беше самото въплъщение на скръбта.

Фигурата в броня си лежеше върху плочата зад екрана под потъмнелия диск.

Зяпнаха я безпомощно.

Виктор нерешително плъзна пръст по дебелия слой прах и се откри ивица лъскав жълт метал. Той се озърна към Джинджър и отвори уста.

— Ами сега?

Тя вдигна рамене красноречиво: „Откъде да знам? Тогава спях.“

В екрана напираха дебели издутини. Колко оставаше до нашествието на Тварите?

Виктор се помъчи да разтърси… да го наречем мъжа. Много високия мъж. В цяла златиста броня. Все едно се опитваше да пробуди планина.

Протегна ръце и се напъна да вземе меча, който беше по-дълъг от самия него и дори да го освободеше, можеше да борави с него колкото и с натоварен шлеп.

Спящият стискаше неумолимо дръжката.

Библиотекарят се стараеше да разчете книгата на светлината от екрана и забързано отмяташе лист след лист.

Виктор надраска на страничния ръб на плочата: „НИЩО ЛИ НЕ МОЖЕШ ДА ИЗМИСЛИШ?“

Джинджър взе тебешира. „НЕ! ТИ МЪ СЪБУДИ! НИ НАМ КАК ДА ГО НАПРАВА!!! НИТО КВО ДА ПРАВА!!!“

Не успя да сложи четвърти възклицателен знак, защото парчето се счупи, едната половинка отскочи и се чу глухо „зън“.

Виктор вдигна от пода втората половинка.

„ЗАЩО НЕ ПОГЛЕДНЕШ В КНИГАТА?“

Библиотекарят закима и тикна книгата в ръцете й. Джинджър му махна да се дръпне и постоя вторачена в сенките.

После взе книгата.

Погледна човека, човекоподобното и трола около себе си.

Замахна и запрати книгата нанякъде.

Този път не беше „зън“. Отекна ясно и звънко — „дуум“. Нещо издаваше звуци в това място на безмълвието.

Виктор заобиколи плочата с такава скорост, че се подхлъзна.

Грамадният диск беше гонг. Чукна го с юмрук. Падна парче от окислената повърхност, но металът затрепери от лекия удар и в залата се разнесе ново тихо боботене. Щом Виктор се досети какво да търси, мигновено забеляза двуметровия железен прът с обвита с кече топка накрая.

Вкопчи се в дръжката и се напъна да вдигне чука от опорите му. Но само се напъна. Прътът бе клеясал непоклатимо в жлебовете.

Библиотекарят застана от другата страна, двамата се спогледаха и повдигнаха заедно. Люспици ръжда се впиваха в дланите на Виктор.

Не можеха да го помръднат. Времето и соленият въздух бяха слели в едно цяло чука и опорите.

Времето сякаш забави ход и се превърна в поредица от застинали картини под трепкащото сияние, досущ като кадри в прожекционна кутия.

Трак.

Детритус посегна над главата на Виктор, стисна дръжката по средата и вдигна чука, откъсвайки опорите от скалната основа.

Трак.

Другите трима се проснаха на пода, а тролът хвана дръжката с двете си ръце, замахна с чука и го завъртя към гонга.

Трак.

Трак.

Трак.

Трак.

В редуващите се кадри Детритус сякаш заемаше мигновено… трак… различни, но свързани пози — завъртя се на едното си кораво стъпало, а главата на чука… трак… описа ярка дъга в мрака.

От силата на удара гонгът отскочи толкова назад, че веригите се скъсаха и бронзовият диск се блъсна в стената.

Звукът се завърна незабавно и в огромни количества, все едно се бе събирал в незнаен язовир и изведнъж се отприщи, за да залее весело света и да удави тъпанчетата в ушите на всички слушатели.

Бууум!

Трак.

Великанската фигура върху плочата седна бавно, прахът се стичаше на мързеливи струи по нея. Отдолу се показа злато, незатъмнено от годините.

Фигурата се движеше мудно, но непреклонно, сякаш тласкана от механизъм. Едната ръка хвана удобно гигантския меч, другата се опря на плочата, докато дългите крака стъпят на пода.

Изправи се в триметровия си ръст, отпусна длани върху дръжката на меча и зачака. Зае почти същата поза както върху плочата, но вече беше нащрек, долавяше се дебнеща огромна мощ. Златният мъж изобщо не погледна четиримата, които го събудиха.

Екранът вече не се издуваше. Нещо усети присъствието на мъжа с меча и насочи цялото си внимание към него. Значи поне временно пренебрегна всички останали.

Публиката се размърда. Зрителите се събуждаха.

Виктор побутна Библиотекаря и Детритус.

— Изведете ги оттук. И по-бързо!

— Ууук!

Не се наложи да подканят обитателите на Света гора. Щом се отърси от хипнозата и видя ясно силуетите на екрана, всеки по-умен от Детритус се поддаде на внезапното желание да е колкото се може по-далеч оттук. Виктор наблюдаваше как скачат от седалките и се блъскат на изхода.

Джинджър понечи да тръгне с гъмжилото. Виктор я възпря.

— Още не. Не е наш ред.

— Какво означава това? — сопна се момичето.

Той поклати глава.

— Ние трябва да излезем последни. Така е в Света гора. Можеш да използваш магията й, но и тя си служи с теб. Пък и не искаш ли да видиш как ще свърши историята?

— Искрено се надявах да гледам края от много голямо разстояние.

— Добре, но помисли и за друго… Ще минат две-три минути, докато всички се измъкнат. Защо не почакаме да освободят пътя?

Чуваха воплите във фоайето и блъсканицата в началото на тунела.

Виктор мина по внезапно опустялата пътека и седна на последния ред.

— Дано на стария Детритус му стигне умът да не крепи отново тавана.

Джинджър въздъхна и се настани до него.

Виктор метна крака върху предната седалка и порови в джобовете си.

— Искаш ли малко пукана царевица?

От тук златният мъж изглеждаше дребен под екрана. Стоеше, склонил глава.

— Да знаеш, той наистина прилича на чичо ми Осуалд — установи Джинджър.

Екранът потъмня толкова ненадейно, че нахлулата чернота почти се чуваше.

„Сигурно досега се е случвало в десетки вселени — умуваше Виктор. — Дивата идея връхлита, но нещо пробужда златния мъж — Осуалд или както се казва. И той я овладява. Или каквото там прави. Може би където се появи Света гора, идва и този Озрик.“

Възникна точица алена светлина и нарасна с изумителна скорост. На Виктор му се стори, че пропада в шахта.

Златната фигура вдигна глава.

Светлината се кривеше в хаотични очертания. Екранът изчезна. Нещо напираше да влезе в света, заместило образите в отсрещния край на залата. Нещо, което отчаяно се бореше да съществува.

Златният мъж замахна с меча.

Виктор разтърси Джинджър за рамото.

— Май е време да си ходим.

Мечът нанесе удар и златно сияние заля залата.

Двамата тичаха през фоайето, когато първият трус разлюля пода. Вторачиха се в зейналата паст на тунела.

— За нищо на света! — отсече Джинджър. — Втори път няма да се пъхна в този капан.

Залетите от вода стъпала бяха пред краката им. Разбира се, водеха към морето, но водата чернееше и — като би се изразил Гаспод — вещаеше.

— Плуваш ли? — провери Виктор.

Прогнила колона се срути зад гърбовете им. А от залата се носеше ужасяващ хленчещ вой.

— Не много добре — призна си Джинджър.

— И аз.

Врявата зад тях звучеше все по-зле.

— В края на краищата — промълви Виктор и хвана ръката на Джинджър — можем да смятаме това за великолепна възможност да се усъвършенстваме много бързо в плуването.

Скочиха.

Виктор изплува на петдесетина метра от брега, като дробовете му сякаш бяха готови да се пръснат. Главата на Джинджър се подаде до него. Стигнаха до плиткото и се вторачиха.

Земята се тресеше.

Градчето до Света гора, построено със сурови греди и къси пирони, се разпадаше. Сградите рухваха навътре като къщички от карти. Тук-там незначителни взривове отбелязваха къде е имало октоцелулоза. Чезнеха платнени градове и гипсови планини.

А насред разрухата жителите на Света гора бягаха да отърват кожите, провирайки се между падащата дървения. Майстори на ръчката, актьори, алхимици, духчета, тролове, джуджета — всички щъкаха като мравки, чийто мравуняк е пламнал в горски пожар. Тичаха с все сила, вперили погледи в хоризонта.

Половината хълм хлътна навътре.

За миг Виктор като че зърна огромната златна фигура на Осбърт, безплътна като облак прашинки в лъч светлина, да се извисява над Света гора и да стоварва меча си във всеобхватна дъга.

После изчезна.

Той помогна на Джинджър да изджапа до брега.

Излязоха на притихналата главна улица. Чуваше се само проскърцване и трясък, когато поредната дъска се откъсваше от полусрутена къща.

Провираха се между изпопадали декори и потрошени снимачни кутии.

Зад тях таблото „Векът на Плодния прилеп“ се стовари с грохот на пясъка.

Подминаха останките от закусвалнята на Боргъл, чието унищожение бе повишило малко, но забележимо общото качество на храната в света.

Газеха в размотани ленти, развявани от вятъра.

Стъпваха по парчета от мечти.

Щом излязоха от доскорошната Света гора, Виктор спря и се озърна.

— Накрая се оказаха прави. Повече няма да си намериш работа в този град.

Чу хлипане. Изненада се, че Джинджър плаче.

Прегърна я.

— Да си вървим.

Магията на Света гора, изкоренена и бледнееща, се носеше над земите и търсеше къде да се приюти…

Трак…

Ранна вечер.

Залезът червенееше в прозорците на „Къщата на ребърцата“, почти опустяла в този час.

Детритус и Руби седяха на неудобни столчета за хора.

Освен тях вътре беше само Хитрьо Харга, който с парцал в ръка размазваше равномерно мръсотията по масите и си подсвиркваше.

— Ъ-ъ… — подхвана Детритус.

— Да? — поощри го Руби.

— Ъ-ъ… Нищо.

Детритус не се чувстваше уютно тук, но Руби настоя да влязат. Все му се струваше, че тя иска да й каже нещо, но у него напираше единствено желанието да я халоса любовно с тухла по главата.

Свирукането на Харга секна.

Детритус усети как главата му сама се завъртя натам. Устата му се отвори.

— Изсвири го пак, Хитрьо — промълви с неговото гърло Света гора.

Оглушителен акорд раздруса всичко, отсрещната стена изчезна в незнайното измерение, присъщо на филмите, и малко мъгляв, но несъмнено присъстващ оркестър зае мястото на кухнята и зловонната уличка зад нея.

Дрехата на Руби се превърна в истински водопад от пайети. Останалите масички отлетяха нанякъде.

Детритус нагласи на раменете си неочаквано появилия се смокинг и се прокашля.

— Може да ни чакат бурни дни…

Думите сами изскачаха през гласните му струни.

Хвана ръката на Руби. Бастун с позлатен връх го прасна по ухото. Черна копринена шапка се материализира на скорост и отскочи от десния му лакът. Детритус не трепна.

— … но още ни свети луна и музика звучи…

Запъна се. Златните слова му се изплъзваха. Стените застанаха по местата си. Наоколо отново имаше масички. Пайетите угаснаха.

— Ъ-ъ… — изломоти тролът.

Тя се взираше с копнеж в очите му.

— Ъ-ъ… извинявай — изгъгна той. — Хич не знам к’во ме прихвана.

Хитрьо доближи масата.

— А бе, какви ги…

Без да го погледне, Руби мушна назад с дебела като дърво ръка и го запрати през шперплатовата стена.

— Целуни ме, вятърничав безумецо… — измърка тя.

Челото на Детритус се набръчка.

— К’во?

Руби въздъхна. Е, дотук с човешките приумици…

Докопа стол и го стовари много точно върху главата на избраника си. По лицето му плъзна усмивка и той тупна по очи на пода.

Тя метна с лекота Детритус на рамото си. Света гора я бе научила, че няма смисъл да чакаш поразяващия удар на съдбата. Можеш и сама да го нанесеш.

Трак…

В джуджешка мина на много километри от глинестата земя на Анкх-Морпорк един извънредно освирепял бригадир на миньорска смяна тресна с кирката си по пода, за да наложи тишина, и изрече следните думи:

— Искам да сме наясно, чухте ли? Ако още веднъж… Ама сериозно говоря — само веднъж дори!… Ако още веднъж чуя от вас, проклети украшения за полянки, тая песен „Хай-хо“, ще играе двуострата брадва, от сърце ви го казвам. Ние сме джуджета, вдън земя да пропаднете дано! Дръжте се подобаващо. И за теб се отнася, Дози!

Трак…

„Не съм ти Дългоушко“ подскочи върху дюната и погледна. После се върна при другите.

— Чисто е — докладва. — Няма човеци. Само развалини.

— Ще си имаме свое място — зарадва се котаракът. — Тук животните без разлика на вид и ръст ще живеят заедно в пълно…

Патокът изкряка.

— Той казва — преведе „Само да си ме нарекъл Дългоушко!“, — че си струва да опитаме. Щом ще сме разумни, да го правим както си е редно. Така, де…

Внезапно потръпна, сякаш го жилна слаб статичен заряд. За миг долчинката между дюните се разми като от горещ повей.

Патокът изкряка пак.

Заекът сбърчи муцунка. Незнайно защо се съсредоточаваше по-трудно.

— Патокът казва… казва… патокът… казва… „кряк“…

Котаракът се обърна към мишока.

— Мяу?

— Писук — отбеляза мишокът.

Патокът се вторачи в котарака, той пък — в заека. Мишокът се взря в патока.

Патокът излетя право нагоре. Заекът тутакси се превърна в поредица бързо отдалечаващи се облачета пръснат пясък. Мишокът хукна през дюните. Котаракът се почувства несравнимо по-щастлив, отколкото през последните седмици, и го подгони.

Трак…

Джинджър и Виктор седяха до масичка в „Кърпеният барабан“.

— Бяха добри кучета — промълви тя по едно време.

— Да — унесено отрони той.

— Мори и Скалата ровят в развалините цяла вечност. Казват, че долу имало всякакви мазета и килери. Толкова съжалявам…

— И аз.

— Може би трябва да им издигнем паметник. Или нещо от този род.

— Не знам — поклати глава Виктор. — Като си спомниш какво правят кучетата около статуите… Може би геройски загиналите кучета също са част от Света гора. Не знам…

Джинджър очертаваше с нокът един чвор в дъските на масата.

— Всичко свърши. Знаеш това, нали? Вече няма Света гора. Край.

— Да.

— Патрицият и магьосниците няма да позволят никому да прави още филми. Патрицият го каза съвсем недвусмислено.

— Не ми се вярва, че някой иска да прави филми — вметна Виктор. — И кой сега ще помни Света гора?

— За какво говориш?

— Онези стари жреци са си създали нещо като религия. Накрая са забравили истинския смисъл, но е нямало значение. Едва ли са нужни песнопения и огньове. Важното е просто да помниш Света гора. И то добре.

— Ъхъ — ухили се тя. — Както могат да помнят хиляда слона.

— Ъхъ — засмя се и той. — Горкият Диблър. Не дочака слоновете си…

Джинджър побутваше парче картоф по чинията си. Нещо я тревожеше, но не беше глад.

— Беше чудесно, нали? — избухна накрая. — Поне имахме нещо великолепно, нали?

— Да.

— И хората смятаха, че е хубаво.

— О, да — мрачно потвърди Виктор.

— Исках да кажа, че дадохме на света нещо страхотно.

— Няма спор.

— Не за онова ти говоря! Да си богиня на киното не се оказа чак такава прелест…

— Права си.

Джинджър въздъхна.

— Свърши се с магията на Света гора.

— Може и да е останало малко от нея.

— Къде?

— Ами рее се наоколо. Предполагам, че търси начин да се изчерпи докрай.

Джинджър се зазяпа в чашата пред себе си.

— Какво ще правиш занапред?

— Не знам. А ти?

— Може да се върна във фермата.

— Защо?

— Света гора беше моят шанс, не разбираш ли? В Анкх-Морпорк няма много работа за жени. Тоест… — поколеба се Джинджър — … няма работа, която ми допада. Вече получих три предложения за брак. От много изтъкнати мъже.

— Нима? И защо?

Тя се намръщи.

— Ей, аз да не съм някаква грозница…

— Изобщо не съм казвал такова нещо — припряно се оправда той.

— За богатите търговци сигурно е приятно да имат известни съпруги. Все едно са си купили скъп накит. — Джинджър сведе поглед. — Госпожа Космипилитска подхвърли, че можела да се възползва от някое предложение, ако не проявявам интерес. Казах й да се омъжи и за тримата наведнъж, ако иска.

— И аз все не мога да избера — развесели се Виктор.

— Тъй ли? Ако имам само такъв избор, по-добре да не избирам. Каква мога да бъда, след като съм била самата аз, но голяма колкото света?

— Никаква — промърмори Виктор.

— Никой не знае какво означава да преживееш това.

— Освен нас.

— Да…

— Да…

Джинджър се засмя. За пръв път Виктор видя лицето й без сприхавостта, гнева или грима на Света гора.

— По-бодро! — окуражи го тя. — И утре е ден.

Трак…

Сержант Колън от Градската стража на Анкх-Морпорк се сепна насред мирната си дрямка в караулката над главната порта, защото чу далечен тътен.

Облаци прах се стелеха от хоризонт до хоризонт. Погледа ги угрижено. Пушилката растеше и накрая от нея излезе тъмнокож хлапак, възседнал слон.

Животното спря пред портата. Колън нямаше как да не забележи, че прахолякът още се точи до хоризонта и се издига до небето.

Момчето сви длани около устата си и подвикна:

— Ще ме упътите ли към Света гора?

— Както чух, вече нямало Света гора — осведоми го Колън.

Момчето май се замисли дълбоко. Сведе поглед към смачканото листче в ръката си.

— А знаете ли къде мога да намеря господин ССПГ Диблър?

Сержантът повтори инициалите шепнешком.

— А, за Гърлото ли питаш? За Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото?

— Той в града ли е?

— Ей сега ще проверя. За кого да предам?

— Поръчал е стока с плащане при доставката. Ето я.

В прахоляка вече се различаваха огромни сиви чела. Усещаше се и несравнимата с нищо миризма на хиляда слона, похапвали на воля зеле през последните дни.

— Стойте тука — заръча Колън. — Ще го доведа.

Вмъкна се обратно в караулката и сръга спящия ефрейтор Нобс — втората половина от зорката войска, пазеща града от външни заплахи.

— А?

— Ноби, днеска виждал ли си Гърлото?

— Ами да, беше на Лесната улица. Купих си от него Двойна изненада с наденички.

— Пак ли пробутва наденички?

— Няма как. Прости се с всичките си парици. Що питаш?

— Просто виж какво има навън — сдържано го посъветва Колън.

Ноби надникна.

— Като гледам… Сержант, дали има хиляда слона пред града?

— Толкоз трябва да са.

— И на мен ми се видя, че са към хиляда.

— Оня долу разправя, че Гърлото си ги е поръчал.

— Стига, бе… Голяма търговия ще развърти с тая Двойна изненада, а?

Спогледаха се и устните на Ноби се извиха в злобна усмивчица.

— Нека аз да му кажа, може ли?