Поети и убийци

ГЛАВА IIДвама магистрати предприемат разходка с носилка за храносмилане; едно убийство ги лишава от следобеден сън

— Задушената патица беше изключителна! — заяви магистратът Луо, като скръсти ръце на корема си. — Но пък свинските крачета накиселяваха, поне за моя вкус.

Съдията Ди се облегна на пухкавата възглавница в удобната носилка на своя колега, която ги връщаше от резиденцията на губернатора към сградата на съдилището.

— Да, за крачетата сте прав, Луо — отвърна той, като поглаждаше дългата си черна брада, — но всичко останало беше превъзходно. Наистина разкошно угощение. А и префектът ми се стори доста разсъдлив човек, готов да даде път на различни идеи. Много интересен беше заключителният доклад…

Магистратът дискретно потисна едно оригване, поднасяйки пухкавата си длан пред устата. После засука нагоре тъничките си мустаци, които красяха кръглото му лице.

— Много поучителен, наистина, но и много досаден. О, небеса, каква задуха!

Магистратът отмахна от запотеното си чело черната велурена шапка с колосани краища. Двамата мъже бяха облечени в церемониалните си роби от зелен брокат, както се полагаше за пред префекта, техния пряк началник. След свежата есенна сутрин сега слънцето прежуряше немилостиво.

— Така значи… — продължи Луо, прозявайки се широко. — След като привършихме с официалното обсъждане, вече можем да се отдадем на по-приятни занимания. Изработил съм богата програма за следващите два дни, през които ще имам радостта да бъдете мой гост, старши братко. Твърде приятна програма, смея да се похваля!

— За нищо на света не бих желал да злоупотребявам с вашето гостоприемство, Луо. Моля ви, не предприемайте нищо специално за мен. Ако имам възможност малко да почета в прекрасната ви библиотека…

— Обещавам ви, скъпи приятелю, че няма да ви остане никакво време за подобни занимания!

Луо дръпна завесата. Бяха стигнали до главната улица. Магистратът посочи с пръст витрините на магазините, весело украсени с цели гроздове разноцветни фенери.

— Утре е Есенният празник. Ще започнем честването му още днес с великолепна вечеря в тесен, но отбран кръг!

Съдията вежливо се усмихна, но когато колегата му спомена за Есенния празник, сърцето му се сви. От всички годишни празници това бе най-семейният. Организираше се от жените в къщата, а и децата с огромна радост вземаха участие в подготовката. Много му се искаше да си е сега в Пуян, сред семейството и близките си, но префектът му бе наредил да остане на разположение още два дни в Цинхуа, преди сам да се завърне в столицата следващата седмица. Съдията Ди въздъхна. Освен празника в Пуян го зовеше и един доста заплетен случай с контрабанда, който не му даваше мира и тук. Това бе и причината да пристигне сам в Цинхуа, оставяйки сержант Хун и тримата си верни помощници със задачата да съберат всички необходими доказателства за обвинителната реч.

— Моля? Извинете, какво казахте?

— Академик Цао, скъпи мой. Той се съгласи да удостои с присъствието си скромния ми дом.

— Да не би да говорите за бившия председател на академията? Този, който наскоро редактира най-важните императорски укази?

Лицето на Луо засия в щастлива усмивка.

— Той самият! Един от най-великите литератори на нашето време, ненадминат както в поезията, така и в прозата. И дворцовият поет Чан Ланпо ще присъства.

— Велики небеса, още едно прославено име! О, Луо, престанете да се представяте за любител! Дори самото присъствие на такива велики поети е доказателство за вашето…

Магистратът, седнал с издут корем, вдигна ръка:

— Не, Ди, всичко стана по случайност. Академикът се връща в столицата и се отби в нашия град. А Чан е роден тук и тук е отрасъл, така че просто е дошъл да се поклони пред олтара на предците си. Както знаете, зданието, в което се помещават съдилището и официалната ми резиденция, е старият летен дворец на принца, на онзи прочут Девети принц, който искал да завоюва насилствено трона преди двайсет години. Дворовете нямат чет, градините са прелестни. Нашите двама именити гости приеха поканата ми само защото сметнаха, че при мен ще бъдат настанени много по-удобно, отколкото в странноприемницата за чиновници.

— Прекалено сте скромен, Луо! И Цао, и Чан са твърде взискателни и никога не биха приели вашата покана, ако не признаваха поетическия ви талант. Кога пристигат?

— Би трябвало вече да са тук, старши братко. Наредил съм на моя домоуправител да им поднесе закуска в голямата зала, като съветникът ще ме замества. Ей сега ще стигнем. Велики небеса! — извика той, като открехна завесата на носилката. — Какво прави Као тук?

Той подаде глава и нареди на старшия носач да спрат. След като носилката бе положена на земята пред главния вход на съдилището, съдията Ди зърна групичка хора на широките стъпала, сред които по червения жакет и синята роба разпозна Као, съветника на Луо. Високият мъж с кафява куртка и панталон, обточени с черно, и с лакиран черен шлем, увенчан с червено перо, вероятно бе началникът на стражата. Други двама имаха вид на обикновени граждани. Малко по-встрани стояха трима стражници със същата униформа като началника си, но без пера на шлемовете. Затова пък около кръста им бяха навити тънки вериги с белезници за престъпниците. Као бързо слезе по стъпалата и дълбоко се поклони пред прозореца на носилката.

— Какво става, Као? — сухо запита магистратът Луо.

— Преди половин час дойде помощникът на господин Мън, търговеца на чай, и съобщи за убийство, господарю. Господин Сун, кандидатът за литературните изпити, който бе наел пристройката в задния двор на господин Мън, бил намерен заклан. Всичките му пари са изчезнали. Изглежда, злодеянието е извършено рано тази сутрин.

— Убийство в навечерието на празника! Само това липсваше! — изпъшка Луо, обръщайки глава към съдията Ди. — Какво става с гостите ми? — угрижено попита той Као.

— Негова светлост академик Цао пристигна малко след вашето заминаване, господарю, а почти веднага след него се появи и почитаемият Чан. Заведох ги до покоите им, като ви извиних за отсъствието. Тъкмо когато сядаха на трапезата, пристигна и брат Лу, гробарят. След като се нахраниха, и тримата господа се оттеглиха за следобедна почивка.

— Прекрасно! Това ми позволява веднага да отида на местопрестъплението. Ще посрещна гостите си, след като си починат. Изпрати напред началника на стражата и двама от неговите хора на коне, Као. Предупреди ги да внимават никой нищо да не пипа! Извика ли регистратора на смъртните случаи?

— Да, господарю. Дори потърсих в архивите документите, свързани с жертвата и хазаина господин Мън.

Съветникът извади от ръкава си свитък официални документи и почтително ги поднесе на господаря си.

— Много добре! Ти оставаш тук, в съдилището, Као. Виж дали са се получили някакви важни документи, и се занимавай с текущите дела! Знаеш ли къде живее господин Мън? — извика той на старшия носач, който не бе изпуснал нищо от разговора. — Близо до Източната врата, така ли? Да тръгваме!

Когато носилката се заклатушка забързано, Луо хвана Ди за ръка и припряно го попита:

— Надявам се, че не ви притеснявам много, Ди, лишавайки ви от следобедната почивка? Имам нужда от вашата помощ и от съветите ви. Коремът ми прекалено е натежал, за да се оправя сам с това убийство, което ми идва на главата. Трябваше да внимавам повече с виното… Май след последната чашка изпих още няколко — Луо избърса запотеното си лице и отново запита угрижено: — Сигурен ли сте, че това няма да ви притесни, Ди?

— О, не се безпокойте. За мен ще е удоволствие да ви услужа — съдията Ди поглади бакенбардите си и добави със сух тон: — Още повече че ще бъда с вас, Луо, и няма да можете да скриете нищо от мен, както стана неотдавна на Райския остров1!

— Вие също не бяхте много разговорлив, старши братко! Говоря за миналата година, когато дойдохте да отмъкнете ония две очарователни девойчета.

Съдията Ди отвърна с вяла усмивка:

— Добре! Да приемем, че сме наравно… Надявам се, че сега става въпрос за обикновено рутинно убийство с цел грабеж. Да видим коя е била жертвата…

Луо побърза да тикне свитъка документи в ръцете на съдията Ди.

— Погледнете ги първо вие, старши братко! Аз ще затворя за малко очи, колкото да събера мислите си. Имаме време, докато стигнем до Източната врата.

Магистратът Луо нахлупи плътно шапката над веждите си, сгуши се удобно между възглавниците и въздъхна блажено. Съдията Ди издърпа пердето на прозорчето откъм своята страна, за да му е по-светло. Преди да прелисти документите, замислено се взря в лицето на своя колега. Щеше да бъде интересно да наблюдава как Луо води разследването. Магистратът по принцип нямаше право да напуска своя окръг без специална заповед на префекта, така че рядка бе възможността да се наблюдава работата на някой колега. А и Луо беше необикновена личност. Притежаваше значително състояние и както се говореше, бе приел поста в Цинхуа само заради общественото положение и възможността да се отдава на любимите си занимания: виното, жените и поезията. Цинхуа беше нелек пост за един магистрат, тъй като само имотен човек би могъл да си позволи поддържането на разкошната резиденция, където се помещаваше съдилището. В чиновническите среди се шушукаше, че това била главната причина Луо да се задържи на поста си. Но съдията Ди понякога имаше усещането, че славата на Луо като бонвиван, който изобщо не се интересува от служебните си задължения, до голяма степен бе изкуствено създадена и старателно внушавана и че всъщност Луо управляваше доста умело своя окръг. Ето и сега например бе приятно изненадан от решението на Луо незабавно да отиде на местопроизшествието, защото на негово място мнозина магистрати биха изпратили някой от своите подчинени да свърши рутинната работа. Съдията разгърна документите. Първият съдържаше официални сведения за убития кандидат.

Името му беше Сун Айуен, двайсет и три годишен, неженен. След блестящо издържан литературен изпит бе получил стипендия, за да състави историческа справка за една древна династия. Сун бил в Цинхуа от две седмици, като с пристигането си се бе представил в съдилището, за да поиска разрешение за едномесечен престой в града. Както обяснил на съветника Као, намерението му било да се порови в местния исторически архив.

Преди няколко века, в проучвания от Сун период, в Цинхуа бе избухнало селско въстание и той се надявал да открие допълнителни сведения за тези събития в архивите на града. Съветникът му бе издал пропуск, за да работи над съдебните досиета. Според един допълнително приложен лист Сун прекарвал в библиотеката на съдилището всеки следобед, откакто бил пристигнал в града. Друго нямаше.

Останалите документи се отнасяха до хазаина на студента, търговеца на чай Мън Сючай. Мън наследил търговията от баща си. Преди осемнайсет години се оженил за дъщерята на един от своите колеги, Хуан, която му родила дъщеря, днес на шестнайсет години, и син, сега четиринайсетгодишен. Имаше една официална наложница. Брачното свидетелство и актовете за раждане бяха приложени към досието. Съдията Ди доволно поклати глава. Съветникът Као очевидно беше много съвестен служител. Търговецът Мън беше на четирийсет години, редовно плащаше данъците си и внасяше суми за благотворителни цели. Изглежда, беше будист, тъй като даваше лепта на храм „Проникновено озарение“, едно от многото светилища на Храмовата улица. Това подсети съдията Ди за нещо и той побутна с лакът своя похъркваш спътник.

— Вашият съветник спомена одеве за някакъв брат гробар, ако не се лъжа. За кого става дума? — попита той.

— Брат гробар ли? — повтори Луо, кокорещ срещу него неразбиращи, замъглени от съня очи.

— Нали Као каза, че някакъв брат гробар обядвал днес у вас?

— А, да! Не може да не сте чували за брат Лу.

— Не съм чувал. Избягвам да имам нещо общо с подобни люде.

Като последователен конфуцианец съдията Ди не одобряваше будизма, а скандалното поведение на монасите от храм „Отвъдна мъдрост“ в неговия окръг още повече бе засилило недоверието му.

— Брат Лу не принадлежи към никоя клика — обясни засмян Луо. — Ще бъдете очарован, когато се запознаете с този чешит, старши братко. Разговорът с него не може да не ви достави удоволствие. Мислите ми вече се проясниха, дайте да хвърля и аз един поглед на документите!

Съдията Ди му подаде листата и до края на пътуването остана мълчалив и замислен.