ГЛАВА VСъдията Ди си мечтае за чаша чай; обстоятелствата го принуждават да разговаря за поезия със сухо гърло

Докато прекосяваше големия коридор на съдилището срещу резиденцията на Луо, съдията Ди машинално погледна към десетината писари, свели глава зад камарите документи и папки на високите бюра. Като административен център на целия окръг трибуналът бе не само седалище на съдебната власт, но и място за регистриране на ражданията, браковете, смъртните случаи, както и покупко-продажбите на големи имоти. Освен това тук се събираха данъците, включително и поземленият. Когато стигна края на коридора, съдията Ди зърна през решетката съветника Као, сведен над бюрото си. Той практически не го познаваше, но без да размишлява много, отвори вратата и влезе в педантично подредената канцелария. Као вдигна глава и побърза да скочи от стола си.

— Моля, заповядайте, ваше превъзходителство! Мога ли да ви предложа чаша чай?

— Не се притеснявайте, господин Као. Просто минавах оттук. Очакват ме в резиденцията. Магистратът Луо разказа ли ви за огледа на местопроизшествието?

— Господарят ми бързаше да се види с гостите си, ваше превъзходителство. Спря само за миг и ми нареди да съобщя в министерството на образованието за убийството на Сун, та да предупредят семейството. Тъкмо съставях молба до министерството да запитат какви изисквания има семейството относно погребението — добави той, подавайки на съдията черновата на писмото си.

— Чудесно, господин Као! Би трябвало да добавите и едно запитване за миналото на кандидата Сун, та да бъде досието съвсем пълно — и като върна черновата, продължи: — Господин Мън ми каза, че вие сте го представили на Сун. Добре ли познавате търговеца на чай?

— Много добре, ваше превъзходителство. Запознах се с него в един кръг любители на шахмата още с пристигането си преди пет години тук, в съдилището на Цинхуа. Виждаме се веднъж седмично, за да играем шах. Той е много изискан човек, малко консервативен, но в никакъв случай старомоден. Освен това е много добър шахматист.

— Тоест може да се предположи, че господин Мън управлява дома си отлично, нали така? Никакви мълви за тайни връзки или…

— Нищо подобно! Бих казал, че това е семейство за пример. По време на едно протоколно посещение имах честта да бъда представен на госпожа майка му, която тогава още беше сред живите. Тук тя е доста известна като много даровита поетеса, ваше превъзходителство. А и синът на господин Мън е умно момче: на петнайсет години вече е приключил с образованието, което може да получи тук, в града.

— Да, аз също останах с отлични впечатления от господин Мън. Благодаря ви за сведенията, господин Као.

Съветникът изпрати съдията Ди до внушителния вход към частта с жилището на магистрата Луо. Съдията бе почти на прага, когато отвътре излезе военен с внушителна фигура. Беше облечен в черна куртка, обточена с червен кант — униформата на войниците от префектурата. На гърба му висеше меч, дългото червено перо на шлема му говореше, че е сержант от гвардията. Съдията се готвеше да го попита дали не носи някакво послание от префекта, но бързо се отказа, щом видя верижката с бронзова плочка, окачена на врата му. Това беше знак, че воинът е включен в специален конвой, който съпровожда някакъв затворник до столицата. Високият гвардеец бързо прекоси двора и влезе в канцеларията на съветника Као. Съдията се запита кой ли е важният престъпник, минаващ през Цинхуа.

Той се насочи съм дясното крило в първия двор, отвори тясната, лакирана в червено вратичка и влезе в малкото дворче на крилото, в което го бе настанил магистратът Луо. Сгушената между високите стени каменна градинка бе подредена с изтънчена простота и създаваше усещане за уют и покой. Две стъпала водеха до тераса, опасваща просторната спалня салон. В центъра на застланото с цветни плочки дворче имаше езерце с червени рибки и причудлива скала в средата. Съдията се спря за миг на терасата пред лакираните в червено колони и застина в съзерцание на прелестния пейзаж. Нежни бамбукови филизи и малък храст със сочни червени плодове надничаха от пукнатините на скалата. Над стената се полюшваха върховете на огромните кленови дървета в парка, който обграждаше резиденцията. Слаб ветрец играеше между листата, преливащи в есенни нюанси: червено, кафяво и жълто.

Съдията си рече, че трябва да е към четири часа следобед. Той се обърна, бутна плъзгащата се врата от червени преплетени летвички и се насочи право към чайника, скътан в подплатена с вата кошничка. Мъчеше го остра жажда. За огромно негово разочарование чайникът се оказа празен… Няма значение, каза си той, все някой от другите гости щеше да му предложи чаша чай. Дали обаче трябваше да се преоблича? Ето ти проблем! И академикът, и дворцовият поет бяха по-възрастни от него и с по-висок ранг, така че трябваше да се представи пред тях подобаващо, значи в официално облекло. Но, от друга страна, в момента никой от двамата не заемаше какъвто и да е държавен пост. Академикът се бе оттеглил миналата година, а Чан бе напуснал двореца и поста си на дворцов поет, за да се посвети изцяло на издаването на своите избрани съчинения. Ако съдията се появеше пред тях в официални одежди, биха могли да сметнат това за обида или предизвикателство, с което той иска да подчертае, че за разлика от тях все още е сановник на служба. Съдията дълбоко въздъхна и си припомни старата поговорка: „По-лесно е да излезеш срещу тигър в бърлогата му, отколкото да се доближиш до висш сановник.“ Накрая реши да сложи една виолетова роба с дълги ръкави, широк черен пояс и висока квадратна шапка от черна коприна, като се надяваше, че това скромно, но изискано облекло ще се окаже подходящо.

Съдията беше забелязал, че постройките от предния двор, тоест и неговата, бяха едноетажни, докато тези от другите дворове бяха на два ката, с широки тераси. В дъното на централния двор имаше внушителна постройка, по чиято просторна тераса забързано сновяха сервитьори и прислужнички. Вероятно приготвяха масите за големия банкет. Съдията пресметна, че персоналът на колегата му възлиза най-малко на стотина прислужници, и потръпна, като си помисли какви разноски означава поддържането на подобна резиденция.

Той спря един прислужник, който го уведоми, че магистратът Луо е отстъпил на академика собствената си библиотека, намираща се в лявото крило на втория двор, а дворцовият поет е настанен в дясното крило. Съдията нареди на момчето да го заведе до библиотеката. Той почука на украсената с дърворезба врата и един строг глас го покани да влезе.

Съдията мигновено установи, че Луо бе успял да превърне своята библиотека в много уютно и приятно кътче. Помещението беше просторно и с висок таван, а решетките на високите прозорци бяха преплетени в сложни геометрични фигури, които се открояваха върху безупречно бялата навосъчена хартия. Стените бяха заети от красиви, с вкус подредени етажерки. Тук-там малки ниши със старинни вази и купи разчупваха строгия им ритъм. Мебелите бяха целите в дърворезба, плотът на масите — от цветен мрамор, на столовете имаше възглавнички от червена коприна. Пред самата библиотека бе поставена масивна пейка между две абаносови подставки, върху които бяха наредени вази с жълти и бели хризантеми. На пейката седеше мъж с едро масивно тяло, погълнат от някаква книга. Когато съдията влезе, той повдигна въпросително гъстите си вежди и изгледа Ди. Облечен бе в широка сапфирено-синя роба, дълбоко изрязана на врата, носеше и шапка от черна коприна, украсена с кръгла нефритова плочка в бистрозелен цвят. Дългите краища на широкия му пояс висяха до земята. Къси бакенбарди и тъничка, добре поддържана брадичка обрамчваха широкото му лице с увиснали бузи точно според последната мода в двореца. Съдията знаеше, че академикът наближава шейсет години, но бакенбардите и брадата му все още бяха като черен кехлибар.

Съдията пристъпи, поклони се дълбоко и почтително му подаде червената си визитна картичка. Академикът й хвърли бърз поглед.

— Значи вие сте Ди от Пуян — каза той с дълбок глас, като пъхна картичката в широкия си ръкав. — Разбира се младият Луо ме бе предупредил, че ще присъствате и вие. Тук е много приятно, нали, много по-добре, отколкото сред оная теснотия в странноприемницата за гостуващи чиновници, където прекарах нощта? Радвам се да се запозная с вас, Ди. Вие свършихте чудесна работа в Пуян, като прочистихте оня манастир. Сдобихте се с врагове в двора, но и с поддръжници. Всички истински мъже, Ди, имат приятели и врагове — академикът се надигна и се приближи до бюрото. Седна в креслото и посочи на съдията Ди ниско столче. — Седнете тук, моля ви, срещу мен!

Съдията седна и започна с неизбежните протоколни фрази:

— Скромната личност, която седи пред вас, от дълго време жадуваше за щастлив случай да изкаже почитанията си на негова светлост. Днес…

Академикът махна с едрата си длан:

— Да си спестим всичко това, нали не възразявате? Не сме в двореца. Тук сме се събрали просто любители на поезията. Вие също пишете стихове, нали, Ди?

Той гледаше втренчено съдията с големите си очи, в които ирисът рязко се разграничаваше от бялото.

— Много рядко — отвърна съдията, сякаш се оправдаваше. — Естествено, изучавал съм стихосложение и, разбира се, познавам нашите известни класически антологии, така прекрасно редактирани и издадени с ваша помощ. Но самият аз съм написал една единствена поема.

— Не един известен поет дължи славата си на една единствена поема, Ди… Сигурно вече сте пили чай? — попита академикът, придърпвайки към себе си чайника от син порцелан.

Докато той пълнеше чашата си, до ноздрите на съдията достигна деликатното ухание на жасмин. След като изпи две-три глътки, академикът продължи:

— И така, кажете ми, Ди, за какво ставаше дума във вашата творба?

— Това беше поучителна поема за важното значение на земеделието — отвърна съдията, след като преглътна, за да овлажни пресъхналото си гърло. — Опитах се да обобщя в неколкостотин строфи всички важни правила за полската работа в зависимост от сезоните…

Академикът го изгледа изумен.

— Не може да бъде! Не, наистина! Но защо сте избрали, хм… тази по-скоро странна тема?

— Мислех си, че, поднесени в рима и ритъм, правилата по-лесно ще се усвояват от обикновените селяни.

Академикът се усмихна.

— Повечето хора биха взели отговора ви за глупав, Ди. Но не и аз. Действително човек по-лесно запомня стиховете, и то не само заради римите, а най-вече защото са в съзвучие с ударите на сърцето ни, с честотата на дишането ни. Ритъмът е скелетът на всяка хубава поема. Както и на прозата, разбира се. Изрецитирайте ми малко от вашата поема, Ди.

— Как да ви кажа, писах я преди повече от десет години… Като че ли не си спомням и ред. Но ако ми позволите, бих могъл да ви изпратя копие, защото…

— Не си правете този труд, Ди! Най-чистосърдечно мога да ви кажа, че поемата ви вероятно е твърде слаба. Ако имаше дори само няколко добри стиха, непременно щяхте да ги помните. Кажете ми, чели ли сте „Императорска повеля до офицерите и войниците от Седма армия“?

— Зная я наизуст! — извика съдията Ди. — Това послание за повдигане на духа на една разбита армия промени изхода на битката! Първите паметни изречения…

— Точно така, Ди! Няма никога да забравите този текст, защото това е великолепна проза, която пулсира в ритъма на кръвта на всички — от генерала до редовия пешак. Затова и до днес повелята се рецитира из цялата империя. Между другото аз я написах за негово величество. И така, Ди, кажете ми какво мислите за тукашната администрация. Обичам да се съветвам с младите държавни служители. Една висока длъжност в двора отдалечава човек от живота в провинцията и аз смятам това за недостатък на моето положение. Живо ме интересуват проблемите на различните окръзи. Това, разбира се, е най-долният ред на властта, но точно той според мен е решаващият.

Академикът бавно отпи от чашата си под жадния поглед на съдията Ди. После отри мустаците си и продължи, като се усмихваше на спомените си:

— Започнах кариерата си като окръжен съдия. Изкарах само един мандат, тъй като през това време представих доклада си за правната реформа и бях повишен и назначен за префект на Юга, после ме преместиха направо тук. Беше тъкмо по времето, когато Деветият принц се разбунтува, преди двайсет години. И като си помисли човек, че днес сме в неговата резиденция! Е, така е, времето лети! Тогава публикувах моите коментари върху класиците я бях назначен за лектор в Императорската академия. Получих разрешение да придружа негово величество при официалната инспекционна обиколка на западните области. По време на пътуването написах моите „Оди за планините Съчуан“. Това са най-добрите ми неща, Ди.

Той разтвори яката на робата си, разкривайки широк мускулест врат, което припомни на съдията, че на младини е бил известен майстор на меча. Академикът повдигна отворената книга от бюрото.

— Открих това в библиотеката на Луо: подбор от стиховете на съветника Хуан от Съчуан. Той е посетил същите места като мен. Много е интересно да сравня впечатленията. Строфата е много хубава, но тук… — той се наведе над страницата, после поклати глава: — Не, метафората не е съвсем точна… — сякаш спомняйки си изведнъж за присъствието на госта, той вдигна очи с усмивка: — Не бива да ви отегчавам с всичко това, Ди. Сигурно имате доста работа преди вечерята.

Съдията стана. Академикът също се изправи и въпреки протестите на госта настоя да го изпрати до вратата.

— Много ми беше приятно да побеседвам с вас, Ди. Винаги е толкова интересно да научиш вижданията на младите чиновници. Това открива нов поглед за нещата. До довечера!

Съдията се отправи бързешком към дясното крило, защото гърлото му бе съвсем пресъхнало и спешно се нуждаеше от чаша чай. Много врати извеждаха на терасата и съдията напразно се озърна за някой прислужник, който да му посочи стаята на поета. В този миг зърна в дъното малък гранитен басейн с червени рибки, до който стоеше слаб мъж, облечен в избеляла сива роба, и хвърляше храна на рибките. Носеше плоска шапка, обточена с фино червено везмо. Сигурно беше някой от старшите прислужници на неговия колега. Съдията се приближи и попита:

— Бихте ли били така любезен да ми кажете къде Мога да намеря почитаемия Чан Ланпо?

Човекът вдигна глава и изгледа съдията от главата До петите. Бледа усмивка разкриви тънките му устни, чиято форма се подчертаваше от посивяла разбъркана брада.

— Пред вас е! — каза уморено той. — Аз съм Чан Ланпо, не мога да го скрия.

— О, простете, моля ви! — възкликна съдията Ди, докато забързано подаваше на поета визитната си картичка с необходимата за случая церемониалност. — Дойдох да ви поднеса моите почитания.

Поетът погледна разсеяно картичката.

— Много мило от ваша страна, Ди — машинално произнесе той и като посочи басейна с рибките, продължи по-дружелюбно: — Погледнете онази малка рибка в ъгъла, там под онова листо. Забелязвате ли странната светлина в огромните й учудени очи? Кара ме да си мисля за нас хората… слисани наблюдатели. Извинете — добави той и вдигна глава. — Отглеждането на рибки е любимото ми занимание и забравям всякаква вежливост. Откога сте тук, Ди?

— Пристигнах завчера.

— А, да! Чух, че префектът свикал магистратите. Надявам се, че ви харесва в Цинхуа, Ди. Знаете ли, аз съм роден тук.

— Много красив град и съм извънредно радостен заради щастливия случай, който ми позволява най-сетне да се запозная с неговия най-блестящ и изискан…

— Не блестящ, не! — прекъсна го поетът, поклащайки глава. — Съвсем не, за съжаление — той прибра в ръкава си малката кутийка от слонова кост с храната за рибки. — Извинете ме, Ди, но днес не се чувствам много добре. Поклонението пред олтара на прадедите ми ме потопи в миналото… — той замълча и някак смутено изгледа госта си. — Тази вечер ще бъда в по-добра форма. Налага се, тъй като моят приятел академикът както всеки път ще ме въвлече в литературна полемика. Той притежава действително енциклопедични знания за литературата, Ди, и е несравним във владеенето на езика. Може би е малко високомерен, но… Предполагам, че сте го посетили, преди да дойдете тук, нали? — тревожно попита той.

— Да, разбира се.

— Чудесно. Трябва да ви предупредя, че въпреки непринудеността, която си придава, Цао има твърде високо мнение за своето обществено положение и се докача от най-дребните неточности. Убеден съм, че вечерята в тесен кръг ще ви хареса, Ди. Няма опасност човек да скучае в присъствието на брат Лу. Привилегия ще е да се срещнем с този наш колега, който толкова се прочу. Би трябвало… — той внезапно запуши устата си с длан. — О, аз се разприказвах, а нашият общ приятел Луо ме закле да пазя тайна. Той обожава малките изненади, както навярно ви е известно. И така, простете ми, че не ви предложих чай, но се чувствам наистина доста уморен, Ди. Ще отида да подремна малко преди вечерята. Миналата нощ спах зле, в странноприемницата беше толкова шумно…

— Моля ви, отлично ви разбирам, напълно естествено!

Съдията се сбогува с поета, като почтително се поклони с пъхнати в дългите ръкави ръце.

След като напусна галерията, си каза, че е изпълнил светските си задължения и че трябва да се види с Луо, за да му разкаже какво бе научил от младата прислужничка. И най-накрая да си поиска чаша чай.

Загрузка...