Поети и убийци

ГЛАВА XIIIСъдията Ди пие чай с една дебела матрона; той подозира в убийство изтъкнати личности

Съдията Ди се събуди рано. Отвори плъзгащата се врата и излезе по нощна роба на терасата, за да се наслади на утринната свежест. Скалата сред езерцето още тънеше в сумрак, бамбуковите листа бяха покрити с роса. От резиденцията зад него не долиташе никакъв шум. Като че ли още никой не беше станал. Навярно прислугата си бе легнала снощи късно, привършвайки с разтребването. И все пак откъм съдилището долитаха гръмогласни заповеди и дрънчене на оръжие: стражата провеждаше утринния си преглед.

Без да бърза, съдията приключи с тоалета си и облече синя копринена роба, на главата си постави квадратна черна шапка от колосана коприна. Плесна с ръце и нареди на сънения прислужник да му донесе чайник, купичка ориз и туршия. Момчето се върна с отрупан поднос. На него имаше бял ориз, разни зеленчуци в саламура, студено пиле, омлет от раци, яхния от зелен фасул, бамбукова кутия, пълна с пирожки, и купа с нарязани пресни плодове. Изглежда, подобни пищни закуски бяха всекидневие в резиденцията. Съдията помоли слугата да пренесе масичката на терасата. Тъкмо беше започнал да се храни, когато от трибунала пристигна чиновник със запечатан плик, надписан с неговото име. Беше бележка от магистрата Луо.

Съдията пъхна писмото в ръкава си и помоли чиновника да го изведе през главния вход на трибунала, като му обясни, че иска да се разходи. След ъгъла нае носилка и нареди да го откарат до „Сапфиреният будоар“. Докато оглеждаше улиците, които вече се изпълваха с народ, се питаше как ли колегата му е успял да прикрие смъртта на танцьорката от своя персонал. Вероятно бдителният домоуправител бе взел необходимите мерки. Носачите оставиха носилката в един тих жилищен квартал пред дискретна, лакирана в черно врата. Съдията се готвеше да им каже, че са сбъркали адреса, когато забеляза двата йероглифа „Сапфиреният будоар“, гравирани върху почти незабележима медна плоча до вратата.

Един смръщен портиер го въведе в красив павиран двор с разхвърляни навред саксии от изваян бял мрамор. Над голямата врата в дъното, лакирана в червено, се четеше надпис от два големи сини йероглифа на бял фон: „Сред цветята пролет вечна.“ Подпис нямаше, но калиграфията напомняше за стила на брат Лу.

Някакъв як мъжага с надупчено от шарка лице пое недоверчиво писмото от ръцете на съдията Ди, но щом зърна червения печат на съдилището, веднага се сгъна в раболепен поклон. Той поведе съдията по закрит проход с изваян парапет от червено лакирано дърво покрай китна градинка с разцъфнали цветя. Стигнаха до неголяма приемна и съдията Ди се разположи до полирана масичка за чай от сандалово дърво. Пухкав килим от синя вълна покриваше пода, стените бяха с брокатени тапети в същия цвят. Синкав дим се издигаше на спирали от бяла порцеланова кадилница, поставена на допряна до стената масичка от червено дърво с богата резба. През отворената плъзгаща се врата съдията виждаше само ъгъла на двукатна сграда оттатък градинката. Нежен звук на цитра долиташе през дървената решетка, която прикриваше терасата. Пансионерките получаваха всекидневния си урок по музика.

В стаята влезе внушителна жена, облечена в златоткана кафява роба. Следваше я смръщена прислужничка с поднос за чай. Кръстосала ръце в дългите си ръкави, съдържателката започна обичайните приветствия. Съдията Ди се взря в землистото на цвят лице, в провисналите бузи и малките лукави очички и усети силна неприязън.

— Домоуправителят на съдебната резиденция идва ли вече? — прекъсна той витиеватата й реч.

Съдържателката нареди на прислужничката да сложи подноса на масичката и да ги остави насаме. След това, оправяйки гънките на робата с бялата си пълна длан, се обърна към съдията:

— Недостойната личност, застанала пред негово превъзходителство, дълбоко съжалява за злощастния инцидент. От цялото си сърце се надявам, че не е помрачил почитаемия ви банкет.

— Колегата ми обяви пред гостите, че танцьорката е наранила крака си. Можете ли да ми покажете нейните документи?

— Предполагах, че ще искате да ги видите — отвърна тя с изкуствена усмивка.

Съдържателката извади от ръкава си връзка документи и ги подаде на съдията. Още от първия поглед Ди разбра, че не представляват никакъв интерес за следствието. Малък Феникс била дъщеря на дребен зарзаватчия, имала четири по-големи сестри и понеже баща й не можел да й осигури зестра, преди три години я продал на „Сапфиреният будоар“. Заведението й осигурило уроци по танци при много известен учител, както и основни познания по четене и писане.

— Поддържаше ли по-тесни приятелски отношения с някое от момичетата или с клиент? — поинтересува се съдията.

Съдържателката церемониално напълни чашата му.

— Господата, които посещават това заведение — спокойно отвърна тя, — до един познават Малък Феникс. Беше много талантлива танцьорка и клиентите направо си я изтръгваха един от друг, за да си осигурят нейно изпълнение на своите приеми. Но физически не беше особено привлекателна и само някои възрастни господа се стремяха да спечелят благоразположението й, помамени навярно от донейде момчешката й външност. Тя винаги е отказвала, а аз избягвах да насилвам волята й по какъвто и да било начин, защото докарваше достатъчно на заведението с танците си — матроната сбърчи леко вежди и продължи: — Беше уравновесено момиче и не се налагаше да я наказвам. Много съвестно се отнасяше към уроците си по танци. Но останалите не я обичаха, разправяха за нея, че… миришела неприятно, че била жена лисица. Не е лесно да се поддържа ред сред толкова млади жени, събрани на едно място, ваше превъзходителство… Нужно е голямо търпение, както и правилно оценяване…

— Никога ли не се е забърквала в някакви истории с изнудване?

Жената вдигна ръце в знак на протест.

— О, ваше превъзходителство! — възкликна тя, като стрелна укорно с очи съдията. — Моите момичета до едно знаят, че първата, която се осмели да извърши нещо нередно, незабавно ще бъде наказана с камшик. Естествено, приемаше бакшиши и… с една дума, много я биваше, както изглежда, да предизвиква прояви на щедрост чрез, хм… по най-различни начини. Напълно почтени обаче. Тъй като беше послушна, разрешавах й от време на време да ходи при онази пазителка на светилището на Черната лисица, но само защото там учеше интересни песни, които много се харесваха на клиентите ни. Около Южната врата се навърта всякаква измет, ваше превъзходителство — добави тя през стиснати устни. — Може там да е завързала неподходящи познанства и точно това да е довело до ужасното престъпление. Човек никога не бива да оставя момичетата без надзор: ето го урока от тази трагедия! Като си помисля за всичките пари, които съм вложила в нея за уроци по танци, по музика…

— Пазителката на светилището, за която споменахте, от вашето заведение ли е избягала навремето?

— О, не, ваше превъзходителство! Навремето това момиче било продадено на едно малко заведение до Източната врата. Много ниска категория, свърталище на хамали и други разбойници, истински… вертеп, ако негово превъзходителство ми разреши…

— Ясно. Да сте чували Малък Феникс да споменава, че пазителката на светилището не е сираче и че баща й живее тук?

— Никога, ваше превъзходителство. Един ден попитах Малък Феникс дали онази девойка приема понякога… господа, но тя ми отвърна, че освен нея друг не ходел в светилището.

— Поетесата Юлан много се разстрои от смъртта на танцьорката. Дали между тях не е възникнало някакво по-особено чувство, от едната или от другата страна?

Съдържателката сведе очи.

— Явно на почитаемата Юлан направиха силно впечатление младостта и сдържаното поведение на танцьорката… — бавно започна тя и побърза да добави: — Както и талантът й, разбира се. Аз се отнасям много спокойно към близостта между жени, ваше превъзходителство. И понеже имах честта да познавам поетесата от столицата…

Съдържателката не довърши изречението и сви рамене. Съдията Ди стана и докато вървеше към изхода, подхвърли небрежно:

— Негова светлост академикът, почитаемият Чан Ланпо и преподобният Лу бяха много опечалени, че така и не им се удаде възможност да оценят изкуството на Малък Феникс. Предполагам, че все пак са виждали преди това танците й…

— Едва ли, ваше превъзходителство! Тези високи гости удостояват понякога с посещението си този окръг, но винаги избягват всякакви приеми, официални или частни. В града широко се обсъждаше фактът, че сега приеха поканата на негово превъзходителство Луо. Но пък магистратът е толкова прекрасен човек! Винаги внимателен, винаги готов всекиго да разбере… Моля негово превъзходителство да повтори името на духовното лице, което спомена…

— Няма значение. Довиждане.

В съдилището съдията Ди веднага прати един прислужник да извести за пристигането му магистрата Луо. Завари колегата си в личния му кабинет, изправен пред прозореца с ръце зад гърба.

— Надявам се, че поне вие сте спали добре, Ди — уморено каза той и се обърна. — Защото аз прекарах ужасна нощ. Един час след полунощ влязох в покоите на първата ми съпруга, понеже тя си ляга рано, и се надявах там да поспя. Обаче я заварих будна да се разправя с третата и четвъртата пред леглото! Първата ме призова да разреша спора им и мина доста време, докато успея да се измъкна с четвъртата, но тя още веднъж ми обясни с най-големи подробности за какво точно бил спорът им — и като посочи един официален плик на писалището, добави патетично: — Специален пратеник от префектурата донесе това писмо за вас. Ако префектът ви призовава, веднага се хвърлям да се удавя!

Съдията Ди разпечата плика. На официална бланка бе изписано кратко нареждане да се прибере незабавно в Пуян и да поеме задълженията си, тъй като префектът не се нуждаел повече от присъствието му.

— Нареждат ми да се върна в Пуян. Най-късно утре сутрин трябва да потегля.

— О, небеса! Все пак ни остава цял ден. Какво научихте от съдържателката?

— Факти, които утежняват положението на Юлан. Първо, поетесата, изглежда, наистина се е влюбила в танцьорката. Освен това никой от вашите трима гости не е посещавал „Сапфиреният будоар“ и според съдържателката малко вероятно е някой от тях да е познавал танцьорката отпреди. Какви са плановете на гостите ви за следобеда? — попита той, докато магистратът Луо унило поклащаше глава.

— Трябва да се видим в четири часа следобед в библиотеката, за да прочетем и да обсъдим моето Последно поетично произведение. Като си спомня с какво нетърпение чаках този миг!

— Според вас хората на вашия домоуправител ще успеят ли да проследят някой от гостите ви, ако му хрумне да излезе навън след обедния ориз?

— Велики небеса, Ди, искате да ги следим? Добре де — примирено сви той рамене, — и без това с кариерата ми, както изглежда, е свършено. Защо пък да не поема този риск!

— Чудесно! Иска ми се също да наредите на сержанта от Южната врата да прати двама въоръжени стражници в някои от дюкяните срещу пущинака, за да наблюдават входа. Нека задържат всеки, който се опита да влезе. Не трябва да допускаме да се случи нещо лошо с онова нещастно дете, а може би и аз ще имам нужда от помощ, когато следобеда отида в светилището. Къде са сега гостите ви?

— Закусват, а Юлан е с първата ми съпруга. Ще имам време да ви заведа до архива.

Той плесна с ръце и когато се появи началникът на стражата, му нареди лично да иде до Южната врата и да предаде нарежданията на сержанта. На излизане от кабинета магистратът Луо каза на съветника Као, че има нужда от него в архива.

Магистратът отведе съдията през лабиринт от коридори до едно просторно хладно помещение. От пода до тавана стените бяха заети от сандъци, широки етажерки с наредени по тях червени кожени кутии, съдържащи архива, огромни тефтери и папки. Във въздуха миришеше приятно на восъка, с който натриваха кожените кутии, и на камфор, служещ за прогонване на насекомите. Възрастен чиновник подреждаше документи, седнал в единия край на огромна маса в средата на помещението. На другия край брат Лу се беше вдълбочил в някаква папка.