Подвижни образи

Десетина хиляди километра по-надолу световната костенурка, Великата А’Туин, се влачеше мудно в звездната тъма.

Действителността може да бъде представена като сложна крива линия.

Проблемът не е в това, а във факта, че няма толкова действителност, колкото би трябвало. Ако се вярва на някои от по-мистичните текстове от хранилищата на Библиотеката в Невидимия университет…

… най-видното академично средище на магията и изобилните трапези, чиято колекция от книги е толкова огромна, че изкривява пространството и времето…

… поне девет десети от първоначално сътворената реалност се намират извън пределите на мултивселената. А тъй като мултивселената по самото си определение съдържа абсолютно всичко, което изобщо е нещо, положението става доста напечено.

Извън границите на всевъзможните вселени се намират суровите, дивите реалности, онези „можеше да е така“, „защо пък да не е иначе“, „това няма да го бъде“ — необузданите идеи, създавани и заличавани хаотично като химически елементи в напиращи да гръмнат свръхнови звезди.

И понякога, ако стените на световете са мъничко изтънели, тези идеи могат да се просмучат навътре.

А действителността се просмуква навън.

И тогава се случва горе-долу същото както около горещите гейзери дълбоко под повърхността на океана — странни подводни същества намират там достатъчно храна и топлина, за да образуват мимолетни мънички оазиси на живота в среда, където наглед изобщо не би могло да има живот.

Идеята за Света гора се просмука невинно и весело в Света на Диска.

И малко реалност изтече навън.

Тя бе намерена. Защото отвън има Твари, чиято способност да надушват дребни късчета действителност прави скучни смразяващите истории за акулите и струйките кръв в морската вода.

Тварите започнаха да се събират около пролуката.

Бурята напираше над дюните по брега, но щом стигна до ниския хълм, облаците сякаш го заобиколиха. Само оскъдни капки дъжд паднаха на пресъхналата земя, а стихията тук се превръщаше в лек ветрец.

Той посипа с пясък отдавна изстиналите следи от огън.

По-надолу до една дупка, през която би могъл да се промуши язовец, малко камъче се търкулна към подножието.

Един месец отмина много набързо. Не му се искаше да се застоява.

Ковчежникът почука почтително на вратата към покоите на Архиканцлера и я отвори.

Стрела от арбалет прикова шапката му към дървенията.

Архиканцлерът наведе оръжието към пода и погледна сърдито посетителя.

— Адски опасно е да вършиш такива неща, ясно ли ти е? Можеше да причиниш много неприятен нещастен случай.

Ковчежникът не се бе издигнал до сегашното си положение… тоест до положението си отпреди десет секунди, когато беше хладнокръвен и самоуверен човек (в момента се намираше пред прага на лек инфаркт), без да усъвършенства способността си да се опомня след неочаквани сътресения.

Той освободи шапката си от мишената, начертана с тебешир на вратата.

— Но нищо лошо не се случи — отбеляза с толкова спокоен глас, какъвто се постига с неимоверни усилия. — Дупката почти не се вижда. А вие защо… ъ-ъ, стреляте по вратата, господине?

— Нямаш ли разсъдък в главата си? Навън е тъмно, а проклетите стени са от камък. Да не очакваш да хабя стрелите по тях?

— Аха — промълви Ковчежникът. — Но вратата… ъ-ъ, е на пет столетия — съобщи с изтънчено лек намек за укор.

— Личи й — грубо отбеляза Архиканцлерът. — Цялата е почерняла. Човече, тук имаме нужда от по-малко камънаци и дъски, а от повечко украса за разведряване. Някакви гравюри на спортна тема, да речем.

— Веднага ще се погрижа — невъзмутимо обеща Ковчежникът и си спомни за свитъка книжа под мишницата си. — Междувременно, господине, дали бихте отделил…

— Добре — прекъсна го Архиканцлерът и енергично нахлупи островърхата шапка на главата си. — Браво на теб. Сега трябва да се погрижа за едно болно драконче. Малката гадинка от няколко дни не е близвала купичката въглища.

— Но вашият подпис на един-два документа е… — забърбори трескаво Ковчежникът.

— Не мога да се занимавам с тия глупости — отпъди го с жест Ридкъли. — Тук бездруго има твърде много хартии. И… — Впи поглед в Ковчежника, като че току-що си спомни нещо. — Тая заран видях голяма смехория. Една маймуна се мярна в двора. Хич не се плашеше.

— О, да — жизнерадостно потвърди Ковчежникът. — Сигурно е бил Библиотекарят.

— Значи той си има питомна маймуна?

— Не ме разбрахте, Архиканцлер — още по-лъчезарно възрази Ковчежникът. — Видял сте самия Библиотекар.

Ридкъли се вторачи в него.

Усмивката на Ковчежника застина.

— Тъй… Библиотекарят е маймуна, а?

Мина немалко време, докато Ковчежникът му втълпи фактите. Накрая Архиканцлерът промърмори:

— Казваш, че това приятелче се е превърнало в маймуна с магия?

— Да, имаше произшествие в Библиотеката. Изблик на магия. До един миг беше човек, а в следващия — орангутан. Господине, освен това не бива да го наричате маймуна. Той е човекоподобно.

— Че каква разлика виждаш?

— Явно за него е съществена. Става много… ъ-ъ, агресивен, когато го нарекат маймуна.

— Поне не си пъчи червения задник, нали?

Ковчежникът стисна клепачи и потрепери.

— Не, господине. Това го правят гибоните.

— Аха… — Ридкъли поумува. — Нали нямаме и от тях тук?

— Нямаме, господине. Само Библиотекаря.

— Тъй не може. От мен да знаеш — тъй не може. Защо да търпим разни космати грамадни животни да се размотават наоколо? — непреклонно изрече Архиканцлерът. — Отървете се от него.

— Не бива да го правим за нищо на света! По-добър Библиотекар не сме имали. Пък и върши невероятна работа при толкова мижава заплата.

— А ние в какво му плащаме?

— В кесийки с фъстъци — тутакси обясни Ковчежникът. — Освен това единствено той е наясно с потайностите на Библиотеката.

— Тогава пак го превърнете в човек. Туй не е живот, маймунският, де.

— Той е човекоподобно, Архиканцлер. И се опасявам, че предпочита сегашното си състояние.

— Откъде знаеш? — настрои се недоверчиво Ридкъли. — Той да не говори?

Ковчежникът се поколеба. Ето ти го вечното затруднение с Библиотекаря. Всички дотолкова свикнаха с него, че едва си спомняха времето, когато Библиотеката не бе поверена на човекоподобно с жълти зъби и сила за трима. Когато ненормалното се проточи достатъчно дълго, вече е съвсем нормално. Само че понечеха ли да обясняват тепърва положението някому, започваше да изглежда твърде необичайно. Ковчежникът се прокашля смутено.

— Казва „ууук“.

— А туй какво означава?

— Означава „не“, Архиканцлер.

— И как казва „да“?

Ковчежникът се боеше именно от този момент.

— Казва „ууук“, Архиканцлер.

— Че то си е все същото!

— О, не. В никакъв случай. Уверявам ви! Казва го с друг тон… Тоест ако вече сте свикнал… — Ковчежникът вдигна рамене. — Предполагам, че просто сме се приспособили да го разбираме.

— Е, поне той се поддържа във форма — гадничко натърти Ридкъли. — Не като всички вас. Днес надникнах в дневната и беше пълна с похъркващи типове!

— Сигурно са били старшите преподаватели — веднага се сети Ковчежникът. — Аз бих казал, че и те са в чудесна форма.

— Във форма ли? Оня Декан все едно е глътнал пухена постеля!

— Да, но… Господине — усмихна се търпеливо Ковчежникът, — изразът „да бъдеш във форма“, доколкото го разбирам, означава да си годен за някаква дейност. В такъв случай тялото на Декана е напълно подходящо за седене по цял ден и лобиране на изобилни гозби.

Той си позволи тънка усмивчица.

Погледът на Архиканцлера беше толкова неприветлив, че би пропъдил и закоравял пияница от бар с безплатни напитки.

— Туй шегичка ли беше?

Тонът му издаваше подозрителността на човек, който никога не е вниквал в израза „чувство за хумор“ и не би го разбрал след цял час обяснения, придружени с помощни диаграми.

— Господине, само си позволих да изтъкна очевиден факт — предпазливо отвърна Ковчежникът.

Ридкъли врътна глава.

— Не понасям шегички. И не понасям разни веселяци, дето си мислят, че само ръсят смешки. Туй се дължи на застояването под покрив. Няколко пробега по трийсетина километра и Деканът ще бъде друг човек.

— Да, в известен смисъл — съгласи се Ковчежникът. — Защото ще бъде мъртъв.

— Ще бъде по-здрав и стегнат.

— И мъртъв.

Раздразненият Архиканцлер порови в книжата на бюрото си.

— Как сте се отпуснали само… — замърмори. — Направо сте се разпльокали. Всичко е тръгнало накриво. Тук хората хъркат по цял ден и току се превръщат в маймуняци. Дори не ни е хрумвало, че ще се натъкнем на маймуна зад ъгъла, когато бяхме студенти. — Вдигна глава нетърпеливо. — А ти защо дойде?

— Моля? — смънка обезсърчен Ковчежникът.

— Нали искаше нещо от мен? Дошъл си да ме врънкаш за нещо. Може би щото май съм единственият, дето не се е унесъл или не врещи от клоните на някое дърво сутрин.

— Ъ-ъ… Архиканцлер, струва ми се, че гибоните правят това.

— Какво? Какво?! Говори по-смислено, човече!

Ковчежникът си събра мислите в главата. Не смяташе, че заслужава да се държат така с него.

— Всъщност, господине, дойдох да поговоря с вас за един от студентите — обясни ледено.

— Какви студенти, бе? — изръмжа Архиканцлерът.

— Не се ли сещате, господине? Онези, по-кльощавите и бледите? Нали сме в университет? Те са задължителна част от пейзажа като плъховете.

— Нали си имаме хора да се занимават с тях?

— Да, преподавателите. Да… Но понякога… Все пак се питам дали не бихте погледнал оценките от тези изпити…

Беше полунощ — не същата като предишната, но подобна на нея. Старият Том, лишената от език камбана на Университета, отбеляза часа с дванадесет звучно безмълвни удара.

Дъждовните облаци изстискваха последните си капки над града. Анкх-Морпорк се простираше под няколко мокри наглед звезди с устойчивостта на стара тухла.

Пондър Стибънс, студент по магьосничество, остави книгата на масата и си разтърка лицето.

— Така-а… Задай ми някакъв въпрос.

Виктор Тугелбенд, също студент по магьосничество, взе своя оръфан екземпляр на „Некротеликомникон, преработено издание за студенти с примерни експерименти“. Отвори книгата наслуки. Почиваше си върху леглото на Пондър. Е, поне раменете му се опираха на постелята. Тялото му се бе изпружило нагоре по стената — напълно нормална поза за такива студенти.

— Ъхъ. Добре. Ъхъ… Ами-и… Как е името на чудовището, което живее извън измеренията и чийто отличителен вопъл е „Твойтотаковататвойтотаковата“?

— Йоб Изотзадес — незабавно отговори Пондър.

— Ъхъ. А по какъв начин чудовището Тшуп Аклатеп, Гнусната звездна жаба с един милион потомци, изтезава своите жертви до смърт?

— Тя… не, не ми подсказвай… Тя ги държи неподвижни и им показва снимки на отрочетата си, докато мозъците на жертвите не пропаднат в самите себе си.

— Тъй си е. Отдавна се чудех как го постига — призна си Виктор и прелисти книгата. — Май стига и да кажеш хиляда пъти „Много прилича на теб“, за да си готов за самоубийство.

— Виктор, и ти знаеш много неща — похвали го Пондър. — Изненадвам се, че още си студент.

— Е, да. Но… Хъм… Май не ми върви на изпитите.

— Хайде, задай ми още един въпрос — подкани Пондър.

Виктор пак отвори книгата и помълча.

После изломоти:

— А къде е… Света гора?

Пондър стисна клепачи и се тупна с длан по челото.

— Задръж, задръж… не ми подсказвай… — Изведнъж отвори очи. — Защо ме питаш къде е Света гора? — попита наежен. — Не помня нищо за никаква Света гора.

Виктор позяпа страницата. И на нея нямаше нищо за Света гора.

— Готов съм да се закълна, че чух… Сигурно се отплеснах за миг — оправда се неубедително. — Заради прекаленото преговаряне на материала.

— Голяма мъка, нали? Но си струва, защото ще станем магьосници.

— Да, нямам търпение — процеди през зъби Виктор.

Пондър затвори книгата.

— Дъждът спря. Хайде да прескочим стената. Заслужаваме да си пийнем.

Виктор размаха пръст пред лицето му.

— Само по едно. Трябва да сме трезви. Утре е Завършването. Задължително е да се явим с ясен ум!

— Хъ! — изсумтя Пондър.

Няма спор, че е важно умът ти да е ясен, когато се явяваш на изпит. Немалко забележителни кариери като чистене на улици, бране на плодове и свирене на китари по спирките на метрото са започнали поради неразбиране на този простичък факт.

Но Виктор имаше и още една, по-особена причина да е винаги нащрек.

Би могъл да сбърка и да издържи изпита.

Неговият вече покоен чичо бе завещал на племенника си скромно богатство с цел Виктор да не стане магьосник. Вероятно не бе осъзнавал истинската си цел, когато бе съставял завещанието, но всъщност точно такава се оказа. Бе си въобразявал, че помага на своя племенник да завърши образованието си, но Виктор Тугелбенд се отличаваше с изострена, макар и лукава проницателност.

Ето какво гласяха разсъжденията му:

„Какви са предимствата и недостатъците на магьосника? Например до известна степен се радваш на почит, но пък често се излагаш на опасности и винаги има риск да те премахне от пътя си събрат в Занаята. Защо да ставам многоуважаван труп?“

„От друга страна…“

„Какви са предимствата и недостатъците на студента, изучаващ магията? Имаш предостатъчно свободно време, прощава ти се, ако пиеш до побъркване и пееш просташки песнички. И никой не се опитва да те убие освен в типичните, присъщи за Анкх-Морпорк случаи. А благодарение на наследството се радваш на умерен, но приятен разкош. Е, не те уважават кой знае колко, затова пък си жив, за да разбираш това.“

Ето защо Виктор посвети немалко време и усилия да проучи подробно условията на завещанието, хитроумната изпитна система на Невидимия университет и всяка изпитна работа от последните петдесет години.

Студентите завършваха с най-малко 88 точки от тестовете.

Би било съвсем лесно да се провали. Това беше по силите на всеки идиот.

Но пък чичото на Виктор не беше глупак. Според едно от условията в завещанието, ако студентът постигнеше по-малко от 80 точки, поточето от пари към джоба му щеше да пресъхне като плюнка върху горещ котлон.

И по свое му покойникът постигна посмъртна победа. Малцина студенти са учили толкова упорито като Виктор. Носеха се слухове, че по знания за магията можел да се мери с мнозина от старшите преподаватели. Прекарваше часове наред в удобно кресло насред Библиотеката, потънал в четене на гримоари и инкунабули. Разучаваше видовете тестове и изпитни въпросници. Слушаше лекциите с такова внимание, че можеше да ги повтори наизуст. Магьосниците в Университета бяха убедени, че е най-схватливият и прилежен студент от много десетилетия насам. И всеки път на изпитите за Завършването внимателно и компетентно получаваше 84 точки.

Направо тръпки да те побият.

Архиканцлерът стигна до последната страница.

По някое време се сепна:

— А-а, разбрах. Жал ти е за момъка, нали?

— Според мен не схванахте за какво намеквам — възрази Ковчежникът.

— За мен пък всичко е ясно — отсече Ридкъли. — Той винаги е на косъм от вземането на изпитите. — Измъкна един лист от купчината. — Между другото тук е написано, че е завършил още преди три години! Тогава е получил 91 точки.

— Вярно е, Архиканцлер. Само че студентът подаде възражение.

— Възражение ли?! За да не завърши?!

— Според него изпитната комисия не е забелязала, че е сбъркал алотропните форми на октирона в отговора на шестия въпрос. Твърдеше, че съвестта му не би понесла това. Споменът щял да го терзае до края на дните му, ако се класира несправедливо пред по-подготвени и достойни негови колеги. Забележете, че през следващите две години е получил само 82 и 83 точки съответно.

— Защо?

— Ние смятаме, господине, че е играл на сигурно.

Ридкъли потропа с пръсти по бюрото.

— Тъй не може — отсъди накрая. — Не бива някакъв си хлапак открай време да е почти магьосник и да ни се смее до… до какво се смееха хората, до пръсване ли беше?

— Напълно съм съгласен с вас — измърка Ковчежникът.

— Сега пък ние ще го изпързаляме — реши Ридкъли.

— Ще го изритаме, господине. Защото изпързаляните сме ние.

— Добре, тъкмо ще си изравним сметките — съгласи се Архиканцлерът. — Значи искаш да го привикам тук и да го напъдя, а? Ами изпрати ми го сутринта и аз ще го…

— Не, господине, не можем да се отървем толкова лесно.

— Що да не можем? Ние ръководим проклетото място!

— Да, но е задължително да действаме изключително предпазливо в отношенията си с господин Тугелбенд. Той е експерт по правилниците и процедурите. Предлагам да му дадем този въпросник на изпитите утре.

Ридкъли взе подадения документ. Устните му помръднаха, докато го четеше.

— Само един въпрос ли?

— Да. Или ще издържи изпита, или ще се провали. Нека го видим как ще постигне 84 точки в отговора на един-единствен въпрос.

В някакъв смисъл, който непрекъснато се изплъзваше на наставниците му (а това ги вбесяваше), Виктор Тугелбенд беше и най-мързеливият човек в цялата досегашна история на света.

Не лентяй от обикновения скучен вид. Нормалният мързел представлява липса на усърдие. Виктор отдавна бе преминал през това състояние и се намираше далеч от другата му страна. Влагаше повече усилия в стремежа да не се труди, отколкото мнозина в най-черната работа.

Никога не бе мечтал да стане магьосник. Всъщност не искаше много от живота, освен може би да го оставят на мира и да не го будят до пладне. Като дете околните му подхвърляха: „Малкият, ти какъв ще бъдеш, когато пораснеш?“, а той отвръщаше: „Ами не знам. Какво ще ми предложите?“

Никой не търпи дълго такова държание. Не е достатъчно да бъдеш какъвто си, трябва и да се постараеш да бъдеш още някакъв.

И той се опитваше. Немалко време си внушаваше, че иска да бъде ковач, защото работата му изглеждаше интересна и романтична. Да, но трябваше да се напъва до изнемогване и да се бори с неподатливи късове метал. После опита с желанието да бъде наемен убиец, чиито занимания прецени като дръзки и романтични. Но и в подготовката за този занаят беше необходимо старание, а и откровено казано, все пак би трябвало да убива хора. Реши да се стреми в мислите си към актьорската професия, която му се стори драматична и романтична. Скоро откри, че ще носи прашни костюми, ще се свира в тесни стайчета и — колкото и да е изумително! — ще работи до припадък.

Остави се да го изпратят в Университета, защото така беше по-лесно, отколкото да се инати.

Често се усмихваше, макар и леко озадачено. Затова хората предполагаха, че е донякъде по-умен от самите тях. В действителност той почти винаги напъваше ума си да разгадае какво са му казали преди малко.

Имаше и тънки мустачки, които при едно осветление го правеха по-привлекателен, а при друго подлъгваха, че току-що е пил гъст шоколадов шейк.

Той искрено се гордееше с мустаците си. От магьосниците се очакваше да зарежат бръсненето и да пуснат бради като неподрязани храсти.

Мина половин час след полунощ. Той се тътреше обратно от „Кърпеният барабан“, несъмнено най-достойната долнопробна кръчма в града. Виктор Тугелбенд винаги оставяше впечатлението, че се тътри, дори когато тичаше.

Освен това беше почти трезвен и затова мъничко се изненада, когато осъзна, че е попаднал на Площада на строшените луни. А се бе насочил към късата уличка зад Университета и по-точно към онази част от оградата с удобно вадещи се тухли, през която студентите по магия от безброй столетия заобикаляха вечерния час в Невидимия университет.

Площадът не му беше по пътя.

Понечи да се затътри обратно, но спря. Тук ставаше нещо необикновено.

Случваше се на площада да се навъртат уличен разказвач, неколцина музиканти или по-особен предприемач, търсещ потенциални купувачи на анкх-морпоркски забележителности като Кулата на Занаята или Бронзовия мост.

Този път обаче някакви хора закрепваха голям екран, изглежда състоящ се от съшити чаршафи, опънати между пръти.

Примъкна се близо до тях.

— Какво правите? — попита дружелюбно.

— Ще покажем каквото сме подготвили.

— А, представление… — загуби интерес Виктор.

Повлече се отново през влажната тъма, но забави крачка, щом чу глас откъм пролуката между две къщи.

Гласецът бе произнесъл думата „помощ“, но съвсем тихичко.

Друг глас подкани:

— Дай го туй чудо, чатна ли?

Виктор закрачи натам и примижа към сенките.

— Ей, тук всичко ли е наред?

След кратко мълчание вторият глас му подхвърли:

— Хлапе, търсиш си белята.

„Той има нож — установи Виктор. — Кани се да ме намушка с него. Това означава, че или ще бъда наръган, или трябва да избягам, значи да прахосвам напразно силите си.“

Хората, склонни да пренебрегват очевидните факти, биха очаквали Виктор Тугелбенд да е дебел и болнав. Той обаче със сигурност беше най-атлетичният студент в целия Университет. Нямаше никакво желание да мъкне излишни килограми лой, затова се стараеше да не пълнее и се поддържаше във върхова форма — отдавна бе установил, че движенията с напращели мускули са много по-лесни, отколкото да ги върши с увиснали телеса.

Затова просто замахна. Не само цапардоса обирджията с опакото на дланта си, ами го запрати в отсрещната стена.

После огледа спасената жертва, която още се свиваше уплашено.

— Надявам се, че не пострадахте.

— Не мърдай!

— Нямах такова намерение — сподели Виктор.

Силуетът се показа от мрака. Под едната си мишница стискаше пакет, а китките си бе вдигнал пред лицето в странен жест — палците и показалците под прав ъгъл и събрани, така че очичките на нисичкия човек сякаш надничаха през рамка.

„Аха, май прави знака срещу зло око — предположи Виктор. — Наистина прилича на магьосник с тези безбройни символи по дрехата си.“

— Изумително! — възкликна непознатият, примижавайки зад пръстите си. — Би ли обърнал глава настрани? Страхотно! Жалко за носа, но сигурно ще измислим подходящия ракурс. — Пристъпи напред и се помъчи да обгърне с ръка раменете на спасителя си. — Имаш късмет, че ме срещна днес.

— Така ли? — промърмори Виктор, като си помисли, че в случая късметлия е другият.

— Тъкмо търсех човек с твоя типаж — обяви дребосъкът.

— Извинете, но защо ли се заблудих, че ви предстоеше да бъдете ограбен?

— Опитваше се да ми отнеме това. — Непознатият тупна пакета под мишницата си и изтръгна звук като от гонг. — Но нямаше да му послужи.

— Безполезно ли е? — прояви любопитство Виктор.

— Безценно е.

— Е, значи нищо лошо не е станало — установи Виктор.

Мъжът се отказа да го прегръща през раменете поради прекалената им ширина и се задоволи да го потупа покровителствено по едното от тях.

— Но мнозина щяха да останат разочаровани — добави той. — Виж сега… Имаш добра стойка. В профил изглеждаш задоволително. Е, момко, искаш ли да влезеш в бизнеса с подвижните образи?

— Ъ-ъ… — проточи Виктор. — Не ми се вярва.

Непознатият се опули.

— Нали чу какво те попитах? За подвижните образи?

— Да.

— Всички искат да са в бизнеса с подвижните образи!

— Не, благодаря — учтиво отвърна Виктор. — Убеден съм, че е смислено занимание, но не изпитвам желание да движа никакви образи.

— Ей, говоря ти за подвижните образи!

— Вече чух.

Дребосъкът поклати глава.

— Е, ти направо грабна жълтата фланелка днес. За пръв път от много седмици срещам човек, който не напира да нахълта в бизнеса с подвижните образи. Мислех си, че всеки иска да се занимава с тях. И щом те видях, рекох си: „Той ще очаква за благодарност да го вкарам в бизнеса.“

— Благодаря, но не мисля, че раздвижването на някакви образи ще ми допадне — отново отказа Виктор.

— Все пак съм ти длъжник.

Човекът порови в джоба си и извади визитна картичка. Виктор я прочете.

— Запази я. В случай че си промениш мнението — натърти Среброриб. — В Света гора всички ме познават.

Виктор позяпа визитката.

— Благодаря — смънка неохотно за кой ли път. — А… вие да не сте магьосник?

Среброриб впи сърдит поглед в него.

— Откъде ти хрумна такава нелепост? — попита троснато.

— Носите някакво расо с магически символи…

— Магически символи ли?! Вгледай се по-внимателно, момко! Те изобщо не са измамните символи на смехотворна и остаряла система от вярвания! Това са знаци за принадлежност към прогресивна професия, чиято кристалночиста зора в момента се… се… ами зазорява! Ха, магически символи! — изсъска дребосъкът с изпепеляващо презрение. — А и това са работни дрехи, не някакво си расо — добави с тежък укор.

Виктор се взря в извезаните по работните дрехи полумесеци, звезди и други чудати завъртулки. Знаците на прогресивната професия, чиято зора тъкмо се зазоряваше, по нищо не се различаваха от измамните символи на смехотворната и остаряла система от вярвания. Но може би сега не му беше времето да изтъкне този факт.

— Извинете — промълви Виктор. — Явно не съм ги разгледал внимателно.

— Аз съм алхимик — допълни Среброриб не много по-приветливо.

— О, значи превръщате оловото в злато, такива ми ти работи — вметна Виктор.

— Не оловото, момко. Светлината. С оловото нищо не постигнахме. Светлината — в злато…

— Тъй ли? — любезно смънка Виктор.

А Среброриб се зае да разпъва триножник насред площада.

Събираше се малка тълпа. В Анкх-Морпорк това беше лесно. Градът можеше да се похвали с някои от най-запалените зяпачи във Вселената. Бяха готови да гледат какво ли не, особено ако има шанс някой да пострада смешно.

— Защо не останеш за шоуто? — покани го Среброриб и хукна нанякъде.

„Алхимик… Е, всеки знае, че те са малко смахнати. Значи всичко е наред. Но кой би желал чак толкова да движи разни образи? Защо да не си останат на мястото?“

— Наденички в хлебчета! Хапнете си, докато са топли! — изрева някой досами ухото му.

Виктор се озърна.

— Здравейте, господин Диблър.

— Добра ти среща, момко. Искаш ли да зарадваш стомаха си с чудесна топла наденичка?

Виктор се загледа в лъскавите, къси, дебели тръби върху подноса, окачен на врата на Диблър. Миризмата им дразнеше апетита. Както винаги. После обаче човек отхапваше от наденичката и научаваше за кой ли път, че Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото успява да употреби и онези части от животното, което самото животно не подозира, че притежава. Диблър бе стигнал до прозрението, че ако сложиш в изобилие пържен лук и горчица, ще накараш хората да ядат каквото и да било.

— Специална отстъпка за студенти — затворнически прошепна търговецът. — Само петнайсет пенса, направо сам си прерязвам гърлото.

Стратегически понадигна капака на тигана, за да даде свобода на благоуханните изпарения.

Острият аромат на пържен лук както винаги оказа злодейското си влияние.

— Е, само една — предпазливо се съгласи Виктор.

Диблър измъкна наденичка от тигана и я натика в хлебче с ловкостта на жаба, гълтаща мушица.

— Няма да съжаляваш — излъга весело.

Виктор задъвка едно лукче. Това поне беше безопасно.

— Какво става тук? — махна с ръка към шумящия заради ветреца екран.

— Ще има някакво забавление — осведоми го Диблър. — Горещи наденички! Превъзходни са! — Пак сниши глас до обичайното заговорническо съскане. — В другите градове всички са пощурели по това, както чувам. Някакви подвижни образи. Тъкмо доизкусурили всичко, преди да ги докарат и в Анкх-Морпорк.

Погледаха как Среброриб и двамата му помощници нагласяват непохватно някакви технически дреболии в кутията върху триножника. В кръглия й отвор отпред изведнъж блесна бяла светлина и огря екрана. Тълпата се разшумя с умерено одобрение.

— О-о, сетих се… — проточи Виктор. — Това ли било? Все същата стара игра със сенки. Чичо ми се мъчеше да ме разсмее така. Нали я знаете? Мърдате пръсти пред светлината и сянката образува разни фигурки.

— Ъхъ — съгласи се Диблър не много уверено. — Например „голям слон“ или „плешив орел“. Дядо ми обичаше да прави такива сенки.

— Чичо ми най-често успяваше да изобрази само „уродлив заек“ — сподели Виктор. — Друго не умееше, нали разбирате. Ставаше много неудобно. Всички седяхме и се мъчехме да познаем — да речем, „изненадан таралеж“ или „бясна катерица“. А той накрая отиваше в стаята си да се цупи, защото всъщност искал да ни покаже сцената „Лорд Хенри Скипс и неговият отряд отблъскват троловете в Битката при Псевдополис“. Лично аз не намирам нищо интересно в това мърдане на сенки по екрана.

— Подшушнаха ми, че не е същото — просвети го Диблър. — Преди малко продадох на един от техните хора голямо хлебче с двойна порция наденички и той ми обясни, че разковничето било в бързото показване на образи. Събирали много образи и ги показвали един след друг. Ама много, много бързо.

— Не може да е прекалено бързо — строго възрази Виктор. — Няма да се вижда как минават на екрана.

— Той каза, че тъкмо в това била тайната — да не виждаш как всеки образ минава на екрана. Трябвало да ги виждаш всички наведнъж или нещо подобно.

— Нали ще се размажат пред очите ни? — учуди се Виктор. — Не го ли попитахте за това?

— Ами… не — призна Диблър. — Той се втурна нанякъде. Само изпъшка, че в корема му ставало нещо страшно.

Виктор се взря замислено в остатъка от наденичката и хлебчето и долови, че някой на свой ред се взира в самия него.

Сведе поглед. До краката му седеше куче.

Беше малко, кривокрако, жилаво и, общо взето, сиво, но с кафяви, бели и черни петна тук-там. Зяпаше го.

Виктор не бе срещал по-пронизващ поглед. Не беше нито заплашителен, нито угоднически. По-скоро беше бавен и старателен, сякаш кучето запомняше всяка подробност, за да даде на властите пълно описание в подходящ момент.

Когато животното се увери, че напълно е приковало вниманието му, премести погледа си към наденичката.

Виктор се притесни, че се отнася толкова жестоко към едно нещастно безсловесно създание, и пусна наденичката на калдъръма. Кучето я захапа във въздуха и я глътна с едно-единствено пестеливо движение.

Още хора се събираха на площада. Диблър се присламчи към тях и оживено предлагаше стоката си на окъснелите веселяци, които бяха прекалено пияни, за да може горчивият им опит да надделее над оптимизма. Поначало е вероятно всеки, който си купува нещо за хапване в един през нощта след юнашки запой, сутринта да се чувства ужасяващо. Поне щяха да имат още по-основателна причина.

Постепенно Виктор се озова насред голямо гъмжило. Не се състоеше само от хора. На метър-два от него стоеше Детритус, древен трол, когото студентите познаваха твърде добре, защото той се наемаше на работа навсякъде, където можеше да изхвърля безмилостно нежеланите натрапници срещу заплата. Тролът го забеляза и намигна. Направи го с двете си очи едновременно, защото не се справяше добре със сложни дейности. В студентските среди беше широко разпространено убеждението, че ако Детритус бъде научен да чете и пише, а после го подложат на тест за интелигентност, ще се окаже малко по-тъп от стола, на който седи.

Среброриб взе мегафон.

— Дами и господа, тази нощ имате привилегията да присъствате на повратен момент във Века на…

Махна мегафона от устата си и Виктор го чу да шепне трескаво на един от помощниците си:

— Кой век е сега? Тъй ли?!

После продължи с типичния за такива събития захаросано бодър тон:

— … Века на Плодния прилеп! Пред очите ви се раждат подвижните образи! Образи, които се движат без помощта на магия!

Млъкна в очакване на аплодисменти. Не ги дочака. Тълпата само гледаше. За да изтръгне ръкопляскания от зяпачите на Анкх-Морпорк, трябваше да извърши нещо далеч по-интересно от вмъкването на няколко възклицателни знака в словото си.

Той продължи видимо умърлушен:

— Казват, че да видиш означава да повярваш! Но, дами и господа, вие просто няма да повярвате на очите си! Ще присъствате на тържеството на природните науки! Същинското чудо на нашата епоха! Откритие, което ще разтърси света… не, цялата Вселена!

— К’вото ще да е, все ще е по-свястно от тая скапана наденичка — тихо промърмори някой до коляното на Виктор.

— … ще видите как впрягаме естествени явления, за да създадем илюзия! Но в тази илюзия, дами и господа, няма никаква намеса на магията!…

Виктор пак остави погледа си да зашари надолу. В краката си обаче не откри никого освен малкото куче, което се чешеше прилежно. То отново го изгледа продължително и изрече отчетливо:

— Бау?

— … нови перспективи пред образованието! Изкуствата! Историята! Благодаря ви, дами и господа! Още нищо не сте видели, дами и господа!

Той пак спря с надеждата да чуе ръкопляскания.

Но някой в предните редици отсече:

— Тъй си е, още нищичко не сме видели.

— Ъхъ — потвърди една жена наблизо. — Кога ще свърши плямпането и ще ни покажете играта със сенките?

— Ами да, няма да чакаме вечно! — заяде се втора жена. — Я да видим сега „уродлив заек“. Мойте хлапета много си го харесват.

Виктор се престори, че гледа настрани, за да приспи бдителността на кучето, после рязко се вторачи в странното животно.

То наблюдаваше дружелюбно тълпата и привидно не му обръщаше никакво внимание.

Виктор за всеки случай разтръска с пръсти ушите си. Допускаше, че го е заблудило някакво ехо. Не го смущаваше обстоятелството, че кучето издаде звука „бау“, макар и това да не се случва всеки ден. От повечето кучета в мултивселената никога няма да чуете „бау“, те лаят и джафкат нечленоразделно. Слиса го фактът, че то изобщо не излая. Кучето каза „бау“.

Тръсна глава и се обърна към Среброриб, който се дръпна встрани от екрана и даде знак на помощника си до кутията да завърти ръчката. Чегъртането се превърна в ритмично потракване. Разплути сенки плъзнаха по екрана, а после…

Последното нещо, което Виктор запомни ясно, беше гласът до коляното му:

— Господинчо, можех и по-лошо да те стресна. Ами ако бях казал „мяу“?