Подвижни образи

— Управлявай, по дяволите! Управлявай!

— Не знам как се прави!

— Просто се накланяй на едната или на другата страна!

Ковчежникът стискаше изнервен дръжката на метлата. „Ха, лесно ти е да го кажеш… Ти си свикнал.“

На излизане от Голямата зала бяха зърнали гигантска жена, която се клатушкаше покрай портата и носеше врещящ орангутан. А в момента Ковчежникът се опитваше да контролира прастара летяща метла, взета от музея на Университета, докато лудият зад него упорито се мъчеше да зареди арбалета си с една ръка.

Архиканцлерът бе настоял за тази въздушна атака. Било абсолютно задължително да нападнат от въздуха.

— Не можеш ли да караш по-плавно? — разсърди се Ридкъли.

— Архиканцлер, метлата всъщност не е двуместна!

— Човече, не мога да се прицеля, като описваш такива криволици из небето!

Прилепчивият дух на Света гора, мятащ се из града като откъснато стоманено въже, отново профуча през съзнанието на Архиканцлера.

— Ние не зарязваме своите хора в беда… — процеди Ридкъли.

— Своите човекоподобни, Архиканцлер — по навик уточни Ковчежникът.

Нещото се мъкнеше тежко към Виктор. Правеше всяко движение насила, бореше се с разкъсващите го сили на действителността. Трепкаше, докато се стараеше да запази формата си, с която се промъкна в света. Затова мимолетните образи на Джинджър се редуваха с видения на гърчещи се усукани израстъци.

Тази Твар беше гладна за магия.

Вторачи се във Виктор и меча. Ако изобщо беше способна да съзнава нещо, разбра колко е уязвима.

Зави и се заклатушка към Джинджър и магьосниците.

А те се обвиха в пламъци.

Деканът гореше с особено красиви светлосини оттенъци.

— Не се тревожете, млада госпожице — обади се Професорът насред огъня. — Това е илюзия. Изобщо не е истинско.

— Ха, на мен ли го казвате? — изсумтя Джинджър. — Продължавайте!

Магьосниците закрачиха напред.

Джинджър чу стъпки зад гърба си. Двамата Диблър вървяха по петите им.

— Защо се плаши от огъня? — чудеше се Сол, докато Нещото се отдръпваше от настъпващите магьосници. — Нали е илюзия? Би трябвало да се досети, защото няма никаква топлина.

Джинджър поклати глава. Приличаше на сърфист, обяздил цунами от истерия. Може би защото не се случва всеки ден да видиш свое призрачно подобие, което смазва града под петите си.

— Нещото използва магията на Света гора — промърмори момичето. — Значи трябва и да се подчинява на правилата на Света гора. Нищо не усеща, нищо не чува. Само вижда. Каквото види, това е истината. А филмите се палят лесно.

Великанската Джинджър се притисна до Кулата.

— Е, хванаха тая Твар натясно — доволен установи Диблър. — Спипаха я.

Нещото мигаше към настъпващите пламъци.

После се обърна, протегна свободната си ръка и започна да се катери по Кулата.

Виктор се смъкна от седлото и за миг престана да се напряга. Жребецът изчезна.

Въпреки обзелата го паника отдели миг за кротко злорадство. Ако магьосниците бяха тръгнали по-рано да гледат филми, и те щяха да знаят как да го правят.

Всичко опираше до критичната честота на сливане. Дори и действителността имаше такава честота. Успееш ли да сътвориш нещо само за мъничка част от секундата, още не си се провалил. Просто трябва да го повтаряш непрекъснато.

Плъзна се странично в подножието на Кулата, отметнал глава, за да не изпуска от поглед катерещата се Твар. Спъна се в нещо метално. Оказа се изтърваната пика на Библиотекаря. Малко по-нататък краят на увиснало въже киснеше в една локва.

Виктор позяпа находките, отряза с пиката парче от въжето и си стъкми грубовата презрамка за оръжието.

Хвана въжето и го подръпна, но…

Неприятно го изненада липсата на опъване. Отскочи само секунда преди стотици метри подгизнало въже да пльоснат влажно на калдъръма.

Заозърта се отчаяно за друг път нагоре.

Чичото и племенникът гледаха опулени катерещата се Твар. Чудовището не бързаше, понякога се налагаше да натика надаващия вопли Библиотекар в цепнатина, за да намери къде да се хване. Все пак напредваше към върха.

— О, да! — задъхано шепнеше Сол. — Да! Каква сцена! Същинско кино!

— Гигантска жена се изкачва по грамадно здание с пищящо човекоподобно в ръка — въздъхна Диблър. — И ние дори не им плащаме надници за това!

— Ъхъ — изсумтя племенникът.

— Ъхъ… — добави чичото, но в гласа му прозвуча колебание.

Сол се натъжи.

— Ъхъ… — повтори. — Но…

— Знам какво те мъчи — проточи Диблър.

— Това е… Тоест страхотно е, няма спор, обаче… Не мога да не си помисля, че…

— Да. Нещо не е наред — категорично натърти чичото.

— Не в този смисъл! — припряно възрази племенникът. — Не че не е наред, просто липсва…

Не можа да намери думата.

Въздъхна. Диблър също въздъхна.

Изтрещя гръмотевица.

И от небето връхлетя метла, възседната от двама виещи магьосници.

Виктор отвори вратата в основата на Кулата.

Вътре беше тъмно, чуваше как капките падат от високия таван.

Говореше се, че Кулата на Занаята била най-древната постройка на Диска. Наистина внушаваше това впечатление. Отдавна не я използваха за нищо и дъските на вътрешните етажи бяха изгнили. Оставаше само стълбата.

Спирала, състояща се от грамадни плочи, втъкнати в кръглата стена. Някои липсваха. Изкачването беше опасно дори на ярка светлина.

А в мрака… безнадеждно.

Вратата зад него се отвори и нахълта Джинджър, повлякла майстора на ръчката.

— Е, какво чакаш? Побързай, трябва да спасиш горката маймунка.

— Човекоподобно… — разсеяно отрони Виктор.

— Все тая.

— Твърде тъмно е — промърмори той.

— Във филмите никога не е твърде тъмно — заяви момичето. — Мисли си за това.

Тя сръга Техничаря, който я подкрепи припряно:

— Права е. Във филмите не може да е тъмно. Така повелява логиката. Необходима ти е достатъчно светлина, за да виждаш тъмнината.

Виктор впери поглед в здрача и пак се озърна към Джинджър.

— Слушай внимателно! Ако… ако нещо не потръгне, обясни на магьосниците за… знаеш за какво. Онази зала. Тварите ще се опитат да нахълтат и през нея.

— Няма да се върна там! — Избоботи гръмотевица. — Размърдай се, де! — изкрещя пребледнялата Джинджър. — Осветление! Снимачна кутия! И така нататък!

Виктор стисна зъби и се втурна. Имаше светлина, колкото да придаде очертания на мрака. Той скачаше от стъпало на стъпало, а магията на Света гора дуднеше в главата му.

„Необходима ти е достатъчно светлина, за да виждаш тъмнината…“

Вече се влачеше нагоре.

— А в Света гора силите ми никога не свършват…

Така стигна до следващия завой.

— И в Света гора винаги успявам в последния миг! — извика свирепо, облегна се на стената и си пое дъх.

— Винаги в последния миг… — смънка и пак затича нагоре.

Каменните плочи минаваха под краката му като насън, като кадри, процеждащи се през тракаща снимачна кутия.

Щеше да се появи в последния миг. Хиляди хора знаеха това.

Ако героите не изскачат отнякъде в последните мигове, какъв смисъл има всичко? И…

Пред крака му нямаше стъпало.

Другият му крак вече се отблъскваше от предишното.

Вложи каквато енергия му оставаше в изопналия сухожилията тласък, усети как пръстите на предния му крак се удариха в ръба на по-горното стъпало и пак скочи, иначе щеше да си потроши крака.

— Смахната история…

Тичаше нагоре и се взираше с надеждата да открие пролуките в стълбата.

— Винаги в последния миг…

Това не означаваше ли, че може да поспре и да отдъхне замалко? Въпреки всичко ще успее в последния миг…

Не. Длъжен беше да играе честно.

Пак липсваше стъпало.

Позяпа тъпо празнината.

По цялата стълба догоре…

Съсредоточи се за миг и стъпи върху нищото, което за частица от секундата се превърна в плоча, колкото Виктор да скочи върху следващата.

Ухили се в мрака и зъбите му заискриха мимолетно.

Нищо, породено от магията на Света гора, не съществуваше дълго.

Но можеше да го запази колкото е необходимо.

Ура за Света гора!

Нещото трепкаше по-бавно. Твърде за кратко оставаше великанска версия на Джинджър, през повечето време напомняше за помийна яма до работилница за препариране на животни. Издърпа мокрото си туловище над ръба на Кулата и се просна на плоския връх. Въздухът свистеше в дихателните му тръби. Под пипалата му камъните се надробяваха, а магията се изцеждаше, избутана от неутолимия апетит на Времето.

Нещото беше объркано. Защо не идваха останалите? Озова се само и преследвано в това непознато място…

… и вече се гневеше. Проточи едно око и се взря яростно в орангутана, напиращ да се измъкне от бившата ръка. Гръмотевици разтърсваха Кулата. Дъждът плющеше по покрива.

Нещото протегна един псевдопод, усука го около кръста на Библиотекаря…

… и внезапно забеляза друга фигура, нелепо дребничка, изхвърчала от вратата към стълбата.

Виктор измъкна пиката изпод презрамката. Ами сега? Когато имаш насреща си хора, имаш и избор. Можеш да изревеш: „Ей, я остави на мира орангутана и ела насам с вдигнати ръце!“ Или…

Пипало с нокът накрая, по-дебело от ръката му, се стовари върху плочите наблизо и ги напука.

Виктор отскочи назад, замахна с пиката и в дебелата кожа на Нещото зейна дълбока жълтеникава рана. Ударената Твар започна да вие и се размърда твърде бързо, насочвайки още пипала към противника.

„Форма… Те нямат истинска форма в този свят. Вече отделя прекалено много време, за да не се разпадне. Колкото повече се занимава с мен, толкова по-малко внимава да запази целостта си…“

Най-различни очи пораснаха тук-там по Нещото. Щом се впериха във Виктор, в тях цъфнаха гневно спукани капиляри.

„Така… Привлякох вниманието му. А нататък?“

Мушна с върха на пиката напиращото към него пипало и отскочи с подвити колене под брадичката си, защото псевдопод с неясни очертания се помъчи да го препъне.

Протегна се още едно пипало, през което мина стрела, сякаш куршум се заби в чорап, пълен с крем карамел. Нещото отвърна с чегъртащ писък.

Метлата пикира към върха на кулата, Архиканцлерът бързаше да презареди арбалета.

Виктор чу отдалечаващия се рев:

— Щом кърви, ще го пречукаме!

Той настъпи, като сечеше всичко, което му се струваше податливо на острието. Чудовището менеше формата си, мъчеше се да удебели кожата си или да си направи коруба, но не се справяше навреме. „Архиканцлерът е прав. Можем да го убием. Ако ще да го коля цял ден, поне не е неуязвимо…“

Изведнъж видя пред себе си Джинджър, лицето й разкривено от болка и потрес.

Подвоуми се.

Стрела удари глухо в недодяланото тяло.

— Попадение! Ковчежнико, завой за ново пикиране!

Образът се разпадна. Нещото изпищя, захвърли Библиотекаря като парцалена кукла и налетя към Виктор, изпънало всичките си пипала. Едно го събори, още три му отнеха пиката, а след миг разярената Твар се изправи като колосална пиявица и размаха пиката, за да почисти небето от мъчителите си.

Виктор се надигна на лакти и се съсредоточи.

„Истинско само докато е нужно…“

Мълнията открои Нещото в синьо-бялото си сияние. След мигновено последвалия трясък то се люшна като пияно, а малки електрически заряди се загърчиха със съскане по туловището му. Някои израстъци димяха.

Поразената Твар се опитваше да запази формата си въпреки необузданите енергии, бушуващи в тялото й. Хлъзна се непохватно по камъните, измяука смразяващо и пропадна зад ръба, вторачила злобно единственото си здраво око във Виктор.

Той се довлече до края на покрива.

Нещото не се предаваше и по пътя надолу. Трескаво се бореше да се сдобие ту с пера, ту с кожени криле, ту с мембрани, за да оцелее при падането…

Времето се забави. Във въздуха просветна алена мараня. Смърт стовари косата си.

— МЯСТОТО ТИ Е ПРИ МЪРТВИТЕ.

… и последва шум като от удар на кошница мокро пране в стена. Оказа се, че от такова падане може да оцелее само трупът.

Тълпата се примъкваше под дъждовните струи.

Вече нямаше какво да задържи формата и от Нещото оставаха съставните му молекули, които се стичаха в канавките, а оттам поемаха към реката и студените морски дълбини.

— Топи се — отбеляза Лекторът по съвременни руни.

— Че да не е сняг… — промърмори Професорът по неопределени изследвания и побутна останките с крак.

— Внимавай! — възпря го Деканът. — Не е мъртво онова, що може вечно да ни лъже.

Професорът се взря отблизо.

— Ха, мъртва си е гадината и още как! Я почакай… Тук мърда…

Избутаха настрана отпуснатото пипало.

— Да не се е стоварило върху някого? — разтревожи се Деканът.

Така си беше. Измъкнаха сгърченото тяло на Пондър Стибънс. Удариха му няколко добронамерени шамарчета и той отвори очи.

— Какво стана?

— Върху теб падна петнайсетметрово чудовище — простичко обясни Деканът. — Ти… ъ-ъ, добре ли си?

— Исках само да си пийна една биричка — мънкаше Пондър. — Веднага щях да се прибера, честна дума.

— Какви ги плещиш, момко?

Пондър ги загърби и се запрепъва към Голямата зала. След този ден никога, нито веднъж дори не помисли за тайничко отбиване в кръчмата.

— Ама че чудак — сподели мнението си Професорът.

Пак се вторачиха в Нещото, което почти се бе разтворило.

— Тъй красотата погуби звяра — промълви Деканът, който обичаше превзетите лафове.

— Ами! — възрази Професорът. — Погуби го забиването в земята отвисоко.

Библиотекарят се подпря, седна и си разтри темето.

Откри, че пред очите му е отворена книга.

— Прочети я! — настоя Виктор.

— Ууук.

— Моля те!

Орангутанът прелисти книгата и стигна до страниците с пиктограмите. Позяпа ги и примига. После опря показалец в долния ред на дясната страница и го плъзна по знаците отдясно наляво.

„Значи така трябвало да се четат!“ — стресна се Виктор.

Беше объркал всичко още в началото.

Техничаря завъртя кутията си към скупчените магьосници и се прицели в бързо разтварящото се чудовище.

Ръчката спря. Той вдигна глава и се усмихна лъчезарно на всички.

— Господа, ще се съберете ли малко по-плътничко? — Магьосниците го послушаха. — Щото осветлението не го бива много.

Сол записа на парченце хартия: „Магесници гледът Трупъ, 3 дубал.“

— Жалко, не хвана падането — отбеляза с потреперващ глас. — Дали пък да не го направим с каскадьор?

Джинджър седеше в подножието на Кулата, прегърнала коленете си, и искаше да не се тресе чак толкова. Накрая Нещото отново бе опитало да си предаде нейния образ.

Изправи се полека и закрачи несигурно, подпирайки се на зида. Не знаеше какво й е приготвило бъдещето, но се надяваше в него да има и чаша кафе.

Тъкмо подминаваше вратата и чу трополене по стълбата вътре. Виктор се измъкна тежко, Библиотекарят го последва, подпирайки се на юмруци.

Виктор отвори уста, но само започна жадно да гълта въздух. Орангутанът го избута настрана и решително хвана ръката на Джинджър. Беше мека и топла хватка, но съдържаше и намек, че с още малко усилие може лесно да превърне нечия ръка в пихтия.

— Ууук!

— Виж какво, всичко свърши — промълви момичето. — Чудовището е мъртво. Това приключва историята, нали? А сега ще си намеря нещо за пиене.

— Ууук!

— Я ходи да се ууукваш…

Виктор вдигна глава.

— Нищо не е… свършило.

— Не ме пиши повече в тази игра. Току-що видях как се превръщам в… в ТВАР с пипала. Такова Нещо може да разстрои едно момиче, сериозно ти говоря.

— Не е важно! — сопна й се Виктор. — Всичко сме объркали! Чуй ме — те ще нахълтат! Трябва да дойдеш в Света гора! Сигурно вече проникват и там!

— Ууук! — съгласи се Библиотекарят и заби червен нокът в книгата.

— Каквото искат да правят, само без мен — отказа Джинджър.

— Не могат без теб! Исках да кажа, че ти можеш да им попречиш! И стига си ме гледала така!

— Той побутна орангутана. — Хайде, де, ти й обясни.

— Ууук — търпеливо подхвана Библиотекарят. — Ууук.

— Нищо не му разбирам! — оплака се момичето.

— Не разбираш ли? — изви вежди Виктор.

— Чувам само маймунски звуци!

Очите му веднага се извиха настрана.

— Ъ-ъ…

Библиотекарят постоя за миг, наподобявайки праисторическа статуя. После хвана кротко ръката на Джинджър и я погали.

— Ууук — изрече великодушно.

— Извинявай — смънка тя.

— А сега ме чуй! — настоя Виктор. — Объркал съм се! Ти не си се опитвала да помогнеш на Тварите, а да ги спреш! Чел съм книгата обратно! Не е мъж зад портата, а пред нея! Значи е… — той си пое дъх — … страж!

— Да, но не можем да отидем навреме в Света гора! Дотам са много километри!

Виктор вдигна рамене.

— Да повикаме майстора на ръчката.

Земите около Анкх-Морпорк са плодородни и почти изцяло покрити със зелеви поля, които сериозно допринасят за характерната миризма на града.

Сивкавата предутринна светлина се разстилаше над синьо-зелената равнина и над двама селяни, които бяха излезли по-рано да приберат спанака от градинката зад къщата.

Озърнаха се не заради някакъв шум, а заради светкавично стрелналото се ядро от тишина, което бе заменило шума.

Мъж, жена и същество, което приличаше на човек пети номер в кожено палто дванадесети номер, седяха в примигваща колесница. Возилото се носеше толкова бързо към Света гора, че скоро се изгуби от погледите им.

Минута по-късно го последва стол на колела с нажежена до червено ос. Бяха го отрупали хора, които си крещяха. Един от тях въртеше ръчката на кутия.

Столът беше толкова претоварен, че някой от магьосниците изпадаше начесто и тичаше с вопли, докато пак се вкопчи в инвалидната количка.

Който и да управляваше, не беше голям майстор, затова столът криволичеше бясно по пътя, накрая изхвърча и се заби в стената на хамбара.

Единият селянин побутна другия.

— Туй съм го гледал по филмите. Всеки път същото. Нахълтват в хамбара и изфучават от другата страна, а покрай тях пърхат квачки.

Вторият селянин се облегна замислено на мотиката си.

— Туй си струва да се види.

— Право думаш.

— Щото вътре, момчето ми, има само двайсетина тона зеле.

Столът изскочи с трясък сред облак от квачки и се устреми бясно към пътя. Селяните се спогледаха.

— Брей, да го таковам…

Света гора сияеше на хоризонта. Земята се друсаше по-силно.

Трепкащата колесница излезе от горичката и спря на мястото, откъдето пътят се спуска към градчето.

Мъгла обвиваше Света гора, от нея в небето се забиваха кръстосани ярки лъчи.

— Да не закъсняхме? — с надежда попита Джинджър.

— Почти закъсняхме — уточни Виктор.

— Ууук — прекъсна ги Библиотекарят.

Нокътят му неуморно се плъзгаше отдясно наляво по редовете в книгата.

— Знаех си, че нещо ми се изплъзва — поклати глава Виктор. — Онази спяща статуя… тоест онзи страж… Древните жреци са изпълнявали церемониите, за да го поддържат буден. Спомняли са си Света гора, доколкото са можели.

— Но аз не знам нищичко за никакъв страж!

— О, знаеш. Но знанието е заровено в паметта ти, така да се каже…

— Ууук! — Библиотекарят тупна по страницата. — Ууук!

— Той твърди, че вероятно произхождаш от последната истинска висша жрица. Според него всички в Света гора са потомци на… как да ти обясня… Първия път, когато Тварите са нахлули в света, старият град е бил унищожен, а оцелелите се разбягали във всички посоки… Но всеки си спомня онова, което е сполетяло прадедите му… Сякаш има огромен общ резервоар от спомени и ние сме свързани с него, а когато всичко е започнало отново, били сме призовани да се върнем и ти си се опитала да не допуснеш бедата… Но споменът е бил толкова слаб, че те е спохождал само насън…

Виктор млъкна безпомощно.

— „Ууук“, значи? — недоверчиво отрони Джинджър. — Научи толкова неща от едно „ууук“?

— Е, не само от едно — призна си Виктор.

— Никога не съм чувала такъв куп… — разпали се момичето, но млъкна.

Една мека длан се пъхна в пръстите й. Тя неволно сведе поглед към лицето, което малко напомняше за омекнала футболна топка.

— Ууук — потвърди Библиотекарят.

Джинджър пак се взря за миг в очите му и промълви:

— Но аз никога не съм се чувствала като висша жрица…

— Ами сънят, който ми разказа? — настоя Виктор. — Много подобаваше на висша жрица. Като… като…

— Ууук.

— Аха, като свещенодействие — преведе той.

— Сън и нищо повече — нервно възрази момичето. — Сънувам го понякога, откакто се помня.

— Ууук ууук.

— Какво казва той? — настръхна Джинджър.

— Че помниш много по-древни времена, отколкото можеш да си представиш.

Пред тях Света гора искреше като скрежец или като град, сътворен от съсирена звездна светлина.

— Виктор… — обади се Джинджър.

— Какво?

— Къде са всички?

Той огледа пътя. Би трябвало да има поток от бегълци, но не се виждаше никой. Имаше само тишина и сияние.

— Къде са? — повтори тя.

Виктор разгада изражението й.

— Но нали тунелът се срути?! — изрече гръмко с надеждата, че така ще превърне желанието си в истина. — Проходът се запуши!

— Троловете биха разчистили тунела набързо.

Виктор се замисли за древното… кино. И за първата прожекция, проточила се през хилядолетията. За своите нови познати, които биха могли да седят в залата през идните хилядолетия, докато съзвездията се променят над тях.

— Разбира се, може и да са отишли… другаде — излъга себе си.

— Но не са — скастри го Джинджър. — И двамата го знаем твърде добре.

Виктор зяпна обезсърчен градчето от светлина.

— Но защо тъкмо ние? Защо се случва на нас?

— Всичко трябва да се случи на някого — отвърна Джинджър.

Той вдигна рамене.

— И всеки има само един шанс, нали?

— И точно когато е задължително да спасиш света, оказва се, че има свят за спасяване — довърши момичето.

— Ъхъ… — изсумтя Виктор. — Какви сме късметлии…

Двамата селяни надникнаха през вратата на хамбара. В сумрака тъпо и упорито стърчаха купчини зелки.

— Нали ти рекох, че е зеле? — натърти единият. — Знаех си, че няма квачки. Като видя зеле, го познавам, пък и вярвам на очите си.

Далеч над тях се разнасяха други гласове и звучаха все по-силно.

— Човече, не можеш ли да караш метла?

— Не и ако се люшкате наляво-надясно, Архиканцлер!

— Къде сме, по дяволите? Нищичко не виждам в тая мъгла!

— Ще проверя не мога ли да я насоча към… Не се накланяйте така! Недейте! Казах ви, недейте!…

Селяните отскочиха и метлата нахлу на зигзаг през отворената врата. Потъна някъде сред зелките и се заби с хрущене.

След малко приглушен глас се обади укорно:

— Наклонихте се.

— Глупости. Виж докъде се докарахме заради тебе. Туй какво е?

— Зеле, Архиканцлер.

— Да не е някакъв зеленчук?

— Да.

— Не понасям зеленчуци. Кръвта се разрежда от тях.

Мълчание. После селяните чуха как другият глас изрече:

— О, това много ме натъжава, кръвожадна нагла бъчво лой!

Ново мълчание.

— Ковчежнико, мога ли да те уволня, между другото?

— Не можете, Архиканцлер. Заемам длъжността безсрочно.

— В такъв случай ми помогни да се измъкна и да вървим да си пийнем.

Двамата селяни се махнаха тихомълком.

— Да се таковам… — промърмори онзи, който вярваше, че вижда зеле. — Тия са магьосници. Най-добре да не се бъркаме в работите на таковани магьосници.

— Ъхъ — потвърди другият. — Ама… К’во значи „таковани“?