Поети и убийци

ГЛАВА IЕдин монах грубо отхвърля любезна покана; присъствието на съдията Ди го кара да промени решението си.

Седнал с кръстосани крака на широката пейка, дебелият монах наблюдаваше невъзмутимо посетителя. След известно мълчание каза с дрезгав глас:

— Отговорът ми е не. Трябва да отпътувам от града днес следобед.

Дебелите космати пръсти на ръката му стискаха книгата, поставена на коленете. Събеседникът му, висок мъж в синя роба и жакет от червена коприна, мълчеше. Беше изморен, наложило му се бе да измине пеш цялата Храмова улица, а домакинът дори не го покани да седне, което беше крайно нелюбезно. Всъщност така даже става по-добре, помисли си той, защото иначе този отвратителен монах, този грубиян ще развали изтънчената компания… Мъжът с погнуса се вгледа в огромната стригана глава на монаха, в опушеното лице с провиснали бузи, в месестия нос и бърнестата му уста. Невероятно големите и изпъкнали очи на този човек натрапчиво извикваха в съзнанието му образа на огромна крастава жаба. Миризмата на застояло, която се излъчваше от дрехата му, се смесваше с благовонията, долитащи от съседното помещение. За миг гостът нададе ухо за монотонния припев на молитвите в отсрещното крило на храм „Проникновено озарение“ и като потисна въздишката си, каза:

— Магистратът Луо ще бъде много разочарован. Господарят ми дава вечеря в резиденцията си, а за утре вечер е подготвил банкет по случай Есенния празник на Смарагдовата скала.

Монахът изсумтя.

— Магистратът Луо би трябвало да бъде по-разумен! Банкети му се приискали! И защо е изпратил съветника си, вместо сам да дойде да ме покани?

— Префектът е в града и привика моя господар в резиденцията на губернатора, в западната част на града, за съвещание на магистратите от четиринайсетте окръга, подчинени на префектурата. После префектът дава обяд — съветникът се прокашля и добави извинително: — Приемът у господаря ми ще бъде скромен и в тесен кръг. По-скоро става въпрос за поетическа сбирка и тъй като…

— Кои други са поканени? — рязко запита монахът.

— Първо, академик Цао, после Чан Ланпо, дворцовият поет. Двамата пристигнаха тази сутрин в дома на магистрата и…

— Знам ги отдавна, знам и писанията им. Спокойно мога да мина и без тяхната компания. А пък стиховете на бездарния Луо… — и като хвърли мрачен поглед към госта си, внезапно попита:

— И кой още?

— Ще присъства и съдията Ди, магистрат на Пуян. Пристигна вчера…

— Ди от Пуян? — подскочи като ужилен монахът. — Но защо, по дяволите?… Нима ще седнете да ме убеждавате, че изгаря от желание да присъства на такъв поетически двубой? — попита той развеселен. — За него винаги се е говорело, че е прекалено прозаичен. Мрачна компания…

Съветникът бавно поглади брадата си и отвърна докачено:

— Съдията Ди, приятел и колега на моя господар, е смятан за член на семейството, поради което ще участва във всички тържества, както му е редът.

— Добре се измъквате, като мокра връв! — озъби се монахът.

Той се замисли, изду бузи и още повече заприлича на жаба. После бърните му се разкривиха в усмивка, която откри жълти проядени зъби:

— Съдията Ди, а?… — и вторачи в посетителя огромните си изпъкнали очи, като в същото време разсеяно потъркваше небръснатите си страни. — Всъщност преживяването може да излезе и интересно. Чудя се какво ли би рекъл този Ди за лисиците? Разправят, че бил дяволски умен… — и след известна пауза изръмжа: — Припомнете ми, съветнико, как казахте, че ви е името: Пао, Хао?

— Казвам се Као. Као Фан, на вашите услуги.

Монахът се взираше в някаква точка зад съветника.

Гостът също се озърна натам, но не видя нищо.

— Чудесно, господин Као — изведнъж заяви монахът. — Промених решението си. Можете да съобщите на господаря си, че приемам поканата му — и като хвърли подозрителен поглед към невъзмутимия съветник, студено попита: — Всъщност как разбра господарят ви, че се намирам в този храм?

— Говореше се, че сте пристигнали в града преди два дни. Тази сутрин магистратът Луо ми нареди да се осведомя къде сте отседнали. Разпитвах из цялата Храмова улица и накрая ми посочиха…

— Ясно. Всъщност наистина имах намерение да пристигна преди два дни, но съм тук едва от днес сутринта. Забавих се по пътя… Но това не ви засяга. Ще бъда на обяда в резиденцията на магистрата Луо днес. Погрижете се да ми сервират безмесна храна и да ме настанят в някоя тиха стаичка. И преди всичко чиста! А сега бихте ли ме извинили, господин Као, имам да върша твърде много неща. Един брат гробар може и да се е оттеглил, но продължава да има неотложни задължения. Между другото и да погребва мъртъвци… Тези от миналото и тези от настоящето! — гръмкият смях, който разтърси едрото туловище, затихна така внезапно, както беше избухнал. — Приятен ден! — с прегракнал глас рече монахът.

Съветникът Као се поклони почтително, скрил ръце в дългите си ръкави, и се оттегли. Тлъстият брат гробар отвори книгата, положена в скута му. Беше древен гадателски текст. Като следеше с дебелия си показалец йероглифите, той прочете на глас заглавието на поредната глава:

— Черната лисица излиза от дупката си. Пазете се!

После затвори книгата и втренчи във вратата погледа си на безчувствена жаба.